Практиката на международните съдилища през погледа на родните съдии
Публикувано в
Правен свят
И. Дж. е на 26 г., когато през септември 2008 г. пристига в България. Идва от Гамбия, където е срещнала бъдещия си съпруг, българин. Сега, с дъщеря им в ръце, тя се мести да живее при него в София. И. е неграмотна, умее да говори само майчиния си език и малко английски.
Веднага след нейното пристигане, съпругът й взима документите, започва да проявява агресия, злоупотребява с алкохол, прави опити да я накара да участва в порнографски филми, фотографии – психологическото, физическото и сексуалното насилие започват да се редуват. Забранено й е да излиза от вкъщи без разрешение, забранено й е да търси работа. Мъжът й се подиграва на външния й вид, на неграмотността й. Не след дълго започва да злоупотребява и с дъщеря им, която по това време е на годинка – из къщата са разхвърляни порнографски снимки, мастурбира пред двете и кара детето да го докосва по члена.
И все пак той е този, който сезира Отдел "Закрила на детето" с искане социалните работници да накарат жена му да спре да кърми. Смята, че така тя ще отслабне. Пристигналите на място социални работници обаче се натъкват на снимките и разбират за извършваното насилие, обаждат се в полицията, прокуратурата е сезирана, майката е посъветвана да напусне дома веднага. Никой не намира за необходимо да й каже къде да отиде, бидейки чужденка, която не говори български. И. успява да намери временен подслон и помощ от частна фондация. Не след дълго мъжът й я убеждава (или принуждава) да се върне вкъщи. А прокуратурата прекратява производството срещу него поради липса на достатъчно доказателства. И. така и не е разпитана.
Кошмарът за нея обаче не свършва. Следват още много сходни случаи. Тя отново бяга в кризисен център. И отново се връща при съпруга си, после отново бяга. Няколко пъти вика полицията да спре насилие. Всичко, което получава съпругът й от тази полиция са устни предупреждения. И. е в ситуация, която не може да разреши сама. Полицията и прокуратурата не й помагат. Стига се до съд.
Парадоксално, отново съпругът е онзи, който се обръща към него. Той подава молба по Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН). Иска незабавна защита, твърди, че той и дъщеря му са жертви на физическо и психическо насилие от страна на съпругата му. И я получава. Според издадената от Софийския районен съд заповед И. трябва да напусне семейното жилище, забранено й е да се приближава до него, определено е дъщеря им да остане при бащата. Според преценката на съда жената представлява пряка и непосредствена заплаха за живота и здравето на съпруга и детето си.
Случаят на И. Дж. стига до Комитета на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените (CEDAW Committee).[1] През 2012 г. CEDAW излиза с решение, което така и не придобива широка популярност у нас. Според Комитета България е нарушила разпоредбите на Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените и, по-конкретно, допуснала е дискриминация, не е взела мерки, а после не е осигурила адекватна съдебна защита на жена срещу дискриминация, не е взела мерки за промяна на социалните и културните модели на поведение, на идеята за непълноценността или превъзходството на един от половете. Не е взела и мерки за осигуряване на равнопоставеност в брака.
Особено смущаващо за читателя в случая е реакцията на българския съд. Макар да има данни, че мъжът е насилвал психически, физически и сексуално съпругата и невръстното им дете, той е този, който получава защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).
Съдиите няма как да разберат, че този мъж е бил разследван от прокуратурата заради сексуално насилие! Няма база данни, в която да се провери.
Това е гласът на съдия, идва от другия край на залата, в която се провежда обучение на тема: "Домашно насилие: правозащитни проблеми". Инициативата, която се проведе миналата седмица, е съвместна между Съюза на съдиите в България и адв. Маргарита Илиева от Български Хелзинкски комитет.
Гневът на съдиите е обясним. Критиките на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) или, както е в случая, на Комитета на ООН, най-често са насочвани към техните решения. Съдиите са особено чувствителни, когато работата им бива остро критикувана от наднационалните органи. И вероятно с право. Това обучение разкрива огромен проблем - липсата на комуникация между полиция, прокуратура и съд. Оказва се, че когато е принуден да реагира незабавно, както в случая със съпруга на И. - когато получи молба, съдържаща данни за пряка и непосредствена опасност за живота или здравето на пострадалото лице и е длъжен да издаде заповед за защита в рамките на максимум 24 часа, районният съд не разполага с бърз начин да проучи информацията, с която полицията и прокуратурата разполагат за лицето, което търси помощ.
Съдиите се притесняват и от друго - насилникът би могъл да бъде наказателно неотговорен – например, поставен под запрещение. Чудят се къде ще отиде един невменяем човек, ако им се наложи да го отстранят от семейното жилище, например. На всичкото отгоре във всички случаи, когато издава заповед за защита, съдът е длъжен да наложи на извършителя и глоба в размер от 200 до 1000 лв. Според магистратите често в подобни случаи са замесени невменяеми хора и е несправедливо те, които не са способни да се контролират, да бъдат и наказвани, и глобявани.
Разумът на закона би трябвало да бъде съвсем различен - отстраняването на насилника от жертвата не е наказание. Полицията е длъжна да приведе мярката в изпълнение, без значение от състоянието на насилника. В зависимост от случая може, освен отстраняването, да се прибегне и до мярка по Закона за здравето. Замисълът на ЗЗДН е да се защити жертвата, не да се накаже извършителят. И във всички случаи е по-порочно да оставиш жертвата и децата да продължават да бъдат насилвани, без да се намесваш. Колкото до глобата, не би трябвало да бъде задължителен елемент и това лесно може да се промени в закона.
