четвъртък, 3 декември 2015 г.

Fear and loaning in Bosnia and Herzegovina: Republika Srpska’s controversial referendum

One more text on Bosnia and Herzegovina published by openDemocracy.

25 November 2015

While Europe's focus is on the Middle East and the threat of terrorism, Bosnia and Herzegovina may hold a referendum that puts the country's fragile peace at risk.

A triptych entitled "Philately" - three skulls wearing hats traditional for the main ethnic groups in BiH show just how useless the ethnonationalist fights in Bosnia are.Emir Hodzic/All rights reserved.
“The referendum is like throwing sand into the eyes of the voters”, says Boris Mrkela while stirring his Turkish coffee in Rahatlook, one of the cosiest cafes in Baščaršija, Sarajevo. “This is Dodik’s way to make them forget about the low pensions, the lack of salaries in the public administration, the loans”, he continues.

Mrkela is telling me how he sees the upcoming plebiscite in his native Republika Srpska (RS). While Europe’s eyes are focused on the Middle East and the threat of terrorism, Bosnia and Herzegovina (BiH) is on the brink of facing new major challenges that could possibly lead to disintegration or new conflicts. Soon, part of its citizenry will go to a referendum and be asked whether two of the state institutions should have authority over them. The actual question sounds quite long and complicated:

"Do you support the unconstitutional and illegal imposition of laws by the High Representative of the international community and in particular the imposed law on the Court and the Prosecutor's Office of Bosnia and Herzegovina and the implementation of their decisions in the territory of Republika Srpska?"

According to the president of RS, Milorad Dodik, the Court and Prosecutor’s Office are biased against Serbs (while others point back at the referendum question itself as raising many concerns related to impartiality). The plebiscite date is not clear yet. It was to be held in RS on 15 November 2015 but was postponed after the Bosniak delegates in the Parliament of the Serb-majority entity raised the issue before RS’ Constitutional Court.

Bosnia consists of two ethnically defined entities, RS and the Federation, with three “constituent peoples” - Bosniaks, Serbs and Croats and one autonomous district - Brčko District. The majority of Serbs live in RS, while the majority of Bosniaks and Croats are in the Federation. (For more information about the complicated constitutional set-up of the state, see here.)

The judicial bodies in question are two of the few Bosnian institutions that function on a state-level, meaning that their decisions affect citizens over the whole territory of the state - RS, the Federation of BiH and Brčko District. Established in 2003, their jurisdiction includes war crimes, organised crime, corruption cases and economic crimes. As for the Office of the High Representative (OHR), it is an ad hoc international institution responsible for overseeing implementation of the civilian aspects of the Dayton Peace Agreement.

While the referendum concerns the judicial system, analysts and foreign diplomats perceive it as a threat to the Dayton Agreement, the integrity of the country and even as a de facto referendum on declaring independence. A painful detail is that it was prepared in 2015, the year when Bosnia was expected to celebrate 20 years of peaceful coexistence. Concerns are further enforced by the fact that Dodik recently made another announcement – a plan to hold an independence referendum in 2018.

“BiH Court and Prosecutor’s Office violate political, civil and human rights because they apply criminal laws retrospectively, extend jurisdiction on criminal matters illegally, don’t make public their decisions and discriminate in war crimes prosecution”, this is how Mario Djuragic, the head of the Regional Representation of Republika Srpska in Brussels, sees the reasons for the referendum. Asked why the referendum comes now, Djuragic corrects me and says that the right thing to ask would be why they waited for so long.

Is Serbia at the end of Republika Srpska’s ethno-nationalist tunnel?

A logical question is how far can this referendum go? What would be the final aim of the citizens of a Serb-majority entity inside a state in whose authority they do not believe, while bordering with the state they identify with? Isn’t it simple – RS wants to join Serbia? However, answers in BiH are never as simple as one might expect.

“Citizens in RS are confused – there is this general belief among Serbs in Bosnia that RS will become independent eventually. The logic of their thinking is that they did not suffer so much to stay in this country”, Mrkela tells me. However, according to him, Bosniaks would never allow a scenario where BiH splits and part of it joins Serbia – for him this could mean another war.

Filip Balunovic, a political scientist from Belgrade, has another opinion. Quite paradoxically at first look, he states that those who would not allow RS to eventually join Serbia are RS’ politicians themselves. Such a scenario would not be desirable for them as it would only mean a loss of benefits. “The continuation of ethno-nationalist struggles is the best possible outcome for Bosnian politicians, such as Dodik, because it guarantees them political power and economic influence. Status quo is the main source of their political power”, says Balunovic.

Moreover, such a scenario does not seem to fit in Serbia’s current plans either. In the beginning of November, just a few days before the initial date chosen for the referendum, Serbian Prime Minister Aleksandar Vučić visited Sarajevo and met Denis Zvizdić, head of the Council of Ministers which is a state-level institution. Zvizdić himself is a Bosniak. The meeting apparently upset Milorad Dodik who commented that Serbia has chosen a wrong partner in BiH. He went even further saying that BiH does not have a state government but only entities do.

A few days later Vučić returned to BiH and paid a visit to Srebrenica, a little town in RS where 8,000 Bosniaks were massacred in July 1995, a crime later proclaimed by the International Criminal Tribunal for the former Yugoslavia (ICTY) as constituting genocide. Vučić’s visit came just a few months after he was attacked with stones and forced to flee from the Srebrenica 20th anniversary commemorations. During November’s visit he promised to donate €5 million in development aid to the town.

Amid the referendum debate, Vučić seems determined to show his will to cooperate with the Bosniaks in BiH and not restrict himself only to contacts with RS officials. He was even quoted as saying that Serbia wishes to become Bosnia's largest trading partner. However, during the war Vučić was famous for another quote: "For every killed Serb, we will kill 100 Bosniaks", one of the reasons why many in Bosnia still find it hard to believe in his sincerity.

Deleted memories - the non-Serbs of Republika Srpska

A second logical question, quite relevant for this referendum, is what stays behind the expression – “Serb-majority entity” or how many non-Serbs live in RS? However, this one is not answerable either: it is not clear who lives in RS and what is the ethnic composition of the entity. The last official census in BiH was carried out in October 2013. Two years later, its results are still not public due to disputes between the Federation and RS related to the methodology. The only official information is from a census conducted in 1991 and thus before the war, before ethnic cleansing and before the internal displacements of millions.

Certainly, there are non-Serbs living in RS today. But war and the taboos surrounding it are still a factor in their every-day lives. "There is a culture of denial coming top-down, from politicians and not from ordinary citizens", Emir Hodžić, a Prijedor-born activist and artist, tells me.

“There is a huge silence about what happened to non-Serbs during the war. As you walk around Prijedor you will find many memorials for Serbian soldiers. But there is no official recognition for the crimes that were committed against non-Serbs, no memorial for the civilian non-Serb victims, for the 102 children who were murdered, denial that women were raped, people were tortured, denial of the concentration camps, denial that 56,000 citizens were expelled from their homes”, says Hodžić.

He is one of the people who organize the White Ribbon Day, a campaign that aims to give a voice to victims of mass atrocities, particularly in Prijedor. “People who join us don’t hate Prijedor Serbs, I certainly don’t - but I do have a problem with Prijedor authorities”, Hodžić states.

The West and the East react

EU representatives, diplomats from US, Britain, France, Italy and Germany, Valentin Inzko, the High Representative, criticized Dodik’s move claiming that the referendum would undermine the road to European integration of BiH, that it is an immediate challenge to the Dayton Peace Agreement. Meanwhile, Petr Ivantsov, Russian Ambassador to Bosnia officially supported the plebiscite and argued that the international community is trying to interfere in RS’ internal matters.

“We firmly regret that US and other countries oppose the referendum”, Mario Djuragic told me. In his opinion the referendum comes “in order to uphold the centralised structure created by unlawful actions of the High Representative”. He further claimed that the plebiscite is the only meaningful mechanism for citizens to express their views on the OHR.

Economic decline and mysterious loans

Many of those interviewed in Sarajevo, Banja Luka and Prijedor directly pointed at the economic situation as the real reasons for the referendum. “We are increasingly indebted, corruption and bribery is not an exception – it’s the rule, and we are effectively in the hands of an army of party-line employed people: the ruling party’s most loyal and eager voters”, this is how Dražana Lepir sees the situation in RS outside any ethnic sentiments. Lepir is the president of Ostra Nula (meaning “Sharp Zero” in Bosnian), a citizens’ association based in Banja Luka.

Boris Mrkela goes further mentioning the loans taken by Milorad Dodik from private funds. In October 2015 RS agreed on a $300 million loan with Global Bancorp Commodities and Investments Inc. (GBCI). GBCI is a US based investment fund formed in Florida with its corporate headquarters in California. At least this is information one can find on financial portals - the company itself has neither a website nor a LinkedIn profile. No surprise that the most common definition given to it is “mysterious”. The name of the president is Alexander Vasilev, a Slavic name, most probably Bulgarian, which leads to speculations in the Balkan media that the money might be related to Russian capital.

