Aïsha Devi

За новия си сингъл, който е в саундклауд, Аиша Деви казва, че е за "курви, осъзнаване, смърт и жените на патриархалното общество... просветление, насилие, съпротива, майки, дъщери, съзнание и вечност. Той е също и "дай пет" за баба ми, която ме отгледа и почина в началото на тази година." Деви е от тибетско-швейцарски произход. Тук има едно интересно интервю с нея: I feel that clubs are the new temples, our new rituals, because we don’t need religion. We need connection between us in a transcendental state and music can help us reach it through the vibrations.

Долният трак, който е по-стар, ме впечатли повече. Идва до вас благодарение на Рокс.

за предразсъдъците ни

Ясмин Абдел-Магийд за предразсъдъците, които всички ние таим в себе си, дори без да си даваме сметка. И една много хубава история за жените и класическата музика:

Броят на жените в симфоничните оркестри бил осезаемо по-нисък от този на мъжете, считало се, че на мъжете повече им се отдава. Затова през 1952 г. в Бостънския сифоничен оркестър решили да направят експеримент - по време на изслушванията за нови музиканти върху очите на журиращите били поставени кърпи. За съжаление, резултатите не се различавали много - мъжете продължавали да бъдат предпочитани и когато журито е с кърпи на очите...

...докато кандидатите не били помолени да свалят обувките си (така че да не се чува шумът от токчета, който издавал жените). Тогава възприятията на журито рязко се променили, като полът престанал да бъде фактор.

hacked photos, revenge porn, body-shaming, a brave choice. the case of Emma Holten

On a regular October morning in 2011 I couldn’t access my email or Facebook. I didn’t think anything of it – I forget passwords all the time – and just tried again. Waiting for me upon entry were hundreds of messages and emails.

Messages and emails with pictures of me in them.

One: me, naked, in my ex-boyfriend’s darkened room. Seventeen, a little awkward, slightly hunched forward: a harmless attempt at sexiness.

Another: two years later, in my room in Uppsala, Sweden. Older, a little more confident, but not a whole lot.

What had happened was apparent: the pictures were now online. I had become one of the thousands, hundreds of thousands, of girls thrown into the porn industry against their will. I thought “how bad can this really be?” The guys at school would find it hilarious, probably; talk about it for ten minutes: “Holy shit, have you seen Emma?” It was humiliating, of course, but I’ve never been ashamed of my body or my sexuality. No doubt, I wished it had never happened, but I couldn’t have imagined the next two years.

The weeks passed and more messages trickled in. I was on sites filled with pictures of my fellow victims, women who’d never intended their pictures to be public, who’d never wanted attention from more than one person.

“Men love naked women,” I thought “I knew as much.” But their questions in my inbox made it clear that the appeal did not rest solely upon my apparent nudity.

DO YOUR PARENTS KNOW THAT UR A SLUT?

DID U GET FIRED?

WHAT’S THE STORY BEHIND THIS?

WHO DID THIS TO YOU?

SEND ME MORE NUDES OR ILL SEND THE ONES I HAVE TO YOUR BOSS.

These messages were from men all over the world. Teen boys, university students, nuclear-family dads. The only thing they had in common was that they were all men. They knew it was against my will, that I didn’t want to be on those sites. The realisation that my humiliation turned them on felt like a noose around my neck. The absence of consent was erotic, they relished my suffering.

It’s one thing to be sexualised by people who are attracted to you, but it’s quite another thing when the lack of a ‘you’, when dehumanization, is the main factor. I realised that if I had been a model sexualising herself I would have been of little interest. My body was not the appealing factor. Furthermore, I saw that my loss of control legitimised the harrasment. I was a fallen woman, anyone’s game. What was I aside from a whore who had got what she deserved?

*** *** ***

Then, suddenly, I noticed that this dynamic – sexualisation against her will – was everywhere. Take ‘creepshots’, a global phenomenon which entails photographing women without their knowledge or consent, in order to share them in a sexual context online. On similar sites, people link to Facebook pages asking if anyone can hack or find more pictures of the girl. Here, again, women are used as objects whose lack of consent, of participation, provides the reason and allure of their sexualisation.

This dynamic is a commonplace online and is a concrete manifestation of a larger discourse around the female body, the notion that it is erotic to sexualise someone who is unaware. We all know the tropes: the sexy teacher/student/nurse/waiter/bartender/doctor. All jobs, if staffed by women, can be sexualised. What is sexy is not the job, not even the woman, but the fact that while the woman is just doing her job you are secretly sexualising her. She has become public property by simply being?

The danger is not in arousal or finding another person arousing, but in the idea that a sexually arousing situation in which two people take part, can exist without one of the party’s consent. Feminists are often singled out and ridiculed for our critique of catcalling, the suggestion is that we cannot handle it. Of course we can. Rather, our critique is directed at how it positions the female body in public spaces. It is an object, to be sexualised, even if the woman to whom the body belongs is working/shopping/picking up her kids/waiting for the bus. It is a notification that, whatever she is up to, a person is passing and sexualising her. Catcalling forcefully moves the female body from a non-sexual to a sexual situation.

If the men who contacted me thought about my humiliation, about my humanity, would they still write me? If you viewed women as beings with their own autonomy and sexuality, would you feel you had the right to photograph them without their knowledge? If catcallers saw women as complex individual people would they forcefully enter their private sphere?  No. No, because such actions can only be justified if the female body is fetischized as an object. Not an object like a dice or a winter coat, but an object for your utilization. Forcing a person to play a part that you need them to play.

Because such actions only take place when you forget, or do not know that a situation in which one participant has not consented is not a sexual situation. It’s just a situation with you and someone you find sexy. Nothing more.

*** *** ***

Seeking out my pictures, and the pictures of my fellow victims, is to actively participate in the dehumanization of the female body. To do so is to forget that these women are people who, by sexualizing themselves for one person, have not become sexualized objects. To do so forgets that no person deserves to be reduced to an object.

