Парченца Грузия

Двете момчета

Двете момчета рязко спират и отбиват вдясно. Качват туристите, които току-що са вдигнали палци. В Грузия всеки втори до трети човек спира на стопаджии. Махваш и след 30 секунди вече се возиш нанякъде. Момчетата палят цигари, обръщат се към туристите и навират кутията в ръцете им. Mузиката е хаус, усилен докрай. Всички прозорци са отворени, а колата лети в насрещното, дори когато има други срещу нея. Шофьорът е шефът на пътя и отстоява смело позициите си, ръката му натиска клаксона почти постоянно и на колите отсреща дори им се налага да отбиват в тревата.

Посоката е Батуми, черноморската перла на Грузия. До 2004 г. регионът Аджара, чиято столица е Батуми, не е бил подчинен на Тбилиси. В последните години на своята автономия играта съвсем загрубява – богатият крайморски регион е в ръцете на един човек, бизнесменът Аслан Абашидзе. Прогонването му е от първите значими успехи за Михаил Саакашвили, възпитаник на Колумбийския университет, който управлява Грузия от началото на 2004 г. Той поема страна, разкъсвана от корупция, престъпност, в която има райони, където шансът да те застрелят на път за магазина е немалък, страна, в която липсата на електричество и вода е ежедневие, с разпадаща се данъчна система и с три региона, които се опитват да избягат от нея.

Саакашвили е спорен образ, той превръща Грузия в една от най-безопасните държави в Европа, но я нарежда и на челните места по брой затворници на глава от населението, като постепенно става ясно, че в затворите му се прилагат мъчения и сексуални издевателства; бори корупцията и създава централизирани административни сгради, в които на едно място се осъществяват почти всички контакти между гражданите и държавата, но с недопустима сила разпръсква протестите в Тбилиси; с независимото си от Русия поведение успява да вбеси дотолкова Путин, че последният в съвсем недипломатичен тон заявява, че би го "увесил за топките", противниците му обаче го наричат "кукла на САЩ". И, да се върнем в Батуми, взима си обратно Аджара, но претърпява пълен крах в Абхазия и Южна Осетия.

Край стъклото на туристите се нижат футуристични сгради – нови, големи и в абсурдни форми, после стари и величествени постройки, после виенски колела, после соцблокове, паметници, статуи. Хаус и модерни хитове звучат от баровете, увити в плажни кърпи хора се влачат по улиците, рускини в къси панталони се снимат в предизвикателни пози край всяка забележителност наоколо. Градът е жив. А момчетата хвърчат с колата, пушат, понякога си цъкат по смартфоните и изглеждат напълно безразлични към обстановката. Само като минат покрай някоя църква, поглеждат към нея и се прекръстват три пъти. Двайсет минути след като са ги взели от границата, Сарпи, набиват спирачки и
спират в сърцето на Батуми. Изчакват туристите да разтоварят раниците си и отпрашват някъде надолу по пътя. Секунда. . . и ги няма вече.

Али и Нино



Али и Нино са деца на Кавказ, те се обичат и са готови да отидат навсякъде, за да бъдат заедно. Всеки в региона е чувал за тях, тук са толкова известни, колкото и Ромео и Жулиета. Нино е грузинка, а Али - азер, Нино е християнка, а Али – мюсюлманин. Трагичната им любов се развива на брега на Каспийско море в Баку, по тесните улички на Тбилиси, в Техеран, в смутните времена в началото на ХХ век, на фона на бягства, войни, окупация, докато Али не намира смъртта си в борбата срещу болшевиките. Авторът на книгата за тях – Курбан Саид, е фантом. Името е псевдоним и не е ясно кой стои зад него – мистерия, която продължава да провокира ожесточени спорове в литературните среди.

Историята разказва за културните различия между общностите в региона, но е възприемана като пътеводител из душата на Кавказ, защото връзката между Али и Нино е важна не заради сблъсъка между Европа и Азия, както някой чуждестранен критик е заключил някъде. Модерните географски понятия са претопени от историята по тези земи и остават лишени от смисъл за местните. Историята е за общото между две различни, но все пак дълбоко свързани култури в Кавказ и за това какво може да направи планината с душата на един човек. Интересно е, че продължава да бъде на почит и е актуална в един регион, днес разкъсван от сепаратизъм.

Али и Нино все още са живи в Батуми и повдигат въпроси у любопитните туристите. Това са две движещи се статуи, направени така, че безконечно да се доближават, да се докосват за миг и после да преминават един през друг.

Михаил

Канят Михаил на гости винаги когато имат туристи. Михаил е живял няколко години в Дъблин и е единственият човек наоколо, който говори английски достатъчно добре, за да се оправя с тях. В Дъблин Михаил е имал жена и дете, но нещо се е случило и вече от две години работи в малкия северен град Зугдиди. Градът е последната точка, която можеш да достигнеш по нормален път, когато си тръгнал към Кавказ, региона Сванети. Доскоро не е имало дори асфалт до Местия, стартовата точка за трекинг маршрутите нагоре. Михаил е приятел на един от шофьорите на маршрутките, които ежедневно тръгват към високопланинския град. Той "отвлича" заблудени туристи по пътя към единствения хостел в Зугдиди и за 5 лари по-малко ги убеждава да спят в къщата му в покрайнините, а на другата сутрин да ги кара нагоре.

На грузински маршрутка е... маршрутка, остатък от омразните окупатори. Работата на шофьорите е тежка, защото пътят е много стръмен, изпълнен с остри завои и по-лошо – с още много луди шофьори на маршрутки в насрещното. Затова и приятелят на Михаил, шофьорът, в момента спи на креслото до масата. От време на време вратата се отваря и в стаята плахо влиза някоя от дъщерите му да сервира – местния чудно вкусен хляб с масло, сирене и яйца – качапури и салата с някаква много странна и неприятна на първо опитване подправка.

В малките грузински градове жените не сядат на масата, мъжете не им подават ръка, а когато им задават въпрос, чакат отговор от мъжа до тях. Затова и за туристите от различни полове е по-удобно да лъжат, че са женени.  Михаил пуши цигара с горделиво изражение, разказва истории на гостите и ги налива с ча ча (местната дума за водка), за разредител тук се ползва бяло вино. Тостове се вдигат един по един за всички хора около масата, за всички членове на семействата им, за починалите, за хубаво време, за спорна работа, за здраве и после отначало. Още при първото сипване Михаил стрелва туристите с изучаващ поглед от горе до долу и пита: "Как пиете вие – по западния начин или по истинския?"

Въпросът е зададен така, че туристът инстиктивно пожелава да пие по истинския, вътрешно, от сърце го желае и за нищо не света не иска да се излага с някакви западни привички, издаващи нищо друго освен слабохарактерност. И така - туристите скоро се оказват подхлъзнати в един водовъртеж от тостове и пиене на екс, мигновено доливане и пиене отново. Туристите бързо трябва да свикват с тези работи. Още на следващата сутрин учудването им ще бъде още по-голямо, когато потеглят към Местия и когато останалите пътници в колата отворят бутилка ча ча и почнат да я въртят помежду си като осмокласници на първа екскурзия извън града. Това учудване обаче няма да трае твърде дълго, защото бутилката ще се окаже пред лицето им, а изражението на човека срещу тях ще пита почти толкова изпитателно като михаиловото: "Ти сега по западния модел ли ще се държиш или ще се поотпуснеш малко?" И ще поемат шишето, ще погледнат през прозореца и ще се замислят как пият водка в 9 ч. сутринта, как колата лети по завоите с напълно несъобразена скорост, на фона на гърмяща грузинска музика с типично полифонично пеене, а около тях се появява Кавказ, все по-близък и все по-поглъщащ, величествен, огромен, зелен, заснежен. Още един завой. Още една глътка ча ча. Спокойно, Михаил, разбира се, че избираме истинския начин. Поне докато сме тук.

