четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Ражá



Добре. Чуйте тази песен:



Ако не можете да се концентрирате, минете направо към втората минута, която представлява един вид връхната й точка.

Сега чуйте ето това:




Тук недейте да прескачате. Тук цялото нещо е една връхна точка.

Значи, първото е оригиналният изпълнител на песента, който се казва Ванс Джой. Знам го заради втория - едно момиче, тя от своя страна се казва Ража, с ударение на второто "а". Това е нейният хит.

"I was scared of dentists and the dark..." изпява само първите думи и всички се въодушевяват, викат, скачат и пеят. На 21 е или на 20, или на 23, приятелите й различни неща ми казват. Родена е в Палестина, но живее в България от толкова много време, че никой не би предположил, ако не беше това име, което постоянно провокира спорове. Тук имаме едно момиче, което доста самоуверено си пробива път и то с китара, принципно запазена мъжкарска марка, с топъл, ама твърд глас, дрезгав направо. И с вдигната високо брадичка. Първо почнала да свири на приятели, на китарата, на Народния, на Кристал. После тук-таме, в някое барче, в някое клубче. Вчера, например, успя да напълни бара Мейз, че даже и при вход 5 лева, и то в сряда. Остава й да почне да записва авторска музика и да се изстрелва към Голямата сцена, колкото и да е относително това понятие тук. Факт е, че не се сещам за друг случай, в който в рамките на три месеца да съм ходила на три лайва на един български изпълнител, че даже и срещу заплащане. И на всичкото отгоре жадно да чакам следващия. И не съм само аз. Всички сме. Слушаме и скачаме.

Но мисълта ми беше друга. Не е ли смешно, че е толкова по-добра от този Ванс! Сериозно.

Ето още:





сряда, 26 февруари 2014 г.

Едно канадско семейство в Иран



Любопитно видео, показващо Иран в периода 1971-1973 г., по време на управлението на шаха и преди ислямската революция от 1979 г. Изградено е само върху снимките на Кен Р., канадец, който се мести заедно със семейството си там, за да работи за местна хидроелектрическа компания. Освен живота им в Техеран, снимките на Кен и семейството му показват и много други места, по които са пътували заедно - Шираз, например. Самият Кен разказва впечатленията си във видеото, оставяйки у зрителя впечатлението, че се намира на гости на дядо си, например. Акомпанирано е с иранска класическа музика, която имала спорен авторитет сред иранците, каза ми една приятелка. С инструментите сантур и
каманче.



Филмът излезе вчера в персийската секция на Дойче веле. Станаха ми интересни коментарите за него сред самите иранци. От една страна, се радват на тази уникална по своята изчерпателност колекция от снимки на чужденец и то от период, в който Иран е изглеждал съвсем различно от сега. От друга, филмът се бил фокусирал твърде много върху разликите - етнически и културни, върху снимки на древна архитектура, на селяни с техните животни, на забулени жени и изобщо пренебрегвал модерната визия на Иран през тези години. На мен ми хареса обаче и го препоръчвам.

вторник, 25 февруари 2014 г.

27/2/14: the day Nicolas Jaar plays in Sofia






Никълъс Джаар е роден през 1990 г. (представете си!) Като малък живял в Чили, откъдето е баща му. После семейството му се върнало в Ню Йорк. Никълъс не е обичайният диджей кокаинолюбител. Хич даже. Момчето, освен че е божествено талантливо, следва сравнителна литература в университета Браун. Казва, че си прави музика вкъщи, а после просто я качва в саундклауд и я споделя във фейсбук и всичко се задвижва от само себе си. Харесвал му светът на модерните технологии, понеже давал много свобода на артистите. Стилът му е бавен, електронен, но има джаз, има и класическа музика в него, семплира какво ли не, примерно, Angelo Badalamenti, който разказва как е създал основната тема на Туин Пийкс или Джон Ленън, където е ползвано интервю с него на тема американски футбол, а после думите на спортен коментатор, който обявява смъртта му. Този лайв от Ню Йорк го гледам и се надявам и в България да се постарае така, този от Сонар пък направо ме съсипа, особено в началото. Идва в четвъртък в София и още има билети, което е страшно интересно, понеже в Лондон биха се изчерпали за няколко часа. Чудя се каква е тази зала Орфей само.

