По Рилецкото било

"Само по хребето, само по хребето", са единствените думи, които долавям. Идват от устата на човека, с когото Веско говори в далечината. Вероятно е гъбар, но със същия успех може да бъде и билкар или наркотрафикант. Не изглежда общителен и ни хвърля пренебрежителни погледи, в които ясно се чете мисълта: „Тия в ред ли са да тръгват към Рибни езера в 4 следобед.” Стоим близо до връх Баба в Рила, някъде над Рилския манастир. Там сме заради пожара в Рила. Взели сме решението почти мигновено късно предишната вечер и сме потеглили от София към 4 сутринта, след има-няма 3 часа сън.

„Приятел в нужда се познава, а аз с планината съм си приятел”, е казал Веско с типичната си меланхолична сериозност, докато е шофирал по тесния път към Рилския манастир. На пожара сме останали около 7 часа, правейки каквото са ни заръчали, но в един момент сме се почувствали излишни, защото основната работа е била свършена предишния ден. Решили сме, че е време да си ходим, но така или иначе сме били набрали височина, а гледката на огромната планина, обвита в пушек и пламъци, била едновременно потискаща и омагьосваща. Просто не ни се е прибирало. И, както много от идеите през този уикенд, и за тази да тръгнем към Рибни езера се спори от къде точно е дошла. Може би Веско е споменал, че никога не е бил там и му се ходи. Може би Момчил е казал, че не е толкова далеч и го е повторил два пъти замислено. Може би аз съм ги доубедила, че времето е хубаво и нямаме нужда от екипировката, която сме оставили долу до Рилския манастир – дрехи, дъждобрани, чували, шалтета, ръкавици...

Така или иначе решението е взето и сега седим на билото и слушаме обясненията на този човек. Момчил смята, че можем да се оправим и без да питаме, но Веско иска да се презастрахова, понеже пътят не е маркиран. Първо човекът иска да ни прати по някакви заобиколни пътеки, но после казва, че може да минем и по „хребето”, ако не ни мързи да катерим и спускаме.

Не се заслушвам в останалите думи, които долитат до мен. Така или иначе никой ми няма доверие за ориентацията. Но самата дума „хребет” ми харесва. Представям си нож и как ние се движим по острието му. Не съм единствената, която предпочита този път. Единодушно решаваме и тръгваме нагоре. В началото ни обгръща пушекът от огромния пожар, надишваме се, въпреки че сме покрили лицата си с кърпи и затова почти тичаме, за да се измъкнем по-бързо. Пътят е маркиран само с пирамидки, пада се успореден на Мальовишкото било и постоянно ни изненадва. Качваме и слизаме, слизаме и качваме. На моменти изглежда толкова тесен, промъкваме се през малки назъбени скалички и Момчил току казва: „Ей това ако не е Рилското Конче!”. На други места пък става широк и обсипан с дребни камъни и трева. Това, което неизменно е там, е Рила. Рила, която ни обгръща от двете страни и ни погълва с цялата си величественост. Някой обяснява, че тя е затворена планина и трудно може да бъде обхваната с поглед. Сега обаче сме навлезли право в сърцето й и ни се е разкрила с цялата си прелест. Доскоро не я обичах тази планина и разказвах наляво и надясно лоши работи за нея – за гадното време, за камънаците, за липсата на зеленина, за твърде популярните места. От днес отношението ми ще бъде различно.

Времето напредва, а с това нараства и нашата неадекватност. „Всичко наред ли е, как си?”, питаме Веско, след като в един момент установяваме, че е изостанал малко: „Ами може да се каже, че излязох от зоната на хипер комфорт”, казва той, а Момчил изпада в истерия от безпомощен смях. Безпомощен и заразителен, защото след малко всички почти сядаме, задавяйки се от неуправляем кикот. Пушекът и трите часа сън си казват думата и оттук нататък не можем да преценим дали всичко около нас е толкова вълшебно или просто ние не сме на себе си. Но следват все по-красиви гледки – десетки огромни езера, чиито имена не знаем и които надничат зад скали, върхове и поляни, синьо, жълто, бяло, зелено, обвито в тънък слой мъгла около слънцето. Единственото притеснително са черните облаци, които пъплят след нас. Представяте ли си новината в някой жълт вестник: ”Трима на косъм от смъртта в Рила при необмислен преход след ЗАПОЙ”, започва Момчил и пише статията на глас с максимално много черен хумор – „В.В., М.З., М.Б. тръгнали на поход в Пирин, без да познават пътя, без достатъчно дрехи и след безсънна нощ на запой." Момчил много държи на думата „запой”. Харесва му звученето. Продължава да натъртва думите – „при безразсъдна разходка архитект, юристка и одитор попадат в почти фатална прегръдка с дебрите на Рила” и такива ми ти клишета, докато Веско официално не заявява, че сме се оляли и да млъкнем. Решаваме да се ободрим с рендъм разговор за най-силните песни на Лили Иванова, отново достигаме консенсус – „Камино”, „Ветрове” и онази за монаха, жената, любовта и съдбата. Аз лобирам и за „Любовта е по-силна от всичко”, но не бива приета.

И така в шеги и закачки, точно по залез слънце, достигаме един последен връх, който изкачваме, и в полите му какво да видим – хижа Рибни езера! Освен хижата обаче виждаме и нещо друго – някъде в далечината, някъде зад много други върхове в една прекрасна Рила, се извисява Мусала. Шарените слънчеви лъчи току що са я достигнали, първо нея и тя ни приветства с цялата си красота на края на тази немаркирана пътека. Всички разговори замлъкват, вятърът гъделичка косите ни и просто вдишваме въздух, загледани напред.