Лелята

Лелята гледа през прозореца. Силно е извила врата си надясно, сякаш иска да покаже, че не желае да бъде в тази стара волга. Не. Не и на този осеян с кал коларски път, до този изпит мъж, който пали цигара от цигара до нея и гледа втренчено напред. Не си продумват. Тя си тананика леко някаква песен и гледа към гората.

Самотният път не е асфалтиран и волгата подскача нагоре-надолу по него. На предното стъкло се клати кръст. В селата, покрай които колата минава, има повече разхождащи се прасенца, отколкото хора. Играят си необезпокоявано в калта и ядат, каквото намерят. Всичко е влажно и кално, защото реките в подножието на Кавказ са много пълноводни. Не се съобразяват с бедната инфраструктура в малките грузински села и прииждат отвсякъде, събарят мостове, къщи и пътища. Лелята прави опит да заговори на руски туристите, които преди малко е взела на платен "стоп". Руският е интернационалният език. Той обаче не е от силните й страни и тя бързо се предава на тишината, отново си надява замисленото изражение, все едно й се иска да живее в някоя голяма столица, да ходи на опера, да води изтънчени разговори. Но е тук. Продава сирене. От време на време върти телефони, спира край някоя селска къща, вади тефтер, а около нея се суетят жени с найлонови пликове. Тикат й ги в ръцете, жадно гледат към пръстите, които им отброяват банкноти, а после се нареждат до колата и махат, докато я наблюдават как се отдалечава от тях. Освен да изкупуват сирене, лелята и мъжът й спират често да зареждат бензин в малки количества. Край пътя, встрани от погледа на незапознатите пътници, има стари колонки, явно продаващи контрабанден руски бензин. Лелята вади туба, носи я на хората зад тезгяха и после с помощта на сламка и фуния я преливат в туловището на колата. Посоката на волгата, сиренето и лелята е Лентеки. Лентеки е 10-хиляден град, разположен на южния склон на Централен Кавказ, на 323 км северозападно от Тбилиси.

Дядото на пейката

Дядото стои на пейката под ореха. Вече е 16:00 ч., а още никой не е минал, само в обратната посока – двойка чехи, няколко други източноевропейци, които напоследък са се навъдили из планината, голяма група младежи с вълнени еврейски шапчици. Ама че слаб ден. И е 40 градуса. Дядото обаче предпочита да стои тук, защото никой няма да му се спре в хотела иначе. Намира се зад куп дървета и хич не се забелязва.

Затова е сложил една табела до туристическата пътека, но от толкова дъжд е ръждясала и де да ги знае и тези туристи дали изобщо я виждат. Жена му пере чаршафи на мивката в двора и той чува чешмата, от която непрестанно извира водата на Кавказ. Селото се казва Чверпи и пътеката от Ушгули минава през него. Почти никой не живее тук, има няколко съседи, една красива жена с азиатски черти, която не знае как да ползва фотоапарат и още няколко човека, коли почти не минават, маршрутка само една сутрин.

Ушгули, виж, е много туристическо, мисли си с известна завист дядото. Там е пълно с туристи, понеже го водят най-високото населено място в Европа, освен това Юнеско са го включили в техните списъци. И ей го на - там пълно, тук празно. Рядко някой ще се наеме да мине през прохода горе и да прехвърли Кавказ така. Но ако го направи и слезе в Чверпи, а не в Мами, няма начин да не види дядото, който стои там на пейката и го чака. Дори сега е там и гледа навъсено към празния път.

Нарикала

Или на грузински - ნარიყალა. Не че мога да го прочета. Вече съм тук от 11 дни, а за цялото време успях да запомня само "ი", което е "и". Ни повече, ни по-малко. Сложна е азбуката. Но така се казва крепостта, върху чиято стена стоя в момента. Бурен вятър развява косите ми, а аз съм се надвесила по корем над блещукащия под мен град. И всичко би било суперромантично, ако не ми беше лошо. Всъщност ме е страх от високо. Стоя като парализирана и гледам да не мърдам. Тук една грешна стъпка и си паднал, а въпреки че е пълно с подпийнали туристи, хич не са се постарали с обезопасяването. Долу е пропаст, долу е Тбилиси. Вече минава 12:00 ч., но мога да усетя пулсациите на града, широките улици са изпълнени с хора, трафикът не спира. Колите бибипкат непрестанно, грузинците са пристрастени към клаксоните си. В далечината от мощни колони гърми съвсем неподходящата Non, je ne regrette rien и среднощният вятър я довява на пресекулки към мен.

Внушителен шарен фонтан долу танцува с нея. На хълма отсреща, осветена от прожектори, се извисява огромна чисто нова църква, която хем е величествена, хем е толкова грандоманска, че човек тръпки да го побият. Лифт неуморно превозва туристи от центъра на града до крепостта и обратно. Тук ме довя вятърът, почивката ми свърши. Утре ще се кача на автобуса за Истанбул и ще му се оставя да ме отнесе далеч от тук. Тук, в този град долу и из всички парчета от Грузия, където ново, старо, мизерно и лъскаво, кичозно и красиво се преплитат така, че туристите се чудят какво да мислят. Тази страна е въпрос на гледна точка, не знам дали ще ви се хареса.

Оригинално публикувано в Капитал Лайт (май официално това е текстът ми с най-смешни коментари долу), снимките като цяло са на Момчил Блъсков.

Боливия

След Аржентина, и един пътепис за Боливия:

Боливия е сурова. Мисля си го и вървя по онази улица, на която се оказахме преди 10 минути, когато излязохме от малката постройка на границата с Аржентина. Стискам силно паспорта на врата си, скрих в него и една бележчица, която ми дадоха преди малко с изричната заръка да им я върна на излизане. Побиват ме тръпки при мисълта, че мога да я загубя – нея или паспорта. Може да се каже, че съм шокирана.

Допреди час мислех, че се намирам на бедно място, в пустата и прашна Ла Киака, Аржентина. Тук бедността обаче е отвъд разглезеното европейско съзнание. Толкова далеч, че все още не мога да я проумея. Вървим по улицата във Виясон и внимаваме да не настъпим някое бебе. Тук е пълно с бебета – стоят върху гърбовете на майките си, увити в шарени цедки. Стоят и по земята, понякога изглеждат като да са съвсем сами. Лицата им са тъмни и кръгли, очите – огромни и все тъжни. Заглеждам се в едно, докато другите пазаруват храна за автобуса, очите ни се срещат и аз правя онази глупава клоунска физиономия, с която печеля всички бебета. То ме поглежда изумено, отваря леко уста, но изобщо не успявам да го накарам да се усмихне. Студенината на хората тук ме блъсва още сега и това почти няма да се промени до края.

Изтрий снимката!

Боливия е сурова също като климата си, като вятъра, който брули лицето ми и обелва устните ми, като невъобразимата надморска височина, от която се задъхвам и при най-малкото движение, сурова е икономическата ситуация в тази най-бедна южноамериканска страна. Осуровели са и хората. Тук да се живее не е лесно и на никого не му пука, че си турист, който е дошъл да преоткрива себе си и да събира истории, с които после да впечатлява приятелите си пред Народния. Никой не счита за необходимо да те кара да се чувстваш добре. Парите ти са нужни, да. Получаваш услуга, даваш ни пари. Ако успеем да те преметнем, толкова по-добре. Излишни услуги не предлагаме нито ние, нито децата ни. А да ни снимаш е безобразие, крадеш душата ни. Моля, изтрий снимката или ще направим скандал.

Другите се връщат. В магазина не е имало нищо освен мазен чипс и някакви бисквити. Останалото са картофи. И огромни хладилни камери, пълни с пиле. Тук пилето се яде навсякъде. "Пойоооо, пойоооо, пойоооо фрито", вика до нас майката на бебето, с което контактувах досега. Не спира да го прави през всичките 15 минути, докато съм там. С еднакъв тон, на равни интервали. Ако бях със затворени очи, вероятно щях да помисля, че е на запис. Но я виждам. И си мисля как го прави не само през тези 15 минути, а изобщо през цялото време. Сигурно няма и 18. Пържи пиле след пиле върху импровизирана скара и току го обръща и мачка с прашните си ръце и кафеникави нокти.

