пушача на тротоара

От вчера пак се вихри темата за забраната на тютюнопушенето. И се говорят безсмислени, излишни тъпотии с безумни аргументи. Казват, че изтласкването на пушачите към тротоара е дискриминация. За мен да дискриминираш някого е да го третираш различно заради негово качество, с което той/тя се различава от мнозинството и което не може да промени. Например: понеже е чернокож, понеже е жена, понеже е възрастен, млад, хомосексуален, сляп, мюсюлманин, християнин, ром, в инвалидна количка, евреин... Да си пушач, колкото и заклет, не е нещо, което не можеш да промениш. И дори, оставете това, да пушиш, колкото и заклет пушач да си, не е нещо, което да не можеш да престанеш да правиш за час.. каквото и да разправят някакви местни недоразумения, но все пак популярни лица, като Слабаков, Рашидов, Димитров.

Забраната за тютюнопушене във всички заведения е задължение, което държавата ни има към ЕС и което трябва да направи. Това не подлежи на коментар, спор, дебат. Надявам се от юни вече да е безспорен факт. И всяко заведение, което не го спазва, да бъде подлагано на фалиращи глоби.

И го казвам от позицията на бивш пушач, не заклет, но стабилен, който 1-во - продължава да се трови, 2-ро - да се вмирисва, 3-то - чиято психическа зависимост продължава да се дразни, много дълго след като физическата е изчезнала.

Пушенето просто не е куул, защото вече сме наясно с последствията от него (за разлика от холивудските режисьори през 50-те). То ти пречи да тичаш. То причинява кашлица и храчки. То води до рак. Дебат няма.

Камилата, Рила

А междувременно... някъде вляво от Мальовица... ви чакат ледени реки, къдрави скали и величествена гледка по пътя към заслон БАК и връх Камилата...

Снимки: Атанас Скатов

Amnesty TV за смъртното наказание

Не знам какъв би бил резултатът, ако в България се проведе проучване върху нагласите на населението към смъртното наказание, но мисля, че е добра идея клипчетата на Амнести да започнат да се превеждат и на други езици.

I miss Kevin

...се нарича най-любимият ми сет в Стереомууд. И минава време, забравям за него, после случайно го намирам пак и пак ми става толкова хубаво да го чуя. Досущ като мириса на мандарините, прави зимата много по-хубава.

Оттук намерих Blue Jeans на Lana Del Rey, Me in You на Kings of Convenience, I Found You на Alabama Shakes, Lights Out, Words Gone на Bombay Bicycle Club, безобразно красивата Vagabond на Beirut (а оттам и целия Rip Tide), Raconte-Moi Une Histoire на M83, Book Of Revelation на The Drums, Home на Edward Sharpe & The Magnetic Zeros, Black Balloon на The Kills, Finally Moving на Pretty Lights, Red Dust на James Vincent McMorrow...

Мариус на 4 очи

Цветанка настрана, Мариус е велик.

После съвестта много сериозно се появява в живота ти и тя може да те убие. Може би по-добре и така да стане. Но все едно... Може човек и да е сам. Нека да не се разглезваме... Забава, дивотии и простотии... Ние сме многообразни. Многообразието за мен не е нещо хубаво, предполага повече грехове, повече лудост, липса на смирение. Омръзна ми от многообразни... и от хора, от които можеш да очакваш всичко... Човек е много суетна работа... Глупостта много трудно ни напуска. Моля се така това да стане, но... не го виждам... Именно тази консумативност на чувствата вече почва да ме отвращава... Умът и разумът не са достатъчни. Мъдростта е следващото нещо, което би трябвало човешката душа да постига...

И така говори и си дава сметка, че прекалява на моменти и се вижда хуморът в очите му и се мъчи да го потиска и не успява докрай и е просто битка вечна при него. И няма как да не го харесвам.

Има нов спектакъл, казва се Ревизор. Нямам търпение да го гледам.

Кожата, в която живея

Всеки път, когато помисля за последния филм на Педро Алмодовар, тръпки ме побиват. В типичния си шарен и небрежен стил испанският режисьор представя една ужасна и извратена история. Когато искат да се докажат, режисьорите обичат да разказват истории, с които да привлекат вниманието на обществото върху даден проблем - смъртно наказание, сегрегация в САЩ, рядка болест, алкохолизъм, нацистка Германия... Алмодовар не е от тях. И посредством някакви безумни истории, стряскащи и залепящи очите за екрана от началото до края на филма, той успява да насочи мислите на зрителя към естествени и ежедневни въпроси. Без да размахва пръст, без много много да говори и анализира..

Каква е границата между престъпление и недоразумение, докъде може да се простре отмъщаването, колко лесно е да бъде унижен човекът, доколко можем да се променяме външно, преди да престанем да бъдем себе си, каква е силата на огледалото... и някакви такива разбъркани изтръпващи мисли...

Afghanistan – touch down in flight

Afghanistan – touch down in flight from Augustin Pictures on Vimeo.


Калоян ми даде това. Ежедневният живот на Афганистан, хвърчилата, децата, дърветата, катерушките, бабите, пазара...


I have lived from 2006-2008 in Kabul doing my civil service for a humanitarian aid organization. This March I had the chance to go back with my fiancé to show her the place I love and to capture the beauty of this country with our cameras.

At the same time I made this as a tribute to a dear friend, who was shot in the streets of Kabul. Gayle inspired me in her love and dedication for the Afghans.

Имам чувството, че съм била там някога..

Човек на годината 2011

Ако тази година някой/я човек/организация са ви впечатлили в опита си да защитят правата на хората/животните/природата в България, можете да ги стимулирате, гласувайки за "Наградата на публиката" на "Човек на годината 2011" ето тук. Наградата се връчва от Български хелзинкски комитет, като тази година става на четири.

Наградата на публиката съществува от 2009 г. Тогава беше спечелена от „Спаси, дари на…“ – организация, която подкрепя кампании за лечение на деца. През 2010 г. пък публиката избра журналиста Иво Инджев.

Досега наградата на журито са взимали:

2008: Съдийките от ВКС Албена Бонева, Костадинка Арсова и Мими Фурнаджиева за безпрецендентното им решение в полза на хората с увреждания у нас.
2009: Теодора Захариева за битката й срещу държавата, която не полага необходимите грижи за болните от рак хора у нас.
2010: Адв. Даниела Доковска за подкрепата, която оказа при разследването на престъпленията в домовете за деца с увреждания.

Аз гласувах за Атанас Русев - концесионера на плажа "Корал", който се бореше за разследването на смъртта на убития делфин, намерен на плажа.

За Звезда Ванкова за грижите й за подобряване положението на бежанците в специалните домове за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в Бусманци и Любимец.

За Фондация „Очи на четири лапи“ и кампанията „Отвори очи!”, която има за цел да подпомогне хората с увредено зрение, тъй като на много места, включително в градския транспорт, все още не се допускат незрящи с кучета-водачи.

За коалицията от НПО-та "За да остане природа в България", които водят кампании срещу замърсяването на Стара Загора, срещу отказа на правителството да санкционира компанията „Юлен” АД, управляваща ски зона в Банско, която незаконно изсече вековни гори в района, за опазване на Родопите, Витоша, Странджа, плажовете Иракли, Кара дере, река Искър...

За Капка Костова и Галина Захарова, които напуснаха прогнилия от скандали Висш съдебен съвет. И за Съюза на съдиите в България, които се бореха срещу същия този съвет в опит да запазят независимостта си.

За Франк Аббас, който работи за проблемите на ромите в България и Косово.

За арх. Калина Павлова, която активно използва правата си за достъп до обществена информация срещу плановете на разни тимо- герб-аджии за застрояване на Варна с незаконосъобразни проекти.

Супа от настъргани моркови

Когато Веси се върна от Германия, донесе тази вълшебна рецепта за супа. Никога преди не се бях впечатлявала от супи, извън млечната картофена. А и идеята за настъргани моркови звучеше по-скоро отвратително.

За 5 порции ви трябват 5-6 големи моркова, топено сирене от тези в кръглите кутии, най-добре с подправки, вода, олио и сол.

Настъргвате морковите на големите дупки на рендето. Слагате олиото в тенджерата и ги задушавате лекичко за 3-4 минути. После добавяте вода до горе. Слагате сол и евентуално подправки, ако сте купили сирене без такива. Когато тръгне да ври, добавяте топеното сирене, цялата опаковка (като преди това старателно сте махнали опаковката на всяко едно от триъгълните сиренца). Чакате да се разтопят. Проверявате на вкус и би трябвало всичко да е наред! После, по купичките като се разпредели супата, може да добавите пресен магданоз - придава блясък.

(Рецепта тип онази соц книга "Готварска книга за мъже", която доста успешно се прилага и за съвременната непохватна жена.)