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Невидимите жители на Косово



Съществуват две държави, наричат се Сърбия и Косово. Не ме интересуват мненията за това, нито ме интересува дали някой признава Косово или не. Не съм сигурна колко души са наясно с реалността и с всичко, което се случва в истинските животи на хората в тези две държави… отвъд телевизионните екрани, отвъд вестникарските статии или разговорите по кафенетата. Но има едно нещо, за което съм сигурна, че повечето от вас си нямат и идея - това, което се случва по

дестинацията Белград – Прищина

Вероятно повечето от вас дори не знаят, че подобна автобусна линия съществува… и че 4 автобуса оперират ежедневно по нея. Съпругът ми ги ползва на всеки 15 дни. Не защото иска, а защото е задължен.

Моят приятел Alban Muja публикува карта, която показва къде е Косово, до кои държави жителите на Косово могат да пътуват без виза, както и онези до които не могат да пътуват…

(Червената точка е Косово, ЧЕРНИТЕ държави са онези, до които косовските граждани могат да пътуват без виза, БЕЛИТЕ - онези, до които не могат да пътуват без специална покана или специална причина, като в някои страни, например, Испания, Русия, Бразилия и много други, гражданите на Косово не могат да пътуват изобщо, дори и със специална покана).

...разбира се, вторите са много по-добре представени. И така, гледайки в картата, виждах много повече от нарисуваните линийки, които представляваха граници… Виждах себе си измежду тези линии, видях и всички вас… Ние сме се оставили да бъдем заловени, заслепени, с вързани ръце… Единственото, което ни е останало, са думите.

Защо съпругът ми пътува на всеки 15 дни от Нови Сад до Прищина и обратно?

Разрешено е да влизаш в Сърбия с косовски документи. На границата получаваш една глупава бяла хартийка, на която пише, че ти е разрешено да останеш в Сърбия 15 дни. Ако превишиш този срок, наказанието е глоба от 500 евро и забрана за влизане за 6 месеца или повече, или, за да сме съвсем 'прецизни', колкото и каквото те си пожелаят. Тази процедура не е описана в нито един закон или друг официален документ. Това е закон, за който никой не знае и с който никой не е запознат, въпреки това той се изпълнява, особено на границата Мердаре. С влизането си в Сърбия, жителите на Косово стават невидими, защото никой закон, или институция не носят отговорност за тях. Ако имат нужда от помощ или ако тяхната безопасност е застрашена - Бог се грижи за тях.

Съпругът ми, Байрам Кафу Киноли, е невидим. 

Осъзнах това отдавна, и въпреки всичко, ние се обичаме. Оженихме се миналия юли, имахме 80 гости, кумове, свидетели и вместо пред Бога, се оженихме пред Боб (Марли).

Подписахме хартийка, направена от нашите приятели и за нас това беше единственият начин да удостоверим брака си!

Можехме да се оженим в Косово, но такъв брак не би бил признат в Сърбия. В Сърбия нямаме право да се женим, понеже косовските лични документи са невалидни, или както те казват –

несъществуващ документ.

Така, ако утре станем родители, не бихме могли да докажем кой е бащата – защото мъжът ми е невидим и защото не съществува. А нашето дете, последното, което носи вина, би било извънбрачно.

Това не ми се струва смешно, нито тъжно. Струва ми се жалко. Не е честно.

Какво да направя? Не знам. Като начало, написах тази история.

Съпругът ми се върна от Косово преди 3 дни, имаме още 12 преди заминаването му.

Не знам дали забелязахте, че ругая много, докато пиша това. Превърнах проклятията в невидими думи. Предполагам, имам право на това…

(Текстът е написан от Милица Киноли Милович. Превеждам го с нейно разрешение.)

неделя, 23 февруари 2014 г.

The "Ukrainian" Soviet Army Monument of Sofia



The Soviet Army Monument in Sofia was again painted today, this time in the colours of the Ukranian flag. The phrase "Glory to Ukraine!" was painted in Ukrainian. Today is also the Day of the Red Army, celebrated during the time of the USSR.

понеделник, 17 февруари 2014 г.

بهشت - Behesht



Бехешт, или Рай, така се нарича новата песен на иранската певица Гугуш. Писала съм и преди за нея. Гугуш изненада света на 14 февруари, когато пусна във фейсбук страницата си това видео (изгледайте го докрай)!



В държава, която предвижда затвор, физически наказания, а в някои случаи - дори смъртно наказание за гейовете, излиза песен и видео, посветена на две лесбийски и изобщо - на правата на нехетеросексуалните хора! Местни активисти определят това като грандиозна стъпка и абсолютен прецедент в историята на Иран (макар че имаше един филм наскоро, Circumstance, посветен на две лесбийки, но не ми хареса особено).