Продължаваме нагоре към автогарата. Преди малко си избрахме да отидем до Потоси. В книжката ни пише, че е най-високият град в света – 240 000 души на 4100 м. н.в. Впоследствие се оказа, че Lonely Planet не са прави, в Хималаите има градове и на по-високо, но все едно – сега посоката ни е Потоси. Явно дестинацията е модерна, защото със същото усърдие, с което онази жена викаше "пойо", тук отвсякъде се чува: "Потоси, Потоси". Въобще, в Боливия доста се вика, което вероятно компенсира липсата на техника и електронни табла.

Голяма задушна барака – това е автогарата. Влизаме от помещение в помещение и проверяваме офертите по различните гишета на фирмите, предлагащи транспорт. Коридорът е тесен и препълнен с хора, всички ни гледат втренчено. Нормално. Единствените чужденци наоколо сме и нямаме никакъв шанс да го скрием. Боливийците са много ниски хора, почти всичките с индиански черти, жените, дори младите, масово ходят с носии – сандали, дебели чорапогащници, къдрави шарени поли, малки тъмни шапки с периферия и две дълги до кръста черни плитки, завършващи с плетени приставки отдолу.

Имаме две условия към хората, които ни дърпат към гишетата и автобусите си. Да стигнем на сутринта, защото не искаме да се мотаем в напълно непознат боливийски град посред нощ. И да има тоалетна. (Това последното особено много го искат двама от хората, с които пътуваме и които преди няколко дни се бяха оказали без тоалетна в продължение на 30-часова екскурзия с автобус между Ла Пас и Парагвай.)

Фиксирани цени в Боливия няма. Пазариш се до дупка. Така че след дълги преговори избираме един автобус, натоварват ни набързо и потегляме. Напечени от слънцето и изморени от дългия път, всички заспиват. Аз се опитвам да се разбера със седалката, която стои неестествено напред, а като я дръпна назад трябва да натискам през цялото време, защото не ще да се задържи на място и постоянно ме перва през гърба. Накрая ми омръзва и решавам да ида до тоалетната. Внимателно прескачам бебето, оставено на пода между седалките, и слизам на първия етаж на автобуса. Да, тоалетна има. Но следващия път трябва изрично да уточним, че я искаме отключена. Връщам се унила и се зазяпвам през прозореца. Караме бавно и постоянно завиваме. В един момент край пътя забелязвам нещо като стена, струва ми се странно. Отнякъде блясва светлина и ясно виждам, че това не е никаква стена, а планини от индустриални боклуци.

"Потоси, Потоси!"

Сепва ме бодрият глас на шофьора долу. Още е тъмно, всички се събуждаме, само ние слизаме тук, някакво момче влиза цялото в багажника, изхвърля оттам самарите ни и тичешком скача във вече потеглилия автобус. Шофьорът вика. Оставаме съвсем сами. Поглеждам си часовника. Три часът.

Трябва ни само още едно пътуване по светло, за да разберем каква грешка сме направили с нощния автобус. Върхове, гледки, прах, кактуси, лами и облаци, почти докосващи покрива на автобуса. Пътищата на Боливия са изумителни и човек изпуска много, ако не пътува през деня.

Няколко дни по-късно сме в Уюни - малко туристическо градче, разположено до Солената пустиня. Местните се препитават от туризъм и мините наоколо. Търсим билети до Туписа. Намира се на около 200 км, поне така пише в Гугъл. Решаваме, че нещо сме се объркали, когато ни казват, че пътят бил 7 часа. Малко сме сънени, понеже легнахме късно, а сутринта ни събудиха сирени – една в 6 и една половин час по-късно. И докато първата някак си се направихме, че не я чуваме, втората вече наистина ни притесни. Докато тичах надолу по стълбите към рецепцията, бях сигурна, че ще ми кажат, че Ево Моралес е обявил война на Щатите. Оказа се, че ползвали предупредителните сирени вместо аларма за миньорите – да не се успиват за работа.

С Туписа обаче не сме се объркали. Боливийката, която продава билетите, вероятно просто по невнимание е пропуснала да ни уведоми, че път всъщност няма. Поне не и асфалтиран. Има кална пътечка на между 3 и 4 хиляди метра надморска височина, а завоите са толкова остри, локвите толкова дълбоки и дивите лами толкова непредвидими, че сигурно пътуваме с 10 км/ч. В един момент се оказваме в доста сложна ситуация – има свлачище и пътят съвсем е отеснял, от двете страни са пропасти, а трябва да направим завой. Пътниците надигат глави и започват да обсъждат ситуацията помежду си, усеща се лека паника и хората искат да слязат. Вратата обаче е затворена и шофьорът не ни пуска, пуфти зад завеската си и прави опит след опит, а все не успява да вземе завоя и автобусът затъва. Ненадейно от най-задната част се надига възрастна боливийка. Тръсва двете си плитки и се запътва право към шофьорската кабинка. Всички чуваме как дълго му шепне нещо, но не различаваме думите. След малко автобусът се засилва, свива рязко и отново влизаме на пътя за Туписа. Масово отдъхване. В това време чудноватата жена се обръща и тръгва обратно към мястото си в дъното. Върви горделиво, с изправен гръб и победоносна усмивка по ъгълчетата на устните, поздравления приема със сдържано кимване. И това ако не беше магьосница, възкликва сънената ми сестра.

Царевица

Усещам ги сурови и неприемащи тези хора. Но си и представям какво впечатление сме им оставили ние, европейците, през последните 200 години. В какво сме превърнали страната им. Страна на горд планински народ, резистентен към модерните порядки и все пак  заринат под планини от пластмасови боклуци. Може би, за да достигнеш такива хора, ти трябва време, да доказваш уважение и разбиране и така да получаваш по нещо, по някоя усмивка, някоя история, някой взет завой. Малко по малко, докато стигнеш по-същественото. Както се бели царевица.

Пиша това, а не мога да си изтрия онзи спомен как се връщаме от Боливия, как преминаваме границата, как вадя онази бележчица и я давам на граничаря Пабло, който колекционира монети и като дете се радва на 50-те стотинки, които му подарявам, как купуваме билети на фиксирани цени за удобния аржентински автобус. И как се качваме, и протягам крака напред без страх, че ще ги извадя заринати с прах и остатъци от нечия вечеря, и се заглеждам във величествения залез, който се е разпукал по небето от край до край, и ми става толкова щастливо, че си пускам парче на Coldplay. И как тъкмо в този момент внезапно се чувствам адски предателски спрямо хората, които остават зад гърба ми. Все едно мога да се чувствам добре само на подредено, на красиво, на богато. Просто поредният турист в Боливия, сигурно си е помислил Пабло, докато ме е гледал как тичам обратно по улицата покрай пазара във Виясон, покрай бебета с кръгли лица, обратно към границата с Аржентина, към пустата Ла Киака, към Буенос Айрес, към полета до Амстердам, към София.

Боливия (или Многонационална държава Боливия) е най-високата и най-изолирана страна в Южна Америка. Тя и Парагвай са единствените държави без излаз на море в двете Америки. Боливия е основен производител и износител на кокаин, заедно с Перу и Колумбия. Има 37 официални езика, испански, както и всички езици на местните народи на Боливия, сред които аймара, кечуа и гуарани. Сукре е конституционно признатата столица, макар че правителството се намира в Ла Пас. Преброяването от 2011 г. сочи, че почти 60% от населението е на възраст под 25 години. Според проучване на Програмата за развитие на ООН и УНИЦЕФ над 230 бебета умират на ден в Боливия поради липса на подходящи грижи, а 5 от всеки 10 деца живеят под прага на бедността.* През 2013 г. Боливия е обявена за най-неприятелски настроената към туристи държава в света.**

Снимки: Данита Заричинова

*Amnesty International Report 2007 – Bolivia

**The Travel and Tourism Competitiveness Report 2013

Аржентина

Ето го текстът относно лятото, което прекарах в Аржентина през декември - от Капитал Light бяха така любезни да го публикуват.