The loan is supposed to cover RS’ budget deficit in 2015 and 2016 and ensure the payments of salaries, pensions and other bills. Dodik was criticised heavily by the opposition because it was not approved by the Parliament in RS. In Mrkela’s view, the loan is one of the reasons behind the referendum – the public’s attention must be distracted and ethno-nationalist sentiments are what politicians can always rely on, especially in Bosnia and Herzegovina.

Meanwhile, on 18 November, RS’ opposition accused Dodik of having acquired €750,000 from a private bank. The accusations coincided with a raid by Bosnian security forces on the premises of the bank in question. They entered the bank under a mandate given by the Prosecution of BiH, the same institution that would be the object of the controversial referendum.


“Dodik is a populist, he is threatening a secession, he is threatening referendums, he is trying to put himself in a position of absolute power”, Hodžić explains to me. Although, the artist believes that many in RS do realise that this is Dodik’s way to sidetrack the fact that he is losing power and trying to prevent talk over “real life stuff”, still he finds this kind of talk very dangerous – it polarises people and empowers extremists.

Hodžić tells me a story from a week ago when a young Bosniak woman was being buried in Prijedor. A group of young boys came shouting “Turks”, while one of them took his clothes off - clearly trying to disturb the burial. According to Hodžić, although the majority of Prijedor citizens do want to simply go on with their lives, these kind of attacks on returnees and non-Serbs are happening increasingly. Talk of the referendum gives wings to such ultranationalists.

Originally from Banja Luka, the capital of RS, Mrkela is a striking exception of the general rule. He lives and works in Sarajevo as a translator and journalist. “Every time I tell someone in RS that I live in Sarajevo, the first question that pops up is “Which part of Sarajevo?”, people always presuppose that I would live in the Serbian part of the city… but I don’t”, he tells me. He speaks slowly and squints his eyes against the low autumn sun. I wonder if in fact it is the sun, or whether it is the subject matter of our talk that makes his eyes look sad. “Until everyone comes to terms with the fact that their groups did some pretty bad things during the war, there is little hope for that country”, Mrkela says while we are waiting for the bill. He then continues as if talking to himself: “It’s a Frankenstate, Bosnia is a Frankenstate. That’s it…”

петък, 13 ноември 2015 г.

Има ли такава държава

Оригинално текстът е публикуван в днешния брой на Капитал

Маршрутката от Ниш приближава автогарата на Източно Сараево. Едва пет сутринта е и на площадчето пред бусa има само едно такси. Останалите петима пътници бързо се разотиват и целият интерес на таксиметровия шофьор се насочва към нас. За миг се поколебаваме дали колата не е менте, но така или иначе друг избор нямаме, затова набързо натоварваме куфарите и раниците си в багажника му. Съмненията ни не траят дълго. След няма и две минути шофьорът отваря прозореца, в колата нахлува леденостуденият сутрешен вятър, той протяга ръка нагоре към табелката TAXI, ловко я откача и прибира в жабката на колата заедно с телта, която я е задържала.

"Нямам право да влизам във федерацията с тази кола", отговаря учтиво той на учудените ни погледи, докато енергично върти наобратно дръжката на прозореца и пали цигара. На смес от сръбски и английски обяснява, че има лиценз за Източно Сараево, но не и за Сараево. Кимаме и се надяваме кратката ни екскурзия от Република Сръбска към Федерация Босна и Херцеговина да не излезе твърде скъпо. Така скъпо, колкото излиза съвместното съществуване на жителите на малката балканска държава в рамката, зададена от Дейтънското мирно споразумение. Някога символ на надеждата, днес то е синоним на парализа и отчаяние.

20 години по-късно

На 21 ноември в Босна и Херцеговина (БиХ) ще се отбележат 20 години от прекратяването на войната, която се води на територията й между 1992 и 1995 г. Разпадането на Югославия има най-разрушителни последици именно за нея, защото тя е най-разнородна етнически - бошняци, сърби и хървати са дотолкова смесени, че е напълно невъзможно да се тегли черта и да се каже коя територия чия е. По времето на социализма ключово политическо значение има югославската идентичност, а лидерът на Югославия Йосип Броз Тито успява да спои отделните етнически общности и да потисне противоречията помежду им. Но след смъртта му през 1980 г., с влошаването на политическата и икономическата ситуация в страната, етническите идентичности се превръщат в източник на националистически сантименти. В началото, когато се усеща приближаващата война, анализаторите коментират, че докато напрежението е в сравнително хомогенните републики Словения и Хърватия, насилието е под контрол. Пламне ли Босна обаче, войната би била дълга и болезнена - хората, които ще се избиват, ще са съседи, приятели, дори роднини. Именно така се случва.

Онова, което е повод за гордост по времето на Тито – огромният процент смесени бракове, автентична мултикултурност и мирно съжителство между етноси и религии, се превръща в причина за най-голямата хуманитарна трагедия в Европа след Втората световна война. В продължение на четири години планинската република е задушавана от конфликт, който изглежда без изход и без край. Той ражда зверства, които Европа счита, че е оставила зад гърба си. Сараево с години е под обсада, смъртта е ежедневие, хората оцеляват почти без храна и най-елементарни битови условия, без ток и отопление. Центърът на града се оголва, защото, обезумели от студ, хората започват да режат вековните дървета и да се греят с тях. Постепенно излизат факти за геноцида в Сребреница, за зверствата в Прийедор, за използването на изнасилването като метод за водене на войната. Около 100 000 души загиват, повече от половината население на БиХ (2.2 млн. души) е принудено да напусне домовете си.

Юбилей, който не е за празнуване

"Не могу да платим за све институцийе у БиХ, немам толико пара", обяснява нашият шофьор, а ние няма как да не се съгласим с него. Днес Сараево е столицата на федерацията, а Източно Сараево се числи към Република Сръбска и разполага със свой център, собствени институции, градски транспорт и съответно отделни закони, които регулират дейността на такситата. Макар погледнати от небето двата града да изглеждат като един, на практика да вземеш такси от Източно Сараево до Сараево е сякаш взимаш такси, за да влезеш в друга държава.

През ноември 1995 г. лидерите в конфликта са притиснати от международната общност и привикани на масата за преговори в малкия американски град Дейтън, щата Охайо. В клаустрофобичните стаички на военновъздушната база Райт-Петърсън босненският президент Алия Изетбегович, сръбският Слободан Милошевич и хърватският Франьо Туджман, както и представители на ЕС, САЩ, Германия, Великобритания, Франция и Русия, на цената на тежки отстъпки достигат до компромис. Мястото е избрано не случайно – заобиколени от реки и многолентови магистрали, тримата не могат да отидат без кола дори до центъра на града, камо ли да пропагандират позициите си чрез медиите, както са правели досега. Така и се стига до Дейтънското мирно споразумение, което слага край на войната. Но в опит да поддържа етнически баланс в политическия живот на държавата и да предотврати бъдещи конфликти конституцията, която представлява анекс към споразумението, създава уникална по своята сложност федерална система.

Днес малката балканска държава е разделена в почти всяко отношение. Тя включва две основни административни единици. Първата е Република Сръбска (РС), която е силно централизирана и мнозинството от жителите й са етнически сърби. Втората е Федерация Босна и Херцеговина, където живеят предимно бошняци (понякога наричани босненски мюсюлмани) и хървати (традиционно определяни като католици). На фона на РС федерацията е изненадващо децентрализирана и включва десет кантона, всеки разполагащ с кантонално правителство и местни парламенти с широки правомощия в здравеопазването, културата, образованието. Нещата стават съвсем объркващи, когато се спомене етнически неутралният окръг Бръчко. Бръчко реално е просто един град, но заради стратегическото му местоположение – коридор между двете части на Република Сръбска, през 2000 г. е признат за самоуправляваща се административна единица.

На държавно ниво Босна се управлява чрез ротационен принцип от колективно президентство с трима членове – един бошняк и един хърватин от федерацията и един сърбин от РС. Подобно е положението и с парламента, Народния дом. Системата е дискриминационна спрямо хората, които не попадат в трите основни етнически групи. Например, ако човек е от ромски или еврейски произход, ако е от смесен брак или ако просто отказва да следва правилата на етническата игра и не се самоопределя като бошняк, сърбин или хърватин, няма право да се кандидатира за основните политически постове в държавата си.

Такъв сложен и тежък административен апарат работи бавно и излиза скъпо, особено в бедна страна като Босна, където един от петима живее под прага на бедността, а според официалната статистика безработицата сред младите достига 60%. И мнозина мислят като Денис Грац, босненски политик и до май 2015 г. лидер на либералната мултиетническа партия "Наша странка", според когото Дейтънската конституция трябва да бъде променена. "Ако това не се случи, Босна в крайна сметка ще се разпадне, и то не за друго, а защото настоящата конституционна уредба, системата, в която всичко се дели на три, е твърде скъпа. Това държавно устройство не е устойчиво – нито имаме петрол, нито сме Швейцария и скоро няма да можем да плащаме за управлението на държавата си", коментира Грац пред "Капитал". Западен дипломат на Балканите, пожелал личността му да не бъде разкривана, припомня, че през 2006 г. само два гласа в парламента не достигнаха за прокарване на промени в конституцията, които биха засилили компетенциите на държавно ниво. "Оттогава обаче отношенията между основните представители на трите общности се влошиха и възможностите за компромис намаляха, а докато перспективата за членство в ЕС остава далечна, желанието за реформа ще продължи да бъде слабо", допълва той.