But, it is also dangerous. For, if one is exposed to the objectification of women for long enough, one will internalize it. Worse, those who are objectified will internalize it too. When you are told enough times that you do not deserve to be treated as someone of worth, you lie in bed at night and  begin to agree. It has been a huge task for me to muster any kind of self-worth after being told every day for three years that I don’t deserve it.

I’ve spent a lot of time thinking about how I could possibly stop hating my body. I blamed it for my humiliation. Why did it make people treat me that way? Would I ever be able to look at myself and see a human being?

There is no easy solution to such thoughts. You are caught between a wish to never be seen again and a determination not to live a life ruled by shame.

I thought about this a long while.

*** *** ***

I would have to write a new story about my body in order to make it possible to see myself naked and still see myself as human. I decided that a sort of re-humanisation had to happen.

I talked to the photographer Cecilie Bødker. She told me that photographing unclothed women without catering to the male gaze and sexualising them was almost impossible. Would it be possible for her to take pictures of me without my clothes on, where it was obvious that I was, in fact, a human being deserving of respect? We gave it a try. This isn’t just about me getting better. It’s also about problematising and experimenting with the roles we most see naked women portraying. We seldom smile, are in control, live. We never look, we’re always looked at.

The pictures are an attempt at making me a sexual subject instead of an object. I am not ashamed of my body, but it is mine. Consent is key. Just as rape and sex have nothing to do with each other, pictures shared with and without consent are completely different things.

Source.

I want this hat

The Pink Attitude. Princesses. Pop Stars. Girl Power

И още една красива и уязвима принцеса, прекарваща времето си в очакване на принца.

Това клипче е част от страхотен документален филм, на който случайно попаднах по време на един полет на United. Казва се "The Pink Attitude. Princesse, Pop Star and Girl Power". Намерих го в YouTube, но, за съжаление, само на френски:



Интересна реплика от филма, цитирам по памет: "Често обясняваме как мюсюлманските жени, които се покриват с бурка, са жертви на мизогинна култура. Но дали бурка от плат е по-лошо от бурка от тъкан? Като се замислим - колко жени около нас са обсебени от външния си вид, покрити от главата до петите с несъзнавана бурка от макиаж?"

Zizek. Gender violence as the continuation of a philosophical comedy

... And this would have been a nice Slavoj Zizek lecture. And I would have probably shared it on Facebook with some funny comment on his I-urgently-need-a-handkerchief attitude. Or I would encourage people to watch it between 4:00 and around 25:00 for his interesting and rather provocative opinion not just on universalism but also on post-colonial claims, such as the one regarding Ghandi: "no, we don't want to keep our specific identity... we want to disappear". Also around the 50:00 - the joke he did during the "free" elections in Yugoslavia.

But (and this a big but) his comments on violence against women I cannot accept. I tried not to pay attention to his casual remark that he supports capital punishment for rape. Which sounded to me like: "Oh, look at me, I am so much against rape, I believe there should be death penalty for this, so you must from now on listen to me and sympathies with everything I say regarding the topic." And the quite unfair comparison between the non-acceptance of sexual harassment and racism that followed.

This reminded me of The Pervert's Guide to Cinema and a remarkably stupid statement of his: "We men, even when we are doing it with the real women, we are effectively doing it with our fantasy. Woman is reduced to a masturbatory prop. Woman arouses us in so far as she enters our fantasy frame. With women, it's different. The true enjoyment is not in doing it but in telling about it afterwards."

But let's go back to the lecture. He then talked about India's gang rape, that happened "a few months ago". No, it had happened precisely 2 years before that lecture in LSE.

Second, regarding Ciudad Juarez series of rapes and killings - Zizek claimed there was noone punished, except for the mother of one of the victims, for talking too much. This indeed sounds shocking and amusing for the audience, but it is not true. There are convictions against perpetrators, though an absolutely insufficient number. And if the mother he is referring to is Marisela Escobedo Ortiz, she was not convicted, but killed while protesting. And women who were victims were not the vague "up to one hundred every year". They were less.

And I am not trying to underestimate the crimes here, nor to defend the Mexican authorities, quite to the contrary - even if presented correctly, these crimes sound horrific and tell us so much about the societies we live in. One does not need to exaggerate. But Zizek didn't even bother checking the facts. What he is doing is that he tries to shock, to capture the audience with some facts twisted so to serve his argumentation, in this case - about a socially symbolic ritual action. The latter is important but he did not even elaborate enough on it. As instead, he was busy trying to sound funny:

"these women are kidnapped, serially raped and then slowly tortured to death in a way which is a little bit too tasteless even for me, like first they cut off their breasts with scissors and so on..." (36:18)

A trivialization of violence at its purest form, making violence a matter of some comedy, making it socially acceptable... exactly the behavior he pretends to be challenging. This attitude is extremely well explained by Roberto Bolaño in his book 2666 in regards with the policemen in Ciudad Juarez, I couldn't help but wonder what he would say about Slovenian philosophers giving lectures at prestigious British universities and doing pretty much the same (plus the more sophisticated words).

And I don't see the difference between violence as the continuation of comedy and ethnic cleansing as the continuation of poetry, a critical article by Zizek on Kusturica's Underground.

кърменето, женското тяло

Снимка: People of Sofia

Да бъде ли разрешено публичното кърмене? Прессъобщението, че БХК завежда дело от името на жена, която е изгонена от охраната на Мол, излезе в понеделник и предизвиква много интересни и изненадващи за мен коментари. От една страна, консервативни, пуритански, сексистки, кой-плаща-на-БХК и т.н., но те са очаквани. От друга обаче ме изненада отпорът, който хората с противоположно мнение дадоха. Мислех, че темата ще бъде осмяна и подмината, но истината е, че се получи дебат. И това е полезно. Защото темата е важна.

Защо е важна?

