The True Cost

"Обещанието на глобализацията беше, че ще бъде уин-уин, че потребителите в богатите страни ще получават по-евтини стоки, а хората в по-бедните части на света ще се сдобият с работни места и че тези работни места ще им дадат възможност за излизане от бедността. Това обещание не бе изпълнено. Причината за това е, че глобализацията и глобалната икономика работи през призмата на капиталистическите отношения. Така че, вместо уин-уин, тя се оказва експлоатация на работната сила, която само намали цените и разходите за производство." Джон Хилари

Филмът Истинската цена обещава да бъде интересен. Струва 10 долара и засега не се предвиждат прожекции в България. 

Чечня. Война без следа

"They're more afraid today than they were during the wars. Because now it's their own people who are killing them," says Loizeau. "There's no more Russian army bombing them or conducting mopping-up operations. But there are Chechens killing their own."

"One person in Chechnya said to me that [Putin and Kadyrov] are conducting an experiment on them, in order to see how it works, and then they'll spread it to all of Russia," she says.

"I don't think that's happened yet in Russia, but the methods are already in place. Anna Politkovskaya, who I knew well, said that the conflict in Chechnya has entered into all spheres of Russian society, it's everywhere. And what's going on in Ukraine is tied to it as well."

Source

Бекас

Бекас е филм за Зана и Дана, две момчета от Иракски Кюрдистан, чиито родители са починали и двамата се изхранват с чистене на обувки. Един ден, гледайки нелегално прожекция на Супермен, взимат решение да заминат за Америка. След консултация с карта установяват, че Америка е само на "ей-толкова" разстояние и тръгват заедно с магарето си на име Майкъл Джексън натам. Минават една граница, криейки се под каросерията на камион и втора - в чувал с боб. Знаят, че е важно да имат паспорт, затова Зана прави паспорт за двамата. Там пише "Зана. 7 години."



Има го в Замунда.

Regarding Susan Sontag

He said “Sue, if you read so much you’ll never get married”. And I burst out laughing. I thought this was the most preposterous thing I ever heard because it never occurred to me that I would want to marry someone who didn’t like someone who read a lot of books.
[...]
She was a feminist who found most women wanting. “Why do they waste so much time worrying about what they look like instead of what they thought?”
[...]
We gave a big party, and the night before the big party, we had a lesbian couple over to visit, but we drank a lot and we smoked a lot of grass and things started getting a little sexy, and Susan got into it a little too much, and I got very jealous and punched her in the face. The next day was our big party with all the American ex-pats, the Beats - Ginsberg and Corso and all those people were coming. And Ginsberg came over to me at one point - Susan had this big black and blue mark on her jaw, and he said to me, “Why’d you hit her? She’s younger and prettier than you.” And I said, “That’s why.”
[...]
My desire to write is connected to my homosexuality. I need the identity as a weapon to match the weapon that society has against me. I am just becoming aware of how guilty I feel being queer.
[...]
I think it’s my duty to be in as much contact with reality as I can be. And war is a tremendous reality in our world.
[...]
A writer, I think, is someone who pays attention to the world. You re just an instrument for tuning into as much reality as you can.

С гореприложените цитати от него искам да препоръчам филма "Относно Сюзан Зонтаг". Създава едно хубаво усещане, че всичко е възможно. Разказва за Зонтаг, интелигентна, самоуверена към самовлюбена, дразнеща, снобска, забавна, одухотворена до немай къде, лесбийка, хетеросексуална, философка, феминистка, писателка и голямата любов на Ани Лейбовиц, макар никоя от двете да не е говорила конкретно за естеството на отношенията им. Филмът е изграден върху интервюта с нея и нейни приятели. Гледах го вчера, на откриването на Сараевския куиър фестивал Мерлинка. Впрочем, в Сараево Зонтаг е много почитана, даже има площад, който носи нейното име. Причината е, че по време на обсадата, когато градът не е бил топ дестинация за нюйоркската интелигенция, Зонтаг е живяла в града, правейки много неща, сред които и да постави пиеса на Самюел Бекет в градския театър. 