Ja sam muzej

Вече се намираме във федерацията, когато нашият таксиметров шофьор намалява скоростта и посочва бяла сграда в сумрака. Информира ни, че Националният музей на Босна отново е отворен за посетители и ни насърчава да отидем. Макар че човекът очевидно е сърбин, изглежда щастлив от новината и подтикнати от него, действително няколко часа по-късно се озоваваме там. Музеят функционира от 1888 г. и събира милиони артефакти, включително древната еврейска книга Хагада, донесена в Босна от сефарадски евреи, прогонени от Испания. Макар отвън да изглежда скромно, зад предната сграда всъщност се крият още три, построени в пищен австро-унгарски стил. Четирите сгради са отделни музеи по археология, етнология, природни науки и богата библиотека, а кръгът, който образуват помежду си, е запълнен от чудна ботаническа градина. Докато почиваме на една от пейките в нея, над които пълзят оформени като арки розови храсти, дочуваме служителката от етнографския музей да разказва на група азиатски туристи: "Този музей преживя колапса на две империи, преживя две световни войни и една гражданска, но беше затворен заради сегашните ни политици."

Съдбата на музея е алегория на настоящата политическа ситуация. Неговото затваряне се налага през октомври 2012 г. поради липса на финансиране. Правителствата и институциите на различните нива - държава, административни единици, кантони и общини, не могат да постигнат съгласие кой дължи издръжка. Република Сръбска отказва да финансира, защото музеят не се намира на нейна територия. Затварянето предизвиква вълна от протести на студенти, хора на изкуството, активисти. Огромни табели "Затворено" са демонстративно монтирани пред входа на музея. Акцията, която успява да провокира масово хората, е "Ja sam muzej" през 2015 г. Участниците събират средства, провизии, дори храна за подпомагане на музея и служителите му, които в продължение на три години продължават да се грижат за експонатите, макар и без никаква заплата. В крайна сметка през септември с държавни пари и помощи от чуждестранни посолства музеят отново отвори врати.

И референдум за капак

Щастливият край обаче е рядкост в днешна Босна. В нея мнозина се питат дали междуетническото напрежение е преодоляно или просто приспано? Дали изобщо има такава държава, или Босна функционира просто като три отделни страни? Редица факти от последната година повдигат притеснителни въпроси. Например камъните, хвърлени по сръбския премиер Александър Вучич по време на отбелязването на 20-годишнината от геноцида в Сребреница, намеците на хърватската президентка Колинда Грабар-Китарович за създаване на отделна хърватска административна единица, а също и задаващият се референдум в Република Сръбска. Последното има най-голям потенциал да разклати крехката стабилност в държавата.

"Подкрепяте ли неконституционното и незаконно налагане на закони от страна на Върховния представител на международната общност и по-конкретно - закона, свързан със съда и прокуратурата на Босна и Херцеговина и прилагането на техните решения на територията на Република Сръбска?" На това ще трябва да отговорят гражданите на РС, като допитването беше насрочено за 15 ноември, но беше отложено заради ветото от страна на бошняците в местния парламент. Този впечатляващо пристрастен въпрос, зададен от Милорад Додик, президента на РС, засяга легитимността на държавния съд и прокуратура. Двете институции са създадени през 2003 г. и имат юрисдикция върху наказателното преследване на военни престъпления. Според Додик обаче те прилагат селективно правосъдие и не преследват престъпленията, извършени срещу сърби. И макар допитването да касае само съдебната система, редица анализатори и чужди дипломати го възприемат като заплаха за Дейтънската конституция, за целостта на страната и дори като де факто референдум за обявяване на независимост, и то през символичната 2015 г., когато от Босна се очаква да празнува 20 години мирно съжителство.

Додик е остро критикуван от Валентин Инцко, върховният представител на международната общност в Босна и Херцеговина, от Европейския съюз, както и от дипломати от САЩ, Великобритания, Франция, Италия, Германия. Според позицията на ЕС референдумът ще подкопае пътя на Босна към евроинтеграция, създавайки съмнения за възможността на държавата изобщо да приема закони и да поема ангажименти, обвързващи цялата й територия. В доклад до ООН Инцко твърди, че допитването нарушава Дейтънското споразумение, а РС се опитва да създаде политическа криза, която би могла да има значение за международния мир. Същевременно руският посланик в Босна Пьотр Иванцов официално подкрепи референдума и разкритикува международната общност, че се опитва да се меси във вътрешен въпрос за страната.

Марио Джурагич, оглавяващ представителството на РС в Брюксел, коментира пред "Капитал", че е разочарован от позицията на САЩ и другите държави, които се противопоставят на референдума. По думите му допитването дори е закъсняло, защото босненският съд и прокуратура отдавна нарушават политическите, гражданските и човешките права на гражданите на РС. Той изтъква, че тези нарушения включват налагане с обратна сила на наказателни закони, незаконно разширяване на правомощия, дискриминация при разследването на военни престъпления.

Логичният въпрос е докъде ще стигне тази конфронтация и дали крайната цел на Додик не е разпад на Босна и присъединяване на РС към Сърбия. Филип Балунович, сръбски политолог, не мисли така. Според него продължаването на етно-националистическите борби е възможно най-добрият резултат за политиците в БиХ, съответно за Додик. "Статуквото е основният източник на тяхната политическа сила - то гарантира на политическия елит власт и икономическо влияние. Възможността за присъединяване към друга държава, в случая Сърбия, не е желателно, защото би означавало само загуба на тези ползи", казва Балунович пред "Капитал".

"Додик се опитва да разсее гласоподавателите и започва рано своята предизборна кампания. Истинските проблеми в Република Сръбска, а и в цяла Босна, са социални и са в сферата на образованието, здравеопазването, безработицата", мисли 29-годишната Мерсиха от северния босненски град Бихач. Мерсиха ни определя среща в популярното кафе "Тито" и там, сред десетките снимки на югославския лидер, се възмущава от босненските политици. Югоносталгията е впечатляваща в Босна. Предугаждайки мислите ни, Мерсиха реагира още преди въпроса: "След Тито нищо хубаво не ни се е случило тук – война, разруха, бедност, безработица, безсмислени борби за влияние сред политическия елит. Затова той е навсякъде и хората тук още тъжат по времето на Югославия." Няколко часа по-късно се озоваваме с Мерсиха в "Кино Босна", изоставено соц кино. Мерсиха се хвърля да прегръща свои приятели от Баня Лука, столицата на РС, с които се е запознала преди години на транс фестивал край града. Представя ни ги набързо и после се изгубва с тях в тълпата. А нас оставя в препълненото кино, чиито седалки днес са изтръгнати и на тяхно място са сложени двайсетина маси. На подиума - там, където едно време се е намирал киноекранът, в момента оркестър свири балкански мелодии. Но музиката е заглушавана от стотиците местни младежи, които пият бира и сливова ракия, викат и се смеят - младежи, които може да са бошняци, също толкова колкото сърби или хървати, които може би в края на вечерта ще излязат и ще хванат такси към Източно Сараево... всъщност, ако имат достатъчно пари.

понеделник, 5 октомври 2015 г.

Bosnia and Herzegovina: twenty years on from Dayton

My text about Sarajevo and Dayton, Ohio - 20 years after the war in Bosnia was ended in Wright-Patterson Air Force Base by the Dayton Agreement. Published today by openDemocracy.

Bosnia and Herzegovina is a paralysed state. Can a way out be found by leaving behind the Dayton Peace Accord?

The conference centre, now named “Richard Holbrooke”, seems deserted. We walk along its empty hallways but see no sign of human existence. The only evidence that something of historical significance once happened here are five huge photos hung in the lobby. They depict men in suits gathered around a map, men in suits on red carpet, men in suits giving interviews to a bunch of reporters. Under these photos lies a pile of wedding brochures.

We continue. As we walk deeper into the building, we hear voices in the middle of a dark corridor. A woman and a man, looking no more than 25, are folding napkins and seem confused to see visitors. “A peace agreement? I’ve heard something happened here but to be honest never paid too much attention”, explains the woman who is fast to clarify that she started working here 2 years ago and that the other employees are even more recent.

Nevertheless, she knows where the meetings took place. We follow her back to the corridor where she opens one unusually thick door with a special lock. As I enter the small, messy room, which is full of chairs, three tables and some rubber tree plants, I imagine the faces of Slobodan Milošević, Alija Izetbegović and Franjo Tuđman who were here in the autumn of 1995. I imagine them angry, scared and suffocated by the lack of space, I am curious as to what they said to each other in these rooms, around these dark corridors.

We are somewhere near Dayton, Ohio, in the conference centre inside Wright-Patterson Air Force Base.