Yaneva canceled, at least for now

I think it's not possible yet to give a clear account of how important the today's decision of the Supreme Administrative Court to cancel the appointment of Vladimir Yaneva for head of Sofia City Court is. (The appointment was challenged before the court by the other candidate for the post.)

An appointment marked by many scandals:

- a personal friend of the minister of interior Tzvetan Tzvetanov has been elected to be the head of the biggest court in the state (what about the good old separation of powers?);
- she also has a problematic judging past (her name was involved in another scandal when it turned out that her father, whom she was legally representing, had purchased real estate owned by a municipal company in Sofia; later on against the director of this company charges for serious crimes were raised, including for corruption and mismanagement of the company assets; the case was assigned to Yaneva, but she did not ask to be struck off the case; furthermore, she even suspended the criminal proceedings and when her ruling was revoked after an appeal before the higher instance she continued to insist on terminating the case);
- with no clear reasons the members of the Supreme Judicial Council (the highest judiciary body responsible for electing the magistrates) voted in a different manner in the two rounds for the appointment of a Sofia City Court head;
- two judges, members of the Council, resigned and talked about unprecedented pressure on them during the election process;
- a campaign started against the appointment and the Supreme Judicial Council itself, supported actively by the Bulgarian Judges Union and the human rights organization Bulgarian Helsinki Committee, as well as by all the other leading human rights organizations in Bulgaria;
- Nevertheless, Yaneva did not seem to care at all – she took office and in two months of being the head she issued 1,748 permits for the police to use special investigative techniques - spying, phone tapping, access to private correspondence, using of marked money, etc.

And today, out of nowhere, completely unexpectedly, popped up the decision of the Supreme Administrative Court. Two women appeared to be brave enough to oppose to the system – to Tzvetan Tzvetanov, to Vladimira Yaneva, to the head of the Supreme Administrative Court Georgi Kolev (appointed through an equally corrupted procedure), to the police wanting to be the only ruler in the state, to the pressure.

One man, Ivan Radenkov, the third judge who refused to sign the court decision, bent to the instructions of the judge Kolev. Rumors state that he was promised a higher post. Time will show how correct these rumors are.

What remains now is the appeal before a 5-member panel of the Supreme Administrative Court.

But whatever their decision will be I am really proud that today two judges proved that not everybody in the system is corrupted and that there is future for the Bulgarian judiciary!

Янева отменена, засега

Едва ли можем да си дадем ясна сметка в момента колко важно е решението на ВАС да отмени назначението на Владимира Янева за шеф на Софийски градски съд.

Назначение, белязано от куп скандали:

- лична приятелка на вътрешния министър Цветан Цветанов става шефка на най-големия съд в страната (разделение на властите, хелооу?);
- тя има проблемно съдийско минало (името й е замесено и в друг скандал, когато се оказва, че баща й, на когото тя е пълномощник, е закупувал недвижимо имущество, собственост на общинско дружество в София, впоследствие директорът на дружеството е обвинен в сериозно престъпление, включващо корупция и лошо управление на дружествените активи, делото е разпределено на Янева, а тя не си прави отвод, дори първоначално прекратява наказателното производство; и когато след обжалване определението й е отменено, тя продължава да настоява за прекратяване на делото);
- членовете на ВСС (висшия орган на съдебната система) гласуват противоречиво на двата тура без ясна причина;
- две съдийки, членове на Съвета, подават оставки и говорят за безпрецедентен натиск върху тях;
- стартира кампания срещу назначението, подкрепена активно от Съюза на съдиите в България и правозащитната организация Български хелзинкски комитет, както и от всички основни организации за защита правата на човека;
- въпреки всичко Янева е непоклатима - встъпва в длъжност и за 2 месеца издава 1748 разрешения за използване на специални разузнавателни средства (СРС) - следене, подслушване, ровене на кореспонденция, белязани пари.

И днес, от нищото, изскача това решение на ВАС. Две жени се оказват достатъчно смели, за да се опълчат на системата - на Цветан Цветанов, на Владимира Янева, на също толкова порочно назначения за шеф на ВАС Георги Колев, на полицейщината, на натиска. Един мъж, Иван Раденков, се пречупва пред указанията на съдия Колев и не подписва решението. Слуховете гласят, че му е обещан пост. Доколко са верни, времето ясно ще покаже.

Сега остава обжалването пред 5-членен състав на ВАС.

Но каквото и да стане оттук нататък, аз наистина се гордея, че днес 2 съдийки доказаха, че бъдеще за съдебната система на България има!

Мания Макс, Дружба

8.20 ч., сряда, ж.к. Дружба, ул. Илия Бешков № 12, 10 минути преди отварянето на магазина. Закъснeли сме. Вече са се натрупали хора отпред. Напрежението расте с всяка изминала минута. Лицата на хората са се изопнали. Телата им трепват при всяко мръдване от другата страна на вратата. Никой не говори. Тишината е заразяваща. Зазяпвам се в заобикалящите ме. Тук има всякакви - бедни на вид хорица, собственици на арт секънд хенд магазинчета из центъра, дружбенски мадами, обичайните хипстъри, ние... За пръв път идвам тук и не обръщам внимание на момента, в който вратите се отварят. Шльоооопп. Тълпата те поглъща. Всички се опитват да минат едновременно през тесните врати. Отвътре се чува дрънчене на количките, докопани от първите проникнали. След секунди и ние сме вътре. Хващаме една количка и се понасяме към дългите редове с дрехи.

Това е Мания Макс, най-големият магазин на марката за дрехи втора ръка. Новите стоки в него се зареждат в сряда. И заради това тогава и интересът е толкова голям.

Хората се хвърлят към закачалките и взимат всичко, което привлича погледа им. Аз още се чудя в коя посока са мъжките и в коя женските дрехи, когато вече половината от тях са разпределени по количките на пазаруващите. След малко и аз се шмугвам и почвам да правя същото - дънки, пуловери, якета, палта, ризи, шалове, шапки, пердета, хавлии... всичко има, само да си го намериш. Нямам време за преценки - цвят, материя, големина - опп, и е в количката. Когато тя става толкова препълнена, че не може да се движи, отиваме да пробваме. Има много пробни и хората са учтиви. Харесваме си разни неща и се задвижваме с тях към касите. Над 10 килограма цената (28 лв./кг.) е намалена с 35%! "Цената на килограм е различна, взависимост от деня. Всеки ден пада прогресивно до вторник, после сряда пак е максимум и пак започва да пада следващите дни, цената е право пропорционална на количеството качествени стоки и е функция от търсенето, предлаганото качество и нужните разходи за обезщетяване на телесните повреди от телосблъсъците на входа", казва Жоро. Той и Иван са спретнати, модно облечени момчета от централните части - изявен юрист и фотограф-икономист. Знам това със сигурност, но ми е трудно да го повярвам, когато след минута разсейване в кошницата с шаловете, се завръщам към тях и ги заварвам с по един калкулатор в ръка, заобиколени от жени с големи пликове дрехи, мерещи на кантар дрехите им, взимащи парите им и изчисляващи нещо с напрегнати лица. Всичките тези пликове преминават в техните ръце, а жените изчакват зад касата. Ние минаваме, удряме десет кила, хващаме намалението, плащаме, а после те разпределят пликовете. Ама че работа!

И така - значи така правели онези мои приятели - с разни такива червени роклички, дебели суичъри, пухкави жилетки... Все неща, за които като ги попитам ми се отговаря небрежно с лекичко перчене в гласа - "ми, това е от едно килце". Досега никога не си бях купувала нищо секънд хенд в България, някакси нищо не мога да си харесам, мирише ми странно и дрехите все ми се струват раздърпани. А може би това е проява на истински вкус - когато умееш да подбираш наистина готини дрехи, без те да са ти представени в най-хубавата светлина, съчетани с другите, върху строен манекен, в комбинация с готина музика и приветливи пробни.

От Мания излизам с един суичър, един огромен шал, ръкавици и пижама. Сега ме чакат вкъщи. Сушат се от прането. Общо струват 20 лв. И... въпрос на време е да разбера дали наистина се харесваме или всичко ще остане просто приятен спомен от вчера.

И малко статистика от сайта на Gaia Movement:

By donating unused clothes you contribute to the good health of our planet. Production of new cotton as well as other textile fibers puts a strain on the environment:
To produce 1 lb. of clothes -that is 1 pair of trousers - requires on average:
10,000 lb. of water
0.5 lb. of fertilizers
0.4 oz. of pesticides
and results in emissions of:
6 lb. of greenhouse gases

Чешачката за глава

...е нещо удивително!