Тилда

червен балон

Оливерио Хирондо и Тъмната страна на сърцето `92

Испаноговорящото кино отива отвъд Алмодовар и И твойта майка също. Намерих един списък и май от него ще излезе добър подбор на филми, но макар да ми харесаха Amores Perros, El Secreto de sus Ojos, Tambien la Lluvia, Violeta Se Fue a los Cielos, Como Agua Para Chocolate, Ciudad de Dios... мисля, че имам много още да изгледам и то и тези, които не са дотам популярни. Например, този филм - El Lado Oscuro del Corazon, който е изграден изцяло върху поезията на уругваеца Марио Бенедети и аржентинците Хуан Хелман и Оливерио Хирондо. Филмът, както и страната от сърцето, за която разказва, е тъмен. Главният герой (впрочем ролята е изиграна от Дарио Грандинети, който беше и мъжът на жената в кома от "Говори с нея") спи с много жени, но сякаш не е там, сякаш е просто сянка, гледа вълните от един ферибот между Буенос Айрес и Монтевидео и търси нещо. По-надолу се опитвам да преведа една от най-красивите поеми, и сцени във филма, автор е Хирондо, не знам дали успявам, ако изскочат по-добри предложения, ще го редактирам:

No se me importa un pito que las mujeres tengan los senos como magnolias o como pasas de higo; un cutis de durazno o de papel de lija. Le doy una importancia igual a cero, al hecho de que amanezcan con un aliento afrodisíaco o con un aliento insecticida. Soy perfectamente capaz de sorportarles una nariz que sacaría el primer premio en una exposición de zanahorias; ¡pero eso sí! -y en esto soy irreductible- no les perdono, bajo ningún pretexto, que no sepan volar. Si no saben volar ¡pierden el tiempo las que pretendan seducirme!

Не ме интересува дали жените имат гърди като магнолии или като стафиди; кожа мека като праскова или груба като шкурка. Напълно ми е безразличен фактът дали се будят с дъх афродизиачен или с такъв на препарат срещу насекоми. Напълно съм способен да приема нос, който би спечелил първа награда в изложба за моркови; Но ето това!– и тук съм абсолютно непреклонен– не мога да простя, под какъвто и да било претекст, ако не могат да летят. Ако не могат да летят, си губят времето да ме съблазняват!

Оригинално публикувано Jan 20, 2011

Silver linings playbook

Ето един хубав, романтичен филм, касаещ няколко сериозни теми. Превеждат го 'Наръчник на оптимиста', беше номиниран за Оскар във всички актьорски категории, взе за главна женска роля и може да се впише в доста американски клишета. Обаче пък има най-равното "I love you", което бях чувала някога. Има и Криминале-танц с онзи ефект, дето камерата влиза директно в лицето. Има и Робърт Де Ниро, въпреки че Дженифър Лорънс е не по-малко добра. Всъщност, толкова е добра, че след като свърши, пак си го пуснах, за да изгледам някои сцени още няколко пъти. И, сериозно, сантиментален е, но приятно сантиментален. Освен това актьорите го спасяват всеки път, когато има опасност да се захароса. Препоръчвам го горещо.

за Иран, Бен

Гледах Арго преди няколко вечери.

Арго е за Иран. В Арго видях иранци, видях разярени тълпи от иранци, но не разбрах какво точно искат. Сториха ми се зли и агресивни. И еднакви. Видях множество от хора, не видях отделни лица. Видях обаче смели американци, видях умни американци, красиви и усмихнати също, видях американци с проблеми в семейството, видях американски деца.

Арго е номиниран за Оскар сега. Но той е филм с предизвестен успех. Касов. Скъп. Проектът, с който Бен Афлек иска да се утвърди. И защо, защо не се е постарал малко повече, за да покаже многообразното лице на Иран, да изследва проблемите малко по-задълбочено? Не разбирам. Защо за пореден път имаме повърхностния тъп американец, който реди клише след клише?

