Всеки път, когато помисля за последния филм на Педро Алмодовар, тръпки ме побиват. В типичния си шарен и небрежен стил испанският режисьор представя една ужасна и извратена история. Когато искат да се докажат, режисьорите обичат да разказват истории, с които да привлекат вниманието на обществото върху даден проблем - смъртно наказание, сегрегация в САЩ, рядка болест, алкохолизъм, нацистка Германия... Алмодовар не е от тях. И посредством някакви безумни истории, стряскащи и залепящи очите за екрана от началото до края на филма, той успява да насочи мислите на зрителя към естествени и ежедневни въпроси. Без да размахва пръст, без много много да говори и анализира..
Каква е границата между престъпление и недоразумение, докъде може да се простре отмъщаването, колко лесно е да бъде унижен човекът, доколко можем да се променяме външно, преди да престанем да бъдем себе си, каква е силата на огледалото... и някакви такива разбъркани изтръпващи мисли...
2 коментара:
e, ti tolkova gluposti napisa za da kajesh nishto za film koito ne struva nishto?
da razbiram, che ne ti e haresalo?
Публикуване на коментар