Когато някой прокара пръсти през косата ви... онова усещане между погалване и почесване... изтръпвате ли от кеф... независимо от човека... независимо от връзката с него... любим или фризьорка... все тая? Ако да, този уред е за вас! Причинява същото, но е в пъти по-добър, защото:
1)Получавате 12 "пръста"
2)Получавате 12 "пръста", много по-тънки от човешките;
2)Не ви е нужен друг човек.
Чешачката я изпробвахме в един френски магазин и така и си останахме там. На хората, които бяха с нас, им се наложи да ни дърпат, за да излезем.

(Бел. авт.: Множественото число е за по-така.)

Kottarashky

Вчера на първия ми Котарашки концерт в Строежа се чувствах ей така. Просто ритъмът на музиката му напълно съвпада с моя и ме влудява, кара ме да танцувам. Понякога това просто се получава. Представям си какво щеше да е, ако бяхме в зала с готино озвучение и малко повече пространство. Ако трябва да покажа качествена бг музика, без претенции, модерна, но не копи-пейст от чужди музиканти, това със сигурност ще е той. Дано музиката му да излезе извън границите ни, опа ей!

ПС: А човекът с кларинета е не-човек!

Меланхолия

Гледах филма в една огромна аудитория на университет в предградие на френския град Лил преди седмица. В киното бяхме може би най-много 10 човека. Прожекцията беше съвсем евтина за тамошните стандарти- 4 евро. Беше част от студентски фестивал, сравнително добре рекламиран. Може би Антихрист смъкна рейтинга на Ларс Фон Триер, както и изказванията му от Кан с наци-привкус, когато сам се заплете в опита си за политически-некоректни шеги. Но всичко се превърна в смутено недоразумение, при което всяко следващо изречение е по-грешно от предишното.

Този път филмът беше много похвален от критиката и реших да рискувам, за разлика от Антихрист, който така и не гледах след всички отвратителни отзиви. Меланхолия е красив и влиза много надълбоко в съзнанието. С невероятна актьорска игра - Кирстен Дънст е заразяващо бавна. Има интересна идея и умопомрачителни режисьорски решения (не мога да намеря снимка на умиращия кон в началото, която сцена се е забила в главата ми). Това е филм, чиито отделни елементи ще се появяват в главата ми години наред, съвсем без да съм ги очаквала. Но през цялото време го мразех. Исках да свърши. И, когато наистина свърши, станах и си тръгнах веднага. Без да губя нито миг повече в това кино. И имах болезнена нужда от нещо смешно, леко, позитивно, оптимистично. Защото наистина се чувствах все едно светът е свършил.

А другите девет човека в киносалона останаха... загледани в буквите по екрана... все едно имаше какво още да се случва след края на света.

Допълнение, 18 септември 2012 г.: Меланхолия е един от най-силните и красиви филми, които съм гледала и много често се сещам за него. Изобщо не го мразя : ) Намерих и снимка на коня:

Organic raw vegan handmade

Може да е шоколад, ама поне е organic raw vegan, та даже и handmade! Така че - спокойно!

(може да бъде закупен от аптеки ремедиум и, доколкото пише в блоговете, е гаден)

*Тази статия е посветена на Жоро Г., по случай скорошното излизане на неговия дарк метал албум: "the last grave of the 7 fallen angels of darkness guarded by the knights of the holy hell doom's fire"

xx

С огромно закъснение, предвид това, че още миналата година взеха Mercury за албума си xx, пиша за the xx. Лятото свърши прекалено рязко, а ако има нещо, което със сигурност ще остане от него в мен, то това е гореспоменатият албум, звучащ в ушите ми от юли. И няма да е там за кратко.

Защото лятото винаги свършва прекалено рязко и после няма как да го пипна, трудно мога да го помириша пак. A да го видя повече ми пречи, отколкото помага - снимките ми създават изкуствени спомени, натрапват ми отделни непълни моменти, които в крайна сметка изсмукват всички други детайли от главата ми. Музиката обаче е друг случай.

The xx някакси успяват да направят мелодия и да не я развият. Което, предполагам, е голямо изкушение за всеки музикант. А-ха да почнеш да си я тананикаш и тя спира, всички инструменти замлъкват, а гласът на вокалиста се превръща просто в глухо шептене. И не е като да е някакъв контемпорари шит, дето никой не го харесва, а само се прави. Напротив, има си идея. Heart Skipped A Beat, например: в 2:18 тръгва да се развива, в 2:34 започва припевът, повтаря се, в 3:04 почти излита, в 3:36 всичко спира. Но не съвсем, може и да продължи.. разкошен минимализъм, бе! И не само там, ами целия албум.



И така винаги когато чуя Intro, ходя по онзи мост в Сараево, реката под мен е синя и буйна, мирише на водорасли, тревата е обсипана с фасове, виждам небето през дупките от войната в старите сгради наоколо, а навсякъде по него слънцето е оставило отблясъците на някакъв прелестен лилаво-оранжев залез...

Jon Kennedy - You're Crazy

Есен 2011. Танцува ми се в опушено мазе, набутано някъде между ниски лющещи се сгради, пълно с усмихнати хора, избягващи погледите си, ухаещо на разлято по пода червено вино, портокалови кори и отдавна изгорели свещи, размиващо се в приглушена светлина. Пейките умират.

Аз обичам Кич

На шоуто "Аз обичам България" попаднах случайно преди половин час. Изгледах около 10 минути и съм изумена. То е като някакво ноу-хау как да направим най-кичозното предаване, използвайки най-отвратителните, пошли и изкуствени хора в публичното пространство на една страна. Студиото, шапките на предаването, този ужас с планетата, обсипана с крави, гъдулки, рози и паметници... Не ми стигнаха силите да го изгледам цялото и прехвърлях минутите, но след като чух въпроса към Валерия Велева (известна също като Мадам В) на 33:22 окончателно се отказах да гледам. Питат я кой е измислил някакви думи в българския език, тя, без да се замисли и за секунда, отговаря "Константин Кирил Философ" (все едно си ляга и става с неговата биография) и после добавя, че той е сътворил и думите "лицей" и "юбилей", последван от възгласа на водещата: "Кой друг освен ВВ може да ни каже тези неща! Браво, Валерия! Вие всички страшно ме впечатлявате наистина!" на фона на участник от противниковия отбор, стискащ й ръката. Само дето тъкмо тези две думи звучат по почти същия начин на всички латински езици

Интеграция

Скоро държавата ще се сблъска силно с нуждата от интеграцията И на някои българи, които се превръщат в заплаха за бъдещето й.

Това си го мислех, докато се прибирах снощи по Шишман. Уличката пак беше изпълнена със симпатични хора, барчетата бяха пълни, усещаше се мирисът на есен, печени чушки и някакво приятно вдъхновение от прибирането към вкъщи в центъра на един хубав, развиващ се град, в който се случват все по-хубави и разнообразни неща, в който има все повече място за различни хора с боядисани в лилаво коси, или с огромни токчета, или с кръгли очила тип Ленън, или рисуващи по улиците, свирещи на хармоника, защото им е кеф, и някакви такива неща. Хубаво ми беше вчера и почти забравих за предишната нощ, когато стотина протестиращи бяха натъпкани в Шишман, откъм Парламента и някои от тях с плашещи, изкривени физиономии нахлуха в пространството, което считах за съвсем безопасно доскоро.

На медиите държавата по-трудно може да влияе. Но пък може да почне от училище, където е много силна. Имаме нужда от изчистване на учебниците по история от омразата, която наслоява - към разните "велики сили" и наши съседи. Да не си обясняваме историческите процеси, промяната на граници, войните, отношението на света като причината да бъдем "Най-Прецаканият Народ на Земята". Да си обясним, че България може и да е най-бедната страна в ЕС, но е такава в най-богатия Съюз. Че половината човечество живее с по има-няма долар на ден, без вода и ток. И че не, не сме ние най-зле, съжалявам. Да учим за другите държави, да наблягаме на модерната история, на времената на Хитлер, на разпадането на съседна Югославия. Да караме децата да четат български книги извън възрожденските. Автори като Павел Вежинов, например, да не остават в дупката на избираемите книги за лятото, а да минат пред Вазов със своята модерност и универсалност. Да учим за чуждите религии, например - не да промиваме мозъци, а да създаваме обща култура някаква. Защото време е да го преживеем това "турско робство", случило се е, тежко е било, но не е това единственото събитие в нашата история и литература, нито в световната. Има още куп неща, които трябва да учим в училище, а пропускаме.