Иран ми е интересен. И, без да съм експерт, споделям няколко неща, които са ме впечатлили през последните години:

- в Иран европеец може да оцелее, без веднага да се окаже разкъсан от тълпи религиозни фанатици!!! Това го разбрах преди 4 години, когато в автобуса от Истанбул към София срещнах един поляк. Беше пътувал два месеца из страната, сам, с колелото си и се връщаше жив и здрав към Полша. Хората били добри, каза ми той, приютявали го в къщите си, давали му храна и вода, помагали му. Носеше бутилка иранска кока кола.

- на следващата година масови протести срещу крайния ислямистки режим разтресоха страната. Това някой спомня ли си го? Спомня ли си Неда, която беше зверски убита и се превърна в лицето на недоволството, на младите, борещи се за свобода? Протестите бяха потушени. Оттогава никой не говори за тях.

- четох новини за някакви студенти, хванати на огромно незаконно електронно парти около Техеран. Бяха осъдени на затвор и бой с камшици. Ето статия по темата в Уол Стрийт Джърнъл. Стана ми интересно и гледах My Tehran for Sale (трейлър, цял филм), разказва се за млада жена, която се занимава с модерни танци. Актрисата, Марзие Вафамер, впрочем омъжена за един от известните ирански режисьори Nāsser Taghvāí, е осъдена на затвор и 90 удара с камшик, за това, че се е снимала във филма.

- скоро гледах Персеполис (трейлър, цял филм) - модерната история на Иран, анимирана и ясно разказана. Препоръчвам го на всеки, който дори и малко се интересува от темата. Научават се любопитни факти, като например, че до 70-те там жените са ходели светски облечени, по бански на плажа и т.н. (А бабата във филма е удивителна!)

- миналата година Любомир бил в Иран с приятел. За две седмици лятото обиколили пустини, гонили камили, качили най-високия връх, ходили на море, посетили големите градове. В Техеран гостували на семейство, в което жените ходели с изрязани блузи. Казали им, че понякога дори се надяват на война с Израел, защото вярват, че само това е начин да се разклати режима.

- в Иран има жени, които са готови да отстояват неща, които ни звучат най-необичайно - правото да карат автобус, например.

- Иран има традиции в рок музиката и преди, и сега. Филмът No One Knows About Persian Cats (трейлър, цял филм) разказва именно за това.

- вижте филма Раздяла (трейлър, цял филм), който взе Оскар за чуждоезичен филм миналата година. Окей, може би е политическа награда, но със сигурност Иран има страхотно независимо кино, сравнимо с това в Европа.

- има и комерсиално кино, не толкова добро, но все пак съществува. Вижте примерно Circumstance (трейлър) за две влюбени едно в друго момичета, които се борят за връзката си.

- бих ви препоръчала и книгата "Къщата на джамията", но току що я започнах и все още нямам впечатления. Също както в Персеполис, авторът Кадер Абдола се опитва да покаже на достъпен език, но с факти историята на Иран и причините държавата да бъде толкова изолирана в момента.

- прочетете историята на Ширин Ебади, иранска юристка и правозащитничка, носителка на Нобелова награда за мир или пък тази на актрисата Голшифте Фарахани, може би най-известната иранска актриса, на която обаче и се наложи да избяга във Франция, след като получи категоричното неодобрение на иранското правителство... А да получиш неодобрението на управляващите за това, че играеш във филм, или танцуваш, или протестираш, или говориш с мъж не значи, че си готин млад ребъл, значи, че те заплашва болка, физическа болка, мъчения, смърт.

Идеята ми е: Иран не е хомогенна тълпа от агресивни религиозни фанатици, нито е джамията над този текст. Иран има много лица и много хора там заслужават не само подкрепа, но и честно отношение от страна на т. нар. Западен свят. И това с особена сила важи за хората, занимаващи се с изкуство и създаващи филми, които имат шанс да вземат Оскар. Защото хора като Неда, като Марзие, като Ширин са там и не могат да бъдат просто част от иранското множество. Защото Иран не е правителството на Иран, скъпи Бен!