Пътищата на Аржентина са дълги. Те не са студени магистрали, а тесни шосета. Великодушно разкриват многообразните лица на страната. Превръщат пътя в сцена, а пътуващия в зрител на тази огромна, величествена страна. Промушват се между шарени планини, реки, джунгли, ледници, океани, пингвини, кондори, лами, между мегаполиси и селца с причудливи сгради. А ние ги изучаваме тихомълком от прозореца на двуетажните автобуси, с които обикаляме страната между Буенос Айрес и границата с Боливия в продължение на цял месец (декември), за който сме се преборили много отдавна, още докато в другото полукълбо лятото е властвало и хората са мърморели срещу жегата. Сега то е тук и почти ни задушава всеки път когато слизаме на някое ново място. Самите автобуси са приятни и пригодени за дългите маршрути както на туристите, така и на самите аржентинци, чиито семейства са разпръснати из цялата страна, на разстояния от хиляди километри. Но най-важното - прозорците им са чисти. И ни предлагат незабравими гледки.

Сеньора К.

Например, по цялото протежение на пътя през прозорците виждаме два надписа: "Cristina 2011" и "Aquí también la Nación crece" ("И тук нацията расте"). Първият, надраскан от хиляди незнайни ръце върху всяка възможна плоскост, ознаменува миналогодишната изборна победа на президентката Кристина Фернандес, а вторият е официален плакат, част от кампания на правителството. Днес Аржентина е една от най-богатите държави в Латинска Америка и от най-бързо развиващите се икономики в света. Само преди десет години обаче картината е съвсем различна –страната има огромен външен дълг, цари безработица, хиперинфлация, стига се до девалвация на песото, допреди това фиксирано към щатския долар, и дори в далечна България заради претърпения провал държавата непрекъснато е давана като пример от критиците на валутния борд. Последвалият неочакван възход на аржентинската икономика съвпада с ерата "Кирхнер" – ерата на Нестор и Кристина, които поемат управлението на страната през 2003 г. Първоначално Нестор Кирхнер става президент, а впоследствие е наследен на поста от своята съпруга Кристина Фернандес. Когато през 2011 г. тя печели втория си мандат, точно година след смъртта на Нестор, еуфорията може да бъде сравнена само с тази покрай първото избиране на Барак Обама в САЩ.

Любопитна ни е тази народна любов и докато стопираме из безинтересната от туристическа гледна точка провинция Чако, разпитваме шофьорите. "Кристина", или дори съвсем интимното "сеньора К.", така я наричат нашите временни домакини. Тя е гордостта ни, превъзхожда силните мъже от другото полукълбо, заявяват почти в един глас двамата пастори, които ни возят от Резистенсия към Мачагай. Пасторите не могат да се сетят за едно нещо, което да не одобряват в политиката й. Оставят ни в малко прашно село, а оттам по пътя си към Китилипи ни взима гимназиален учител по история. Възползваме се максимално от познанията му и го питаме кой от двамата съпрузи е допринесъл повече за икономическото чудо, случило се в страната. И двамата - те бяха отбор, изградиха обща стратегия, отговаря той. А после ни обяснява, че успехите им далеч не се изчерпват с икономиката – те са модерни, например по отношение на абортите, външнополитически успяват да създадат трайни връзки между държавите в Южна Америка, освен това са първите, които се заемат реално да разследват престъпленията от кървавия аржентински период на "Мръсната война". Между 1976 и 1983 г., десетки хиляди хора са убити или "изчезнали" (мекият термин, който се използва за всички арестувани, измъчвани и тайно екзекутирани без съд хора). А според различни данни между 10 000 и 30 000 бебета са отвлечени, без да е ясно какво се е случило с тях – драма, която продължава да тегне над Аржентина и която предишните правителства безуспешно се опитват да "излекуват" посредством забравата. Именно заради готовността на двамата Кирхнер да отворят отново тази болезнена страница от историята те са подкрепяни и от водещи правозащитни организации в страната, като "Майките от Пласа де Майо". Имахме късмет с учителя, мислим си ние, докато кимаме на задната седалка.

Северозападът

На следващия ден се отказваме от стопа, който върви твърде бавно, и продължаваме на север в познатите ни удобни автобуси. Гледката се сменя, оказваме се обградени от планини и все по-често в селцата, през които минаваме, се появяват индианските черти по лицата на хората. Тукуман, Салта и Хухуй. В тези отдалечени, северозападни провинции улиците са по-мръсни, населението - видимо по-бедно, а настроението – някак минорно. Тук за пръв път ще чуем и критики към Кристина Фернандес.

"Когато кръвта принадлежи на една малтретирана жена, раната е за всички", "Не го оставяй да ти казва, че е за последен път, защото винаги ще последва още един", "Има сенки, които разкриват това, което всъщност сме", гласят графити върху детски рисунки, изписани върху една дълга ограда в столицата на провинция Салта. Учудват ни с експресивността си, вероятно са част от кампания, целяща да ограничи насилието срещу жени.

Липсващите момичета

Предишния ден, докато сме яли типичните аржентински емпанади в някаква тукуманска закусвалня, вниманието ни е привлечено от репортажите по телевизията. Всички новинарски емисии показват кадри на масови улични протести. Причината е Марита Верон –момиче, отвлечено от дома си на 3 април 2002 г. и все още в неизвестност, вероятно трафикирано в Европа. Във връзка с този случай са задържани и изправени пред съд 13 души. В деня, в който ние ядем въпросните емпанади, обаче всички те са оправдани от съда и освободени. Недоволни от решението на съда, хиляди хора излизат по улиците, за да подкрепят майката на момичето в безпрецедентната й десетгодишна битка да разбере какво се е случило с дъщеря й и да намери виновниците. Сусана Тримарко обаче е стигнала много по-далеч от личната си трагедия – в началото, облечена като проститутка, тя обикаля публичните домове, търсейки дъщеря си. Нея не намира, но попада на стотици други принудени да проституират против волята си момичета. Създадената от Сусана впоследствие организация, както и лобирането за промяна на аржентинското законодателство в областта на трафика на хора водят до освобождението на огромен брой жени от ръцете на трафиканти. Сусана е номинирана за Нобелова награда за мир за 2013 г.

"Президентката трябва да знае, че в най-крайния ъгъл на Аржентина, в Ла Киака, се случват разни неща", това заглавие ни чака в местния електронен вестник пък три дни по-късно, когато търсим информация как да преминем границата с Боливия. Ла Киака е най-северният град в провинция Хухуй и съответно в Аржентина, а заглавието цитира думите на Карина Рамос, майка на Антонела Даяна Рамос, едно от момичетата, изчезнали в града на 20 септември миналата година. Снимки на Антонела и други момичета са разлепени из цялата провинция.

Чудим се какво би провокирало тези симпатични хора наоколо да извършват подобни престъпления или, почти толкова лошо, да си затварят очите за тях. Струва ни се невероятно, че в държава, където все пак властват демократичните принципи, лицата на изчезнали момичета ни преследват от дърво на дърво. Какво ли е станало с тях? Дали отдавна са извън страната, или са станали жертви на религиозни фанатици, или на богати извратени хора, покровителствани от полицията, или на снъф филми? Дали не само съдът, но и обществото като цяло, възпитано в духа на засилен мачизъм, не е твърде пасивно в осъждането на подобно поведение? Не знаем. Със сигурност знаем само, че не биваше тъкмо преди да заминем, да четем "2666" на чилиеца Роберто Боланьо, изследващ отвличанията на жени в Мексико.

Приказки в метрото

Същевременно Аржентина е пълна с будни, усмихнати хора, които ни помагат във всички точки от нашето пътешествие. И реално никъде не ни се случва нищо опасно. Има бедни хора, да, и навсякъде, особено в големите градове, някой нещо проси от теб, но това не е необичайно.