20 years ago the General Framework Agreement for Peace in Bosnia and Herzegovina, also known as the Dayton Agreement, was negotiated here. It put an end to the Bosnian War. The talks that took place in this small room shaped the future of a region and particularly that of one country. These talks stopped the most violent conflict in Europe after WWII but also institutionalised segregation to an unbelievable level.

“If I were you, I’d go to Cincinnati, there is nothing interesting in Dayton”, says the waitress at the only visible restaurant in the downtown area of the city. We asked her for some tourist landmarks from the negotiations as an excuse to check if anyone here knows about the agreement. No, no mark from the crucial talks seemed to have remained in Dayton, neither for the tourists, nor in the minds of its citizens; the woman at the hotel near the conference centre,;the volunteer at the National Museum of the U.S. Air Force; the guard in front of the city court.

Funny how on the other part of the world, in the beautiful mountainous Balkan country of Bosnia and Herzegovina (BiH), “Dayton” is one of the most frequently used words. It pops up whenever a local tries to explain what is not functioning well in their country. Unfortunately this applies to almost everything. 20 years after the whole world looked towards the little American town of Dayton, today’s Bosnia is more and more often considered a failed state.

Bosnia before the war

Before the war, the three main ethnic groups in Bosnia – the Muslim Bosniaks, the Christian Orthodox Serbs and the Catholic Croats - were highly mixed within the Socialist Republic of BiH, one of the six federal units of Yugoslavia. The leader, Josip Broz Tito, managed to suppress conflicting ethnic identities and encourage a Yugoslav one which, at the time, played the key political role. After his death in 1980, however, with the deterioration of the political and economic situation in Yugoslavia, ethnic identities became a source of nationalist sentiments which turned into tensions, gradually resulting in the ethnically-rooted war in Bosnia and Herzegovina.

The war was a political one, however “the existing religions played an important role in defining the national histories of the three groups in tragic terms. All the respective religions in the area perceived themselves as frontier religions and were inclined to act and react as such”, writes the Croatian sociologist Srđan Vrcan.

By 1995 the conflict had lasted for almost 4 years. The capital, Sarajevo, was suffering the longest siege in modern history. Mass rapes, ethnic cleansing, crimes against humanity and genocide were all taking place. Approximately 100,000 people were killed and more than half of the population (2.2 million) was displaced, making this war the most devastating conflict in Europe since World War II.

A never ending conflict

It seemed to last forever and, even worse, no hope for successful resolution was seen on the horizon. The truly multicultural environment,t which had been a source of Bosnian pride during Yugoslavian times, was now  reason for their agony. People were so mixed, they were practically fighting with their neighbors. There was no political will from within the country to end the conflict and all peace talks had failed. After enormous pressure from the international community the presidents of Bosnia, Croatia and then-Yugoslavia finally agreed to meet in a neutral zone. This would be Dayton.

A vast, radiant land, sparsely populated and surrounded by rivers where no person could be seen outside of a car: 

this is how the area around the military base in Dayton looks in the late summer of 2015, I doubt that much has changed since 1995. This is definitely a location to keep the minds and bodies of the harsh men away from any distraction. What followed this very unusual decision-making process was the creation of perhaps the world's most complicated governing system.

The conference was chaired by chief US peace negotiator Richard Holbrooke and co-chaired by Russian and EU representatives. Not only did the sole agreement for a cease-fire have to be reached here, but also all the specifics of how the country of Bosnia and Herzegovina would function had to be agreed. Furthermore,  the lives of the warring ethnic groups who had been fighting for years and were now expected go back to normal had to be reorganised. There, in Dayton, the three leaders had talk to each other without using the media as a propaganda tool and, above all, without running away.

Bosnia after Dayton

The Constitution of BiH came as an Annex to the Peace Agreement. In an attempt to create inter-ethnic balance in Bosnia’s political affairs, the participants in the conference set up a very uncommon federal state structure and divided the country into two main entities. One is Republika Srpska with a Serb majority and the second is Federation of Bosnia and Herzegovina (the Federation) with a Bosniak and Croat majority.

Republika Srpska is highly centralised and unitary in character, while the Federation consists of ten cantons, each having their own cantonal government and parliament with broad constitutional powers and discrepancies in the areas of culture, healthcare and education. Even more complicated is the Brčko District: a neutral, self-governing administrative unit, established in 2000 after an arbitration process undertaken by the Office of the High Representative. The special status of Brčko came as a result of its geostrategic importance, now forming a corridor between the two sections of Republika Srpska.

If we cite the former High Representative to Bosnia, Paddy Ashdown, Dayton was “a superb agreement to end a war but a very bad agreement to make a state”. The agreement and the system of governing that it brought did indeed stop the bloodshed but the price was, still is, and will probably continue to be fierce institutional division between Bosniaks, Serbs and Croats.

Two schools, one roof

One of the most painful paradoxes of post-Dayton Bosnia is the so-called "Two schools under one roof” system, which operates in a number of schools in the Federation, particularly in municipalities with mixed Bosniak/Croat population. There the pupils attend classes in the same building while being physically separated. They use different classrooms and sometimes enter the building through different entrances. Schools have two sets of administration. The teachers follow different national programmes and teach in the national language of one of the two groups – either Bosnian or Croatian - two languages so close to each other that it is almost impossible for a foreigner to make a distinction).

The legal system

There are four court systems in the country: one on state level, one each in the two entities and the separate court system of Brčko District. Each of the two entities has its own Constitutional and Supreme courts. The same complexity applies to the legal acts in the country which results in huge legal discrepancies and makes the system too confusing even for experts working inside of it.

The “Others”

The Dayton Constitution makes a distinction between two categories of citizens: the so-called “Constituent Peoples” (Bosniaks, Croats and Serbs) and the “Others”. Bosnia is ruled by a collective Presidency of three members, composed of a Bosniak and a Croat from the Federation and a Serb from Republika Srpska. The chairmanship rotates every eight months. The same goes for the House of Peoples, which consists of five Bosniaks and five Croats from the Federation and five Serbs from Republika Srpska. This means that Jews, Roma, other national minorities, people who come from mixed marriages or just refuse to declare affiliation with one of the three ethnic groups cannot run as candidates for the two highest state organs, as well as for many other public posts.

In Bosnia, collective rights are much better protected than the individual ones. A person does not exist as an individual and cannot rely on the system if he or she is not a member of one of the three ethnic groups, says Dennis Gratz, the former chairman of Naša Stranka (a political party which is multi-ethnic and a striking exception of the general rule). A person is not provided social benefits or any assistance from the state outside their entity or even canton, adds Gratz.

Mirsada, a 27-year-old woman from Tuzla, illustrates the problem: “My health insurance is not valid in Sarajevo. So, after I came here to live, I had to choose between traveling to Tuzla every time I have a problem or to pay for insurance. I could not afford both and basically every time I get sick I try to take care of it myself”.

Could Dayton be changed?

Clearly, such discrimination is unacceptable for a modern state, especially one that has expressed plans to join the EU. “Changing of the Constitution is a very delicate matter, mainly because the authorities of Republika Srpska see it as the guarantee for the existence of the entity,” says Nataša Kovačev, a Serbian journalist based in Sarajevo. She does not see the possibility of it happening soon as feasible. There are arguments supporting her opinion.

In the famous “Sejdić and Finci” case, two Bosnian citizens of Roma and of Jewish origin, challenged the Dayton Constitution at the hightest European level - the European Court of Human Rights. In 2009 the Court confirmed that the two were discriminated against and ascertained that BiH had to change its Constitution in a way that the “Others” could also run for high political posts. This was a crucial decision because its implementation would mean a complete change of the Constitutional order in the country.

Essentially, it is not so much about Romani and Jewish people but about destructing the vicious model of segregation in all aspects of Bosnian political life through including the “Others” and thus decreasing the importance of ethnic belonging. The decision was never implemented.

Due to the incredible educational, legal and political complexities not only is the system hard to understand but it is slow, inefficient and, most of all, corrupt. “If something is flourishing in Bosnia today, this is corruption and clientelism”, says Lana, a student of political science in Sarajevo. For many the current system means property qualification and obstruction of their right to free movement.

Locals criticise the government for being more interested in their property gains than in any social problem. Most striking, however, is the social contrast - the salaries of Bosnian MPs are more than six times higher than the average one in the country, making them the best paid in Europe. This provokes strong social discontent. For example, one of the most viral pictures of Pope Francis’ visit to the Bosnian capital in June was the one comparing the modest car he was using to the super-luxurious ones of the government officials welcoming him.

While Bosnia sleeps, in Dayton the weather is incredibly hot, the air is not moving, the wide sidewalks are empty and there is no one around. Dayton looks sad and lonely today, only cars and a few trolley buses pass us by. These trolleys are just as empty as the streets and look quite unusual for an American town. They make me remember the overcrowded trolleys passing from the remote Dobrinje neighbourhood to the centre of Sarajevo. Last winter sometimes city transport would stop in the capital of Bosnia because of unpaid bills and people would have to walk home.