Ще попитате. И веднага ви казвам. Тук не става дума просто за гладно дете, което трябва да бъде нахранено. Ако беше така, то дебатът щеше да бъде за това дали моловете (а и други обществени места, ресторанти, паркове, институции) са длъжни да направят помещения за кърмене, в които жената спокойно да храни бебето си. Не. Става дума за нещо съвсем различно. Става дума за женското тяло, за лицемерните морални норми, а и за тоталитарното минало, което формира мисленето ни.

Дебатът за кърменето на публични места е актуален далеч не само в България, а из целия 'цивилизован' модерен западен свят, особено в САЩ. Защо? Ми, и аз това се чудя, струва ми се абсурдно нещо толкова естествено да се поставя под въпрос. От една страна, изглежда сякаш в Европа и САЩ живеят много разчупени хора, сексуални революционери, чието ежедневие е обградено с голи тела (най-вече женски), разговори за секс и изобщо речник изпълнен с думи, препращащи към секс и гениталии. И все пак защо се страхуваме от женски гърди? Защо те предизвикват такъв дебат?

Жената и нейното тяло (като гърдите са най-ярък пример за туй) в съвременното западно общество, към което и ние се числим, са обективизирани, те са обекти, призвани да галят окото на мъжа. Бидейки обект, женското тяло трябва да отговаря на определени изисквания за форма, да е красиво, младо, стегнато и най-добре намазано с масло, за да лъщи. Тези тела са почти продукт, те могат да се подобряват, да се купуват, да се присвояват, да се обсъждат и са дотолкова стлизирани, че често не отговарят на реалността. В случая реалността е следната - женските гърди обикновено са по-големи и обли от мъжките, защото в някакъв момент от живота на жената може да й се наложи да произвежда мляко, с което да нахрани новороденото си дете. Кой и кога е забравил това (кой е решил, че не мъжките, а само женските гърди ще се приемат за сексуален обект, кой е решил кои точно части от човешките тела да са сексуализирани и, съответно, неприлични и причина за срам)... не е ясно, вероятно е бил богат и бял християнин, имал е земя и право да гласува, но и това не е важно за жените, които искат днес да хранят децата си, където намерят за добре. А и за всички останали членове на обществото, които биха искали да задават въпроси. Като например, защо изкуствено наложената сексуална функция на женските гърди да е по-приемлива от естествената й такава? Защо втората да е някак отблъскваща? Пфф.

Ще кажат, както жената има право да си разполага с тялото, така и аз имам право на възмущението си от гледката. Ще им кажа, гледайте в друга посока. Имайте правото си на възмущение, но то не е по-голямо от правото на останалите да живеят в общество, в което природно предопределените функции на тялото са по-важни от социално конструираните такива. В крайна сметка, телата ни са единственото, с което несъмнено разполагаме на този свят. И не виждам защо да позволяваме на хора, които все още ползват думи като "срамотии" да налагат контрол над тях.

После ще ми кажат (и не знам защо през цялото време си представям лицето на Мартин Карбовски) защо да не уринираме и дефекираме на публично място. Това ще го подмина, защото е тъпо.

Ще кажат, жените, които кърмят на публично внимание, търсели внимание. Всъщност онези, които търсят внимание, са бебетата им. За бебетата кърменето е от изключителна важност в първите 6 месеца и доколкото разбирам, често си го искат. И тук, неусетно изплува друг аргумент. Ама защо публично?

Жените, които искат да кърмят, може би имат и други неща за вършене, които са публични и чисто практически трябва да полагат грижи за детето си и извън дома. Или чакайте, чакайте! Дали пък не? Дали от тях не се очаква да бъдат просто майки? Обитаващи само частната сфера? Хм.

И изобщо - дали да е разрешено кърменето на публичното място? Извинете, коя е тази публика, на която робуваме, която разрешава и забранява? Жената и бебето несъмнено са част от нея. И с това дебатът в България ми се струва някак по-специален. Имам чувството, че това е заради тоталитарното ни минало. Дали не сме откърмени с разбирането, че много неща са забранени и неприемливи, и не бива да привличаме внимание, и т.н. Дали не сме свикнали да сме обградени от правила, да се съобразяваме с тях, без да се замисляме защо са там, какви аргументи стоят зад тях. Без да имаме право да зададем простия въпрос... защо?

Затова не подценявайте този дебат. 

PS: Реакцията към Анджелина Джоли и медицинските интервенции, които предприема, също ни казва много за социалните очаквания към женското тяло. Тук има интересен коментар на Милена Фучеджиева, който, макар и да поставя Джоли в една идея по-юбер позиция от необходимото, има много силни попадения: "Важното е, че сме свидетели на една физическа деконструкция, която ще накара много хора да променят мисленето си за рака, за страха, за женското тяло, за секссимволите, за феминизма, за волята да живееш заради децата си, но и заради света. [...] Анджелина Джоли в крайна сметка е един много рационален човек, който се движи в света с абсолютната яснота, че животът е кратък и трябва да сме максимално будни."

PSS: Дебатът има много допирни точки и с онзи за раждането вкъщи.

Машроу Лейла

Машроу Лейла. Ливанска група за алтернативен рок. Страшни!

India's Daughter

Спомняте си груповото изнасилване и убийство в един индийски автобус през 2012 г. Тогава последваха множество сложни реакции от различни жени, свързани с Индия. Техните коментари адресираха положението на жените в Индия, но и това кой е легитимиран да говори по темата, колониализма, расизма в западните страни. Днес гледах интересен репортаж на Ал Джазира за реакциите срещу документалния филм по случая - India's Daughter. Той трябваше да бъде разпространен на 8 март, но индийските власти го забраниха. Все още не мога да намеря самия филм, така че ако някой е попаднал, може да ми пише.