Успокоителни

Sofia live, Гласове, Харалан Александров, eenk.com, Борис Велчев, ХоРа, webcafe, Иво Инджев, Дневник (въпреки че можеха по-адекватно и бързо да цензурират мненията, подклаждащи етническа омраза и призоваващи към война), Капитал... радвам се, че има хора и медии, които успяват да реагират адекватно дори в момент като този, без популистки драматизъм, но и без опит за омаловажаване на проблема, както направиха от Канал 1 или ТВ Европа, например. Ако нямаме авторитетни институции и качествени учебници по история и литература, то поне ни се намират смели личности и дано те успяват да влияят на общественото мнение в позитивна посока. На мен поне ми действат успокоително в момента.

Първи уроци по граматика

Не е лесен животът на българския краен националист в последно време. Постоянно се налага да пише някакви работи и то най-вече онлайн. Писането не е лесна работа и всеки допуска грешки от бързане, кой повече, кой по-малко. Затова тук ще си позволя няколко съвета към моите сънародници с... така по-буен нрав.

Първо (и най-важно) трябва да се отбележи, че писането на латиница е проява на лош вкус за един уважаващ себе си краен националист. Men lichno mi haresva, но мен не гледайте!

Второ - силно препоръчително е да се пишат запетаи пред следните думички: ако, защото, че, понеже, когато, където... Много са и са трудни за запомняне, но нека всеки път се пробваме да произнасяме и на глас изречението, което пишем и там, където правим пауза, за най-сигурно слагаме запетая.

Трето - всяка запетая или друг препинателен знак се долепя до последната думичка, но след нея се оставя едно (само едно) празно място. Повече от три препинателни знака не са допустими. "!!!" е предостатъчно, за да привлече внимание.

Четвърто - този, който извършва действието и е в мъжки род получава пълен член "ът" или "ят". За целта си задаваме въпроса "Кой извършва действието". Понякога е трудно, знам. Защото това се отнася и за възвратните глаголи. Трябва дълго да мислим при изречение от типа на: "Блокът се строи от работника".

Пето - хубаво е да избягваме писането с главни букви. То често дразни и обърква четящия. Главните букви означават крещене и често обиждат по-чувствителните ни адресати.

... 2 (по Катуница)

Започвам игра със себе си. Опитвам се да се сетя за имената на българите (ама под българи имам предвид истинските такива - тези белите българи... родолюбци, здрави мъже), които са живяли на гърба на българския народ, прехранвайки се с нелегален бизнес, които не са плащали данъци, които са се стреляли по дискотеките в краката ни, или са ни засичали по магистралите, или газили по пешеходните пътеки, или запушвали тротоарите, или тези, които са ни натрапвали скъпите си коли, или полуголите си жени, или грозните си бижута, или които са ни се смеели подигравателно от телевизорите с тъпите си сексистки шегички, или са ни ограждали плажовете, или са ни съсипвали горите, или рязали палатките с ножици, били са ни с лопати около хижите, те или техните хора, или техните деца, или техните бодигарди, или техните роднини, които никога не стигнаха до съд, или не получиха присъда, или не лежаха в затвора, или излизаха от него, когато си поискат:

Примерно Георги Илиев, Васил Илиев, Доктора, Маргините, Алексей Петров, Мето Илиянски, Пилето, Митьо Очите, Илия Павлов, Злати Златев - Златистия, Батето, Румен Гайтански - Вълка, бай Миле, Клюна, Поли Пантев, Слави Бинев, Иво Карамански, Маджо, Самоковеца...

Защо срещу тях никой не протестира? Защо не сме толкова смели да им запалим къщите, незаконните палати по морето, вилите им на Витоша? Защо не се вдигнем на протест срещу своеволието на българите в собствената им държава, а четем с отворена уста книгите за тях? Дали не се надяваме тайно, че един ден ще бъдем пичове като тях? С най-красивите жени и най-скъпите коли...

И нека сме наясно със себе си: мразим ромите, защото някой им позволява да са над закона или просто защото са роми?

Смъртта на Югославия

В случай, че някой е забравил или пък никога не е знаел какво се е случило в съседна Югославия преди по-малко от 20 години, в случай, че не знае докъде може да доведе нездравият национализъм на едно друго, но близко до нас общество, в случай, че не е разбрал как от междуетнически конфликт само в Сараево загиват 10 500 цивилни, от които 1800 деца и в случай, че е пропуснал разни други такива факти, на които рядко се набляга в училище, бих препоръчала горещо поредицата на Бибиси "Смъртта на Югославия". Тя е в 6 части от около 50 минути и е качена в Ютюб за безплатно гледане. Неприятното е, че няма превод на български, но дори само видео материалът да се гледа, пак човек може да си представи размерите на трагедията. Може би звуча като някой всезнайко, затова искам да отбележа, че и аз не бях наясно с фактите покрай разпада на Югославия и имах някаква разбъркана фрагментирана информация в главата си. Но филмът е наистина много силен и някои сцени от него ще останат в главата ви завинаги.

Чуждите медии за расизма в България

От няколко дни търся информация за случващото се в България сред чуждите авторитетни медии. И не откривах нищо. А международната реакция е адски важна за бързото преодоляване на конфликта. От днес почна да излиза информация:

Ню Йорк Таймс

Телеграф

Индипендънт

Ал Джазира

Евро Нюз

Чудя се само къде се губят CNN и BBC засега.

Ерих Мария Ремарк, "Черният обелиск"

Откъс от Глава Х, който простичко описва симптомите на зараждащия се национализъм в Германия преди II Световна война:

— Стани! — изревават изведнъж няколко младежки гласа зад нас. Някои от посетителите енергично подскачат от столовете си. Оркестърът на кафенето свири „Германия, Германия над всичко“. Това е за четвърти път тази вечер. Не че оркестърът е толкова националистически настроен, нито пък стопанинът на заведението. Неколцина млади скандалджии искат да си придадат важност. Всеки половин час някой от тях отива при оркестъра и поръчва да се свири националният химн. Той се запътва, като че тръгва на бой. Оркестърът не смее да се противопостави и така, вместо увертюрата към „Поет и селянин“, прозвучава песента за Германия.

— Стани! — кънти всеки път от всякъде, защото при засвирването на националния химн трябва да станеш от мястото си, особено след като под неговите звуци сме дали два милиона убити, загубили сме една война и сме стигнали до инфлацията.

— Стани! — крещи към мене някакъв седемнадесетгодишен гамен, който в края на войната едва ли е бил на повече от дванадесет години.

— Целуни ми гъза и си гледай училището — отвръщам аз.

— Болшевик! — крещи младежът, който сигурно още не знае какво значи тази дума. — Тук има болшевики, другари!

Това е целта на тези хулигани — да вдигат шум. Те току поръчват да се свири националният химн и всеки път някои хора не стават, защото това им се вижда много глупаво. Тогава кресльовците се спускат към тях със светнали очи и търсят свади. Някъде между посетителите седят неколцина уволнени офицери, командуват ги и се чувствуват патриотично настроени.

Десетина хулигани застават около нашата маса.

— Ставайте или ще се случи нещо!

— Какво? — пита Вили.

— Скоро ще видите! Страхопъзльовци! Изменници на отечеството! Стани!

— Разкарайте се от масата — казва спокойно Георг. — Да не мислите, че се нуждаем от заповеди на малолетни?

Между младото общество си проправя път един мъж на около тридесет години.

— Нямате ли никакво уважение към националния си химн?

— Но не и в кафенетата, когато с него искат да предизвикат скандал — отвръща Георг. — А сега ни оставете на мира с вашите глупости!

— Глупости ли? Вие наричате глупости най-светите чувства на един германец? Ще се разкайвате за това! Къде бяхте през войната, кръшкач такъв?

— В Окопите — отговаря Георг. — За съжаление.

— Това всеки може да го каже! Докажете!

Вили става. Той е цял великан. Музиката тъкмо замлъква.

— Доказателства ли? — казва Вили. — Ето. — Той повдига малко единия си крак и обръща леко задника си към този, който пита; прозвучава някакъв шум като изстрел от среднокалибрено оръдие. — Това е всичко, кое то съм научил при прусаците — казва в заключение Ви ли. — По-рано имах по-приятни маниери.

Водачът на бандата неволно отскача.

— Не казахте ли „страхопъзльо“? — пита Вили и се хи ли. — Изглежда, самият вие не сте от най-смелите!

Стопанинът на кафенето се приближава с трима яки келнери.

— Спокойствие, господа, настойчиво ви моля! Никак ви разправии в заведението!

Оркестърът засвирва „Момичето от Шварцвалд“. Защитниците на националния химн се оттеглят с неясни заплахи. Може би смятат да ни нападнат вън. Ние преценяваме силите им; те стърчат близо до вратата. Двадесетина души. Борбата ще бъде доста безнадеждна за нас.

Но изведнъж ни идва неочаквана помощ. Към нашата маса се приближава сух, дребен мъж. Това е Бодо Ле-Дерхозе — търговец на кожи и старо желязо. С него сме лежали заедно из окопите във Франция.