The Presidency is set alight

The trolleys in Sarajevo also had to stop in early 2014 when people’s despair and anger exploded into fierce protests and thousands demanded immediate changes in the social politics of Bosnia and the country’s main cities again witnessed violent scenes. Demonstrators in Sarajevo, Tuzla and other big towns attacked buildings, threw eggs and stones, broke windows and even set fire to a section of the Presidency building. In Bosnia one in five people lives below the poverty line and youth unemployment is almost 60%.

Lana directly points out at the Dayton Agreement as the true roots of this social unrest, saying that “This system has made impossible any economic progress, our country is in fact a neocolonial state. It is here not to help the citizens but only to serve the interests of the Westerners and of our corrupted politicians”. Despite being an active participant in the protests, she does not believe they changed anything.

According to Federico Sicurella, screenwriter of the documentary "Sarajevolution" and an academic researcher focused on the Balkans, the majority of the citizens of Bosnia-Herzegovina have implicitly ratified the status quo by keeping the political parties that have most profited from the system's numerous faults and loopholes in power. He points to the blogger Jessie Hronesova who convincingly argues that this electoral behaviour is in fact highly rational and pragmatic. Jobs and the entire civil service are attached to party allegiance, which means that voting for a non-established party could significantly undermine one's chance to get or maintain a job.

The way out of this vicious circle would be to create new economic opportunities, to make the people less dependent on the state structure and therefore more inclined to challenge the establishment. This, however, is not in the interest of the established political parties.

“Twenty years on from the end of the war, Bosnia is yet to come to terms with its past. There is a strong argument that advancement towards the EU would provide firmer foundations for the process of reconciliation”, says a Western diplomat in the Balkans who asked that his identity not be disclosed due to the nature of his work. In his view, whilst the prospect of EU membership remains distant, the incentives for reform will also remain weak.

Parallel actors

Lana is not the only one in her opinion against foreign intrusion. On the streets of Sarajevo you hear a lot of EU skepticism and a general negative attitude towards any foreign interference – American and western European NGOs, charity organisations from the Gulf countries and so on. In the presence of an almost non-existing state, therefore, it is no surprise that parallel actors take over the empty space.

For example, Sarajevo previously lacked a convenient public library, one was was recently opened with the money provided by the state of Qatar. It combines all the necessary features of a good library – it is clean, spacious, silent, air-conditioned but comes with certain demands. For example, women are not allowed to wear pants and skirts above the knees or to show their shoulders. As long as this is the only option to study in a calm environment, then women follow these rules.

Ever since the war there has been the concern that Islamist militant groups will use Bosnia to spread Islamist ideas and recruit fighters – a concern that is recently gaining traction with the rise of ISIS in Syria and Iraq. Kovačev gives the example of Zvornik where a man attacked a police station shouting “Allahu Akbar” in April this year, one policeman was killed and two more were wounded. In her opinion, however, media sensationalism plays a great role around this topic due to the current situation in the Middle East.

The journalist believes that the actual threat is the damage such sensational reporting could bring to smaller mixed communities. It risks raisng tensions between different ethnic and religious groups which have already suffered a lot and are only now slowly rebuilding trust and cooperation.This threat of new interethnic tensions is what keeps the country inside its paradoxical state and paralyses any attempt for radical change and it is a card played by all actors involved.

As for Dayton, it seems too hot, unfriendly and lifeless. The waitress is maybe right – there is nothing interesting here. So, we decide to spend the night somewhere else. As we try to find our way out of it, we see a huge sign on the road:

“Dayton. Exit only.”

It’s not just us trying to find a better place to stay. Bosnia’s way out of its dead end is clearly through leaving the Dayton system behind. Whether it is too soon or too late for the little Balkan country to start an independent life is something we don’t yet know.

понеделник, 7 септември 2015 г.

How do Kosovo and Bulgaria Connect, Really?

Kosovo and Bulgaria are not far away from each on the map but have yet to make a real connection that goes beyond stereotypes.

"Not that it is dangerous or something, but still, it is a weird place to go, you know... It was enough that I came to Sarajevo to see you. I don't plan to spend my summer vacation in Kosovo."

I am sitting and listening to Kristina explain why she does not want to come and spend some time with me while I am doing my internship in Pristina. She is one of my closest friends but no matter how hard I try, I find no rationality in her arguments. They are irrational but not surprising, however. The Balkan identity of most Bulgarians that I know reaches as deep as going to the Serbian border on a day trip and ordering grilled meat. Not travelling around Kosovo, just like that.

On the other hand, if you take a map and draw an imaginary straight line between Sofia and Pristina it would be no longer than the line between Pristina and Durres or Sofia and Plovdiv. Of course, imaginary lines do not match real roads, let alone political and historical conditions. But one thing I know for sure, Kosovo is too close and too beautiful to be dismissed so easily.

With every day that passes during my stay here, my head gets more and more dizzy from the spirit of the place, the beauty of its mountains and the hospitality of its little towns and its crazy and friendly people. I often think of Kristina, how wrong she is and constantly catch myself looking for real connections between my country and Kosovo. What are the non-imaginary lines that exist after all? I find them in unexpected places.

“Oh, you are friends with Svetla! Of course, I know her too, we went skiing last winter in Bansko with our friend in common from AUBG.”

When people go to a foreign country on their own, they try to find initial contacts there. They check their Facebook profiles and ask for friends of friends of friends who live in the same city. It may be a fake way to meet people but it is a better choice than drinking your beer alone. Pristina looks like a hopeless case. I do not know any Bulgarian who has spent time, let alone lived, here. I have only heard of a judge who came to work in the EU law mission, EULEX, but who probably left a long time ago.

My despair does not last long, however, because I remembered that Svetla could help me. She graduated from the American University of Bulgaria, AUBG, which was giving scholarships to Kosovars and students from Balkan countries after the wars of the 1990s, mainly for reconciliation purposes. Those who went to study in Bulgaria 10 years ago are back to Prishtina, working for the UN or the EU or running their own projects.

The ex-class mates keep track of each other, young smiley people who are the same age, have a good education, most of whom went to study together in the US, too. Svetla is among the few in Bulgaria who is interested in Kosovo and is aware who PM Isa Mustafa is. Her friends here know about places in Bulgaria that nobody would have otherwise have heard of, about current affairs, about cutting trees in the mountains and ski resort moguls. These are the people who take me with them to Baba Ghanoush, a nice vegetarian restaurant in Pristina, on one of my first days in the city. Thank you, Svetla!

"So, if you maybe want us to spend the night together, I can give you my number."

I am the last passenger to leave the bus in Peja and face the fat driver’s face who stands in front of me talking in a business tone. “It is just an idea, if you do not want, fine!” he continues in Serbian. An hour ago, when he found out where I came from, he had become overly excited and started talking in Serbian, skillfully interlaced with some Bulgarian phrases. This is my fourth time in Kosovo and I am already aware that the stereotyped image of a Bulgarian woman in Kosovo is one of a prostitute. I have heard the stories about “bars” in remote areas where apparently only guys go and where the women working there are allegedly Bulgarian. I have heard about many Kosovar men who were going for the same purposes on excursions to Bulgaria during the 1990s, when there were no visa restrictions.

I also know that every time I pass the Macedonian-Kosovo border alone I have troubles, particularly in 2011 when the border guard told me that I had to wait as Bulgarian girls were not being allowed to enter anymore. Full stop. They made me spend 30 minutes trying to figure out what he meant by “They make problems” before I found a long-expired journalistic card in my wallet, which managed to convince him that I was trustworthy.

I had also already talked to the waiter in the Prizren fast-food restaurant who cheerfully explained how much he likes Bulgarian girls. I had also met the guy at the bakery who was politely translating for me and had given me his business card if I needed something.

Still, this is the first time someone absolutely openly assumes that I am a prostitute just because of the country I come from. And it is not just his offer that surprises me, or his looks, but also the fact that I have not made the slightest effort in my appearance that day and it could not be more obvious that I do not aim to attract anyone's sexual attention.

The stereotype must be really powerful if this very guy could make this assumption with me right now, I think to myself, raising my eyebrows and shaking my head sharply as I turn my back and leave.

I leave because I choose to leave. I order a tuna-fish sandwich. I drink a macchiato and as I get on the bus for my next destination I already find the story funny, anticipating the comments my friends from Kosovo and Bulgaria will make when they hear about the dude. I even think it is a sobering way to get out of my privileged Bulgarian comfort zone, where everyone either knows me or knows someone that I know and would never make such assumptions. I feel now how stereotypes and shaming actually function. But I also could not help but wonder - what kind of a choice did the girls who met this man before me have? I think about the ones who built up this stereotype in his head and whether they were able to just leave and order a tuna sandwich. Is it so funny in the end, I think?

"I work with Bulgarian singers. Wait! What was the name of the song? ‘Totalno tvoya - ti vi ou eich’."