Ислямски феминизъм

една от ранните корици на иранското списание Занан

Положението на жените в мюсюлманските общества е в основата на големия дебат за реформирането на религията. Широко възприето е разбирането, че ислямът е несъвместим с равноправието между половете. Жените като потискани жертви на женомразка религия, подлагани на насилствени бракове, в които нямат никакви права, насилствено забулвани, убивани заради семейна чест, генитално осакатявани... Всички тези практики сякаш са изконна част от Корана – насърчавани и защитавани от него. Но дали е така наистина? През последните 20 години едно ново учение придобива популярност в ислямския свят, но остава почти непознато извън него – жени-учени препрочитат Корана и използват придобитите знания като научно доказателство за това, че могат да бъдат равноправни членове на своите общества. Те не оспорват сакралността на Корана, а проучват срока на годност на неговите интерпретации. Тяхната цел е жените най-после да бъдат въвлечени в тълкуването на свещените текстове - процес, който в продължение на векове е бил запазен само за мъже.

Това движение се нарича ислямски феминизъм. На мнозина вероятно звучи като оксиморон, но този феномен печели последователки в мюсюлманските общества както в Европа и САЩ, така и на места като Иран, Пакистан, Мароко и Саудитска Арабия. В контекста на глобалния дебат за тероризма, ислямизма и реформиране на исляма, поривът на вярващите мюсюлманки да получат равни права в обществата си благодарение на своята религия, а не въпреки нея, може да се окаже от ключово значение.

Не е ясно кой пръв въвежда термина ислямски феминизъм, но той почва да се появява в края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава в Малайзия групата "Сестри в исляма" се фокусира върху изследвания на ислямския закон и, конкретно, онези части от Корана, използвани за оправдание на домашното насилие, полигамията, по-ниското положение на жените като свидетели в съдебния процес и др. Малко по-късно две подобни организации стават активни в Индия.

По това време е публикувана и книгата на мароканската писателка и социоложка Фетима Мерниси "Булото и мъжкия елит – феминистка интерпретация на исляма". Мерниси тръгва по следите на някои особено мизогинистки хадиси (устни предания за живота и учението на пророка Мохамед, по-късно написани като нормативни текстове) и доказва тяхната неистинност. Според нея нито Корана, нито ученията на пророка са отговорни за нарушаването на правата на жените, а причината се крие в това, че тези права са в конфликт с интересите на мъжкия елит.

През 1992 г. в Техеран иранската журналистка Шахла Шеркат започва издаването на списание "Занан" (в превод "жени"). Списанието обсъжда феминизма в рамките на ислямския дискурс. Списанието е закрито през 2008 г. по време на управлението на Махмуд Ахмадинеджад. Според новините от Иран, причината е, че то представлявало "заплаха за психологическата сигурност на обществото", тъй като показвало иранските жени в "черна светлина". Списанието започва да излиза отново през май 2014 г.

Кой мрази жените

Чрез контра анализ на основните свещени текстове ислямските феминистки се стремят да разширят правата на жените. Например, американката от пакистански произход Рифат Хасан убедително опровергава с аргументи, базирани върху Корана, основните клишета, ползвани като доказателство за превъзходството на мъжа над жената - че първото божие творение е мъж и че жена е причината за изгонването на мъжа от Едем. Пакистанката Асма Барлас също отхвърля твърдението, че концепцията за първородния грях е част от исляма. Тя дори отива по-далеч, пишейки, че разбирането за секса като нечист и за жените като сексуално покваряващи е възприета от мюсюлманските патриарси не от друго място, а от християнството и юдаизма. Фатима Мерниси изследва произхода на женомразките хадиси, които се ползват, за да бъдат държани жените далеч от политиката, като например: "Онези, които поверяват работите си на жена, никога няма да видят просперитет" и доказва тяхната неавтентичност. Ислямските феминистки дават за пример също жени, чиито мнения по политически въпроси са високо ценени в началото на исляма – като съпругата на пророка Мохамед Аиша и дъщеря му Фатима.

Имам(е) революция

Друга голяма тема, която някоя от ислямските феминистки си позволяват да отключат, е тази за правото на жените да бъдат имами. Според онези, които споделят тази идея, както Коранът, така и един от хадисите разрешават на жените да водят молитви, а забраната за това се е появила в резултат на сексизма на Средновековието и патриархалните интерпретации на религиозните текстове и не е част от ранния ислям. Макар подобна идея да звучи твърде революционно (впрочем не само в ислямския свят, но и в християнския), в последните години има случаи, в които жени са водили молитви в Южна Африка, Турция, Мароко и Китай.

Една от победите на активистките за женски права в Мароко е промяната на Семейния кодекс (Мудауана) през 2004 г. Направени са над 100 изменения, сред които въвеждане на споделена семейна отговорност между съпрузите, елиминиране на принципа за подчинение на съпруга, 18 години става минималната възраст за встъпване в брак, въведени са нови процедури за развод според принципите за половото равенство и др.


Дискриминация отвътре и отвън

Същевременно в ислямската феминистка литература не се пести критика към западния свят и феминистките течения, които възприемат тенденцията да виктимизират жените от т.нар. ислямски свят. Ислямските феминистки днес са изправени пред двойна дискриминация - една от вътре, от обществата, в които живеят и втора - от външния свят. Според Рифат Хасан будните мюсюлманки в днешния свят, които се борят да запазят своята религиозна идентичност и лична независимост, са изправени едновременно пред два врага - неотстъпчивостта на ислямския традиционализъм и империализма на западната светска култура.

Ислямските феминистки "вкъщи" биват определяни като агентки на западния свят и поставяни в изолация. Така, избирайки борбата за полово равноправие, те могат да се отдалечат от своята култура. Именно там е причината много учени да смятат, че единственият начин да се постигнат повече права за жените е чрез "алтернативна ислямизация", чрез реформиране на Шариата – че едно ислямско движение може да мобилизира масова подкрепа само когато е в хармония с религиозните разбирания на огромното мнозинство от мюсюлманите, доказвайки, че половото равноправие не е чужда западна идея.