В Аржентина хората са учудващо креативни. На гарите деца оставят върху коляното ти всевъзможни картички и чорапи и наперено чакат да видят дали ще си купиш, в задръстванията на Буенос Айрес хора жонглират с ножове пред колите, до тях балерини танцуват по палци и пачки, музиканти свирят суинг и танго в едно и в цялата тази суматоха на всичкото отгоре хора разказват чудни приказки в метрото и после минават с шапка и просто не ти оставят избор, освен да им пуснеш някое и друго песо.

Някое и друго песо в тази шапка, оказала се пред лицето ти в една луда, луда държава, пълна с тъжни истории, големи усмивки и шарени сгради, където сочни сандвичи се крият от слънцето под мърляви кърпи, където вегетарианството не включва пиле, камо ли риба, където на пешеходните пътеки властват единствено колите, където дъждът може да бъде толкова силен, че да превърне улиците в реки и автомобилите в кораби, а никой да не му обърне внимание, където коледната украса е по-абсурдна отвсякъде, където плаващи пясъци поглъщат цели тирове, където са писали, чели и са се влюбвали Кортасар и Борхес, където всеки бърза за някъде, хванал кратунена чаша, пълна с мате, и термос, а ти просто трябва да се влееш в течението след него и ако ти разкаже приказка, да, да му пуснеш някое и друго песо. Няма как иначе.

Скопие 2014

*Публикувано и в Webcafe.

Бях в Скопие през юли. Едно тъжно, бедно Скопие. Търсих хостела си близо до центъра и се лутах по малки улички, подобни на тези в най-най-окаяните квартали в София. Намерих го сгушен между две разпадащи се сгради. Арт Хостел. Шарен и симпатичен, като хората, които ми отвориха вратата.

Оставих си раницата. И помолих да ме упътят към центъра. Последваха любезни обяснения: "10 минути, не повече. Завийте надясно, завийте наляво, подминете децата, които играят баскетбол в калта, излезте на главната, завийте надясно, завийте наляво..."

Забелязало объркания ми поглед, момичето въздъхна и добави: "Дори и да не успееш да запомниш, просто следвай реката и, като видиш светлина от мрамор, строежи и силна музика, значи си там", каза тя и махна с ръка. Тонът й беше саркастичен и същевременно засрамен.

Знаех за проекта на македонското правителство, наречен "Скопие 2014", който предвижда построяването на десетки паметници на исторически личности, фонтани, скулптури, музеи из центъра на столицата; проект, който успя да раздели македонското общество и да предизвика подигравките на Европа; проект, чиято цена варира според различните източници между 80 и 500 млн. евро.; проект, осъществяван в една от най-бедните европейски столици, в която улици около центъра не са асфалтирани.

Всъщност, заради това и толкова държах да видя центъра на този град, в който принципно не бих се заседяла. Понечих да разпитам момичето, но после реших, че става твърде тъмно, а исках да поснимам.

Макар и да бях чела за проекта, докато вървях по брега на реката, не можех да си представя какво ме очаква малко по-надолу. Първото, което ми направи впечатление, бяха заведенията около реката. Отворени и пълни с хора навсякъде, оборудвани с плазмени екрани, по които излъчваха Олимпиадата. Звучеше музика от 80-те. Because the night belongs to lovers... ла-ла-ла. Същите ужаси като у нас, по Черноморието особено, си помислих, но като цяло ми се стори тъпо да сравнявам и спрях.

Малко след върволицата от заведения пред очите ми се откри една грамадна сграда. Присвих късогледи очи и прочетох "Археолошки музеj на Македониja". Трудно можете да си представите колко голям ми се стори този музей, особено след като идвах от улицата с разпадащите се малки къщички, без улични лампи.

Продължих напред и пред мен изникна огромният бял мраморен площад, а на него - паметник след паметник, гръцки статуи, войводи с мустаци, триумфални арки, оцветени фонтани, видеоекрани с клипове на популярни македонски изпълнители, Кирил и Методи, Самуил, Юстиниан... И всичките на равномерно разстояние едно от друго - пльос тук, пльос там, без някакъв видим ред, просто изсипани върху площада. В центъра - нереално голям паметник на Александър Македонски върху кон. А пред него - хора с древногръцки одежди, приканващи туристите за снимка. И хора, хора, приличащи по-скоро на статисти в долнопробен филм, каращи колела в кръг, ядящи сладолед, приседнали над реката, цели семейства, наредени за снимка пред огромните монументи.

Звучи ви кичозно и смешничко, нали? Повод да се избъзикаме с тези малки македонци, дето само знаят да си присвояват чужда история? Които са толкова комплексирани и неосъзнати, че са готови да вкарат милиони в безумни проекти, за да си вдигнат малко самочувствието? Дето ги тормози някакво там примитивно и раждащо на поразия албанско малцинство?

Ха! Само дето на мен усещането ми беше съвсем неочаквано и ме изненада. Отидох да снимам и после да се пробвам да поостроумнича из някой форум или блог. Но ме лъхна студено. Почувствах се все едно някой слага два огромни пръста в устата ми и се опитва да ми натисне езика. Бях пренебрежимо малка, поставена в средата на някакъв призрачен площад, в който хората се смееха изкуствено, наредени около изкуствените паметници, представящи някаква изкуствена история. И това хич не ми се стори като нечий чужд проблем, напротив - припознах се в собствената си страна там, насред този кич. Представих си, че този вреден и разточителен национализъм се случва в София и не ми се стори невъзможно да се подхлъзнем в същата пропаст - археология, паметници, паметници, археология, пари. Пари. Пари. За глупост.. Но най-вече - за хора като Божидар Димитров и Вежди Рашидов.

Мъчно ми е за македонците. За онези млади, усмихнати хора, които ме посрещнаха в хостела, които после, като се върнах, унило ми обясниха за проекта и които открито казаха, че нямат бъдеще в тази държава - в такава степен нямат бъдеще, каквато ние дори не можем да си представим. И все пак, трябва да сме наясно с техния проблем, с тяхното подхлъзване. Трябва да го обсъждаме и да преценим дали бихме поели в подобна посока.

Защото това, което се случва със Скопие, е страшно и безумно. И би трябвало да стои като един болезнен пример пред всички балкански държавници.

Не искам да вярвам, че тук, на Балканите, сме безсилни да се обединим в общество заради нещата, които ни свързват в настоящето. И можем да крепим самочувствието си само върху някаква изсмукана от пръстите и противоречаща си навсякъде история.

*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Сараево и Косово.

Сараево

Окъпано в незабравима пъстрота



Сараево е град на крайностите, необичайна смесица от познати гледки. Той е град на църкви и джамии, на китни малки улици, на грозни панелни блокове, на хълмове, обсипани със селски къщички, на величествени сгради, подобни на тези във Виена.

Ухаещ едновременно и на Истанбул, и на комунизъм, и на война. Историята го е направила такъв и неуморно е рисувала отпечатъците си по фасадите на сградите му, по лицата на жителите му, по колите, които кръстосват улиците му, и дори по оживените барове в самото му сърце. Сараево е наистина красив град. И просто няма причина да не идем да го видим.
И заминаваме.

Качваме се на нощния влак за Белград, а оттам планираме да вземем друг за Сараево рано сутринта. Купили сме си билетите преди седмица от бюро „Рила” на "Гурко", където строги, но справедливи лели са направили всичко възможно да ни разубедят. Това все пак е най-лесният начин. Би било по-удобно, ако имахме кола, защото нямаше да има нужда да губим време в напразни обиколки през Сърбия.

Може би щеше да е по-лесно, ако бяхме с автобус, но пък нямаме излишни пари, а той е по-скъп. Нашите два влака отиване и връщане излизат около 200 лв. А и в мига, в който се качваме, вече знаем, че сме направили правилния избор. Оставете разни „Витошки”, разни лъскави офиси и молове в централните части на столиците... Няма друг по-добър начин да опознаем Балканите от този да ги гледаме през някой зацапан прозорец на фона на онова „ту-дум ту-дум”, което вече влаковете „на Запад” дори не предлагат.