“Totalno tvoya” in Bulgarian means “Totally yours” in the female form, which I find ridiculous coming from the mouth of Granit, a serious looking guy traveling next to me on the mini-bus to Gjakova. He is doing a Masters in New York but has a company for shooting videos. He personally knows many Bulgarian turbo-folk singers and is name-dropping at me. The “Totalno tvoya” singer’s name is Alisia and she is particularly big in the Bulgarian tabloid media. Apparently she, among others, had come to Kosovo to shoot some videos with Granit’s company. “It is cheaper but not just that - we are really good,” he says.

On the next day, my efforts to find some information in the Bulgarian media regarding Alisia's work in Pristina are a failure, which is something that PRs would never miss sharing if it came to shooting videos in Dubai.

But it is not just Alisia, I constantly meet people, from those drinking at the bars around Nenë Tereza to the Roma kids in Plemetina who try to be polite when I say where I come from, by talking about Azis, the Bulgarian turbo-folk icon, or by singing me the choruses of kitschy songs. I find it cute but I still hesitate about how to react to this image somehow being projected towards me as well.

So, this is where my one-month research on the actual relations between Kosovo and Bulgaria ends. Prishtina, my lovely city, was an incredible experience and I’ve started missing it long before I have to physically leave.

My research tells me that the commonest reactions all concern turbo-folk music, prostitution or contacts through American universities, particularly the one in Bulgaria. I believe it raises a question about why the few channels for communication between the two countries are mainly taken care of from the outside in the best case or by local pimps in the worst. Why do the Bulgarian media mention Kosovo only in relation to war issues and unsuccessful EU integration? Why do my friends feel uncomfortable coming to a place that I like so much?

Why do people not meet?

I am not advocating big political or business projects here. I am talking about normal communication, knowledge, travelling, building up relations between ordinary people on an everyday basis, between the media, civil society, or if we bravely abandon the cliché - between mountain guides and environmental activists. Why not? Mountain guides and environmental activists, who are neither pimps nor turbo folk singers, surely exist in both countries and beyond any stereotyping share common interests and problems, from corrupt politicians to beautiful nature. Of course they do. Because, seriously, take a look at the map!

понеделник, 20 юли 2015 г.

Jeta në Kosovë

The Making Of JETA NË KOSOVË (LIFE IN KOSOVO) from Crossing Bridges on Vimeo.

А това е BIRN Kosovo (Balkan Investigative Reporting Network). Мислех, че просто се занимават със сайта Балкан Инсайт за Косово (което впрочем е най-популярният сайт за новини от Балканите на английски). Но всъщност той е само един от проектите им.

Започнали са с ТВ шоу, което се е разраснало в още няколко медийни продукта - вестници, списание на английски и новинарски сайтове. Интересно е, че покрай това са си направили и НПО с фокус върху съдебната система и процеса на демократизация. Имат гореща линия/сайт за корупция. В момента разработват и правен отдел, който ще поема стратегически дела.

А най-якото е, че имат хора във всички общини в страната, които осъществяват ежедневен мониторинг на съдебните заседания в новосъздадената държава и всички проблеми покрай тях. Като това им позволява да не губят връзка с реалностите извън столицата и им предоставя истории за медиите, а вбъдеще - и клиенти за стратегическите дела.

Насред суровата политическа ситуация на Косово и изненадващо патриархалното (дори за нашите ширини) общество, директорката, на име Йета Джара, действа като институция сама по себе си и предизвиква ужас у косовските политици като ги покани на интервю. 

петък, 10 юли 2015 г.

Aïsha Devi

За новия си сингъл, който е в саундклауд, Аиша Деви казва, че е за "курви, осъзнаване, смърт и жените на патриархалното общество... просветление, насилие, съпротива, майки, дъщери, съзнание и вечност. Той е също и "дай пет" за баба ми, която ме отгледа и почина в началото на тази година." Деви е от тибетско-швейцарски произход. Тук има едно интересно интервю с нея: I feel that clubs are the new temples, our new rituals, because we don’t need religion. We need connection between us in a transcendental state and music can help us reach it through the vibrations.

Долният трак, който е по-стар, ме впечатли повече. Идва до вас благодарение на Рокс.

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Как лесно да белим чесън чрез буркан

И бонус към темата за кулинария и буркани. Как бързо и лесно да обелим скилидка чесън. Слагаме в буркан и разклащаме няколко минути. Отваряме - махаме основните люспи. Пак разтърсваме и пак отваряме. Почти всички люспи се отделят сами.

Въобще, бурканите имат голям потенциал, който не е за пренебрегване. 

сряда, 1 юли 2015 г.

Салатата в буркан

(Тази статия е писана в тясно сътрудничество със СИПИ.ЕУ - можете да ги харесате във фейсбук и да следите интересните неща, които правят.)

Салатата в буркан... не се отличава с особена оригиналност за онези, които са се сетили сами. Aз не съм сред тях. Когато преди около 2 месеца прочетох тази статия, изпаднах във възторг. Живеех в Сараево, където един вегетарианец почти нищо не може да яде на улицата освен баница (сирница, зеляница и крoмпируша). Нямах много време за готвене на нещо по-сложно от пържени яйца. Заведенията там не са по джоба на бедна студентка, а онези, които са, предлагат само чевапи, лук и каймак. Да, вариант беше да ям лук, намазах с каймак - не се оплаквам. И все пак често в дългите дни, прекарвани в библиотеката, си мечтаех за нещо свежо. Ако си го носех в кутия, то все ще се окаже, че имам в пазарската си чанта я трохи, я някое мазно петно. Та, това ме изнервяше и карах предимно на баници, когато не бях вкъщи. От друга страна, домакинството ми не разполагаше с голяма хубава купа за салата, съответно, каквото нарежа - слагах го в една плитка чиния, чието съдържание никога не можех да разбъркам добре. Новото откритие реши всички тези проблеми като с вълшебна пръчица.

Emma Christensen for The Kitchn

И така! Салатата в буркан:
  1. Първият слой е дресинг - зехтин, лимон, балсамико, сол, черен пипер, други подходящи подправки. Някои хора обичат и мед или друг вид сладко. Онзи ден ядох и страхотна зелева салата със сок от джинджифил. Може и настърган чесън.
  2. Тежки зеленчуци като краставици, сурови тиквички, моркови, ябълка, маслини, лук. 
  3. Паста, нахут, киноа, кус-кус, coя, тoфy, че и боб, зелен боб.
  4. Сирена, яйце, риба.
  5. Леки зеленчуци като авокадо, домати; ядки, семена, сушени плодове, хлебчета, сухари.
  6. Последен слой - маруля, рукола, спанак, зеле, кълнове.. зелено и леко. 
Разбира се, не е нужно да слагате всичко. А и няма кой знае какви правила - логиката е, че най-отдолу стоят тежките, мокри съставки, а до капака - леките и сухи. В горния линк има много идеи за различни видове салата.

Така, подреждате всичко, с което разполагате и завъртате капачката на буркана. ЩРАК! Нищо не тече, нищо не се разсипва. Като го отворите, имате два варианта.

Да го изсипете в дълбока чиния, като изненадващо зеленото се оказва най-отдолу, а дресингът най-отгоре.

Или преди ядене да разтърсите буркана, да го обърнете надолу с главата, настрани, пак надолу, пак нагоре, докато съставките хубаво се смесят.. И после направо да ядете от него.

И не забравяйте - освен че ви е удобно, така не ползвате пластмаса! 

Beth / Eat Within Your Means / Via eatwithinyourmeans.com

De los Miedos, Barış Manço

сряда, 24 юни 2015 г.

Ако бях лесбийка в България и...

- ...ако любимият ми човек, с когото съм прекарала целия си живот, влезеше в болница, нямаше да имам право да я видя;
- ако състоянието й беше толкова тежко, че някой трябва да взима решения вместо нея, не аз щях да бъда този човек;
- ако имахме дете, което сме отглеждали заедно, но само нейното име присъства като родител, детето можеше да отиде в дом, ако тя почине;
- за да притежаваме нещо заедно, трябваше да търсим законови врътки, а не просто да се позоваваме на нашето партньорство;
- нямаше да можем да ходим по улиците и да се държим за ръка, да се целуваме или докосваме, дори да го правехме, щяхме да гледаме притеснено зад гърба си;
- ако някой ни нападнеше заради това, ако дори ни убиеше, прокурорите вероятно биха третирали мотивите като чисто хулигански, защото в НК сексуалната ориентация не е изведена като утежняващо вината обстоятелство при престъпленията от омраза;
- вероятно щеше да се налага да лъжа семейството си, приятелите си, колегите си, на сватби да ходя с приятели, преструвайки се на нещо, което не съм;
- щях ежедневно да бъда обиждана от дебелашките шеги на хора, от чиито морал изпитвам неподправено отвращение като Петьо Блъсков (който днес заявил в ефир, че не разбира с какво са дискриминирани не-хетеросексуалните хора в България);
- ...
Но съм хетеросексуална и така привилегирована, че за горните неща обикновено дори не се замислям.
Прайд е обратното на срам. Прайд е да излезеш от вкъщи с гордо вдигната глава, това е шествие за равни права, което цели да повдигне горните въпроси, защото медиите в България се страхуват от такива дебати. Ще се проведе в София на 27 юни.
И е колкото за ЛГБТИ хора, толкова и за всички хора изобщо, които не могат да търпят една част от обществото, състояща се от патриархални дебелаци с путински маниери, да определя правилата (дали в медиите, в политиката или на улицата) и в крайна сметка да ограничава свободата на всички ни.