* 19.02:
Abbas Kiarostami - Certified Copy, Close-up, Nan va Koutcheh [Le Pain et la Rue]
Джафар Панахи - Parde, Offside

Django и един необичаен анализ

Schultz: You really want me to shake your hand?
Candy: I insist. 
Schultz: If you insist.
(Shoots Mr. Candy)
Butch: Aaah Calvin! Caalvin!
Schultz: I'm sorry, I couldn't resist.

Любимата ми сцена от един прекрасен филм. Въпреки че когато говорим за Тарантино - никога няма как да не го сравняваме с шедьовъра му Kill Bill - тази драматична любовна история.

И няма как да не ни липсва Ума. Къде ли е?

И сега сериозно - един необичаен анализ върху Тарантино и посланията му във филма -  преправянето на историята, смяната на местата на насилниците и жертвите, взривяването на стереотипите и различните образи, върху които акцентира. Препоръчвам. 

Седемте психопата

Забравих му името на режисьора на "Седемте психопата", но и хич не смятам за нужно да го помня. Да кажем, че в началото на филма си донякъде успява да е смешен с преувеличените и абсурдни картини на насилие, поднесени между другото, като насред пържени картофки с кока кола. Обаче след десетата еднаква сцена става не просто предсказуем, но и ужасно с к у ч е н. Той сякаш крещи "Искам да приличам на братя Коен, искам да съм като Тарантино, искам, искам, искам!!!"

…Ама не можеш, сори. И тези 6 лв., дето ги дадох снощи, можеше да си ги изхарча за нещо далеч по-оригинално, като например за две бири и половина в някое барче петък вечер.

Та, става дума за някакъв сценарист, чието вдъхновение се губи и той се опитва да си го възвърне като се замесва в истории, подобни на тези от бъдещия му филм, докато в един момент фикцията така се смесва с реалността, че зрителят (удивен от нестандартния похват) просто не знае дали се е пренесъл в сценария или още си стои в първоначалната история и какво изобщо се случва.

За филм, дотолкова беден откъм оригинални идеи, а същевременно с претенции да се бъзика с други филми, 110-те му минути се оказват убийствено дълги и в течение на времето мисълта за външния свят, и особено за тоалетната на Евро Синема, става все по-натрапчива.

Явно в предварителните разговори нашият човек обаче е значително по-убедителен, отколкото в сценариите си, защото е накарал Кристофър Уокън и Том Уейтс (!) да му се снимат в посредственото филмче. Милите, сигурно са очаквали, че ще блестят в някой култов филм с болезнен черен хумор, ама нейсе. Съжалявам и за тях. Вижте, Колин Фаръл обаче съвсем лепва с впитите си пуловерчета и плейбойско повдигане на вежди и въобще - с цялото отчаяно желание да изглежда добре, което по усилия може да се равнява само с това на безименния режисьор да направи филма си като Големия Лебовски. Но хайде, за да не съм негативна – Фаръл все пак успява да постигне частичен успех в начинанието си.

living their lies

• 00:29:28 Where are your mom and dad?
• 00:29:34 Living their lies somewhere.
• 00:29:39 You look like a loved kid. Be fair.
• 00:29:42 Fair?

No mires para abajo

Сцена от един прекрасен аржентински филм: "Don't Look Down" - много меланхоличен, почти като приятен следобеден сън, по латиноамерикански странен, с мъртви, които навестяват героите, с кокили, сомнамбули, Буенос Айрес, хубава музика, влюбвания... И, да, уроци по тантрически секс.