— Дечурлига — казва той. — Видях какво става. Тук съм с моето дружество. Оттатък, зад колоната. Цяла дузина сме. Ще ви помогнем, ако на тези гъзльовци им се прииска нещо. Съгласни?

— Съгласни, Бодо. Тебе господ те праща.

— Едва ли. Но тук не е място за разумни хора. Ние сме дошли само да пием по чаша бира. За съжаление стопанинът на това заведение има най-хубавата бира в целия град. Иначе и той е един безхарактерен дирник.

Според мене Бодо отива доста далеч, като изисква в днешно време от един толкова прост човешки орган да има и характер; но все пак, тъкмо затова, в едно такова изискване има нещо възвишено. В гнили времена трябва да се изисква невъзможното.

— Ние ще тръгнем скоро — добавя Бодо. — И вие ли?

— Веднага.

Плащаме и ставаме. Преди да стигнем до вратата, защитниците на националния химн са вече вън. Сякаш по вълшебен начин в ръцете им са се появили тояги, камъни и боксове. Те стоят в полукръг пред входа.

Изведнъж между нас се явява Бодо. Той ни разбутва настрана и неговите дванадесет души минават пред нас през вратата. Вън те се спират.

— Имате ли някакви желания, бе сополанковци? — пита Бодо.

Защитниците на райха вперват очи в нас.

— Страхливци! — казва най-сетне техният командир, който искаше с двадесет души да нападне трима ни. — Вие ще ни паднете кога да е!

— Сигурно — отговаря Вили. — Затова сме лежали няколко години в окопите. Но гледайте да сте винаги три-четири пъти повече от нас. Превъзходството в силите дава увереност на патриотите.

Благодарение на Читанка.

...

Случващото се в момента пред прозореца ми - вой на полицейски сирени и препускащи младежи с качулки, ме плаши. Много. Иска ми се да изляза и да направя нещо. Но през ум не ми минава кой е верният път за успокоение на тълпите. Легитимирането на говоренето тип "тая държава", оплюването на институциите като такива, наместо критикуване на отделните личности, които ги представляват, обобщаването, генерализирането на проблемите, "малкия" разговор, който стана общоприет на страниците на водещи всекидневници, в устите на лицата от телевизията... доведе до пълна загуба на авторитета на държавата и на институциите - МВР, депутатите, съдиите, президентът всички тези думи придобиха мръсно звучене. И сега, няма кой да излезе и да повлияе на масите. Политиците са мразени, а оплюващите, отричащите всичко лица са безименни - бледи репортери, незнайни шоумени, простовати таксиметрови шофьори - те сринаха всичко, но не създадоха нищо на негово място. Защото хората в една държава имат нужда от устои по време на криза. Имат нужда от институции, в които да вярват и които да ги защитят. Когато е напечено няма нужда от блогъри, от туитове, от шоумени, интелектуалци и таксиджии. Имаме нужда от властта. Звучи ужасно, но е така.

Мусала през лятото

След Мусала през зимата съвсем очаквано идва и Мусала през лятото. С малко закъснение обаче - защото го правихме в средата на юли. Този път нямах проблеми, напротив - бързахме много, защото тръгнахме късно на стоп към Боровец, а на другия ден заминавах и трябваше да съм в София до вечерта. Затова хванахме лифта, който е 10 лв. за двете посоки, като май важи за няколко ходения - в рамките на месец можеш да го ползваш, колкото искаш.

Ако отивате с лифта, маршрутът минава грубо през три етапа - до хижа Мусала (което е като разходчица почти по равно), после от хижата до заслон Еверест или Леденото езеро (качване си е, но пътеките са направени полегато и са подходящи и за съвсем неопитни хора) и от заслона до върха (което е същинското катерене, но продължава не повече от 30 минути при добри атмосферни условия). При нас времето беше страхотно и горе беше като да си насред Витошка, дори засякох двама познати. Имаше над сто човека, може би дори двеста. Това би изнервило по-нетърпеливите туристи, но пък го има гъделичкащото усещане, че си на най-високата точка на Балканите и този връх е просто задължителен.

Най-силно впечатление обаче ми направи импровизираният заслон отдолу, който бях виждала безлюден и покрит напълно от сняг през зимата. Доколкото знам е донесен там с хеликоптер. Влязох да го разгледам и, заедно с прохладният въздух, ме лъхна и някакво спокойствие. Звучеше Stay на U2, която чувах за пръв път, хижарите ме посрещнаха усмихнати, качих се до голямата стая на втория етаж с подкосени тавани и ми се прииска да остана там да си живея мирно и спокойно.

Мусала е готин връх, идете :)

Ина Григорова, Ню Йорк

Интервю с Ина Григорова, по бТВ, от Ню Йорк. Последната й поява беше в Капитал Лайт преди почти три години. Опитвам се да бъда позитивна, защото ми е важно героите от едно време, когато бях още малка и тъпа, да не ме разочароват, крадейки част от чара на носталгията по тийнейджърстването ми с Диана Данова и писмата й с изрезки от Егоист. Може би и аз имам прекалено високи очаквания към тази Ина, която искам вечно да остане в 90-те. И имам наглостта да си мисля, че я познавам, но, по дяволите, тя пишеше наистина готино, виж примерно тук, или тук, и тук*. (Повечето неща са супер трудни за намиране). А сега се държи предсказуемо, думите й се поддават на разшифроване. И не мога да се въздържа от критиките към това интервю. Първо, част от кофти впечатлението вероятно идва от прелитащия през екрана образ на Ирина Флорин. Но и самата Ина. Твърди, че се интересува от психология и би трябвало да й е ясно, че когато, някой е успешен, не казва неща от рода на "Пред мене има толкова много неща, които мога да започна, ако искам". Обиците й са изтъркани. Странно е, че се интересува от астрология. А това, че й скърцал българският след има-няма 5 години, е съвсем тъпо. Та, така - онзи сценарий с мечките и селото ми се сториха една идея по-симпатични и истински. Дайте я тая книга насам, да видя дали я харесвам още поне в писмен вид.

*Вижте направо 46 текста на Ина.

shakeitoutshakeitout

Ей така се прави! :) Florence and the Machine пуснаха първия си сингъл от новия албум в края на август. "What the water gave me" е приятна песен, радушно посрещната от дай хард фенове и обикновени ценители. Тържествена, повдигаща, с онова флорънско виене в началото на четвъртата минута, което би звучало кофти от всяка друга уста. Но все пак за нивото на тази жена беше по-скоро B-side песен, в последните 2 минути от която човек дори се разсейва все едно слуша някоя глупост по радиото. И ако се бях позамислила над песента, сигурно щях да реша, че новият албум ще е бледо копие на предишния. Не, не лош, в никакъв случай. Просто не толкова поглъщащ и експлодиращ някъде вътре в корема ти все едно си се влюбил рязко и оттук нататък можеш само да тичаш и да се смееш по улиците. Но не се замислих. И вчера като чух за пръв път новата "Shake it out" беше наистина като любов от пръв поглед в тази песен. И ми доказа, че имам още много да препускам из софийските улици, да се усмихвам на акордеониста в подлеза на БСФС, да летя из себе си, щастлива само както човек може да бъде от пиенето на вода, от поглъщането на въздух, от топъл нощен вятър в края на лятото, само както може да бъде щастлив от нещо, което съвсем не зависи от него.

Miss Li - Shoot Me

В момента по Джаз ФМ. Пускам го по-скоро, за да го запомня аз. Струва ми се, че ще го слушам още хиляди пъти.

PS: Други две супер силни песни: Miss Li - I can't get you off my mind и Devil's taken her man.

PSS: И евентуално: Seems like we lost it.

герои с български фамилии

‎"Искам моите деца да израснат вдъхновявани от герои с български фамилии." Част от интервю с разкритите тайни художници от Паметника. Но не, недейте да го четете - само ще си развалите хубавото впечатление. Доста глупаво го дават младите артисти. Някакъв такъв смешен национализъм и то от хора, наричащи себе си с английско име. Хора, които делят света на американци, руснаци и българи. Хора, които свързват американците само с комикси и Макдоналдс. С две думи, изкуството по-добре да не се обсъжда от авторите му. А аз пък искам моите деца да се вдъхновяват от хора, които си заслужават вдъхновяването.

ПС: "И някво хем сега е същото, само дето просто се правим на американци, хем никой не ги е застрелял, нали..." (Стефан Топузов)

Tamara Kaboutchek - The Fly and the ant

Роми превзели къщата на британка, докато била на концерт

... гласи заглавието на една от най-коментираните и четени статии в Дневник днес. Става дума за някакви хора, които се нанесли в къщата на някаква жена, която била извън града за няколко дни.