Тук е мястото да срещнем онези колоритни кондуктори, като извадени от филм на Кустурица, да се гледаме подозрително с разни граничари, отварящи с отвертки всички хралупки из купето освен онези, в които е скрита контрабандната стока (най-вече сирене в посока Сърбия и цигари наобратно). Да си седим заобиколени от немски туристи с големи раници, пропътували по тези места десетки пъти повече километри от нас, от чичковци, качващи се и слизащи по разни малки гранични гари, говорещи си фамилиарно с нас на всякакви диалекти, езици.

И така, унесени от хипнотизиращите гласове и звуци, заспиваме и сънуваме едни такива хубави сънища. Но изведнъж – „тресс”. Будим се насред някакво поле и усещаме, че влакът не се движи. В купето има двама сръбски дядовци. Единият води другия на лекар в Белград. Двигателят се бил счупил. Намираме се някъде около Ниш, стоим там поне от час. Предстои ни още един, в който кондукторите обикалят със свъсени вежди и навикват чуждите туристи, че ги питали все едно и също.

Туристите продължават да не разбират сръбски и съответно продължават да питат и си въвличат все повече кондукторски гняв. Първо се носи слух, че чакаме нов двигател, после, че ще ни пратят нов влак. Накрая в мрака проблясват светлини и ни нареждат да излезем. До нас спира нощният влак Скопие-Белград, това обаче са само догадки, защото никой не се занимава да ни обяснява много-много.

Около нас бойни майки с бебета и огромни куфари прескачат в калта между двата влака. Влизаме в новия влак и се оказва пълен. Едва намираме достатъчно място на земята в коридора, върху което да седнем. И пак заспиваме. Будим се точно навреме, за да разберем, че и този влак се движи със закъснение. 10 минути преди да стигнем заветната белградска гара, виждаме някакъв влак тържествено да се носи в другата посока. Кондукторът вяло ни махва към него и ни казва, че това е този за Сараево.

На ден тръгва по един влак за там. Предлагат ни да хванем този на следващия ден, но това означава още разходи за спане в Белград, а ние имаме планове и стая в Сараево. Стискаме зъби и купуваме билет за автобус. Гледаме да не се ядосваме. Това е част от очарованието. Рядко някой би имал интересна история от влак, който е тръгнал навреме и е стигнал навреме, пътниците до един са миришели хубаво и местата им са били предварително запазени.

Качваме се в автобуса, пълен е и вътре има само босненски сърби. Отпускаме се в седалката и аха пак да заспим, когато се сепваме от гледката навън. Ако Сърбия е била съвсем плоска, сега изведнъж сме обградени от зелени планини, изваяни във внушителни форми, малки къщурки, отдалечени една от друга, без никаква видима инфраструктура наоколо. Природата е извънредно красива. И човек я обиква моментално. Някои от градовете, през които минаваме, обаче изглеждат тъжно. Особено Зворник.

Искаме да разберем къде точно ще спре автобусът, но никой не говори английски. Проблемът е, че отиваме в Сараево, а по всичко личи, че ще спрем в Източно Сараево. Не, не е едно и също. Източно Сараево се намира на един от хълмовете и хем е част от Сараево, хем не съвсем. То е лицето на Република Српска, макар нейното седалище да се намира в Бяла Лука, и там живеят християните със сръбско самосъзнание.



По всичко личи, че те са твърдо решени да му придадат вид на истинска столица – в момента се строят големи административни сгради, молове и какво ли още не. Комуникацията между хората от двете части е затруднена, разбираме по-късно. Но има напредък. Най-малкото в чисто практическо отношение – по време на Байрам, магазините долу (в, да го наречем, същинското Сараево) не работят с дни, а тези горе са отворени. Така че контактът е неизбежен.

Войната обаче е създала куп куриози, които звучат чудновато за страничен човек. Например, всички решения, които издава съдът, разглеждащ по-леките военни престъпления (сериозните отиват в Хага), се превеждат на четири езика – английски, сръбски, босненски и хърватски. Последните три са почти еднакви и съществуването им е по-скоро плод на политика, отколкото на лингвистична уникалност.

Същевременно говорим за решения от по няколкостотин страници, и то на юридически език, за чиито преводи тази бедна държава е принудена да плаща огромни суми. По същия начин - Босна се управлява от трима президенти, по един избран от босненското, хърватското и сръбското население, всеки от които може да налага вето върху решенията на другите двама. Местните ни казаха, че една от най-трудните задачи за журналистите е да намерят снимка на тримата заедно.
Затова, когато автобусът спира на някакъв прашен площад в Източно Сараево, се чувстваме малко прецакани.

Ще трябва да хванем такси. Попадаме на свестен шофьор, който ни взима около 15 КМ, което е равно на около 15 лв. – много удобна валута. Между другото градският транспорт тук е доста по-скъп от този в София – билетът е 1,80 КМ. Шофьорът ни закарва в Franjevački studentski dom. Май това е най-големият хостел в Сараево. Не е в центъра, но е близо. Стаите са спретнати и удобни, ако човек има късмет, дори хваща безжичен интернет.

Но не ми е за хостела думата. В момента, в който стане 8, хората се отправят към центъра. И се започва една фиеста за чудо и приказ. Малки улички, завиваш и те обгръща миризма на чебапи, завиваш – джамия и вечерна молитва, забрадена жена, завиваш и трип хоп, момиче с расти изскача от някакво мазе, завиваш и петзвезден хотел, жена на високи токчета махва за такси. Завиваш... и свят ти се завива от всичките тези различни хора и места.

През юли не е изключено да завиеш и да се сблъскаш с Вим Вендерс или дори с Брад Пит. Най-голямото културно събитие в града - Сараево филм фестивал, се провежда тогава. Началото му датира от времената на Обсадата и набира все повече авторитет. Безспорен знак за това дадоха споменатият Брад Пит и Анджелина Джоли, които тази година го посетиха изненадващо и предизвикаха истерия по улиците на града.

Градът е заобиколен от всички страни с хълмове, по които е пълно със схлупени къщурки. Хем е красиво, като ги гледаме, хем изтръпваме при мисълта, че именно заради тях е било толкова лесно градът да остане под обсада в продължение на близо 4 години между 1992 и 1996 г. На няколко пъти питахме местни хора дали можем да идем да се разходим там и все ни обясняваха, че е по-добре да не рискуваме да го правим сами, защото все още има минирани зони.

Това, което прави лошо впечатление, е неуважението към пешеходците. Светофарите светват зелено за секунди и дори тогава колите продължават да хвърчат около тях. На пешеходните пътеки също рядко се случва някоя кола да спре, а и самите пешеходци са с толкова подценено самочувствие, че дори не се опитват да си наложат правата. Велосипедите вероятно по тази причина са рядко срещана гледка. Другото е обслужването. Често ни гледат кисело и се държат така, все едно се опитват да се отърват от нас. Звучи познато...




Иначе жителите на Сараево обикновено са симпатични, приветливи хора. Градът се опитва да влезе в нормални релси. Въпреки че на места белезите на войната остават ярки, много от разрушените сгради са напълно възстановени. Въпрос на време е управата на града да си даде сметка, че трябва да се възползва от историческото, природното и архитектурното богатство на града и да стартира някоя агресивна туристическа кампания.
Така че не изпускайте момента да отидете там, преди да се е напълнило с туристи. И не вярвайте, ако някой ви каже, че е опасно.

Ние отидохме и останахме две седмици. Като всеки град, който ни е харесал толкова много, решихме твърдо да се върнем и за повече. Защото когато се загледахме през прозореца на влака за Белград, след дълго чудене дали да седнем в хърватския, в босненския или в сръбския вагон, с по един бюрек и айран в ръка, никой нищо не каза поне час. Само зяпахме величествените зелени планини наоколо и се опитвахме да смелим един куп щастливи спомени.

*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Косово и Скопие.

