Ерих Мария Ремарк, "Черният обелиск"

Откъс от Глава Х, който простичко описва симптомите на зараждащия се национализъм в Германия преди II Световна война:

— Стани! — изревават изведнъж няколко младежки гласа зад нас. Някои от посетителите енергично подскачат от столовете си. Оркестърът на кафенето свири „Германия, Германия над всичко“. Това е за четвърти път тази вечер. Не че оркестърът е толкова националистически настроен, нито пък стопанинът на заведението. Неколцина млади скандалджии искат да си придадат важност. Всеки половин час някой от тях отива при оркестъра и поръчва да се свири националният химн. Той се запътва, като че тръгва на бой. Оркестърът не смее да се противопостави и така, вместо увертюрата към „Поет и селянин“, прозвучава песента за Германия.

— Стани! — кънти всеки път от всякъде, защото при засвирването на националния химн трябва да станеш от мястото си, особено след като под неговите звуци сме дали два милиона убити, загубили сме една война и сме стигнали до инфлацията.

— Стани! — крещи към мене някакъв седемнадесетгодишен гамен, който в края на войната едва ли е бил на повече от дванадесет години.

— Целуни ми гъза и си гледай училището — отвръщам аз.

— Болшевик! — крещи младежът, който сигурно още не знае какво значи тази дума. — Тук има болшевики, другари!

Това е целта на тези хулигани — да вдигат шум. Те току поръчват да се свири националният химн и всеки път някои хора не стават, защото това им се вижда много глупаво. Тогава кресльовците се спускат към тях със светнали очи и търсят свади. Някъде между посетителите седят неколцина уволнени офицери, командуват ги и се чувствуват патриотично настроени.

Десетина хулигани застават около нашата маса.

— Ставайте или ще се случи нещо!

— Какво? — пита Вили.

— Скоро ще видите! Страхопъзльовци! Изменници на отечеството! Стани!

— Разкарайте се от масата — казва спокойно Георг. — Да не мислите, че се нуждаем от заповеди на малолетни?

Между младото общество си проправя път един мъж на около тридесет години.

— Нямате ли никакво уважение към националния си химн?

— Но не и в кафенетата, когато с него искат да предизвикат скандал — отвръща Георг. — А сега ни оставете на мира с вашите глупости!

— Глупости ли? Вие наричате глупости най-светите чувства на един германец? Ще се разкайвате за това! Къде бяхте през войната, кръшкач такъв?

— В Окопите — отговаря Георг. — За съжаление.

— Това всеки може да го каже! Докажете!

Вили става. Той е цял великан. Музиката тъкмо замлъква.

— Доказателства ли? — казва Вили. — Ето. — Той повдига малко единия си крак и обръща леко задника си към този, който пита; прозвучава някакъв шум като изстрел от среднокалибрено оръдие. — Това е всичко, кое то съм научил при прусаците — казва в заключение Ви ли. — По-рано имах по-приятни маниери.

Водачът на бандата неволно отскача.

— Не казахте ли „страхопъзльо“? — пита Вили и се хи ли. — Изглежда, самият вие не сте от най-смелите!

Стопанинът на кафенето се приближава с трима яки келнери.

— Спокойствие, господа, настойчиво ви моля! Никак ви разправии в заведението!

Оркестърът засвирва „Момичето от Шварцвалд“. Защитниците на националния химн се оттеглят с неясни заплахи. Може би смятат да ни нападнат вън. Ние преценяваме силите им; те стърчат близо до вратата. Двадесетина души. Борбата ще бъде доста безнадеждна за нас.

Но изведнъж ни идва неочаквана помощ. Към нашата маса се приближава сух, дребен мъж. Това е Бодо Ле-Дерхозе — търговец на кожи и старо желязо. С него сме лежали заедно из окопите във Франция.

— Дечурлига — казва той. — Видях какво става. Тук съм с моето дружество. Оттатък, зад колоната. Цяла дузина сме. Ще ви помогнем, ако на тези гъзльовци им се прииска нещо. Съгласни?

— Съгласни, Бодо. Тебе господ те праща.

— Едва ли. Но тук не е място за разумни хора. Ние сме дошли само да пием по чаша бира. За съжаление стопанинът на това заведение има най-хубавата бира в целия град. Иначе и той е един безхарактерен дирник.

Според мене Бодо отива доста далеч, като изисква в днешно време от един толкова прост човешки орган да има и характер; но все пак, тъкмо затова, в едно такова изискване има нещо възвишено. В гнили времена трябва да се изисква невъзможното.

— Ние ще тръгнем скоро — добавя Бодо. — И вие ли?

— Веднага.

Плащаме и ставаме. Преди да стигнем до вратата, защитниците на националния химн са вече вън. Сякаш по вълшебен начин в ръцете им са се появили тояги, камъни и боксове. Те стоят в полукръг пред входа.

Изведнъж между нас се явява Бодо. Той ни разбутва настрана и неговите дванадесет души минават пред нас през вратата. Вън те се спират.

— Имате ли някакви желания, бе сополанковци? — пита Бодо.

Защитниците на райха вперват очи в нас.

— Страхливци! — казва най-сетне техният командир, който искаше с двадесет души да нападне трима ни. — Вие ще ни паднете кога да е!

— Сигурно — отговаря Вили. — Затова сме лежали няколко години в окопите. Но гледайте да сте винаги три-четири пъти повече от нас. Превъзходството в силите дава увереност на патриотите.

Благодарение на Читанка.