Т.нар. скуотване е адски популярно в много от големите градове в Европа, най-вече Париж, Лондон, Барселона, Берлин, както и в Латинска Америка (където превзетите къщи се наричат Каса Окупа). Постройки, в които видимо изглежда, че не живее никой, се окупират масово от хора, които или нямат пари, или нямат желание да си търсят квартира по стандартния начин. В много от тези градове местното законодателство го позволява и полицията няма право да гони окупаторите без съдийско решение. Съдебните процедури обаче не само в България са бавни, така че това отнема време и докато моментът за гонене дойде, окупаторите вече са си намерили ново място. Доколкото знам в Париж единственото условие е да се задържиш в сградата за 48 часа.

Това звучи абсурдно на пръв поглед, но, ако човек се замисли, открива здрава логика в тази практика. Горепосочените градове са претъпкани. За да си намериш квартира, трябва да обикаляш дни наред, после да плащаш сумати пари. Да купиш жилище е почти невъзможно. Често жилищният пазар е монополизиран и е в ръцете на малък брой хора. И както гладът за жилища е огромен, така в същото време е пълно със сгради, които никой не използва... дали защото собствениците им са решили да поживеят няколко години на Малдивите, или защото са фалирали и вече не могат да поддържат огромната си бизнес сграда срещу Айфеловата кула.

Има различни скуотове. Често хората се обединяват по интереси - например арт скуот (в който живеят писатели и художници и могат да си позволят да творят по цял ден, без да се притесняват за наема в края на месеца) или скуот за циркови артисти (такъв има в Сантяго в Чили, откъдето една приятелка се върна почти акробат), или хипи-раста-клош скуот (с каквито е пълно в Барселона около Парк Гуел), или скуот тип хостел, за които са ми разправяли в Лондон (там хората просто обикалят из някой квартал, набелязват си къща, в която няма признаци на живот, скуотват я, спят там 2-3 дни, разглеждат града и после кой от къде).

Обикновено ситуацията в скуотовете е под хигиенния минимум (не че съм ги проверявала един по един, но често няма вода и разни такива условия). Скуотването е супер масово и хората идват и си отиват постоянно. А скуотърите са всякакви, независимо от националност, пол, възраст, култура, навици, възпитание... Чувала съм за скуот, в който всички са съвършено бели, предимно французи и вътре смърди на урина и трева до такава степен, че човек, непривикнал към специфичните условия в сградата, не може да изтърпи да спи там.

И адски много ме издразни това заглавие, натрапващо етническата принадлежност на окупаторите в историята. Все едно това е изолиран случай на окупиране на нечия къща първо и второ все едно само хора от ромски произход правят зулуми (за справка - събитията в Лондон от изминалата седмица). Остави това, ами и "Дейли Телграф" им викат даже "джипсис".

Иначе е смешна цялата тази история, ама вестниците, особено авторитетните такива като Дневник, трябва да мислят за образите, които градят в главите на хората. Адски важно е това, защото после се стига до някакви такива тъпотии: "Ха така! Да видят сега и англичаните, а и всички други, които реват за толерантност, включвания, изключвания и пр. какво представляват циганите."

Вилнюския кмет

Искам и аз такъв кмет:

Zlatna Ribica

Кафе "Златна Рибица" в Сараево, в което има танцуваща златна рибка на име Алиша, джаз от 50-те, а в дамската тоалетна - гримове, бельо, дамски превръзки, душове, стар телевизор, телефон, чорапогащник, парфюм.

Към връх Безбог

Връх Безбог е едно ужасно красиво място. Намира се над хижа "Безбог". Хижата от своя страна се намира над хижа "Гоце Делчев", до която може да се стигне с кола. А в случай на липса на такава - и пеш, от Добринище. Ние влязохме във втората хипотеза и направихме едно дълго пътуване. Първо с БДЖ до Благоевград.



После хванахме автобус до Добринище, тръгващ от Частната автогара на Благоеврад, която се намира съвсем до жп гарата. В Добринище ядохме по един таратор и продължихме пеша нагоре към Гоце Делчев. Пътят е 10 км. по шосе. Обаче ние се загубихме. И тук е моментът да кажа, че табелата, указваща Хижа "Гоце Делчев" и сочеща наляво в една отбивка от шосето по горска пътечка, е грешна! В един момент си нямахме идея къде се намираме, но пък в крайна сметка се оказахме на едно райско поле, заобиколени от планини и всякакви такива страхотни неща. След лутане по него и почти по тъмно се озовахме пак на шосето.



И въпреки амбициозните ни планове да се качим до хижа "Безбог" още първия ден, се оказахме замръкнали на хижа "Гоце Делчев". Там пазачите са мили хора. Опънахме си палатката непосредствено до хижата. Те не се караха и дори ни казаха откъде да си съберем дърва за огън. Заспахме на чували под звездите.



На сутринта се разделихме на две. Едните хванаха лифта към хижа "Безбог", другите тръгнахме нагоре пеша в някаква луда надпревара с лифта. По табелите е указано, че разстоянието е около 2.30 ч. Но го взехме за доста по-малко. Маркировката е добра. Почти през цялото време се върви по пистата. Така че е стръмничко. Самата хижа е на невероятно място. Била съм там през зимата, без въобще да подозирам, че има толкова красиво езеро отпред.



Пихме вода, наплискахме си лицата и продължихме напред под палещото пиринско слънце към върха, който изглежда съвсем полегат и приятен отдолу. Но колкото повече наближава, толкова по-абсурдно ти се струва да го стигнеш.



Накрая остават само камъни, а пътеката се губи много лесно. Поне аз я загубих много лесно. Оказах се сама. Легнах под сянката на един камък и реших официално, че се предавам. После обаче може би под заплахата някоя змия да се появи около мен, реших да пробвам още малко. И така, на четири крака, камък по камък, след 10 минути бях горе. Всичко това си заслужаваше. Гледката е страхотна. И по-скоро потвърждава наличието на някакви свръхсили, отколкото да ги отрича.



Снимки: Божидар Стефанов и Таня Миткова

А вие къде излизате вечер?

Току що попаднах във фейсбук на това. Убили са момиче в Борисовата градина вечерта след концерта на Джудас Прийст в София. Подробностите са ужасни. Не знам дали има как да спасим децата си във фейсбук. Знам, че полицията трябва да задържи убиеца, съдът да го осъди. Това е ясно. Притеснява ме обаче най-вече превенцията. Столична община все едно не живее в София. В момента около 50% от всички млади хора посещават след работа и училище няколко добреизвестни места - големите паркове, Народния театър, градинката пред църквата "Св. Седмочисленици"... Не са си вкъщи, нито по заведенията. Топло е. Приятно е да си навън, ако нямаш възможност да избягаш към морето и планините. Но Общината очевидно не забелязва. Извинете за изместването на фокуса, но пред Народния дори няма общодостъпни тоалетни. И затова по-буйните храстчета миришат отвратително. Ако Общината смята, че пиещите бири ще се махнат от там, се лъжат. Елементарни неща могат да се направят за сигурността на хората. Първото е осветление. Борисовата е тъмна като в рог. Особено в близост до супер популярното заведение "Порк Пай", близо до което явно е станало и това престъпление. Човек няма как да си хване такси от там. Вариантът е надолу към Орлов мост или нагоре. Много хора избират нагоре. И аз съм го правила. Нямала съм друг избор, ебаси. А не е толкова скъпо за една община да пусне някакво енергоспестяващо осветление. Не се карам, не обвинявам цялата държава за съществуването на някакви психопати, но дано сега се реагира адекватно и бързо.

И извън темата - но, ако някой се държи неадекватно и ако срещу някого трябва да се протестира, то това са най-вече репортерите (извън този репортаж тук, който обаче излезе чак в сряда). Кой им дава право да лепят етикети "клошарка", "продавачка", "пияна". Без никакви доказателства, без разследване. Все едно половин България не пие всяка вечер. Все едно има нещо лошо в това да си навън, вместо в някое заведение. Все едно да си продавачка е мръсна дума. Все едно половината журналисти у нас нямат сериозни проблеми с алкохола. И все едно това, че момичето е пило в Борисовата оправдава по някакъв начин случилото се с нея...

ВСС - там, откъдето си дошъл

Хората, с които ежедневно контактувам, биха могли да се впишат в различни етикети - работохолици, мързели, сноби, ученици, готвачи, лекари, планинари, смотаняци, пропадняци, бизнесмени, простаци, красавци, светли, тъмни, лоши, забавни, скучни... едното или комбинация или всички на куп. Няма значение. Това са просто етикети. Разминаваме се на улицата, пием бири, подслушвам им разговорите в метрото, работя с тях, срещам се с тях, виждам ги по телевизията, чета статусите им в социалните мрежи... И постоянно чувам мнението им. Което е хубаво... Да имаш мнение имам предвид. Но колкото и да са различни са свързани от едно. Постоянното мрънкане срещу държавата. Удивително е колко са еднакви, когато произнасят думата "държава", физиономията, която правят, начина, по който повдигат веждите си и отбранителната поза, която заемат срещу всеки, който ги попита какво имат предвид под "държава". "Ами всичко, всичко, бе - ти сляпа ли си, не виждаш ли в каква... "държава" живееш".