Косово

Прищина - космополитният оазис на Балканите

Пътувам с автобус към Прищина*. Небето разцъфва пред очите ми и се влива в дългия крив път, осеян с къщи и полета. Спокойно ми е, защото съм пристигнала навреме с нощния автобус от София**. Имам си седалка, билет, международен паспорт. Въпреки това не знам какво да очаквам и разсеяно си мисля за прогреса на България от последните 20 години. Това е комплексарско и сама си се скарвам наум.

Обстановката все пак е коренно различна от тази у нас. Все едно съм много далеч. Автобусът е малък и очукан, мирише на Чавдарче. В началото е било празно. Преди малко автобусът обаче е спрял сред някакво поле, на което излегнали са го чакали 15-ина мъжаги явно отиващи на работа в Косово. Сега те са вътре и си говорят на албански, крещят и се смеят, блъскат се и от време на време ми хвърлят по някой недоверчив поглед. Освен мен има само една забрадена косоварка с мъжа си и една албанка. Други жени няма.

Чакам с нетърпение да минем границата, която е супер близо до Скопие, и зяпам през прозореца. Помощник-шофьорът събира паспортите на всички и ни записва в някакъв списък (между другото така правят и по границите със Сърбия, Хърватска и Босна, което е стряскащо в началото, предвид факта, че за времето, прекарано на границата, се чувстваш напълно подвластен на шофьора, който се разхожда с твоите документите наоколо далеч от очите ти). Стигаме малка импровизирана граница. В македонската част няма проблеми, на косовската се качва нисък мъж с мустаци и пита нещо на албански, сега, като гледам гугъл транслейтър, трябва да е казал нещо от сорта на: te huajt? te huajt?

Шофьорът му отговаря и ясно чувам "буга... буга". Боря се с обичайното усещане за гузност, което незнайно защо придобивам на всяка граница, и усърдно си човъркам телефона. Така първоначално не забелязвам, че всички очи са се вперили в мен. "Буга, буга". Ниският чичко се приближава към мен и почва да ми говори на албански. Аз казвам нещо на английски. После на български. От десетките неразбираеми думи разпознавам само: Nemoj, nemoj. Усещам, че нещо съвсем не е наред.Търся очите на другите хора наоколо, но никой не отвръща на погледа ми. Невъзможно е никой да не говори македонски, явно не искат да се замесват. Мъжът ми прави знак да го последвам.

Слизаме от автобуса. И той почва отново: Nemoj, nemoj, "Косово - не!". Не мога да си обясня какво не е наред. Пита ме нещо. Разбираме се някак, че е при кого отивам. Казвам, че отивам при приятеля ми, който работи там в НПО. На български, на немски, на английски. Няма никой, бате! Целият автобус се е наредил и ме зяпа. Сигурно смятат, че съм откраднала нещо или съм убила някого. Вече и аз започвам да го смятам. Той ми прави знаци да се връщам. Колебая се дали да се разрева, или да се разкрещя. И двете ми се струват естествени. По средата на нищото. Мъже наоколо с... огромни пистолети ли са, калашници ли, пушки... не знам. Някакъв зъл чичо ми говори неразбираемо. Пустош. Не мога да продължа. Решавам, че няма да се отказвам и пак обяснявам. „Нон-гавър-нментал, хелп косово пипъл.

Ай го хелп дем ту. “Никаква реакция. Задава ми някакъв въпрос, за което разбирам по интонацията накрая. И ми прави знак за пари. „Пари ли ще ми иска, бе? Нямам пари. Да забрави. Само това липсваше. Да подкупвам някакви митничари. Не стига, че едвам свързвам двата края с тези постоянни пътувания. Не! Категорична съм. “Казвам му, че имам трийсет евро и ги вадя от едната част на портфейла ми. Размахвам ги тъжно. Другите са скрити някъде другаде. Вместо да събудя съчувствие у него, отново ме залива с вълна от Nemoj, nemoj и пръст в посока Скопие. Май вече пускам сълза. Но не мърдам. Той се пречупва. И ме вкарва в някаква барака отстрани. Мисля си колко лесно може още утре да съм в мижавите обявления "Издирва се", скрити из вътрешните страници на вестниците. Влизаме в някаква стая.

Моят човек понижава глас и изведнъж видимо омеква. Явно говори с шефа. Шефът стои на бюро, на което има само един телефон и разпилени документи. Пред него е застанала права жена от ромски произход и му се обяснява на македонско-албански. Шефът има речников запас от 20-ина думи на английски. Възползвам се от всичките. Той също ми казва, че не може да вляза в Косово. Жени от България и Румъния не можело да влизат. „Дей мейк проблемс.“ Точка. Македонката вие до мен и го дърпа по ръкава. Аз се боря за внимание и обяснявам, че съм юрист, че отивам по проект, че имам приятели.

Следя му лицето и се чудя коя дума ще схване. Той обаче е непреклонен и също ме пита колко пари имам. Казвам му. Той отговаря, че е недостатъчно и трябва да имам повече. Бръквам да му покажа банковата си карта. И ми просветва. В портфейла си държа журналистическа карта, прилежно преведена на английски и подписана от главния редактор на вестник, за който не работя от години. Мъжът поруменява и се усмихва. Gazetë, Gazetë, Gazetë!!!, възкликва той и вика ниския. Казва му нещо. И след 5 минути победоносно се качвам обратно в автобуса. Не знам какво се е случило. Но съм вътре.

Мъжете слизат във Феризай. Град, препълнен с ученици. Или така ми се струва през прозореца. Облечени модерно, шарено, те са навсякъде и се движат в големи групи. Явно отиват на училище. Един стар човек не виждам за разлика от Македония, където само ранобудни баби са ме гледали пред праговете на къщите си допреди малко. Градът обаче няма никаква инфраструктура. Спомням си само прах и деца.

До автогарата в Прищина оставаме аз, шофьорите и още неколцина души по задните седалки. Събирам смелост и се приближавам напред. Питам ги какъв е бил проблемът. Шофьорът ме поглежда с една идея по-човешки поглед отпреди час на границата. И започва на някакъв славянски език да ми обяснява абсурдната история, че българките и румънките идвали в Косово да работят като барманки и правели проблеми. „Барманки, копеле?“, мисля си аз. Къде в тази държава да идват пък точно. Вместо да отидат я в Англия, я във Франция...

До края на пътуването ми из Косово още няколко души ще боравят с тази дума "Барманки", докато накрая съквартирантът на приятеля ми не се престраши да използва истинската дума и да ми даде най-сетне адекватното обяснение. Косовската полиция има проблем с българките и румънките, които отиват да работят там като проститутки. А го правят именно там, защото в държавата е пълно с чужденци - американци, немци, италианци, французи, англичани, KFOR, EULEX... И търсенето е голямо, а парите са "западни". За пръв път в живота ми някой ме взима за проститутка.

Поглеждам надолу към дрехите си.Следващия път без никакви прилепнали дънки, заявявам категорично. Люли казва, че зависи от митничаря. Не винаги правят проблем. И не дънките са важни. Следващия път (ако пътувам сама без мъж придружител или очевидно голяма весела бекпекърска компания) трябвало просто да дам адреса на хората, при които отивам, или името на организация, в която имам познати. След това няма да имам проблеми. За най-сигурно ми трябва и номерът на местен, който да обясни на албански, че не съм страшна.

Извън тази случка Косово, и в частност Прищина, е приветливо място, единствено по рода си, което трябва да се види, а според много и в което да се поживее. Столицата е един наистина космополитен град (за разлика от сравнително затворените други столици на Балканите), в който освен споменатите публични домове има и неочакван културен живот, скрити барове, алтернативни списания, куп артисти, творящи и презентиращи, както и хиляди идеалисти, дошли от цял свят, за да бъдат част от изграждането на една съвсем нова държава - от мира, през магистралите, та чак до съдебната система (сериозно! според познатите ми там те дори надвишават глупавите чужденци, работещи просто заради тлъсти заплати).