Имахме скоро такъв случай, жената се явяваше на всички заседания по делото за развод и не поддържаше твърденията си, че е жертва на домашно насилие, както заяви в началото – казва друг участник в обучението.
Това също е съществен проблем, за който държавата, в частност – съдът, са критикувани отвън. Жертвите на домашно насилие често сами се отказват да търсят правата си. А съдът преценява, че не може да се меси. Особена е уязвимостта на жертвите на домашно насилие. Въпросът е толкова деликатен и сериозен, че дори когато жената не търси своите права, държавата трябва да се намеси, защото дължи една проактивна, превантивна грижа. Недопустимо е да се гледа на домашното насилие като на частен, семеен проблем, съдът да се старае да помири жертвите и да се смущава да се меси в отношенията им.
В друго дело, излязло извън рамките на страната ни, Бевакуа срещу България[2], ЕСПЧ изтъква, че именно особената уязвимост на жертвите на домашно насилие предопределя необходимостта от активно участие на държавата в тяхната защита. Съдът подкрепя това свое виждане с Препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа през 2002 г. Според нея държавите-членки трябва да гарантират, че всички жертви на насилие са в състояние да заведат дело, да извършват постъпки, които да гарантират, че може да бъде образувано наказателно производство от прокурора и насърчава прокурорите да считат насилието срещу жени за утежняващ или решаващ фактор при вземането на решение дали да се повдигне или не обвинение от общ характер. По отношение на насилието в семейството, Комитетът на министрите препоръчва на държавите-членки да квалифицират всички форми на насилие в семейството като престъпни деяния. По-нататък в своето решение ЕСПЧ се позовава и на доклад на Специалния докладчик на ООН относно насилието срещу жените от 20 януари 2006 г., според който съществува правило в международното обичайно право, което "задължава държавите да предотвратяват и да реагират на актове на насилие срещу жени с необходимата грижа".
Удрянето на някого би могло да представлява насилие, но само, след като бъдат преминати определени граници на насилие, в случая от изявленията на жената не става ясно как точно е била удряна и как е била засегната нейната неприкосновеност. Това е част от решение на пловдивски съд, с което се отказва мярка за защита на жена - жертва на системно, дългогодишно насилие от всякакъв характер от страна на съпруга й. Решението е обект на критики от страна на CEDAW по друго дело за домашно насилие, водено пред Комитета, V.K. срещу България[3].
Заключението на CEDAW e, че съдът е приложил свръхрестриктивна дефиниция за насилие, несъответна на закона и конвенцията. Гореспоменатата препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа, неслучайно ползва следния език - всички форми на насилие в семейството.
Същевременно това може да доведе до злоупотреби със ЗЗДН, процедурите по него са на път да се превърнат в първа стъпка по всяко бракоразводно дело – казва друг съдия по време на обучението. Според него възможно решение, за да не се злоупотребява с този закон, е да бъдат предвидени сериозни санкции за злоупотреба. Дали е вариант това обаче? Дали отново ощетени няма да бъдат тъкмо онези, които са икономически най-зависими? Ако се окажат в капан на невъзможността да докажат насилието, поради липса на добър адвокат? Дали не би могло да се стигне до санкциониране на жертвата? Макар и вече да звучи като клише, вероятно единственото работещо решение би могло да бъде сериозно, задълбочено и бързо разследване. Работеща полиция и прокуратура, бърз обмен на информация между тях и съдилищата. И промяна на нагласите. Защото, нека се върнем на случая на гамбийката И. Дж.:
Ние сме много чувствителни към тази тема, но все пак не е изключено жената наистина да е била мъжа си – добавя друг съдия.
Възможно е и така да е. Но по делото на И., давайки защита на мъжа, властите изцяло кредитират неговите твърдения. Същевременно се изисква доста богато въображение човек да си представи, че жена в толкова уязвимо и зависимо положение, гамбийка, която не говори езика, няма среда, няма доходи, би могла да представлява такава опасност за мъжа си. CEDAW е безкомпромисен – той казва, че традиционните нагласи, според които жените са подчинени на мъжете, спомагат за насилието срещу тях. Дали действията на властите по отношение на И. не се основават именно на предразсъдъка, че съпругът е горестоящ и неговото мнение е водещо? Дали само законът е порочен? Или проблемът е във всички нас – и общество, и власти, в нашето мислене, където уютно са се сгушили купища наслоявани с години и поколения стереотипи?
Ако избягаме от тези стереотипи и се концентрираме върху социалната реалност, един безспорен факт ще изплува пред нас - домашното насилие несъразмерно повече засяга жените. Усещането, че си чувствителен към една тема е първата стъпка. След нея са необходими още много други, за да се стигне до подобряване на социалната реалност, особено когато тя е в твоята власт. Стереотипите водят до насилие и не бива обществото да ги подминава, дори когато са зад затворени врати.
[1] Вж. делото I. J. v. Bulgaria, CEDAW/C/52/D/32/2011 (28 August 2012).
[2] Вж. делото Бевакуа и С. срещу България (Жалба № 71127/01)
[3] Вж. V.K. v. Bulgaria, CEDAW/C/49/D/20/2008 (17 August 2011)