В държавата България има разделение на властите на три - законодателна, изпълнителна и съдебна. Има институции - Народно събрание, Министерски съвет, Съд. Те от своя страна имат своите подразделения - например - Парламентарна група на Атака, МВР, Софийски районен съд. Има и личности - премиер, министър, някакъв президент дори...

Въобще, казвайки "държава" кого имаме предвид и правилно ли е постоянно да обобщаваме дотолкова? Кой има изгода от липсата на конкретика - корумпираният или неговият колега, който си върши работата на личен лаптоп и в извънработно време? Нормално ли е за "държавата" да говорят, сумтейки под носа си и полицаите, и подсъдимите, и пенсионерите, и студентите, и бизнесмените, и ромите, и неонацистите? Ако всички те имат общ враг, значи имат и общи интереси? Но така ли е? Или просто е много по-удобно да обобщаваме? Да не вземем да обидим някого? И когато министърът ни дойде на гости в нашето село, в нашия университет, на нашата конференция да му се усмихнем с чиста душа и да не го натоварваме, а да ръкопляскаме, ръкопляскаме...

Когато има политически проблем, е трудно да се отсеят виновниците, защото обикновено са замесени прекалено много хора. Сега обаче ни се отдава такава възможност. ВСС тотално опетнява и запраща в кошчето за боклук съда като институция с поредица неадекватни решения, от които интерес има не обществото, а само отделни негови членове. Съсипването на едната от трите власти е ужасно опасно. И трябва ясно да се разбере, че никой няма изгода от загубата на доверие в съда. Той не бива да се превръща в универсалния виновник - в новата "държава". Пътят към неговото реабилитиране минава през оставката на Владимира Янева и целия Висш съдебен съвет. Защо? Погледнете ето тук:

Наказателен съдия без опит в административното право начело на Върховния административен съд

"Семейна приятелка на Цветанов оглави Софийския градски съд"

Янева направила всичко възможно да бави делото "Софийски имоти"

Въпреки че по темата се говори от седмици наред, не бива да се отказваме да настояваме за оставките на Съвета. Супер нагли са, че не си тръгват, въпреки цялата пoмия, която се изсипа върху тях. Ако бях свестен човек, член на ВСС, дори и да нямах нищо общо с машинацийките им, щях да се махна само за да не се излагам. А те всичките (без двете съдии Капка Костова и Галина Захарова) си стоят там.

Хора, не разбирате ли, че "държавата" се гради от лица, членовете на ВСС са част от нея и трябва незабавно да си ходят. Въобще - крайно време е, когато имаме конкретните имена на конкретните виновници за някакъв проблем, те да бъдат притискани, докато престанат да дишат.

В същия сезон следват: Георги Колев, Цв. Цв. и др.

Дини

Че са ги хванали - ОК, явно са спазили някакви закони. Че се гордеят - общо взето разбираемо, свършили са си работата, примерно съвестно. Обаче е отвратително тъпо, че са викнали фоторепортери на БГНЕС да снимат. Защото, разбираш ли, афганистанци, дини... голям майтап.

Summermood

Малко хипстария за дългите работни дни на тези, които нямат планове за море това лято. От лятната станция на www.stereomood.com.

Паметника... на кое?

Не мога да повярвам колко много размисли, изпълнени с философия, народопсихология и най-вече политика, предизвика изрисуването на Паметника. Така му казвам, защото никога не съм била сигурна точно как му е името и го бъркам малко с този в Борисовата градина над Езерото с лилиите. Вече запомних, де! След всички статии, които прочетох по темата. Но това е паметник, който отдавна младото поколение не свързва с нещо друго освен със скейтъри, момичета, които си падат по скейтъри и удобни закътани местенца за пиене на бира.

И докато човек си пие бирата, кара скейт или зяпа човек, който кара скейт, няма как да не се сблъска с някакви грозни фигури, гледащи лошо. Според мен просто някой, който наистина дълго е циклил там, една вечер е отишъл и си е изрисувал на живо фантазиите. Без да влага някакъв особен смисъл, освен да си направи бъзик. Сега ще е яко да го хванат. Ще предизвика най-свежите протести в историята на България. Вероятно благотворително ще се съберат парите за глобата. А артистът ще си намери добре платена работа в рекламна агенция. Това първата хипотеза.

Втората е, че не е въобще българин. А проектът е част от някакъв глобален бъзик с ретроградността и сивотата на бившия Съветски блок. Може би артистът отдавна вече се е качил на самолета за родния Ню Йорк или Париж. Така си мисля, защото нищо подобно не съм виждала досега в България, направено е с подчертан професионализъм и имам чувството, че първата статия, която се завъртя онлайн, беше тази в Дейли Мейл, въпреки че ме мързи да проверявам.

Но както и да е. За каквото и да става дума съм сигурна, че авторът не е мислил за Бойко, Дянков и Трайчо Трайков като го е рисувал, нито за братята-руси, нито го е правил, понеже "българите не са си изградили ясна равносметка относно комунистическото си минало" и всякакви там сложни глупости, бурно нападащи се и отричащи се взаимно, които изчетох последните три дни.

Единствената концепция, която би могла да съществува, е изрисуването да е част от София Дизайн Уик, удобно съвпадащ по време със закриването й, както и по място - с крайната точка на гей парада...


(Снимката е на Светла Гюрова)

I’ll use this wall as a floor

Sitting on the asphalt is so mainstream. I’ll use this wall as a floor.

Море

Онова болезнено желание за море, на малък закътан къмпинг, със стари бунгала наоколо, миризма на цаца, чичковци с моряшки тениски, жени с червени лица, онези отвяни усмивки, причинени от тоталната липса на точки за взиране, само пространство, без време и с пясък навсякъде... Става все по-силно.

Обучение по Пъстрота

Преди



По време



Докато се движех по Левски, закъсняваща за София прайд, мисля, че разбрах как се чувства човек по време на война. Празни дълги улици, стотици полицаи, облечени почти като космонавти, в огромни ванове, гледащи те втренчено, никакви хора, освен разни случайно проблясващи лица по прозорците и тишина... тишина. Представях си как парадът няма да се състои изобщо и някъде нагоре по улицата е станал бой между скинари и гейове. Чудех се защо не чувам нищичко. И точно в момента, в който реших, че съм объркала часа, деня, града и тръгнах да завивам по Фритьоф Нансен ги чух, а след малко и видях. Беше яко парти. Силна музика, комерсиална музика - Мадона, Кайли Миноуг, Лейди Гага и около хиляда танцуващи по улицата хора. Много хомосексуални, много хетеросексуални хора. Все тая. Всички изглеждаха щастливи и определено забавляващи се. Хората, които се занимаваха с организацията, казаха, че очаквали повече хора. Но за мен си беше прилично и наистина забавно.

Парадът свърши пред Паметника на Съветската армия, където чакаше супермен:



Сега, аз мисля, че не е българин. Но това не променя факта, че нещо толкова свежо се е случило в София. После продължих към "София диша" на Шишман, който беше пешеходен и пълен с артисти:





И накрая - зелената Борисова.





И така - вчера беше голям ден за пъстротата в един град, който в момента се учи да живее шарено. И ние не можем да не се радваме, че сме свидетели на този процес на опъстротяване. :)

Плъзгане по заглавия

Една статия се завъртя вчера из фейсбук и бе прехвърляна от стена на стена, предизвикваща бурно недоволство и коментари против държавата и в частност съдебната система. Стигна се дотам, че вече има организиран и протест пред съдебната палата. "Осъдиха Мануела Горсова да плати на Стависки 21 000 лева" крещяха някакви жълти сайтове, обичайно преписващи дума по дума от агенциите и слагащи просто по-гръмки думи. А това, което потресе мен, беше силата, която заглавията притежават. Защото тази статия (и особено заглавието й) е написана тъпо, некоректно и с цел манипулиране на масите. Ако едната страна е вляво, а другата вдясно, то съдебните разноски са по средата и Мануела Горсова не е "осъдена да плати на Стависки", а да поеме разноските по делото, което е загубено (Законът казва това в чл. 78 (3) от ГПК: Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.) И подобна некомпетентност у някакви журналисти ме навежда на мисълта, че и фактите, предоставени от тях, са силно изкривени и едностранно гледани.

http://www.blitz.bg/news/article/110907

http://pravda.bg/обрат-съдът-осъди-мануела-горсова-да-п/

http://news.ibox.bg/news/id_205865034

Сега какво следва? Съдът няма да си промени решението заради фейсбук коментари, нито Парламентът ще промени законите, нито нещо кой знае какво ще стане. Подобни безумни статии обаче постигат само едно - разклащане на вярата в съдебната система, дори какво ти разклащане - постигат пълното й отрицание от хората, чиито очи само се плъзгат между заглавията всеки ден. А повечето хора са такива.