Същевременно много научни статии говорят за усещане за изолация или поне за липса на приемане в светския свят, представителките на ислямския феминизъм твърдят, че често се оказват представяни от западните феминистки като жертви, като безгласни обекти, като част от потискана хомогенна група, без никакъв по-задълбочен анализ.

Булото на бунта

Въпросът за забулването е добър пример за горното. Дали жените, които се забулват винаги са безсилни жертви на своята религия, както често биват възприемани в западния свят или изпод булото биха могли да прозират редица други по-комплексни причини? И тук идва отговорът на ислямските феминистки.

Например, Садия Шаикх от Южна Африка. Според Шаикх една жена може да избере да покрива лицето си поради разнообразни причини, много от които съвсем независими от религията. Например, булото може да бъде символ на съпротива срещу колониалните традиции, може да бъде желание за утвърждаване на идентичност, която комбинира модерност и традиция, може да е знак за резистентност срещу западното консуматорство или пък отхвърляне на патриархалното приоритизиране на физическата и сексуална привлекателност у жените. Или, по думите на словенския философ Славой Жижек - изборът на една жена да се покрие може да е и ясен знак, че тя просто отказва да участва в онази игра, в която жените поставят тялото си на разположение за сексуално прелъстяване.

Амина Уадуд, например, една от най-изтъкнатите изследователки на исляма, не възприема хиджаба като религиозен дълг, а като публично деклариране на идентичност. И макар че самата тя носи такъв от 30 години, е категорична, че сама е избрала това, без да счита, че има някаква божествена заповед, която да й го налага. За Уадуд "хиджабът на принудата и хиджабът на свободния избор изглеждат еднакво, хиджабът на потисничеството и хиджабът на освобождението – също".

Така, ако отворим съзнанията си и потърсим различните причини, които се крият зад този почти непознат за нас феномен, ще се натъкнем и на бунтарство, и на противоречия, а не просто на монолитна виктимизация на жените. И този пример не се отнася просто до светското разбиране на булото, но до редица други въпроси, свързани с положението на жените-мюсюлманки.

Революция е в женски род

Ислямските феминистки, академици, журналистки и активистки, третират религията не като пречка пред упражняването на своите права, а напротив – като инструмент, чрез който могат да деполяризират патриархалните си общества, оспорвайки основите на този патриархат. Според тях причината правата на жените често да са на заден план се корени в това, че интерпретаторите на исляма винаги са били мъже. Така, когато говорим за "ислямски" начин на мислене, поведение, култура, традиции, всъщност имаме предвид начина на мислене на един малък мъжки елит.

Потенциалът на движение като ислямския феминизъм е огромен. Той може да промени живота не само на жените, но и исляма като цяло. Може да освободи вярващите мюсюлманки от невъзможния избор между мюсюлманската им идентичност и вярата им в половото равноправие. Депатриархализацията на Корана би била от полза и за правата на гей-хората в мюсюлманските общества, които днес също търпят редица ограничения. Би могла да бъде от решаващо значение и за отърсването на мъжете-мюсюлмани от наложените им социални роли, коренящи се в несправедливост и агресия. А всъщност, равнопоставеността на жените може да спомогне за освобождаване на самия Коран от доминираните от мъжете тълкувания, които, в крайна сметка, безусловно ограничават неговия духовен потенциал.

Успехите на ислямския феминизъм биха били и добър урок и за международната общност. Опростено казано – малко вероятно е ислямът да се модернизира и положението на жените в мюсюлманските общества да се подобри, защото бял мъж-християнин от Западна Европа е казал по CNN, че това трябва да се случи. Но когато подобно искане идва от все повече жени, които сами се овластяват, отърсвайки се от предопределената им роля на жертви, то тогава подобни искания почват да звучат с необикновена сила и убедителност.

Публикувано в Капитал.

Regarding Susan Sontag

He said “Sue, if you read so much you’ll never get married”. And I burst out laughing. I thought this was the most preposterous thing I ever heard because it never occurred to me that I would want to marry someone who didn’t like someone who read a lot of books.
[...]
She was a feminist who found most women wanting. “Why do they waste so much time worrying about what they look like instead of what they thought?”
[...]
We gave a big party, and the night before the big party, we had a lesbian couple over to visit, but we drank a lot and we smoked a lot of grass and things started getting a little sexy, and Susan got into it a little too much, and I got very jealous and punched her in the face. The next day was our big party with all the American ex-pats, the Beats - Ginsberg and Corso and all those people were coming. And Ginsberg came over to me at one point - Susan had this big black and blue mark on her jaw, and he said to me, “Why’d you hit her? She’s younger and prettier than you.” And I said, “That’s why.”
[...]
My desire to write is connected to my homosexuality. I need the identity as a weapon to match the weapon that society has against me. I am just becoming aware of how guilty I feel being queer.
[...]
I think it’s my duty to be in as much contact with reality as I can be. And war is a tremendous reality in our world.
[...]
A writer, I think, is someone who pays attention to the world. You re just an instrument for tuning into as much reality as you can.

С гореприложените цитати от него искам да препоръчам филма "Относно Сюзан Зонтаг". Създава едно хубаво усещане, че всичко е възможно. Разказва за Зонтаг, интелигентна, самоуверена към самовлюбена, дразнеща, снобска, забавна, одухотворена до немай къде, лесбийка, хетеросексуална, философка, феминистка, писателка и голямата любов на Ани Лейбовиц, макар никоя от двете да не е говорила конкретно за естеството на отношенията им. Филмът е изграден върху интервюта с нея и нейни приятели. Гледах го вчера, на откриването на Сараевския куиър фестивал Мерлинка. Впрочем, в Сараево Зонтаг е много почитана, даже има площад, който носи нейното име. Причината е, че по време на обсадата, когато градът не е бил топ дестинация за нюйоркската интелигенция, Зонтаг е живяла в града, правейки много неща, сред които и да постави пиеса на Самюел Бекет в градския театър. 

