вторник, 11 януари 2011 г.

Мисионерите















Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Мисионерите

Мисионерите в търсене на различен свят

Българи разказват за опасностите и красотата на Перу и Уганда

В Сомалия на 5 ноември тази година беше отвлечена българската доброволка Данка Панчова. Оттогава за нея и за другите похитени – двама французи, двама кенийци и един белгиец, няма никаква информация. Извършителите не са се свързали нито с роднините на отвлечените, за да поискат подкуп, нито с тези, които са ги изпратили на мисия - хуманитарната организация “Действие срещу глада”. Българският посланик в Етиопия държи връзка с посланика на Франция там, но и той не знае нищо повече за случая, увериха от МВнР. Данка се е занимавала с изхранване на гладуващи хора в Африка и пътува с различни мисии от седем години. Тя далеч не е първият случай на отвлечен българин в опасна държава.

Какво кара хората да се занимават с доброволческа дейност в толкова опасни райони на света – желанието да се помогне на ближния, тръпката от непознатото или стремежа към бягство от модерния свят? Срещнахме се с двама младежи, идващи от мисии в различни краища на света – Перу, Южна Америка и Уганда, Африка. И отговорът се оказа нееднозначен.

Милен Райков е завършил Френската гимназия в София, в момента учи музика в Нов български университет. Миналата година се запознава с един американец, който е бил в Уганда. Той му разказва историята на едно малко момиченце сираче, осиновено от негови приятели. Детето е умирало и всички, включително и баба му, са мислели, че е заразено с вируса на СПИН и болестта е в много напреднала фаза. На прост език - били са го „отписали”.

Американското семейство, което също живее в Уганда, го взима при себе си, за да го дари с хубав живот в последните му дни. Хранят го, къпят го, говорят си с него, прегръщат го – дават му това, което всяко дете получава при нормални условия. След няколко месеца детето не само че не умира, но и състоянието му значително се подобрява. Лекарят казва, че болестта не е била свързана със СПИН, а е причинена от глада и мръсотията на лагера, в който е живяло. Снимката на усмихнатото, вече пораснало момиче пленява 20-годишния Милен и той разбира, че също би могъл да помогне.

Решението вече е взето и нито родителите, нито приятелите успяват и за момент да го разколебаят. Свързва се с хората от „Чайлд Войс”, малка и не особено богата американска организация. И съвсем скоро заминава. С лични спестени пари, почти без помощ от организацията, той си купува билет, заминава за Истанбул, лети до Дубай и оттам до Уганда. По време на пътуването е съвсем сам, чак в последните дни от престоя му пристигат и още двама българи.

Когато пристигнах, след две денонощия път, се запознах с Нейтън (Нейтън Мендсегър е син на създателя на „Чайлд Войс”), той беше канен на вечеря в близкия град и ме взе със себе си, разказва Милен. По залез слънце влязохме в дома на местния Саймън, цялото семейство бе насядало около масата, всички ме целуваха и прегръщаха, сякаш съм техен близък приятел, след края на вечерята дъщерите на Саймън изпяха песен в моя чест. Подобна топлота не бях срещал никъде, говори Милен и очите му блестят при всеки спомен за Африка.

Жени и деца - войници

Още от следващия ден трудната работа започва. Уганда е държава, разкъсана от гражданска война, но не такъв тип, каквато познаваме в Европа и САЩ. 20 години там е убивал и изнасилвал генерал Джоузеф Кони, самопровъзгласил се в Уганда като Посланика на Бога на Земята. Първоначално кротък и набожен религиозен водач, който привлича около себе си много поддръжници, той в един момент рязко се променя и решава, че иска да подчини Уганда на себе си.

Създава собствена армия през 1987 г., съставена предимно от деца. С нея той обикаля от село в село, предимно в Северна Уганда, опожарява всичко по пътя си и със себе си взима още деца, както и най-красивите жени, и ги превръща в идеални „машини за убиване”, поддържани от наркотици и алкохол.

