четвъртък, 30 август 2012 г.

За Анета от дома в Стража




Българският хелзинкски комитет (БХК) публикува пълния текст на жалбата си пред Европейския съд по правата на човека за случая на Анета от Дома за деца и младежи с умствени увреждания в Стража.

БХК съди държавата за смъртта на Анета, която умира през 2006 г. от перфорация на стомаха. В болницата изваждат от нея 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия и 3 камъка с големина 3-4 см при операция, която не успява да я спаси.

Тома Белев - Човекът, който ме вдъхновява



Не знам до колко тази класация има значение за Тома Белев. Знам обаче, че за мен той е най-вдъхновяващата и респектираща личност сред хората, които говорят в подкрепа на природата. Впечатлява със спокойствието и солидните си аргументи при всяко едно медийно участие. А най-якото е, че никога досега у нас един толкова скромен човек на базата само на чистите си идеи не е успявал да обърка до такава степен плановете на сума ти олигарси и мутроподобни бизнесмени. Гласувайте и вие.
Снимка: Бгнес

По Рилецкото било



"Само по хребето, само по хребето", са единствените думи, които долавям. Идват от устата на човека, с когото Веско говори в далечината. Вероятно е гъбар, но със същия успех може да бъде и билкар или наркотрафикант. Не изглежда общителен и ни хвърля пренебрежителни погледи, в които ясно се чете мисълта: „Тия в ред ли са да тръгват към Рибни езера в 4 следобед.” Стоим близо до връх Баба в Рила, някъде над Рилския манастир. Там сме заради пожара в Рила. Взели сме решението почти мигновено късно предишната вечер и сме потеглили от София към 4 сутринта, след има-няма 3 часа сън.



Приятел в нужда се познава, а аз с планината съм си приятел”, е казал Веско с типичната си меланхолична сериозност, докато е шофирал по тесния път към Рилския манастир. На пожара сме останали около 7 часа, правейки каквото са ни заръчали, но в един момент сме се почувствали излишни, защото основната работа е била свършена предишния ден. Решили сме, че е време да си ходим, но така или иначе сме били набрали височина, а гледката на огромната планина, обвита в пушек и пламъци, била едновременно потискаща и омагьосваща. Просто не ни се е прибирало. И, както много от идеите през този уикенд, и за тази да тръгнем към Рибни езера се спори от къде точно е дошла. Може би Веско е споменал, че никога не е бил там и му се ходи. Може би Момчил е казал, че не е толкова далеч и го е повторил два пъти замислено. Може би аз съм ги доубедила, че времето е хубаво и нямаме нужда от екипировката, която сме оставили долу до Рилския манастир – дрехи, дъждобрани, чували, шалтета, ръкавици...

Така или иначе решението е взето и сега седим на билото и слушаме обясненията на този човек. Момчил смята, че можем да се оправим и без да питаме, но Веско иска да се презастрахова, понеже пътят не е маркиран. Първо човекът иска да ни прати по някакви заобиколни пътеки, но после казва, че може да минем и по „хребето”, ако не ни мързи да катерим и спускаме.


Не се заслушвам в останалите думи, които долитат до мен. Така или иначе никой ми няма доверие за ориентацията. Но самата дума „хребет” ми харесва. Представям си нож и как ние се движим по острието му. Не съм единствената, която предпочита този път. Единодушно решаваме и тръгваме нагоре. В началото ни обгръща пушекът от огромния пожар, надишваме се, въпреки че сме покрили лицата си с кърпи и затова почти тичаме, за да се измъкнем по-бързо. Пътят е маркиран само с пирамидки, пада се успореден на Мальовишкото било и постоянно ни изненадва. Качваме и слизаме, слизаме и качваме. На моменти изглежда толкова тесен, промъкваме се през малки назъбени скалички и Момчил току казва: „Ей това ако не е Рилското Конче!”. На други места пък става широк и обсипан с дребни камъни и трева. Това, което неизменно е там, е Рила. Рила, която ни обгръща от двете страни и ни погълва с цялата си величественост. Някой обяснява, че тя е затворена планина и трудно може да бъде обхваната с поглед. Сега обаче сме навлезли право в сърцето й и ни се е разкрила с цялата си прелест. Доскоро не я обичах тази планина и разказвах наляво и надясно лоши работи за нея – за гадното време, за камънаците, за липсата на зеленина, за твърде популярните места. От днес отношението ми ще бъде различно.