понеделник, 22 юни 2015 г.

Mинавайте, минавайте, но не оставайте. Македонската 'стратегия' за бежанците

Снимка: Гардиан
Бях прочела онзи ден тази новина в Балкан Инсайт за ситуацията с мигрантите в Македония. Но не очаквах потокът от хора от Афганистан, Сирия и Йемен да е толкова голям, че и аз, преминавайки набързо на път за Косово вчера, да видя група от 30тина души, включително деца, които ходеха по магистралата. В началото си помислих, че някой автобус се е счупил или стопират, но после се загледах, че се движат в обратната посока на движението. Напред ходеха мъжете, а отзад жени с деца, с големи раници и чанти. Всички хора в автобуса започнаха да коментират. Като попитах в Скопие, ми обясниха, че това е обичайна гледка напоследък и мигрантите предпочитат да следват магистралата, за да не се губят из Македония.

Страната се оказва предпочитана дестинация напоследък, като според властите само за седмица 8500 души били преминали през нея от Гърция към Западна Европа. Първо се зачудих защо точно Македония. Но има логика. Първо, условията в центровете в България и Гърция. Второ, заради Дъблинските регламенти е по-добре т.нар. първа сигурна държава, в която човек попадне, да е някоя по-приемлива и богата държава. Причината е, че по същество тези регламенти на ЕС предвиждат, че първата държава-членка, в която търсещият убежище влезе, става отговорна за нея/него. Това егоистично правило поставя непосилна тежест за страните в периферията на ЕС и пази отдалечените страни (примерно, Скандинавските или Великобритания). Трето, гръцко-македонската граница напоследък била изключително лесна за преминаване и явно слухът е плъзнал бързо сред хората, които искат да избягат от конфликтните зони. Вероятно има и други причини.

Колкото до властите в Македония, те се оказали неподготвени за този наплив. В началото се чудели какво да правят и мигрантите били третирани като "нелегални". Така за последните имало два сценария - или отвратителни претъпкани центрове за задържане в Македония, или укриване от властите. Вторият означава рискуване на живота по влаковите релси или попадане в ръцете на контрабандисти. Релсите се ползват по същата причина като магистралата - за ориентация, но са и по-скрити от погледите на полицаите. В резултат на това има много случаи на ранени хора, вкл. 25 убити.

В четвъртък обаче Македонският парламент промени Закона за убежището и временната закрила. Сега мигрантите имат 72 часа да преминат през страната, без властите да ги пипат. Като ако нямат пари, просто ходят пеша (от друга страна, дори и да имат - казаха ми, че влаковете били толкова претъпкани, че се наложило да пуснат допълнителни, но за тях пък отсъствала каквато и да било конкретна информация - кога, къде, как и само късметлиите успявали да се окажат на правилното място в правилния момент).

По-нататък новият маршрут продължава през Сърбия, където властите също искат максимално бързо да се отърват от тях. Унгария в случая се явява първа сигурна страна (Гърция не се счита за такава заради условията в бежанските центрове). И, явно уплашена от новата стратегия на Гърция, Македония и Сърбия да си затварят очите за мигрантите и дори да асистират максимално бързото им преминаване, Унгария започва строеж на стена по цялата граница със Сърбия. Това пък може да усложни взаимоотношенията между двете страни, които и без това си имат главоболия покрай унгарското малцинство във Войводина. Може и да смени посоката на движение към Хърватска.

Както и в България, така и в Македония, се заформят групи във Фейсбук за помощ - вода, храна, лекарства, но и указания за бързо ориентиране. Първоначално имало вариант и да ги карат с коли. Обаче после се уплашили да не обвинят и тях в трафик на хора. И наред с всички парадокси в тази история, и това ме изуми - няма проблем европейските алтернативни туристи да пътуват почти навсякъде на стоп, но хората, които наистина имат нужда.. не.

сряда, 3 юни 2015 г.

The True Cost

"Обещанието на глобализацията беше, че ще бъде уин-уин, че потребителите в богатите страни ще получават по-евтини стоки, а хората в по-бедните части на света ще се сдобият с работни места и че тези работни места ще им дадат възможност за излизане от бедността. Това обещание не бе изпълнено. Причината за това е, че глобализацията и глобалната икономика работи през призмата на капиталистическите отношения. Така че, вместо уин-уин, тя се оказва експлоатация на работната сила, която само намали цените и разходите за производство." Джон Хилари

Филмът Истинската цена обещава да бъде интересен. Струва 10 долара и засега не се предвиждат прожекции в България. 

вторник, 2 юни 2015 г.

Jamie xx - In Colour

In Colour, дебютният албум на Джейми, който съставлява половината от the xx, излезе на 1 юни. И от днес целият е в Спотифай. За съжаление, на другите места са достъпни само 4 песни. Бързам да ви кажа - ако още не сте чули Loud Places, чуйте я веднага! Този албум си го представям как лети по дълги шосета и направлява хаотични мисли. Особено си представям Obvs и The Rest is Noise... Втората е цяла история, която трябва да се слуша концентрирано. А Obvs е... не знам, не ме бива да пиша ревюта на албуми. Затова най-добре прочете това. Самият Джейми бил коментирал Obvs тъй: "it reminds me of paradise". А хората, които умеят да пишат ревюта, са казали и други работи:

"breakbeats and a pulsing synth that suggests the cosmos, merging the closest possible feelings with the vastness of the infinite",

"the thrill of the moment never quite obliterates the wistful sadness that comes from knowing it will all end too soon".

Или ако предпочитате по-простички думи:

i go to loud places 
to search for someone 
to be quiet with

Човекът на Ню Йорк Таймс в Техеран

Томас Ердбринк е човекът на Ню Йорк Таймс в Техеран. Тук можете да намерите и другите му кратки филмчета за живота на хората в Иран.

за предразсъдъците ни

Ясмин Абдел-Магийд за предразсъдъците, които всички ние таим в себе си, дори без да си даваме сметка. И една много хубава история за жените и класическата музика:

Броят на жените в симфоничните оркестри бил осезаемо по-нисък от този на мъжете, считало се, че на мъжете повече им се отдава. Затова през 1952 г. в Бостънския сифоничен оркестър решили да направят експеримент - по време на изслушванията за нови музиканти върху очите на журиращите били поставени кърпи. За съжаление, резултатите не се различавали много - мъжете продължавали да бъдат предпочитани и когато журито е с кърпи на очите...

...докато кандидатите не били помолени да свалят обувките си (така че да не се чува шумът от токчета, който издавал жените). Тогава възприятията на журито рязко се променили, като полът престанал да бъде фактор.

четвъртък, 28 май 2015 г.

Чечня. Война без следа

"They're more afraid today than they were during the wars. Because now it's their own people who are killing them," says Loizeau. "There's no more Russian army bombing them or conducting mopping-up operations. But there are Chechens killing their own."

"One person in Chechnya said to me that [Putin and Kadyrov] are conducting an experiment on them, in order to see how it works, and then they'll spread it to all of Russia," she says.

"I don't think that's happened yet in Russia, but the methods are already in place. Anna Politkovskaya, who I knew well, said that the conflict in Chechnya has entered into all spheres of Russian society, it's everywhere. And what's going on in Ukraine is tied to it as well."


сряда, 27 май 2015 г.


Бекас е филм за Зана и Дана, две момчета от Иракски Кюрдистан, чиито родители са починали и двамата се изхранват с чистене на обувки. Един ден, гледайки нелегално прожекция на Супермен, взимат решение да заминат за Америка. След консултация с карта установяват, че Америка е само на "ей-толкова" разстояние и тръгват заедно с магарето си на име Майкъл Джексън натам. Минават една граница, криейки се под каросерията на камион и втора - в чувал с боб. Знаят, че е важно да имат паспорт, затова Зана прави паспорт за двамата. Там пише "Зана. 7 години."

Има го в Замунда.

неделя, 24 май 2015 г.

Цветная фотография. Россия

Русия, 1909 г.
Сергей Михайлович Прокудин-Горский

неделя, 3 май 2015 г.

hacked photos, revenge porn, body-shaming, a brave choice. the case of Emma Holten

On a regular October morning in 2011 I couldn’t access my email or Facebook. I didn’t think anything of it – I forget passwords all the time – and just tried again. Waiting for me upon entry were hundreds of messages and emails.

Messages and emails with pictures of me in them.

One: me, naked, in my ex-boyfriend’s darkened room. Seventeen, a little awkward, slightly hunched forward: a harmless attempt at sexiness.

Another: two years later, in my room in Uppsala, Sweden. Older, a little more confident, but not a whole lot.

What had happened was apparent: the pictures were now online. I had become one of the thousands, hundreds of thousands, of girls thrown into the porn industry against their will. I thought “how bad can this really be?” The guys at school would find it hilarious, probably; talk about it for ten minutes: “Holy shit, have you seen Emma?” It was humiliating, of course, but I’ve never been ashamed of my body or my sexuality. No doubt, I wished it had never happened, but I couldn’t have imagined the next two years.