Grapefruit: A Book of Instructions and Drawings (1964)

Snow Piece

Think that snow is falling. Think that snow is falling

everywhere all the time. When you talk with a person, think

that snow is falling between you and on the person.

Stop conversing when you think the person is covered by snow.

Cloud Piece

Imagine the clouds dripping

Dig a hole in your garden to

put them in

Tunafish Sandwich Piece

Imagine one thousand suns in the

sky at the same time.

Let them shine for one hour.

Then, let them gradually melt

into the sky.

Make one tunafish sandwich and eat.

Piece for My Littlest Brother

Make a mountain.

Put the mountain outside.

Hand out small portions to people who 

come to see it.

Piece for My Other Little Brother

Break big light into pieces.

Put the pieces in an empty bag.

Use pieces from the bag to fill

empty conversation.

Let’s Piece I

500 Noses are more beautiful than

one nose. Even a telephone no. is more

beautiful if 200 people think of the same number at the same time.

a) let 500 people think of the same

telephone number at once for a 

minute at a set time.

b) let everybody in the city think

of the word “yes” at the same time

for 30 seconds. Do it often.

c) make it the whole world thinking

all the time.

“Give death announcements each time you move instead of giving announcements of the change of address. Send the same when you die.” 

А тук има превод на един интересен текст за Йоко - цък!

Тилда

“No teeth...? A mustache...? Smell like shit...? Bosnian Girl!”

Това е арт проектът на босненката Сейла Камерич, използващ графита "Без зъби ...? Мустаци ...? Мирише на лайна ...? Босненско момиче!" Надписът е надраскан от неизвестен холандски войник на стената на казармата в Поточари, Сребреница, някъде през 1994-1995 г. Войските на кралската армия са пратени от ООН за защита на босненския град, за да защитават т.нар. "безопасна зона" Сребреница.  През 1995 г. в присъствието на силите на ООН в града са избити около 8 хиляди души, предимно мъже и младежи.

Имах възможност да видя оригинала преди няколко дни. Още стои на една стена в Поточари, Сребреница, расизъм, мизогиния, един малък скрит надпис, казващ толкова много.

Maddie Ziegler & Allison Holker

Пълна лудост са този танц и това дете. Знаете оригиналния клип с дивашкия, почти животински танц, където 11-годишната Мади Зиглер (която обичайно преди танцувала такива работи) хвърчи, рита, скача, пълзи, пада, става, върти се и въобще... Сега пак е излязло видео от някакво шоу и пак не мога да спра да го гледам. 

Malkovich, Malkovich, Malkovich

Американският фотограф Сандро Милър и актьорът Джон Малкович в съвместен проект, озаглавен Malkovich, Malkovich, Malkovich: Homage to photographic masters.

Diane Arbus / Identical Twins, Roselle, New Jersey (1967), 2014

За неосъзнаваната патриархалност на обществото в контекста на блажната боя

На 24 юли тази година в Пловдив 21-годишната Нона Славова беше залята с няколко литра блажна алкидна боя от бившия си интимен партньор Петър Бакалски и двама негови приятели. Извършителите заснеха постъпката си и споделиха видеото в интернет. Младата жена беше приета в болница, където беше установено, че боята е на химическа основа и е опасна за здравето й. Дни след случилото се тя беше със замъглено зрение, алергии по цялото тяло и рани на главата. Междувременно случаят привлече медийно внимание.

Пред журналисти Бакалски заяви, че намира постъпката си за уместна и че не съжалява за нея, защото тя се явява отмъщение за изневери на Нона Славова. В съобщения до медиите организации за защита от насилие, основано на пола

осъдиха престъплението и го определиха като престъпление от омраза

Това определение предизвика неразбиране и редица негативни коментари.

Защо се плашим да признаем, че когато един мъж брутално наказва бившата си приятелка, изсипвайки кофа блажна боя върху лицето й, докато нацията одобрително кима с глава или я извръща настрани, това е престъпление от омраза? Дали признанието, че насилието срещу жени е базирано върху пола им, означава да признаем систематичния и широко разпространен характер на тази категория престъпления? Дали това няма да подчертае колко важна е ролята на установените отношения на власт и подчинение между мъжете и жените? Преди да продължим обаче трябва да изясним какво всъщност представляват престъпленията от омраза – термин, преведен от английското "hate crimes", който често остава недоразбран.

Това са онези наказуеми деяния, извършени с оглед на определен признак, който жертвата притежава – раса, етническа принадлежност, религия, сексуална ориентация, пол и т.н. Оттук и полово базираното насилие е вид престъпление от омраза. Както расово мотивираното насилие търси да постави някого "на мястото му", сиреч да съхрани определени символни граници между "расите", така и полово базираното насилие търси да стори същото, но по отношение на жените.

Тестът е: би ли било деянието при същите обстоятелства извършено спрямо мъж от жена?

Социално полът се конструира чрез норми за поведението и външния вид. Стереотипите на тези норми са живи и публично известни – мъжът е активен, доминантен, властен, богат; жената е пасивна, подчинена, изпълняваща, загрижена за външния си вид, от който черпи единствената си социално приемлива сила - сексапила.

Сексистките модели и следващите от тях механизми за третиране на жените са популярни не само сред отделни индивиди или социални групи, те продължават да бъдат дори експлицитно изразявани в българското законодателство.

Например, жените са лишени от правото да дадат своето фамилно име на съпрузите и децата си, лишени са и от възможността да упражняват определени професии без оглед на индивидуалните им качества (справка - Наредба № 7 за вредните и тежките работи, забранени за извършване от жени). Тези модели са подкрепяни и присъстват във властовите структури. Например, през август в отговор на въпрос какво мисли за възможността жена да се кандидатира за лидер на БСП депутатът Кирил Добрев каза: "Жените ги предпочитам за други работи". Преведено, това означава, че жените могат да са само сексуални обекти, а не субекти на политическа власт.