Времето напредва, а с това нараства и нашата неадекватност. „Всичко наред ли е, как си?”, питаме Веско, след като в един момент установяваме, че е изостанал малко: „Ами може да се каже, че излязох от зоната на хипер комфорт”, казва той, а Момчил изпада в истерия от безпомощен смях. Безпомощен и заразителен, защото след малко всички почти сядаме, задавяйки се от неуправляем кикот. Пушекът и трите часа сън си казват думата и оттук нататък не можем да преценим дали всичко около нас е толкова вълшебно или просто ние не сме на себе си. Но следват все по-красиви гледки – десетки огромни езера, чиито имена не знаем и които надничат зад скали, върхове и поляни, синьо, жълто, бяло, зелено, обвито в тънък слой мъгла около слънцето. Единственото притеснително са черните облаци, които пъплят след нас. Представяте ли си новината в някой жълт вестник: ”Трима на косъм от смъртта в Рила при необмислен преход след ЗАПОЙ”, започва Момчил и пише статията на глас с максимално много черен хумор – „В.В., М.З., М.Б. тръгнали на поход в Пирин, без да познават пътя, без достатъчно дрехи и след безсънна нощ на запой." Момчил много държи на думата „запой”. Харесва му звученето. Продължава да натъртва думите – „при безразсъдна разходка архитект, юристка и одитор попадат в почти фатална прегръдка с дебрите на Рила” и такива ми ти клишета, докато Веско официално не заявява, че сме се оляли и да млъкнем. Решаваме да се ободрим с рендъм разговор за най-силните песни на Лили Иванова, отново достигаме консенсус – „Камино”, „Ветрове” и онази за монаха, жената, любовта и съдбата. Аз лобирам и за „Любовта е по-силна от всичко”, но не бива приета.

И така в шеги и закачки, точно по залез слънце, достигаме един последен връх, който изкачваме, и в полите му какво да видим – хижа Рибни езера! Освен хижата обаче виждаме и нещо друго – някъде в далечината, някъде зад много други върхове в една прекрасна Рила, се извисява Мусала. Шарените слънчеви лъчи току що са я достигнали, първо нея и тя ни приветства с цялата си красота на края на тази немаркирана пътека. Всички разговори замлъкват, вятърът гъделичка косите ни и просто вдишваме въздух, загледани напред.


Не знам от къде дойде предложението, не помня кой прие и кой го разкритикува, не знам какво обсъдихме и колко време ни беше нужно, за да решим да направим двудневния преход за един ден, въпреки ангажиментите си и въпреки че колата ни беше в другия край на планината. Но на другата сутрин в 5.30 вече катерехме противоположния връх по пътя, осветлен от челници и звезди. Чувахме звънците на полудивите коне. А посоката беше ясна – само по хребета, само по хребета, до Мусала. И бяхме решени, че ще успеем. Познавахме се и знаехме възможностите си. Можехме да разчитаме един на друг. И не, не беше толкова рисковано именно заради нас самите и заради хората, които ни помагаха през целия път – Жоро, който ни даде колата си, Станислав, който ни даде храната си, случайните туристи, които ни дадоха обратните си билети за лифта от Ястребец, приятелите на Веско, които ни закараха от Боровец, другият Жоро и лелинчо му, които взеха Момчи и Веско по пътя обратно към Рилския манастир. Беше хубаво, защото беше спонтанно. Стръмно, но красиво. Безотговорно, но запомнящо се.



На другата сутрин се събудих в София. Прозорецът се затваряше и отваряше сам. Времето беше мрачно. Май беше есен.

* През първия ден минахме по Рилецкото било от връх Бричебор до хижа Рибни езера, като качихме връх Баба, връх Рилец и още поне шест върха, чиито имена не знам, но които до един си заслужават и предлагат всеки уникална гледка. Минахме и през куп езера - Смрадливото и Рибни езера, жалко, че и тях не знам. Но бяха десетки. Препоръчвам маршрута на всички. Само тръгнете по-рано.



Снимки: Веселин Веселинов

петък, 24 август 2012 г.

Скопие 2014




*Публикувано и в Webcafe.