От около две години армията му е разбита. В Северна Уганда е спокойно. Но децата и жените от армията, наброяващи близо 2 млн. души, са изтикани и изолирани в лагери. Голяма част от тях са жертви на целенасоченото промиване на мозъци от Кони, не познават друго изкуство освен това да убиват, не знаят как да си омесят хляб, не могат да пишат и четат, нямат телефони, интернет, телевизори, нямат дори вода. 35 години е най-високата възраст в лагера.

Именно при тези хора отива Милен. Той не смята, че има разлика между мястото, където те живеят, и хитлеристките концлагери от времето на Втората световна война. Различното е, че светът не знае нищо за тях, а там живеят толкова хора, колкото в цяла София, казва Милен.

СПИН, туберкулоза и малария

Работата му включва доброволческа дейност в болницата в един от лагерите, населен предимно с жените на Кони. Там той прави тестове за различни болести на хората. Няма да забрави първия ден, когато един 35-годишен мъж получава три положителни проби – оказва се болен едновременно от СПИН, туберкулоза и малария. Мъжът не реагира. Там болестите и смъртта са просто част от всекидневието.

Другото, което Милен прави, е да преподава в училището английски език, който макар и официален в Уганда, е непознат в лагерите. Помага и при строителството на къща за жените на Кони. Това е хубавото там – от първия момент, в който стъпиш в Уганда, има с какво да си полезен. Хората не те приемат като чужд, допускат те бързо до себе си, защото ти си човекът, който им дава хляб, а те умират от глад, казва Милен.

Опасностите

Опасностите за един доброволец в Африка не са толкова много. Човек не може да влезе в Уганда без хапчета за малария и без необходимите ваксини, които предпазват от най-опасните болести. Ако си миеш ръцете преди ядене и нямаш сексуални контакти с абсолютно никого, всичко ще е наред, убеден е Милен. С местните също никога не е имал проблеми. Той отбелязва и една опасност за психиката – човек може да се отчае, като види толкова много мъка около себе си, като види 4-годишното момиченце в лагера, което само отглежда двете си 6-месечни сестри близначета, защото няма живи роднини. Но и това не е реална опасност според Милен.

Африка е много повече от глада

Защото за него Африка е много повече от глада, от смъртта, там отношенията между хората са специални, а чувството, което прекрасната природа създава у човек, е незаменимо. Според Милен, колкото и парадоксално да звучи, африканците са много по-доволни и щастливи от българите. Докато върви към Софийския университет и слуша изнервените шофьори, които не спират да натискат клаксоните, той се сеща за още една опасност.

Най-голямата опасност е вероятността да останеш там завинаги. Възможно е дотолкова да се влюбиш в Африка, че да не се завърнеш никога. Така той превръща последния въпрос в излишен. Да, би се върнал в Уганда. Ще го направи още това лято. Събира доброволци, търси спонсори. Смята, че е длъжен да участва в каузата като „мост” между България и Уганда. И за край на разговора цитира мисълта на Нейтън:

Да промениш света

„Хората ми се подиграваха, че няма да мога да променя света, заминавайки като доброволец в Африка, но аз смятам, че е достатъчно да променя света на един-единствен човек, за да съм постигнал целта си.”

Мила Банкова е на 25 години, учила е в Милано, специалност културен медиатор. Малко преди да завърша, си дадох сметка, че напълно ми е писнало от всичко, което правех в Милано, от капитализма там и в България, обяснява Мила. Зарязах всичко и заминах за Южна Америка с идеята да обикалям света и да се прехранвам от бижутата, които умея да правя. Така Мила пристига в Перу, има обратен билет за след 6 месеца. Амазония я покорява, хората там стават нейно второ семейство.

Малко преди да дойде време за прибиране, самолетната компания, с която е пристигнала - „Еър Мадрид”, фалира. Реших, че това е знак, и останах за две години, казва Мила. Тя не пътува с някаква голяма благотворителна организация. Почти всичко, което върши, е плод на нейните лични усилия. Големите американски организации крадат ужасно много пари, превеждат Библията на сума ти езици и строят катерушки за деца насред джунглата, с което не постигат нищо, смята Мила.