Пее се "знам, че това чувство не би трябвало да съществува, но то съществува", "може би раят не е създаден по нашата мярка."

Ето и целият текст на английски, преведен на Фейсбук страницата на International Day Against Homophobia and Transphobia:

I afraid of this doubt astray, this deadlock
I afraid of the feeling that's still between us
The end of this way is not clear, I know as you know
Do not tell me that we should cut off this love, you can't as I can't
We can't come back and we can't cross from this deadlock
I know that these feel shouldn't have existed, but it exist...

I have been scaring of the dream that we both dreamt
I have been scaring of that we both turned opposite of KABA (the God Holy shrine for Muslims which is in Masjed Alharam at Makka that Moslim should turn around it for prays)...
For leaving this transition, there is no way to escape but the world
I don't know but maybe the heaven is not fit for us
The end of this way is not clear, I know as you know
Do not tell me that we should cut off this love, you can't as I can't
We can't come back and we can't cross from this deadlock
I know that these feel shouldn't have existed, but it exist...

Ъпдейт: Стигна и до Гардиън, с подробна статия.

петък, 7 февруари 2014 г.

За домашното насилие



Практиката на международните съдилища през погледа на родните съдии


Публикувано в Правен свят

И. Дж. е на 26 г., когато през септември 2008 г. пристига в България. Идва от Гамбия, където е срещнала бъдещия си съпруг, българин. Сега, с дъщеря им в ръце, тя се мести да живее при него в София. И. е неграмотна, умее да говори само майчиния си език и малко английски.

Веднага след нейното пристигане, съпругът й взима документите, започва да проявява агресия, злоупотребява с алкохол, прави опити да я накара да участва в порнографски филми, фотографии – психологическото, физическото и сексуалното насилие започват да се редуват. Забранено й е да излиза от вкъщи без разрешение, забранено й е да търси работа. Мъжът й се подиграва на външния й вид, на неграмотността й. Не след дълго започва да злоупотребява и с дъщеря им, която по това време е на годинка – из къщата са разхвърляни порнографски снимки, мастурбира пред двете и кара детето да го докосва по члена.

И все пак той е този, който сезира Отдел "Закрила на детето" с искане социалните работници да накарат жена му да спре да кърми. Смята, че така тя ще отслабне. Пристигналите на място социални работници обаче се натъкват на снимките и разбират за извършваното насилие, обаждат се в полицията, прокуратурата е сезирана, майката е посъветвана да напусне дома веднага. Никой не намира за необходимо да й каже къде да отиде, бидейки чужденка, която не говори български. И. успява да намери временен подслон и помощ от частна фондация. Не след дълго мъжът й я убеждава (или принуждава) да се върне вкъщи. А прокуратурата прекратява производството срещу него поради липса на достатъчно доказателства. И. така и не е разпитана.

Кошмарът за нея обаче не свършва. Следват още много сходни случаи. Тя отново бяга в кризисен център. И отново се връща при съпруга си, после отново бяга. Няколко пъти вика полицията да спре насилие. Всичко, което получава съпругът й от тази полиция са устни предупреждения. И. е в ситуация, която не може да разреши сама. Полицията и прокуратурата не й помагат. Стига се до съд.

Парадоксално, отново съпругът е онзи, който се обръща към него. Той подава молба по Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН). Иска незабавна защита, твърди, че той и дъщеря му са жертви на физическо и психическо насилие от страна на съпругата му. И я получава. Според издадената от Софийския районен съд заповед И. трябва да напусне семейното жилище, забранено й е да се приближава до него, определено е дъщеря им да остане при бащата. Според преценката на съда жената представлява пряка и непосредствена заплаха за живота и здравето на съпруга и детето си.

Случаят на И. Дж. стига до Комитета на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените (CEDAW Committee).[1] През 2012 г. CEDAW излиза с решение, което така и не придобива широка популярност у нас. Според Комитета България е нарушила разпоредбите на Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените и, по-конкретно, допуснала е дискриминация, не е взела мерки, а после не е осигурила адекватна съдебна защита на жена срещу дискриминация, не е взела мерки за промяна на социалните и културните модели на поведение, на идеята за непълноценността или превъзходството на един от половете. Не е взела и мерки за осигуряване на равнопоставеност в брака.

Особено смущаващо за читателя в случая е реакцията на българския съд. Макар да има данни, че мъжът е насилвал психически, физически и сексуално съпругата и невръстното им дете, той е този, който получава защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Съдиите няма как да разберат, че този мъж е бил разследван от прокуратурата заради сексуално насилие! Няма база данни, в която да се провери.