През юни попитан дали е готов отново да бъде премиер, Бойко Борисов заяви, че няма по-опитен от него и побърза да онагледи твърдението си: "Така, както през зимно време не дават на жена да кара кола, а се качва този, който е най-добър шофьор." Отново – когато е трудно, контролът не се "дава" на жена; въобще, контролът жена не може да го има, ако някой не й го позволи. От мъжа, напротив, се очаква да го взима сам и без да пита. Иначе не е "мъж".

Поради тези исторически развили се неравнопоставени властови отношения между половете, жените, дръзнали да излязат извън предопределената за тях роля на подчинение, често биват жестоко санкционирани. А

непрекъснатото възпроизвеждане на полово определените роли не само допуска насилието срещу жените, но го прави неизбежно.

Омразата, подценяването и презрението към жените продължават необезпокоявано да заемат централна роля в начина ни на мислене. "Ама не е вярно", ще кажете – "така беше преди, но времената вече са други". Жените могат да гласуват и да ходят на работа? Аха, добре тогава, нека се отпуснем доволни в креслата със съзнание за изпълнена мисия.

Но ще дойде някой и ще ни измъкне от дрямката, казвайки: "От жена шофьор не става", после ще заяви: "Жените не могат да се ориентират", ще добави, че "любовта на мъжа минава през стомаха", ще ни обясни, че е "естествено" семейното жилище да се наследи от сина му, защото дъщерята ще се "задоми" при своя мъж, ще се подсмихне и ще разкаже как "Бог е създал първо мъжа, а после жената, за да не му е скучно на мъжа" и така, неусетно ще стигне до "той я бие, защото я обича".

Прилагателното "мъжки" ще излиза от устата му и ще се пръска от полова гордост, а прилагателното "женски" ще стои свито в ъгъла и ще представлява синоним на слабост.  Може би културните предразсъдъци ви се струват твърде далеч от темата за насилието над жените, но, ако внимателно изследваме неговите корени, неминуемо ще стигнем до тях.

Нека се върнем на случая в Пловдив. Отговорът на въпроса защо е наказана тя на пръв поглед е прост - тя (твърдяно) не е била вярна на своя мъж. Ако разровим обаче

по-дълбоко в концепцията за мъжкото притежание и консумация на женското тяло и традиционното мислене за жената и мястото й в обществото

отговорът ще е различен и далеч отвъд индивидуалното поведение на Нона и бившия й партньор. Тя не е наказана с "класическо" средство, а по начин, който ясно търси да я унижи – поставя видимо "петно" върху лицето й. Струва си да отбележим, че Нона е нападната не само от мъжа, който твърдяно е наранен от поведението й. Тя е нападната от още двама мъже, които не са пряко засегнати от действията й. Това са мъже, които се намесват, защото вярват, че имат право да осъждат и наказват невярната жена. Нещо повече – извършителите на деянието са счели, че то е нещо редно, което не само имат право да вършат, но могат и гордо да документират с видео. Последното е абсолютно показателно за това, че не са очаквали осъдително отношение от околните, камо ли наказателно преследване. И понеже хората, които имат навика да се отнасят пренебрежително към всичко, свързано с неравноправието между половете, вече отдавна са почнали да пишат коментари под тази статия, нека не им обръщаме внимание, а погледнем статистиката:

- 33 % от жените в ЕС са преживели физическо и/или сексуално насилие от 15 годишни - това се равнява на 62 милиона жени;
-  22 % от жените са преживели физическо и/или сексуално насилие от свой партньор;
- 43 % от жените са преживели някаква форма на психологическо насилие от настоящ или бивш партньор, например унижение на публично място, забрана за напускане на дома, заключване, заплахи за насилие и др.

Това показва проучване на Агенцията на Европейския съюз за основните права, разпространено на 5 март тази година.  Всеки ден седем жени в ЕС умират вследствие актове на домашно насилие. Тези данни се съдържат в  доклад на Европейския парламент и доказват, че насилието срещу жените не засяга само малък брой маргинализирани жени, каквото е наложеното обществено мнение. То засяга ежедневно цялото общество.

Същевременно, изследванията показват, че

престъпленията от омраза предизвикват по-големи психологически вреди за индивида от други сходни престъпления,

в които мотивацията на извършителя не идва от предразсъдъци. Престъпленията от омраза създават страх не само у самите жертвите, но и у цели общности или групи от обществото. Заливането на Нона с блажна боя, последвалите одобрителни коментари в интернет и безотговорното поведение на много медии, които дадоха широка публичност на "гледната точка" на бившия й приятел и разбиранията му за "правилното" поведение на жените в обществото, безусловно са постигнали своя ефект.

Трябва да имаме предвид, че това престъпление не е уникално по рода си, подобни се случват всеки ден – независимо дали "назиданието" се осъществява с химикал, като в случая, или с побои и "дисциплиниращо" сексуално насилие.

Това престъпление обаче ярко демонстрира две правила, които незабелязано ни се налагат ежедневно:
Правило 1. Жената няма право да разполага със своето тяло.
Правило 2. Ако жената пренебрегне Правило 1, мъжът има право да я накаже. Публично.

Най-подходящо е да бъде обезобразена, защото за жената това е равносилно на социална смърт – тя повече няма да може да бъде желана като сексуален обект, а без това е нищо. Така, щедро отразеното нападение над Нона изпрати ярко послание за това какво поведение се изисква от жената и какво се случва, ако то не се спазва.

То даде сигнал към жените в България изобщо

Така както чернокожите жители на София вече не минават около НДК, защото знаят, че там се събират скинари, които много пъти са нападали хора с различен цвят на кожата, така не е пренебрежим шансът жените, проследили случилото се с Нона, занапред да бъдат по-"прибрани" и подчиняващи се в поведението си на партньорите си.