Нахлуване в чужда култура

Според доброволката работата с хора в Перу не е нещо лесно. Перуанците имат различна ценностна система от тази на европейците, не можеш да им нахлуеш в културата и да им кажеш: „Ето това е правилно”, заявява Мила. За тях домът например не е от голямо значение – това е една дървена постройка с покрив от листа и бамбук, в която те просто спят и готвят. Истинският живот тече около реката.

Ако един чужденец отиде и започне да се мръщи на факта, че къщата не е достатъчно подредена и чиста, напълно ще загуби доверието на местните. Те не възприемат това място като сакрална част от живота си, както правим ние, в Европа, обяснява Мила. Благодарение на наученото в университета тя се е опитвала да промени живота на хората по река Амазонка към по-добро, а не самите тях. И все пак смята, че безценните уроци, които е научила в Перу, не се преподават в нито един университет по света.

Мила помага на бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района Мадре де Диос. Основният й проект е изграждането на стол за хранене, в който се хранят 80 деца. Той се ръководи от 22 безработни майки. Първоначално столът се поддържа с пари от благотворителни организации. Но идеята е постепенно жените да престанат да получават пари, а сами да ги печелят, като докарват постоянен и стабилен доход за семействата си.

Другата дейност на Мила е била обучаването на испански на деца, които не могат да пишат, както и игри, развиващи мозъка им, спорт. Дори на 13-14 години голям процент от децата там не могат да смятат, четат трудно и разбират с усилие, а много от родителите са напълно неграмотни. Перу, след Хаити, е на последно място по образователна система в испаноезична Америка и е с най-голям брой неграмотни хора, като не се забравя, че е една от най-богатите на ресурси държави в света, отбелязва Мила.

Проблемите по Амазонка, с които се сблъсква, са много. През 70-те години по тези земи настъпва златна треска и до ден днешен златото е значима част от икономиката на Мадре де Диос. Поради използването на вредния живак обаче, който е задължителен в златодобивния процес, днес реките са тежко замърсени. От друга страна, риболовът винаги е бил поминък на стотици хора там. Рибата е пълна с живак и е токсична. Непрепоръчително за избор, ако отидете на ресторант в джyнглата, съветва Мила в личния си блог. Използването на мини, търсенето на петрол и отсичането на дърва са други проблеми в Перу.

Да те бутнат в Амазонка

Според Мила мисионерите трябва да следят внимателно всяка своя стъпка. От една страна, има контрабандисти, които отглеждат кока в джунглата, от друга - има много петролни интереси на богатите олигарси, има и златотърсачи – трябва да се внимава с всички тези хора. Не можеш да отидеш в Перу и да започнеш да критикуваш правителството и мафията, защото най-лесното нещо за тях е да те закарат до реката и да те бутнат в нея, казва Мила. Ако си чужденец, ще стане международен скандал, но бързо ще отшуми, ако си местен, дори властите няма да разберат, допълва тя.

В момента Мила пише детска книга, която според нея би се харесала и на възрастните хора. Усамотила се е в малко българско селце и разказва приказките и легендите, които е научила по Амазонка, описва билките, които е видяла, животните. Иска ми се да бъде хем като приказка, хем да има много конкретни данни за живота там, с познавателна цел, казва младата мисионерка. С приходите от книгата ще финансира следващото си пътуване дотам, както и проектите си. Надява се, че скоро ще я публикува и не отказва помощта на никого.

И Мила, и Милен са убедени в едно – че ще се върнат. Не се интересуват от мнението на околните за това, че тези места са опасни, а те са прекалено малки, за да променят света. Там са намерили незабравими приятели и прекрасна природа, чувствали са се полезни и са зарязали един изнервен пренаситен свят, за да намерят нещо, което не може да бъде описано с думи, а само преживяно.

1 коментар:

Анонимен каза...

Моля ви,ако набирате доброволци anihaah@abv.bg пишете ми.