Аве

Няма никакъв смисъл да не гледате Аве! Българското кино наистина е досадно на моменти, но изведнъж изскача нещо неочаквано добро, направо ви хваща за яките, вдига ви от стола и ви обръща надолу с главата. Аве бяга умело от клишето, но разказва познати истории, от излишните драматизми, но ви насълзява очите, от интелектуалното арт перчене, но е красив, изплъзва се от повърхността и навлиза дълбоко. И! Невероятно, но актьорите не преиграват, озвучаването е почти идеално. Ованес го знаем, че е добър от Източни пиеси. Но и тази Анжела е точно такава, каквато трябва да бъде - убедителна, непреиграваща, извън моделските стандарти за красота и все пак адски хубава. А и един елемент, който много ми допадна - режисьорът не приема буквалистично загасените лампи. Сещате ли се всички български филми, в които главните герои решават да си поговорят на загасена лампа? И изведнъж, тресс, цялата стая изгасва и зрителят нищо не вижда. Ами, в Аве светлината остава. Хубав филм, дълго мислен, разбираем и тих.

Още нещо за любовта?

За сравнение с предишния пост, искам да предупредя хората за "Още нещо за любовта". От "Дзифт" насам не съм съжалявала толкова за похарчени за кино пари и от "Прогноза" не съм се червяла толкова вместо актьорите заради изкуствените им реплики и роли.

Тук става дума за любовна история, в която някакъв човек е в лодка и гръмва бомба ли, какво става, не е ясно. Ама той е на смъртно легло, когато идва непозната жена, твърди, че му е годеница, омъжва се за него, въпреки че той е в кома, разбираш ли, накрая покрай любовта, той взима, че оздравява. Освен лайтмотива за силата на любовта, има опити за някакъв арменски мистицизъм, стилизирана секс-сцена, миловидни подробности като домашна камила, ретро сцени на селска идилия, разни исторически препратки към времето на комунизма... Но всичко е удавено в някакъв ужасен, неестествен, изсмукан от пръстите сценарий. Лекарят Калин Врачански е безобразно скучен, събирайки в себе си всички качества на един достоен, честен, но все пак решителен и силен мъж (сякаш крещи в ухото на зрителя: "По-у-ка, извади си поука!"). Умиращият Симеон Лютаков (който между другото изглежда сякаш се радва на отлично здраве) е симпатичен и би могло да излезе нещо и от актьорските му способности, ако не беше зает да си гълта корема през цялото време.

Критична съм към българското кино, защото достатъчно евтини филми са доказали, че могат да бъдат страхотни. И не смятам, че трябва да приемам нещо претенциозно и скучно за добро по презумпция само защото идва от държавата, в която живея. Напротив, колкото повече критика отнасят неубедителните филми, толкова по-добре. Харесвали са ми неща от новото българско кино обаче. "Източни пиеси" е един от любимите ми филми въобще. Признавам, че не съм гледала "Стъпки в пясъка" и "Светът е голям". Ще поправя пропуска скоро. Онзи ден гледах и "Love.net" (чак след като изтече в ютюб, защото бях сигурна, че ще е тъп) и ми се стори съвсем ОК, какво! И той, по подобие на "Мисия Лондон", няма да остане в главата ми като филм, който е променил начина ми на мислене, но и няма да остане като такъв, който се е опитвал да го прави, докато аз съм умирала от скука.

Once Upon A Time In Anatolia

Има един сайт за готвене, в който пишеш с какви продукти разполагаш и той ти дава съответстващи рецепти. Така вместо да се ровиш с часове из Гугъл за рецепта, включваща само една зелена чушка и четвърт килограм леща, веднага получаваш някаква рецепта за яхния. Вчера си говорих с един приятел, че трябва да започне да прилага своите енциклопедични знания за независими филми по този начин. Например, във вторник му казвам, че искам да гледам филм за огромно поле, далеч от модерния свят, сниман в преобладаващо жълто, дори златисто, в който образите на наглед скучните герои да са разгърнати така, че до края на филма да придобия усещането, че ги познавам, пък дори и да се почувствам леко влюбена в някой от тях и той ми препоръчва "Имало едно време в Анатолия". Не знам дали бих възприела филма като шедьовър винаги или просто съвпадна с настроението ми в онзи момент, но знам, че не исках да свършва, въпреки 150-те му минути и въпреки, буквално, заспалите хора наоколо. Трябваше да го обсъждаме дълго на другия ден, да четем интервюта с режисьора и дълги ревюта, за да разберем филма и то само донякъде. Дават го още няколко пъти на София филм фест - на 19.03.2012, 23.03.2012, 30.03.2012 и 05.04.2012. Препоръчвам го.