Бях в Скопие през юли. Едно тъжно, бедно Скопие. Търсих хостела си близо до центъра и се лутах по малки улички, подобни на тези в най-най-окаяните квартали в София. Намерих го сгушен между две разпадащи се сгради. Арт Хостел. Шарен и симпатичен, като хората, които ми отвориха вратата.

Оставих си раницата. И помолих да ме упътят към центъра. Последваха любезни обяснения: "10 минути, не повече. Завийте надясно, завийте наляво, подминете децата, които играят баскетбол в калта, излезте на главната, завийте надясно, завийте наляво..."

Забелязало объркания ми поглед, момичето въздъхна и добави: "Дори и да не успееш да запомниш, просто следвай реката и, като видиш светлина от мрамор, строежи и силна музика, значи си там", каза тя и махна с ръка. Тонът й беше саркастичен и същевременно засрамен.

Знаех за проекта на македонското правителство, наречен "Скопие 2014", който предвижда построяването на десетки паметници на исторически личности, фонтани, скулптури, музеи из центъра на столицата; проект, който успя да раздели македонското общество и да предизвика подигравките на Европа; проект, чиято цена варира според различните източници между 80 и 500 млн. евро.; проект, осъществяван в една от най-бедните европейски столици, в която улици около центъра не са асфалтирани.

Всъщност, заради това и толкова държах да видя центъра на този град, в който принципно не бих се заседяла. Понечих да разпитам момичето, но после реших, че става твърде тъмно, а исках да поснимам.

Макар и да бях чела за проекта, докато вървях по брега на реката, не можех да си представя какво ме очаква малко по-надолу. Първото, което ми направи впечатление, бяха заведенията около реката. Отворени и пълни с хора навсякъде, оборудвани с плазмени екрани, по които излъчваха Олимпиадата. Звучеше музика от 80-те. Because the night belongs to lovers... ла-ла-ла. Същите ужаси като у нас, по Черноморието особено, си помислих, но като цяло ми се стори тъпо да сравнявам и спрях.

Малко след върволицата от заведения пред очите ми се откри една грамадна сграда. Присвих късогледи очи и прочетох "Археолошки музеj на Македониja". Трудно можете да си представите колко голям ми се стори този музей, особено след като идвах от улицата с разпадащите се малки къщички, без улични лампи.


Продължих напред и пред мен изникна огромният бял мраморен площад, а на него - паметник след паметник, гръцки статуи, войводи с мустаци, триумфални арки, оцветени фонтани, видеоекрани с клипове на популярни македонски изпълнители, Кирил и Методи, Самуил, Юстиниан... И всичките на равномерно разстояние едно от друго - пльос тук, пльос там, без някакъв видим ред, просто изсипани върху площада. В центъра - нереално голям паметник на Александър Македонски върху кон. А пред него - хора с древногръцки одежди, приканващи туристите за снимка. И хора, хора, приличащи по-скоро на статисти в долнопробен филм, каращи колела в кръг, ядящи сладолед, приседнали над реката, цели семейства, наредени за снимка пред огромните монументи.


Звучи ви кичозно и смешничко, нали? Повод да се избъзикаме с тези малки македонци, дето само знаят да си присвояват чужда история? Които са толкова комплексирани и неосъзнати, че са готови да вкарат милиони в безумни проекти, за да си вдигнат малко самочувствието? Дето ги тормози някакво там примитивно и раждащо на поразия албанско малцинство?

Ха! Само дето на мен усещането ми беше съвсем неочаквано и ме изненада. Отидох да снимам и после да се пробвам да поостроумнича из някой форум или блог. Но ме лъхна студено. Почувствах се все едно някой слага два огромни пръста в устата ми и се опитва да ми натисне езика. Бях пренебрежимо малка, поставена в средата на някакъв призрачен площад, в който хората се смееха изкуствено, наредени около изкуствените паметници, представящи някаква изкуствена история. И това хич не ми се стори като нечий чужд проблем, напротив - припознах се в собствената си страна там, насред този кич. Представих си, че този вреден и разточителен национализъм се случва в София и не ми се стори невъзможно да се подхлъзнем в същата пропаст - археология, паметници, паметници, археология, пари. Пари. Пари. За глупост.. Но най-вече - за хора като Божидар Димитров и Вежди Рашидов.


