Расизъм

Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Расизъм

Расизъм - начин на живот или проста предубеденост

Маймуна или дилър, това са вариантите за чернокожите у нас

Расизъм е дискриминация спрямо личности, обществени групи, части от населението или групи хора, политика на преследване, унижаване, опозоряване, насилие, подстрекаване към вражда и омраза, разпространяване на опорочаващи сведения и нанасяне на вреди според цвета на кожата, етническата, религиозната или националната принадлежност.

На 20 януари 2007 г. група скинари нападат в подлеза на НДК 20-годишния нигерийски футболист Муайуа Колауоле (Майк), който се връща от тренировка. С пет дълбоки прорезни рани, две от които в корема, множество удари и наранявания по тялото и главата, той успява да се добере до входа на дискотека „Амор”.В „Пирогов” докараха жив труп, казват лекарите.

Само спортната форма на футболиста и високият професионализъм на медиците спасяват живота му. Но следват два дни в кома, две тежки операции на корема и продължително възстановяване, които прекъсват за дълъг период футболната кариера на Майк, по това време състезаващ се в „Спортист" (Своге). Днес Майк все още живее в България и играе в Пазарджик. Дълбоко в себе си той отдавна е простил на нападателите си. Аз съм християнин и също не съм безгрешен, човек не трябва да мрази, независимо от обстоятелствата, споделя той.

След две години нападателят получава присъда

Софийският градски съд наложи на 31 октомври пет години затвор на 18-годишния Александър Гинчев, който е признат за виновен в опит за предумишлено убийство. За пръв път в България наказателно дело, заведено в резултат на акт на насилие над чернокож чужденец, е финализирано в съда и участник в него получава присъда за деянието си, казва Елена Дянкова, координатор на гражданска инициатива „Справедливост 21” към християнския център „Прелом”.

Хората от центъра са помагали на Майк през най-тежкия му период. Представете си колко е трудно за един чужденец, който е болен, който не знае български, не е запознат с българските институции и с българските закони, да се справи с живота тук, обяснява Дянкова. Доброволците подпомагат Майк и по време на делото, намират му адвокат, преводач и го подкрепят в съда.

Въпреки че според нашата конституция не се допускат никакви ограничения на правата, основани на раса, народност, етническа принадлежност, произход или религия в границите на България, това безспорно право, признато във всяка демократична страна, не се потвърждава от много хора по улиците у нас.

Обвиняват ни, че учим чужденците на самозащита, а не обществото на демократичност

казва Анна Андреева, шеф на дирекция „Социални дейности” в Държавната агенция за бежанците. И наистина, когато един африканец пристигне в България, първото, на което се научава, не е нито българският език, нито българската история и култура, а как да не предизвиква агресия върху себе си. Избягвам района около НДК, парковете. Ако излизам късно, е само на места, където има и други чужденци – латино клубове, пиано барове, разказва Пакуан Джордж Куланг от Судан. Когато се движа по улиците в група с българи, нямам никакви проблеми, споделя пък Сейфе Арегай от Етиопия. Той не обича да излиза късно вечер.

Африканците имат проблем и с намирането на квартира, на работа. Собствениците предпочитат наемателят да прилича на тях. Когато е с различна прическа, начин на обличане и особено различен цвят на кожата, те се плашат. Все още обществото ни е затворено, консервативно, защото няма достатъчно различни хора, смята Анна Андреева.

Българското здравеопазване не работи за чужденци

Колкото и парадоксално да звучи, се оказва, че софтуерът на Националната здравноосигурителна каза (НЗОК) и Националната агенция по приходите (НАП) има проблеми с отчитането на хора, които живеят в България отскоро. Бежанците плащат осигуровките си, но когато лекарят натисне копчето на компютъра, името на пациента не излиза и той отказва да го обслужи, обяснява Андреева.

И все пак в комисията за защита от дискриминация не са постъпвали жалби за двоен стандарт на базата на расов или етнически признак въпреки всички трудности, които срещат чужденците и факта, че за 15 години в България убежище са потърсили 17 хиляди души от целия свят. Има само няколко жалби от страна на неправителствени организации за отношението към ромите, казва Любомир Панев от комисията. Той не смята, че проблемът е в изискването жалбите да се попълват на български език.

Досега избягвахме българските институции заради бюрокрацията, царяща там, но в бъдеще смятаме да работим усилено с тях, заявява Сейфе Арегай. Той е председател на Етиопското земляческо дружество в България, което подпомага африканците у нас. Преди няколко месеца го е фрапирала една случка - етиопец е нападнат в кв. "Надежда" от 5-6 скинари и едва успява да избяга без сериозни наранявания. Първият въпрос на полицаите към него бил: „Ти да не продаваш наркотици?”.

Пакуан, който в момента работи в отдела за бежанци към Българския червен кръст, също смята, че най-много проблеми имат хората от Африка заради цвета на кожата им. Младежите по улиците на София са най-агресивни, според него те се опитват да имитират Запада. Най-опасни са тези, които се движат в организирани групи, т. нар. скинхедс, те не просто се заяждат, често и нападат без причина, без да питат, без да обясняват.

Май преди промените беше по-добре, замисля се Пакуан. Той пристига в София в началото на 80-те, за да учи химия в ХТИ. Тогава го посрещнали на летището, настанили го в Студентски град, получавал стипендия в университета. След като завършва, се връща в Судан, но скоро се налага да бяга оттам. Идва отново в София, защото знае български, и се сдобива със статут на бежанец.



След промените сякаш хората са станали по-студени, явно имат повече проблеми, по-забързани са, смята Пакуан. Преди е можел спокойно да отиде на мач на любимия си „Левски”, сега вече за чернокож е прекалено рисковано. Заплахите по улицата, подвикванията „маймуна” са всекидневие. Но

от втренчените погледи в трамвая боли не по-малко

защото са отправени от наглед съвсем възпитани хора. Чернокожите подминават всички обиди сякаш нищо не се е случило, за да избегнат конфликта, описва живота тук суданецът. Според него с тях се свиква, но неминуемо самочувствието на африканците се понижава в България, смята Пакуан и дава за пример новодошлите, които не знаят езика, все още нямат познати и приятели и остават с впечатление, че всички тук са враждебни към тях. Време е обществото да разбере, че бежанците не застрашават нашето здраве, пазар на труда или националната ни идентичност, заключава Анна Андреева.

А и за доста от африканците път назад към родните им страни няма. Майк заявява, че остава в България, стига да има договор. Улиците на София не са го уплашили. Тук има много приятели, които биха му липсвали. Пакуан също е оптимист. Според него нещата ще се променят с времето, защото няма човек, който да е роден агресивен. Все пак се замисля и казва, че ако беше по-млад, би заминал за Великобритания или САЩ. Иска му се да отиде и в Судан. Там ситуацията вече е по-спокойна – след 22 години гражданска война между Севера и Юга в момента има мир.

Но със статут на бежанец излизането от България е почти невъзможно. Арегай също иска да се върне в родното си място – Етиопия, но след като получи българско гражданство. Има само един етиопец, който е постигнал заветната цел, но той е женен за българка. Въпреки че Пакуан е бил тук 19 години, а Арегай 20, знаят български и не са криминално проявени, гражданство им се отказва. И те живеят с висящото положение на бежанци за неограничено бъдеще.