От друга страна, историята му – разкъсването между Албания и Югославия, между православие и ислям, разрушителната война... правят мястото абсолютно несравнимо с нищо друго на Балканите, допълват уникалността му и му придават съвсем непознат облик. Всяка плочка по всеки тротоар, всяка бръчка по лицата на хората, всеки надраскан с маркер надпис на случайна стена... носи своя история, и то история, създадена в последните 10 години, история, която се гради и в момента.

Прищина не е красив град, но усещането за него ще остане у вас завинаги - снимките на изчезналите през войната, безкрайните задръствания, хилядите строежи, невероятния поток от хора, това, че нищо никъде не е наред в зловещи, които дори ние не можем да си представим, размери и въпреки това с желанието на чужденците, които живеят там, да се борят със зъби и нокти за проектите си, гарантиращи оставането им в този ненормален град. Аз бях за малко.Но те очевидно имат причина да са влюбени в мястото.



Освен че човек трябва прилежно да си запише номерата и адреса на хората, при които отива, още някои любопитни неща е хубаво да се знаят:

- Макар че трябва да се заобикаля много, София-Прищина реално е на разстояние, малко повече от това София-Пловдив.

- Валутата в Косово е евро.

- В Прищина има булевард "Джордж Буш" и статуя на Бил Клинтън.

- Ако след Косово пътуваш директно в Сърбия и в паспорта имаш косовски печат, граничарите стават лоши - смятат, че си влязъл в държавата им нелегално (понеже не признават Косово и я броят за своя територия). Вариантите са два - или на границата с Косово да помолиш да не ти бият печат, което при моите обстоятелства беше последното, за което да мисля, или, ако си от страна членка на ЕС, в Косово да си дадеш паспорта, а в Сърбия - личната карта, понеже там само тя е достатъчна.

- Кутия цигари Ronhill струва 1 евро.

- Да се говори на сръбски на обществено място, примерно улица, не е ОК в албанските части на Косово. Поне аз така го чувствах. Може, ако си на място, където има много чужденци или пък очевидно има интелигентни хора, примерно кафе в библиотека. Оттам и с българския трябва да се внимава. Самият албански звучи много странно и като го гледам, малко ми напомня на италиански, въпреки че самите албанци смятат, че той е абсолютно неповторим. Въпреки това младите хора разбиват тези стереотипи и дори се запознах с две двойки сръбкиня - косовски албанец, едните даже са сгодени.

- Повечето хора в Прищина се определят като косовски албанци, демек имат албанско самосъзнание и поне аз останах с впечатлението, че за тях частта "албанец" е по-важна от "косовски", но не задълбавах в лични провокации по темата. Войната беше прекалено скоро - те си знаят как се чувстват.

- Освен албанските части има и места с предимно сръбско население. Ядохме риба на едно такова място (Брезовица) и сервитьорът много ми се зарадва, като си поръчах на български. Ако не знаете в каква част се намирате, може да се ориентирате по езика в менютата на ресторантите.

- Най-дискриминираните роми, които съм виждала, живеят в селото до Прищина, на име Племетина. Първо, както всички са преживели война, второ - имат някакъв отвратителен завод за преработване на въглища, трето, са със сръбско самосъзнание и четвърто, са и роми. Нямат вода почти никога. Нямат нито една асфалтирана улица. Нито едно място, на което да се забавляват. И понеже нямат и ток, младите се събират пред супермаркета, който има някакви лампи. И просто висят отпред. Нямат нищо зелено, парк, дървета, а хлапетата се къпят през лятото в басейна, който е поставен под реактора да го охлажда.

Водата, която се изтича оттам, отива в едно езеро и възрастните хора ходят там да ловят риба. Същевременно в Племетина срещнах от най-позитивните хора, най-вече дечица, малки и сладки, и то полиглоти. По рождение говорят сръбски, албански и ромски. Някои са експулсирани от Германия, така че и на немски може да се оправи човек. По-образованите знаят английски. А понеже Македония е наблизо, някои са от смесени бракове. Съвсем сериозно, в тази пустош там, сред срутени сгради, в които има вода по час на ден, се запознах с тийнейджъри, говорещи свободно 6 езика!

- В Косово се намира планината Шар. Адски величествена е, като нашата Рила, ама няма никаква маркировка там. И си е Приключение. Поне в моя случай, ако не беше съдържателят на малкото фотостудио Башким – притежател на десетки военни карти, бяхме загубени.Той е нещо като гуру на чужденците планинари, които живеят там, и е водач на експедициите из Шар. Има собствена група на име Hiking Njeri Kosova.

* До Скопие пътувах с нощен автобус - двупосочен билет за около 50 лв. Безумно е, че човек трябва да заобикаля през Скопие, при положение че Прищина е много по-близо през Сърбия, но това е положението. Май и с кола се налага.

** Първият автобус за Прищина тръгва от Скопие в 6 сутринта и струва 10 лв. Има още много след това. Горе-долу през час. Билетите се купуват направо от автогарата.

*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Сараево и Скопие.

Pieces of Normandie

Страсбург

Страсбург е хубав, но доста скучен град. Всичко е на пеша разстояние. Хората са мили. Рядко говорят английски. Почти нищо не предразполага да бъде снимано. Има една огромна катедрала в центъра. Местните казват, че била най-ужасно грозното нещо в града. На мен ми хареса. Обичам разни огромни неща, обаче грам не ми влезе във фотоапарата. Няма забавляващи се хора по улиците. Изглеждаше ми по-немски, отколкото френски град. Не, не съм била в Германия. Това беше тъпо. Пускам няколко снимки, колкото да се направя на интересна, че съм била там. Започват със старата, централна част, обградена от реки (както впрочем целия град) и изпълнена с подвижни мостчета и досадни туристи, преминават през хостела ми (беше ми голям проблем да намеря нещо евтино и затова сега го препоръчвам тук, ако на някого му се наложи - казва се Ciarus, много приятен в съвсем централна, спокойна част, пълен с младежи и ученици, строго контролиран срещу шум, с приятна закуска, общи стаи, разделени на мъжки и женски, безжичен нет срещу евро на ден или съвсем безплатен в зависимост от настроението на мъжа на рецепцията, със семпла баня и тоалетна във всяка стая, топла вода, огледало и бюро и всичко това за около 25 евро на ден, което май наистина беше най-добрият вариант в целия град), продължават през малко улично изкуство, някаква картинка в сградата на Европейския съд по правата на човека, стигат до сградата на ЕП и куп деца, които карат кану пред същата тази сграда и свършват с хилядите колелета, паркирани навсякъде. Приятен град. Аххъм.

Книжарницата

Забранено е да се снима. Видях обаче табелката след като вече бях снимала. Първоначално ужасно се смутих, защото по никакъв начин не исках да нарушавам правилата на това приказно място. После реших, че си заслужава да покажа снимките, след като така и така съм ги направила. Беше ужасно топъл следобед, в който се лутах между Градината на Люксембург, фонтана Сан Мишел, Айфеловата кула и обратно. Два дни в Париж, в които бях сама, а вечер се виждах с приятели, които през деня работеха и учеха. Стигнах една уличка и трябваше да избера дали да завия наляво към Нотр Дам или надясно. Избрах второто и последвах група английски туристи. Влязоха в книжарницата. Влязох и аз. Те подминаха рафтовете на първия етаж, изпълнени с хиляди книги на английски и необезпокоено поеха нагоре по стъпалата, водещи към втория етаж. И аз се качих горе. Вторият етаж на "Shakespeare and company" мирише на стари книги. Пълен е със столчета, диванчета, дори легла. Всеки може да грабне книга, да се сгуши в някой ъгъл и да остане там, колкото прецени. Има хора, които изглеждат сякаш живеят там. Атмосферата е изпълнена с тотална ненатрапчивост. Никой не те гледа и не се интересува от теб. Ти си само ти и книгата, която си избрал. Идеалното място за човек, който няма къде да отиде в един непознат град, в който всички говорят език, който не разбира.



37 rue de la Bûcherie
75005 Paris





Собственикът е американец на име Джордж Уитман, изминал в младостта си пеша хиляди километри из Латинска Америка...