Мъчно ми е за македонците. За онези млади, усмихнати хора, които ме посрещнаха в хостела, които после, като се върнах, унило ми обясниха за проекта и които открито казаха, че нямат бъдеще в тази държава - в такава степен нямат бъдеще, каквато ние дори не можем да си представим. И все пак, трябва да сме наясно с техния проблем, с тяхното подхлъзване. Трябва да го обсъждаме и да преценим дали бихме поели в подобна посока.

Защото това, което се случва със Скопие, е страшно и безумно. И би трябвало да стои като един болезнен пример пред всички балкански държавници.

Не искам да вярвам, че тук, на Балканите, сме безсилни да се обединим в общество заради нещата, които ни свързват в настоящето. И можем да крепим самочувствието си само върху някаква изсмукана от пръстите и противоречаща си навсякъде история.


*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Сараево и Косово.

четвъртък, 23 август 2012 г.

.



Обичам те, защото си пълна противоположност на кича. В царството на кича ти щеше да бъдеш чудовище. В никой американски или руски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, освен на най-омразния герой.

Ghostgirl



величествена и упоителна.
и всяко сравнение звучи евтино.
би трябвало да стане супер звезда.
защото е довела всичко до крайност. тоталният завършек на музиката, в която нищо не се случва, с най-брилянтно пропиляния потенциал. комерсиално начало без край. никакъв.
все едно си прави ташак с концепцияta за музика изобщо.
а пръстът ми се подхлъзва върху рипийт бутона. на всеки пет минути и три секунди..



the ultimate musical minimalism.

Българското невежество



Какъв ли е делът на българските ученици, убедени в твърдението, че "турците са масови убийци"? И защо не е обичайно да се говори за човешките слабости и грешки на националните герои като Левски и Ботев? 

43% от българските деветокласници са функционално неграмотни, показват данните от неотдавна проведено общоевропейско изследване. Вместо да видят реформи обаче учители и ученици станаха свидетели на патриотарска истерия, възникнала покрай изследването по инициатива на КЗД.

Интересна статия, която можете да прочете на страницата на Deutsche Welle.

петък, 17 август 2012 г.

Burka Blue : No Burka! (Afghanistan)





The song was recorded in Kabul with help from German producers. The band would rehearse behind locked doors, so nobody would find out that the women were playing music. The burka also helped hide who the bandmembers really were.

Pussy Riot



Pussy Riot (PR) - като пиар, черен пиар за Русия. 

четвъртък, 16 август 2012 г.

хип хоп патриот



Чудя се дали патриотизмът не е някакъв чудат фетиш, който възбужда хората. Този тип ми се струва такъв.





Това е български рап с български бийт,
С български мотив, с истински български жив ъндърграунд стих...


ако сееш ще успееш трябва да разбереш знамето щом развееш,
четата да съумееш да събереш и врага да простреш,
да са заедно със теб светците заедно със теб момците
заедно със теб в игрите и във войните
както на жените желанията, така и на мъжете знанията
да са за теб разкрити като на дете оправданията...


Един път за България – наречи ме шовинист, но пред себе си съм чист
За България – от някои отричана от верните обичана...
За България – оставам всичко от себе си тук...

и т.н.

вторник, 14 август 2012 г.

Ботев остава, къде са следващите обаче?




Чудна рекламка за 'просвета'. И то тамън преди сезона на продажба на учебници.

Оказаха се последните смелчаци (които силно любят и мразят) готови да се борят за историята и Ботев в учебниците!

Намесиха чак и онези олигофрени от ВМРО.

Споко. Никой няма да маха поета от програмата в училище. Ето линк към доклада.
...И нека всички патриоти със силно наранени национални чувства не забравят, че Ботев е написал и онази последна строфа от "В механата".

Иначе силно ме интересува кога ще намалим дозите възрожденска литература и ще прескочим към Вежинов или Далчев, защо не и някой екстремен соц автор или пък Георги Марков или Петя Дубарова или пък Георги Господинов.. Те не са българи ли какво? Това друга история ли е? Защо сме се заклещили в един период и не мърдаме. Трябва ли писателите ни да са умрели за България, за да получат достойно място в учебниците?

Аз се чувствам ощетена от това, че не познавам литературата си в детайли. Че дори заради цялата упоритост на налагането й съм научена да бягам от нея. Да си я представям еднопластова или поне  лишена от нестандартност.