Това е гласът на съдия, идва от другия край на залата, в която се провежда обучение на  тема: "Домашно насилие: правозащитни проблеми". Инициативата, която се проведе миналата седмица, е съвместна между Съюза на съдиите в България и адв. Маргарита Илиева от Български Хелзинкски комитет.

Гневът на съдиите е обясним. Критиките на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) или, както е в случая, на Комитета на ООН, най-често са насочвани към техните решения. Съдиите са особено чувствителни, когато работата им бива остро критикувана от наднационалните органи. И вероятно с право. Това обучение разкрива огромен проблем - липсата на комуникация между полиция, прокуратура и съд. Оказва се, че когато е принуден да реагира незабавно, както в случая със съпруга на И. - когато получи молба, съдържаща данни за пряка и непосредствена опасност за живота или здравето на пострадалото лице и е длъжен да издаде заповед за защита в рамките на максимум 24 часа, районният съд не разполага с бърз начин да проучи информацията, с която полицията и прокуратурата разполагат за лицето, което търси помощ.

Съдиите се притесняват и от друго - насилникът би могъл да бъде наказателно неотговорен – например, поставен под запрещение. Чудят се къде ще отиде един невменяем човек, ако им се наложи да го отстранят от семейното жилище, например. На всичкото отгоре във всички случаи, когато издава заповед за защита, съдът е длъжен да наложи на извършителя и глоба в размер от 200 до 1000 лв. Според магистратите често в подобни случаи са замесени невменяеми хора и е несправедливо те, които не са способни да се контролират, да бъдат и наказвани, и глобявани.

Разумът на закона би трябвало да бъде съвсем различен - отстраняването на насилника от жертвата не е наказание. Полицията е длъжна да приведе мярката в изпълнение, без значение от състоянието на насилника. В зависимост от случая може, освен отстраняването, да се прибегне и до мярка по Закона за здравето. Замисълът на ЗЗДН е да се защити жертвата, не да се накаже извършителят. И във всички случаи е по-порочно да оставиш жертвата и децата да продължават да бъдат насилвани, без да се намесваш. Колкото до глобата, не би трябвало да бъде задължителен елемент и това лесно може да се промени в закона.

Имахме скоро такъв случай, жената се явяваше на всички заседания по делото за развод и не поддържаше твърденията си, че е жертва на домашно насилие, както заяви в началото – казва друг участник в обучението.

Това също е съществен проблем, за който държавата, в частност – съдът, са критикувани отвън. Жертвите на домашно насилие често сами се отказват да търсят правата си. А съдът преценява, че не може да се меси. Особена е уязвимостта на жертвите на домашно насилие. Въпросът е толкова деликатен и сериозен, че дори когато жената не търси своите права, държавата трябва да се намеси, защото дължи една проактивна, превантивна грижа. Недопустимо е да се гледа на домашното насилие като на частен, семеен проблем, съдът да се старае да помири жертвите и да се смущава да се меси в отношенията им.

В друго дело, излязло извън рамките на страната ни, Бевакуа срещу България[2], ЕСПЧ изтъква, че именно особената уязвимост на жертвите на домашно насилие предопределя необходимостта от активно участие на държавата в тяхната защита. Съдът подкрепя това свое виждане с Препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа през 2002 г. Според нея държавите-членки трябва да гарантират, че всички жертви на насилие са в състояние да заведат дело, да извършват постъпки, които да гарантират, че може да бъде образувано наказателно производство от прокурора и насърчава прокурорите да считат насилието срещу жени за утежняващ или решаващ фактор при вземането на решение дали да се повдигне или не обвинение от общ характер. По отношение на насилието в семейството, Комитетът на министрите препоръчва на държавите-членки да квалифицират всички форми на насилие в семейството като престъпни деяния. По-нататък в своето решение ЕСПЧ се позовава и на доклад на Специалния докладчик на ООН относно насилието срещу жените от 20 януари 2006 г., според който съществува правило в международното обичайно право, което "задължава държавите да предотвратяват и да реагират на актове на насилие срещу жени с необходимата грижа".

Удрянето на някого би могло да представлява насилие, но само, след като бъдат преминати определени граници на насилие, в случая от изявленията на жената не става ясно как точно е била удряна и как е била засегната нейната неприкосновеност. Това е част от решение на пловдивски съд, с което се отказва мярка за защита на жена - жертва на системно, дългогодишно насилие от всякакъв характер от страна на съпруга й. Решението е обект на критики от страна на CEDAW по друго дело за домашно насилие, водено пред Комитета, V.K. срещу България[3].