Мъжете, които нападат своите съпруги или интимни приятелки, се стремят да утвърдят патриархалните "ценности" - агресивност, надмощие на мъжа и подчинение у жената. Те ползват физическата сила като инструмент за налагане на това надмощие. Затова справянето с тези престъпления минава през приемането им не като проблем на конкретната жена, а като проблем на цялото общество. За съжаление, всички мерки насилието срещу жени да бъде спряно ще претърпяват провал, докато отказваме да ги съобразим с културните реалности, в които това насилие се корени.

Насилието срещу жени е основано на пола насилие и е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете. Това се казва в Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул), първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на такова насилие.  Документът влезе в сила на 1 август 2014 г. България не е сред 36-те държави-членки на Съвета на Европа, които вече подписаха Конвенцията.

Източник: Дневник.

Las Patronas

Само до преди 10 години броят залавяни непридружени деца-мигранти на югозападната граница на САЩ е бил около 6200 на година, до 2013 г. тази цифра е нараснала до близо 25 000, а от октомври 2013 г. до сега броят им е зашеметяващ - 57 000. Докато повечето от заловените деца са тийнейджъри, най-голямото увеличение е сред деца на възраст под 12 години.

Влака на смъртта

Според Обама потопът от деца, търсещи убежище от насилието и бедността на Централна Америка, представлява "хуманитарна криза на границата." Той e призовал лидерите на Хондурас, Гватемала и Ел Салвадор да се намесят, разубеждавайки децата да предприемат толкова опасното пътуване върху влака "La Bestia" ("Звяра", наричан също - "Влака на смъртта" и "Влака на непознатите"), който е товарен и прекосява цяло Мексико. Макар че имам големи съмнения в тъкмо тези лидери и способността им да убедят дете да остане в държава, където на ден умират почти толкова хора, колкото в Сирия. Разбира се, и на Обама не му е лесно на фона на протестите в Калифорния, където част от нацията се опитва насила да връща обратно автобуси с мигранти, предимно жени и деца.

И така, пътуващите бягат от Централна Америка, качвайки се отстрани и на покрива на този влак, рискувайки да загубят крайник или дори да загинат при удар в някой тунел или дърво, или при рязко спиране. Там са мишена и за местните престъпни групировки и наркокартели, които "таксуват" услугата за возене на влака и ако не можеш да платиш, просто те изхвърлят.

"¡Gracias, amor, gracias!"

Същевременно Ла Бестиа пътува дълго и ако не спре, "нелегалните" нямат достъп нито до храна, нито до вода. И тук, съвсем неочаквано, идва хубавото, заради което се зачетох в цялата история. Една група жени, които наричат себе си "Las Patronas", са се организирали да помагат. Те подават храна и вода на напълно непознати за тях хора, които висят от влака. Подават е слаба дума, защото влакът се движи бързо и тези жени буквално се хвърлят към него, сами рискувайки много. Просто вижте в двете видеа долу... Без значение, че е на другия край на света, стори ми се важно.

Ето видео:



И по-подробно на английски:



Снимката е от тук.

България и Конвенцията от Истанбул

Във връзка със случая със залятото с боя момиче:

Важно е да се знае още нещо. България не е сред 36-те държави в Европа, които  са подписали Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул).

Ето списък с подписалите.

Конвенцията от Истанбул е първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на насилието над жени. Ценно е, че включва и редица дефиниции, сред които на принудителните бракове, принудителни аборти, female genital mutilation, преследване (stalking), физическо, психическо и сексуално насилие, предвижда и създаването на международна група от независими експерти за мониторинг. Изрично се посочва вътре, че насилието срещу жени е основано на пола насилие, както и че насилието срещу жени е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете.

Пълният й текст.
Резюмирана информация на български.

насилие

Заливането на жена с боя от неин бивш интимен партньор е нова и изключително жестока форма на насилие срещу жените в България. Идентично със заливането с киселина, тя има за цел публично да унижи и обезобрази жената – физически, психически и социално. Медийното отразяване на такъв случай в щадящ и оправдаващ извършителя контекст е още една форма на масово, обществено санкционирано насилие срещу жените.

Това написа колежката ми Диляна Ангелова във връзка с този случай. 

И аз да добавя към всички смеещи се и криещи се зад кадър мъже, че жените разполагат със своето тяло и със своята сексуалност. Те избират партньорите си, те избират и кога да ги сменят. И никой няма право да ги наказва за това. Камо ли физически.

Не знам дали само нашата култура тук е изродена. Но съм сигурна, че обилно подхранен с патриархално мислене, със сексистки шеги, подмятания и етикети от хората наоколо, включително и от интелигентни такива, този 28-годишен Петър Бакалски и неговите приятелчета са си въобразили, че им е позволено да се отправят към момичето с кофата блажна боя и да я нападнат по най-мерзкия начин - отзад. И че тъкмо защото има зад гърба си тази огромна социална подкрепа, той в момента дава интервюта и обяснява как постъпката му е напълно в рамките на нещата и че не съжалявал.

И до журналистите. Споделянето на видеото с лицето на момичето е нищо друго освен търсене на сензация и повдигане на трафик. Това конкретно се отнася до Офнюз, които държат да изглеждат като изразители на морала, доколкото знам. 

Освен това. Дали е имало "лъжи и изневери", какво се е случило във връзката им, дали е наранен този мъж или не... Всичко това е абсолютно неотносимо, правно ирелевантно. Нищо не може да оправдае физическо насилие, още по-малко когато е толкова жестоко и явно абсолютно неосъзнато от извършителя. Журналистите нямат право да представят неговата версия, сякаш може да има някакво логично обяснение за поведението му. Следващия път да предложат на някой изнасилвач да разкаже своята версия за случилото се?

А колкото до полицията. Реакцията им 10 дни по-късно и на свой ред, техните нелепи обяснения, че било "прецедент"... Надявам се някой да вземе мерки и да има санкционирани както медии, така и представители на органите на реда. А във връзка с Бакалски - чл. 128 или 129, 146, 148... НК.