The weeks passed and more messages trickled in. I was on sites filled with pictures of my fellow victims, women who’d never intended their pictures to be public, who’d never wanted attention from more than one person.

“Men love naked women,” I thought “I knew as much.” But their questions in my inbox made it clear that the appeal did not rest solely upon my apparent nudity.






These messages were from men all over the world. Teen boys, university students, nuclear-family dads. The only thing they had in common was that they were all men. They knew it was against my will, that I didn’t want to be on those sites. The realisation that my humiliation turned them on felt like a noose around my neck. The absence of consent was erotic, they relished my suffering.

It’s one thing to be sexualised by people who are attracted to you, but it’s quite another thing when the lack of a ‘you’, when dehumanization, is the main factor. I realised that if I had been a model sexualising herself I would have been of little interest. My body was not the appealing factor. Furthermore, I saw that my loss of control legitimised the harrasment. I was a fallen woman, anyone’s game. What was I aside from a whore who had got what she deserved?

*** *** ***

Then, suddenly, I noticed that this dynamic – sexualisation against her will – was everywhere. Take ‘creepshots’, a global phenomenon which entails photographing women without their knowledge or consent, in order to share them in a sexual context online. On similar sites, people link to Facebook pages asking if anyone can hack or find more pictures of the girl. Here, again, women are used as objects whose lack of consent, of participation, provides the reason and allure of their sexualisation.

This dynamic is a commonplace online and is a concrete manifestation of a larger discourse around the female body, the notion that it is erotic to sexualise someone who is unaware. We all know the tropes: the sexy teacher/student/nurse/waiter/bartender/doctor. All jobs, if staffed by women, can be sexualised. What is sexy is not the job, not even the woman, but the fact that while the woman is just doing her job you are secretly sexualising her. She has become public property by simply being?

The danger is not in arousal or finding another person arousing, but in the idea that a sexually arousing situation in which two people take part, can exist without one of the party’s consent. Feminists are often singled out and ridiculed for our critique of catcalling, the suggestion is that we cannot handle it. Of course we can. Rather, our critique is directed at how it positions the female body in public spaces. It is an object, to be sexualised, even if the woman to whom the body belongs is working/shopping/picking up her kids/waiting for the bus. It is a notification that, whatever she is up to, a person is passing and sexualising her. Catcalling forcefully moves the female body from a non-sexual to a sexual situation.

If the men who contacted me thought about my humiliation, about my humanity, would they still write me? If you viewed women as beings with their own autonomy and sexuality, would you feel you had the right to photograph them without their knowledge? If catcallers saw women as complex individual people would they forcefully enter their private sphere?  No. No, because such actions can only be justified if the female body is fetischized as an object. Not an object like a dice or a winter coat, but an object for your utilization. Forcing a person to play a part that you need them to play.

Because such actions only take place when you forget, or do not know that a situation in which one participant has not consented is not a sexual situation. It’s just a situation with you and someone you find sexy. Nothing more.

*** *** ***

Seeking out my pictures, and the pictures of my fellow victims, is to actively participate in the dehumanization of the female body. To do so is to forget that these women are people who, by sexualizing themselves for one person, have not become sexualized objects. To do so forgets that no person deserves to be reduced to an object.

But, it is also dangerous. For, if one is exposed to the objectification of women for long enough, one will internalize it. Worse, those who are objectified will internalize it too. When you are told enough times that you do not deserve to be treated as someone of worth, you lie in bed at night and  begin to agree. It has been a huge task for me to muster any kind of self-worth after being told every day for three years that I don’t deserve it.

I’ve spent a lot of time thinking about how I could possibly stop hating my body. I blamed it for my humiliation. Why did it make people treat me that way? Would I ever be able to look at myself and see a human being?

There is no easy solution to such thoughts. You are caught between a wish to never be seen again and a determination not to live a life ruled by shame.

I thought about this a long while.

*** *** ***

I would have to write a new story about my body in order to make it possible to see myself naked and still see myself as human. I decided that a sort of re-humanisation had to happen.

I talked to the photographer Cecilie Bødker. She told me that photographing unclothed women without catering to the male gaze and sexualising them was almost impossible. Would it be possible for her to take pictures of me without my clothes on, where it was obvious that I was, in fact, a human being deserving of respect? We gave it a try. This isn’t just about me getting better. It’s also about problematising and experimenting with the roles we most see naked women portraying. We seldom smile, are in control, live. We never look, we’re always looked at.

The pictures are an attempt at making me a sexual subject instead of an object. I am not ashamed of my body, but it is mine. Consent is key. Just as rape and sex have nothing to do with each other, pictures shared with and without consent are completely different things.


петък, 1 май 2015 г.

четвъртък, 30 април 2015 г.

В тайния подземен град на Тито

Представете си безкраен коридор, който се върти в кръг и неусетно свършва там, където започва. Представете си по цялото му протежение стотици еднакви миниатюрни стаи вляво - гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Празни стени. Представете си ярка изкуствена светлина, а после пълна тъмнина, тежък въздух. Далечен звук от радио.

Тук щяхте да се намирате, ако бяхте от 350-те души, избран антураж на югославския лидер Йосип Броз - Тито, а на света беше настъпила ядрена криза, земята беше смъртно опасна, просмукана от радиация. Подземният град, разположен на площ 6500 кв.м., е строен в продължение на 26 години и целта е била да бъде свръхобезопасен от външната среда. През всички тези години в градчето до него - Конич, Босна и Херцеговина, никой не е подозирал какво се случва, това е било най-голямата военна тайна на Югославия. Решено е да бъде именно там, в сърцевината на Босна, заради стръмния, на места непристъпен планински терен. За бункера, наричан още ARK D-0, са знаели само Тито и най-приближените му политици и военни. Местоположението му е разкрито години след като върховният лидер умира (впрочем от естествена смърт) - в началото на войната през 1992 г. Но и до днес мястото не е популярно, а широката общественост в Босна и Сърбия не знае за него.

Project Biennial 

На 24 април бях там. Не съм от антуража на Тито и няма ядрена криза. Но пък има интересна изложба за съвременно изкуство, която се провежда на всеки две години. Нарича се Project Biennial и продължава до 24 октомври. Има специално разписание и е необходимо предварително едноседмично предизвестие, вероятно защото околието все още е военна база и е с ограничен достъп.

В изложбата участват артисти от Босна, Сърбия, Албания, Австрия, Италия, Словения (конкретно - група Лайбах с проект на тема Хитлер и Балканите), има и поне две български имена - Лъчезар Бояджиев и Правдолюб Иванов.

Мястото е неописуемо, страшно, абсурдно, задушно. Идеално за провокативно съвременно изкуство. Артистите са се разположили из стаите и са ги изпълнили с послания. Например, в едната част на коридора се чува шум от деца, които си играят, чува се топка, смях, крясъци, плач, птици, отново смях. Звуците прелитат около човек и той без да се замисли много-много, решава, че просто се намира близо до изхода. С увеличаването на звука обаче разбира, че в една от стаите е оставен касетофон и всичко е на запис, а той е навлязъл дори по-дълбоко в подземието. Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и са създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация.

Всичко, освен всичко, което има значение

Освен всички стаи, вътре има кухня, зала за дезинфекция, бани и тоалетни, канцеларии, 2 конферентни зали и луксозен втори етаж, в който са щяли да се помещават Тито и съпругата му Йованка. Има изобщо всичко, от което човек би се нуждаел, за да преживее 6 месеца вътре. Освен слънце, природа и нормален въздух. Или иначе казано - всичко, освен всичко, което има значение.

Например, из цялото подземие във всяка стая са разпръснати червени телефони. Но за какво ли биха послужили те, ако нямаше живот навън? На кого бихте се обадили в един разрушен свят? Може би са предвидени за вътрешно ползване. Сигурно жителите на подземния град биха си звъняли един на друг, ако нямат време да се видят лично...

Егоизъм, граничещ с лудост

За разлика от повечето туристически забележителности на Босна тази не ти припомня войната от 90-те. Тук ти се припомня човешката глупост, параноя. Егоизъм, толкова краен, че граничещ с лудост. Защото какво в крайна сметка биха постигнали тези 350 души през месеците на ядрена криза? Какво ли би минавало през главите им? Затворени там долу, неясно до кога, вцепенени в ужас от света навън, задушавани от света долу. Постепенна загуба на въздух, постепенна загуба на разсъдък...

Конич се намира в средата между двата най-посещавани от туристите градове на Босна и Херцеговина – столицата Сараево и красивия град Мостар.

Входа на тунела, който би се херметизирал в случай на ядрена криза.
Навътре в тъмната част на тунела.

Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация. 
Джендър чувствителен комунистически лозунг.
Конферентна зала.
Спалнята на Тито.
В една от по-луксозните стаи.
Кислородни маски в банята.
Пречиствателни устройства.

Текстът оригинално е публикуван в Капитал Лайт.