...

Случващото се в момента пред прозореца ми - вой на полицейски сирени и препускащи младежи с качулки, ме плаши. Много. Иска ми се да изляза и да направя нещо. Но през ум не ми минава кой е верният път за успокоение на тълпите. Легитимирането на говоренето тип "тая държава", оплюването на институциите като такива, наместо критикуване на отделните личности, които ги представляват, обобщаването, генерализирането на проблемите, "малкия" разговор, който стана общоприет на страниците на водещи всекидневници, в устите на лицата от телевизията... доведе до пълна загуба на авторитета на държавата и на институциите - МВР, депутатите, съдиите, президентът всички тези думи придобиха мръсно звучене. И сега, няма кой да излезе и да повлияе на масите. Политиците са мразени, а оплюващите, отричащите всичко лица са безименни - бледи репортери, незнайни шоумени, простовати таксиметрови шофьори - те сринаха всичко, но не създадоха нищо на негово място. Защото хората в една държава имат нужда от устои по време на криза. Имат нужда от институции, в които да вярват и които да ги защитят. Когато е напечено няма нужда от блогъри, от туитове, от шоумени, интелектуалци и таксиджии. Имаме нужда от властта. Звучи ужасно, но е така.