Този огромен блок

Пътуващите днес с вечерния влак от Калофер за Кръстец навярно се учудиха на този огромен блок, разположен насред плоското поле наглед в нищото. Учудиха се впрочем, както и тези от вчерашния. Kакто са се учудвали изобщо всички наблюдателни пътници от всички влакове, които някога са минавали с този влак през това поле. Защото то е далеч от всеки път, от всяка рекичка, от всичко, което би могло да доведе по тези места очите на някой потенциален учудващ се пътник.
Железопътната линия беше единствената връзка на това поле със света. И тя все повече отслабваше, защото беше стара и влаковете все по-често бяха пренасочвани към други, по-блестящи релси, които минаваха през светове, където блоковете не предизвикваха учудване. Вече само бавният вечерен влак пресичаше тези места и спираше на всяка гара във всяко селце по пътя, провокирайки досада в погледите на пътниците, които не слизаха на точно тази гара, а на някоя друга, също толкова загубена, но все пак друга. Досадата беше толкова старателно изписана на лицата им, че дори очите им изглеждаха просто като черни кръгли петна върху лицата, като някакви замръкнали дупки.
Значи малко несправедливо говорех за учудване в началото. Надали учудване би могло да се изпише в очите на тези мрачни пътници, изобщо - някакво чувство трудно би могло да се намери дори след дълго вглеждане, детайло и търпеливо, така както се вглеждаше в тях Борис в този момент, докато пътуваше към едно село, за да го снима… за да направи Най-Убийствената Фотосесия в живота си и да прибере една награда. Тези хора бяха вероятно миньори, чистачи, просяци, жалка паплач, отдавна забравила какво е да се живее. Напуснати от децата си, напуснати от жените си, потънали в ежедневие и пиене, едва позволяващи си петдесетте стотинки за влак от едното село до другото, където още имаше някакъв КООП, в който те работеха като хамали или някакъв завод за кашкавал и грозна дамска конфекция, някоя долна сергия за праскови на магистралата, по която понякога минават коли на софийски бизнесдами с афинитет към органични праскови. Устите им миришеха, както и пожълтелите под мишниците и омазнени около вратовете им ризи, почти толкова жълтите им показалци издайнически доказваха причината за нервните им движения, засукванията на пръстите, пукането на ставите. В БДЖ не се пушеше от около година, а от около месец това се спазваше дори във вечерния влак от Калофер до Кръстец. Накратко – заобикалящите Борис господа бяха нервни, мрачни и миришеха.
Но не е нужно да обсъждаме повече тези хора и да изпадаме в излишни подробности – Борис не ги познаваше добре и би било несправедливо от негова страна да приписва етикети на техните лица. И все пак, можете да си представите нуждата му в този момент да изучава случващото се пред прозореца. Слушаше музика от свръхновия си айпод и гледаше някакво безкрайно поле пред себе си, което не свършваше вече от половин час, когато изведнъж някакъв огромен блок се изпречи пред погледа му. Остана като втрещен и може би е подсвирнал леко с уста, защото мъжът със сламената шапка до него, който така свойски си беше събул преди малко ботушите и протегнал морни крака на перваза до Борис, му заяви важно:
„Изоставен е, някаква глупава идея на партията отпреди 30 години”.
Искали да създадат изкуствен град в самия център на България в подножието на Стара планина, където да заселят хора, които са им неудобни по някакъв начин, но не дотолкова, че да бъдат пратени в лагер и все пак достатъчно, за да се съгласят сами да се преселят насред пустошта. Партията сметнала, че страната има нужда от голям град в самия си център, чиито основи да бъдат положени на чисто, да се създаде един комунистически рай за чудо и приказ с идеалната инфраструктура под прави ъгли, с големи чисти улици, с димящи фабрики, с малки деца, ритащи по стадионите наоколо. Полето било огромно, градът можел да се разраства, колкото се налага. Един ден щял да измести София и да стане столица, която да заема най-доброто от геополитическа гледна точка място, да бъде на равно разстояние от всичко случващо се в страната.
Замислили проекта в началото на 70-те и започнали строеж на първия блок през 1974 г. За първата копка дошъл лично Тодор Живков, произнесъл реч и отворил шампанско. Решили първият блок да е най-големият и да прави конкуренция на американското строителство. Имал 24 входа и 24 етажа. Числото не било случайно, символизирало нещо. Но никой в купето вече не си спомняше какво. Еуфорията била огромна. За месец вдигнали първите три етажа на този огромен блок. Година по-късно всичките 24 етажа били готови и почнали да го боядисват. Скоро прокарали и електричество. В следващата година обзавели с мебели, направили детска площадка с желязно кълбо, две люлки, ракета, пластмасова пързалка.
И така, животът кипял там до третата година, когато изведнъж партията престанала да налива пари. Никой никога не се нанесъл официално в блока. Никаква друга сграда не била построена. Сякаш внезапно всички забравили за блестящите планове. Вече никой не произнасял речи, никой не отварял шампанско, никой не говорел на висок глас за бъдещето. Фургоните на строителите почнали да изчезват един по един. Останал само един дядо – архитект. Той просто нямал къде да се върне. Нанесъл се на последния етаж на блока, събрал най-хубавите мебели и боядисал тях и стените в черно. По цял ден лежал на огромната си спалня и втренчено гледал през прозореца към пустошта отпред. Хората от близкото село го съжалявали и отвреме навреме му носели хляб и мляко. На него не му трябвало много, почти не се хранел, само гледал през прозореца, драскал нещо в тефтера си. Един ден го намерили на 20 метра от блока, познали го само по тъмно синия гащеризон. Нямало какво друго да е освен самоубийство. Погребали го в селото и забравили. След неговата смърт вече никой не стъпвал в мъртвия някогашен бъдещ град. Полето опустяло напълно. Прозорците на блока изчезнали, заедно с всичко, което би имало някаква цена. В селата наоколо се разпространила мълва от уста на уста, страшна история за странни, необясними случки около блока и вече той не привличал дори най-палавите деца. Животът замрял по тези места.
Борис не беше сигурен кое му разказаха и кое дорисува в съня си, упоен от юлската жега. Знаеше само, че изведнъж се сепна, отвори очи и се оказа в празно купе. Излезе и тръгна да търси кондуктора. Наоколо нямаше никой. Влакът не се движеше, беше спрял в пустошта. Свечеряваше се и нощта беше надвиснала над Борис, навън едва се виждаше. Извика, но не последва отговор, обикаляше от купе на купе. Слизаше и се качваше, викаше и мълчеше, усещаше, че никой не го чува. Беше сам, единственият.

Възможно ли е да имаш такъв глас?

Страсбург

Страсбург е хубав, но доста скучен град. Всичко е на пеша разстояние. Хората са мили. Рядко говорят английски. Почти нищо не предразполага да бъде снимано. Има една огромна катедрала в центъра. Местните казват, че била най-ужасно грозното нещо в града. На мен ми хареса. Обичам разни огромни неща, обаче грам не ми влезе във фотоапарата. Няма забавляващи се хора по улиците. Изглеждаше ми по-немски, отколкото френски град. Не, не съм била в Германия. Това беше тъпо. Пускам няколко снимки, колкото да се направя на интересна, че съм била там. Започват със старата, централна част, обградена от реки (както впрочем целия град) и изпълнена с подвижни мостчета и досадни туристи, преминават през хостела ми (беше ми голям проблем да намеря нещо евтино и затова сега го препоръчвам тук, ако на някого му се наложи - казва се Ciarus, много приятен в съвсем централна, спокойна част, пълен с младежи и ученици, строго контролиран срещу шум, с приятна закуска, общи стаи, разделени на мъжки и женски, безжичен нет срещу евро на ден или съвсем безплатен в зависимост от настроението на мъжа на рецепцията, със семпла баня и тоалетна във всяка стая, топла вода, огледало и бюро и всичко това за около 25 евро на ден, което май наистина беше най-добрият вариант в целия град), продължават през малко улично изкуство, някаква картинка в сградата на Европейския съд по правата на човека, стигат до сградата на ЕП и куп деца, които карат кану пред същата тази сграда и свършват с хилядите колелета, паркирани навсякъде. Приятен град. Аххъм.