Кожата, в която живея

Всеки път, когато помисля за последния филм на Педро Алмодовар, тръпки ме побиват. В типичния си шарен и небрежен стил испанският режисьор представя една ужасна и извратена история. Когато искат да се докажат, режисьорите обичат да разказват истории, с които да привлекат вниманието на обществото върху даден проблем - смъртно наказание, сегрегация в САЩ, рядка болест, алкохолизъм, нацистка Германия... Алмодовар не е от тях. И посредством някакви безумни истории, стряскащи и залепящи очите за екрана от началото до края на филма, той успява да насочи мислите на зрителя към естествени и ежедневни въпроси. Без да размахва пръст, без много много да говори и анализира..

Каква е границата между престъпление и недоразумение, докъде може да се простре отмъщаването, колко лесно е да бъде унижен човекът, доколко можем да се променяме външно, преди да престанем да бъдем себе си, каква е силата на огледалото... и някакви такива разбъркани изтръпващи мисли...

Меланхолия

Гледах филма в една огромна аудитория на университет в предградие на френския град Лил преди седмица. В киното бяхме може би най-много 10 човека. Прожекцията беше съвсем евтина за тамошните стандарти- 4 евро. Беше част от студентски фестивал, сравнително добре рекламиран. Може би Антихрист смъкна рейтинга на Ларс Фон Триер, както и изказванията му от Кан с наци-привкус, когато сам се заплете в опита си за политически-некоректни шеги. Но всичко се превърна в смутено недоразумение, при което всяко следващо изречение е по-грешно от предишното.

Този път филмът беше много похвален от критиката и реших да рискувам, за разлика от Антихрист, който така и не гледах след всички отвратителни отзиви. Меланхолия е красив и влиза много надълбоко в съзнанието. С невероятна актьорска игра - Кирстен Дънст е заразяващо бавна. Има интересна идея и умопомрачителни режисьорски решения (не мога да намеря снимка на умиращия кон в началото, която сцена се е забила в главата ми). Това е филм, чиито отделни елементи ще се появяват в главата ми години наред, съвсем без да съм ги очаквала. Но през цялото време го мразех. Исках да свърши. И, когато наистина свърши, станах и си тръгнах веднага. Без да губя нито миг повече в това кино. И имах болезнена нужда от нещо смешно, леко, позитивно, оптимистично. Защото наистина се чувствах все едно светът е свършил.

А другите девет човека в киносалона останаха... загледани в буквите по екрана... все едно имаше какво още да се случва след края на света.

Допълнение, 18 септември 2012 г.: Меланхолия е един от най-силните и красиви филми, които съм гледала и много често се сещам за него. Изобщо не го мразя : ) Намерих и снимка на коня:

Смъртта на Югославия

В случай, че някой е забравил или пък никога не е знаел какво се е случило в съседна Югославия преди по-малко от 20 години, в случай, че не знае докъде може да доведе нездравият национализъм на едно друго, но близко до нас общество, в случай, че не е разбрал как от междуетнически конфликт само в Сараево загиват 10 500 цивилни, от които 1800 деца и в случай, че е пропуснал разни други такива факти, на които рядко се набляга в училище, бих препоръчала горещо поредицата на Бибиси "Смъртта на Югославия". Тя е в 6 части от около 50 минути и е качена в Ютюб за безплатно гледане. Неприятното е, че няма превод на български, но дори само видео материалът да се гледа, пак човек може да си представи размерите на трагедията. Може би звуча като някой всезнайко, затова искам да отбележа, че и аз не бях наясно с фактите покрай разпада на Югославия и имах някаква разбъркана фрагментирана информация в главата си. Но филмът е наистина много силен и някои сцени от него ще останат в главата ви завинаги.

They don't see each other. They only see what they want to see. They don't even know they're alive.