Заключението на CEDAW e, че съдът е приложил свръхрестриктивна дефиниция за насилие, несъответна на закона и конвенцията. Гореспоменатата препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа, неслучайно ползва следния език - всички форми на насилие в семейството.

Същевременно това може да доведе до злоупотреби със ЗЗДН, процедурите по него са на път да се превърнат в първа стъпка по всяко бракоразводно дело – казва друг съдия по време на обучението. Според него възможно решение, за да не се злоупотребява с този закон, е да бъдат предвидени сериозни санкции за злоупотреба. Дали е вариант това обаче? Дали отново ощетени няма да бъдат тъкмо онези, които са икономически най-зависими? Ако се окажат в капан на невъзможността да докажат насилието, поради липса на добър адвокат? Дали не би могло да се стигне до санкциониране на жертвата? Макар и вече да звучи като клише, вероятно единственото работещо решение би могло да бъде сериозно, задълбочено и бързо разследване. Работеща полиция и прокуратура, бърз обмен на информация между тях и съдилищата. И промяна на нагласите. Защото, нека се върнем на случая на гамбийката И. Дж.:

Ние сме много чувствителни към тази тема, но все пак не е изключено жената наистина да е била мъжа си – добавя друг съдия.

Възможно е и така да е. Но по делото на И., давайки защита на мъжа, властите изцяло кредитират неговите твърдения. Същевременно се изисква доста богато въображение човек да си представи, че жена в толкова уязвимо и зависимо положение, гамбийка, която не говори езика, няма среда, няма доходи, би могла да представлява такава опасност за мъжа си. CEDAW е безкомпромисен – той казва, че традиционните нагласи, според които жените са подчинени на мъжете, спомагат за насилието срещу тях. Дали действията на властите по отношение на И. не се основават именно на предразсъдъка, че съпругът е горестоящ и неговото мнение е водещо? Дали само законът е порочен? Или проблемът е във всички нас – и общество, и власти, в нашето мислене, където уютно са се сгушили купища наслоявани с години и поколения стереотипи?

Ако избягаме от тези стереотипи и се концентрираме върху социалната реалност, един безспорен факт ще изплува пред нас - домашното насилие несъразмерно повече засяга жените. Усещането, че си чувствителен към една тема е първата стъпка. След нея са необходими още много други, за да се стигне до подобряване на социалната реалност, особено когато тя е в твоята власт. Стереотипите водят до насилие и не бива обществото да ги подминава, дори когато са зад затворени врати.

[1] Вж. делото I. J. v. Bulgaria, CEDAW/C/52/D/32/2011 (28 August 2012).
[2] Вж. делото Бевакуа и С. срещу България (Жалба № 71127/01)
[3] Вж. V.K. v. Bulgaria, CEDAW/C/49/D/20/2008 (17 August 2011)

сряда, 5 февруари 2014 г.

Dear Sochi, Gay is OK




'Здравейте, името ми е Владимир'

Шотландският производител на бира BrewDog е произвел бира, която се шегува с руския президент. Анти-Путин шишето подкрепя правата на хомосексуалните срещу хомофобската политика на Москва, контекстът са Зимните олимпийски игри в Сочи. BrewDog ще даряват 50% от печалбата си на организации, които се занимават с права на малцинства.

Съоснователят на BrewDog Джеймс Уот искрено се надявал, че когато Владимир Путин, уморен от натоварен ден на езда без горнище, борба с яки джудо мъжаги или риболов, се отпусне в кадифено кресло, някоя от красивите му асистентки ще му поднесе бутилка Hello My Name Is Vladimir, с която да овлажни устните си.

Причината за ироничната кампания е законът, който действа в Русия от юни 2013 г. и който забранява разпространението на "нетрадиционна сексуална ориентация".

Не му е лесно на Путин. Подкрепата на света към нехетеросексуалните хора в Русия продължава.

На 07.02.2014 г., в деня на откриването на зимните олимпийски игри, Гугъл развя гей знамето като фон на олимпийските дисциплини:



Канада:



Южна Африка:



Sochi Boys - Official Sochi Olympics 2014 Song


Немските екипи:

Същевременно норвежкият министър на здравеопазването Бент Хойе обяви, че ще посети олимпийските игри в Сочи заедно със съпруга си.

И един бонус от Лили Алън:

понеделник, 3 февруари 2014 г.