Всеки път, когато помисля за последния филм на Педро Алмодовар, тръпки ме побиват. В типичния си шарен и небрежен стил испанският режисьор представя една ужасяващо извратена история. Когато искат да се докажат, режисьорите обичат да разказват истории, с които да привлекат вниманието на обществото върху даден проблем - смъртно наказание, сегрегация, рядка болест, алкохолизъм, наркомания, семейни проблеми, безпризорни деца, дискриминация... Ако Алмодовар беше един от тях, последният му филм би се опитвал да отвори очите на зрителите за проблемите на хората-жертви на насилствена смяна на пола, на бащите привлечени от мъже с лицата на мъртвите им съпруги. Но той съвсем не е от тях. И посредством някакви безумни истории, стряскащи и залепящи очите на гледащия за екрана от началото до края на филма, той успява да го накара да мисли по съвсем естествени и ежедневни въпроси, без да размахва пръст, без много много да говори и анализира. Каква е границата между престъпление и недоразумение, докъде може да се простре едно отмъщение, колко точно лесно е да бъде унижено едно човешко същество, доколко можем да се променяме външно, преди да престанем да бъдем себе си, каква е силата на огледалото... и някакви такива разбъркани мисли, от които просто се изтръпва.
2 коментара:
e, ti tolkova gluposti napisa za da kajesh nishto za film koito ne struva nishto?
da razbiram, che ne ti e haresalo?
Публикуване на коментар