Не знам от къде дойде предложението, не помня кой прие и кой го разкритикува, не знам какво обсъдихме и колко време ни беше нужно, за да решим да направим двудневния преход за един ден, въпреки ангажиментите си и въпреки че колата ни беше в другия край на планината. Но на другата сутрин в 5.30 вече катерехме противоположния връх по пътя, осветлен от челници и звезди. Чувахме звънците на полудивите коне. А посоката беше ясна – само по хребета, само по хребета, до Мусала. И бяхме решени, че ще успеем. Познавахме се и знаехме възможностите си. Можехме да разчитаме един на друг. И не, не беше толкова рисковано именно заради нас самите и заради хората, които ни помагаха през целия път – Жоро, който ни даде колата си, Станислав, който ни даде храната си, случайните туристи, които ни дадоха обратните си билети за лифта от Ястребец, приятелите на Веско, които ни закараха от Боровец, другият Жоро и лелинчо му, които взеха Момчи и Веско по пътя обратно към Рилския манастир. Беше хубаво, защото беше спонтанно. Стръмно, но красиво. Безотговорно, но запомнящо се.

На другата сутрин се събудих в София. Прозорецът се затваряше и отваряше сам. Времето беше мрачно. Май беше есен.

* През първия ден минахме по Рилецкото било от връх Бричебор до хижа Рибни езера, като качихме връх Баба, връх Рилец и още поне шест върха, чиито имена не знам, но които до един си заслужават и предлагат всеки уникална гледка. Минахме и през куп езера - Смрадливото и Рибни езера, жалко, че и тях не знам. Но бяха десетки. Препоръчвам маршрута на всички. Само тръгнете по-рано.

Снимки: Веселин Веселинов

Камилата, Рила

А междувременно... някъде вляво от Мальовица... ви чакат ледени реки, къдрави скали и величествена гледка по пътя към заслон БАК и връх Камилата...

Снимки: Атанас Скатов

Мусала през лятото

След Мусала през зимата съвсем очаквано идва и Мусала през лятото. С малко закъснение обаче - защото го правихме в средата на юли. Този път нямах проблеми, напротив - бързахме много, защото тръгнахме късно на стоп към Боровец, а на другия ден заминавах и трябваше да съм в София до вечерта. Затова хванахме лифта, който е 10 лв. за двете посоки, като май важи за няколко ходения - в рамките на месец можеш да го ползваш, колкото искаш.

Ако отивате с лифта, маршрутът минава грубо през три етапа - до хижа Мусала (което е като разходчица почти по равно), после от хижата до заслон Еверест или Леденото езеро (качване си е, но пътеките са направени полегато и са подходящи и за съвсем неопитни хора) и от заслона до върха (което е същинското катерене, но продължава не повече от 30 минути при добри атмосферни условия). При нас времето беше страхотно и горе беше като да си насред Витошка, дори засякох двама познати. Имаше над сто човека, може би дори двеста. Това би изнервило по-нетърпеливите туристи, но пък го има гъделичкащото усещане, че си на най-високата точка на Балканите и този връх е просто задължителен.

Най-силно впечатление обаче ми направи импровизираният заслон отдолу, който бях виждала безлюден и покрит напълно от сняг през зимата. Доколкото знам е донесен там с хеликоптер. Влязох да го разгледам и, заедно с прохладният въздух, ме лъхна и някакво спокойствие. Звучеше Stay на U2, която чувах за пръв път, хижарите ме посрещнаха усмихнати, качих се до голямата стая на втория етаж с подкосени тавани и ми се прииска да остана там да си живея мирно и спокойно.

Мусала е готин връх, идете :)

Към връх Безбог

Връх Безбог е едно ужасно красиво място. Намира се над хижа "Безбог". Хижата от своя страна се намира над хижа "Гоце Делчев", до която може да се стигне с кола. А в случай на липса на такава - и пеш, от Добринище. Ние влязохме във втората хипотеза и направихме едно дълго пътуване. Първо с БДЖ до Благоевград.



После хванахме автобус до Добринище, тръгващ от Частната автогара на Благоеврад, която се намира съвсем до жп гарата. В Добринище ядохме по един таратор и продължихме пеша нагоре към Гоце Делчев. Пътят е 10 км. по шосе. Обаче ние се загубихме. И тук е моментът да кажа, че табелата, указваща Хижа "Гоце Делчев" и сочеща наляво в една отбивка от шосето по горска пътечка, е грешна! В един момент си нямахме идея къде се намираме, но пък в крайна сметка се оказахме на едно райско поле, заобиколени от планини и всякакви такива страхотни неща. След лутане по него и почти по тъмно се озовахме пак на шосето.



И въпреки амбициозните ни планове да се качим до хижа "Безбог" още първия ден, се оказахме замръкнали на хижа "Гоце Делчев". Там пазачите са мили хора. Опънахме си палатката непосредствено до хижата. Те не се караха и дори ни казаха откъде да си съберем дърва за огън. Заспахме на чували под звездите.



На сутринта се разделихме на две. Едните хванаха лифта към хижа "Безбог", другите тръгнахме нагоре пеша в някаква луда надпревара с лифта. По табелите е указано, че разстоянието е около 2.30 ч. Но го взехме за доста по-малко. Маркировката е добра. Почти през цялото време се върви по пистата. Така че е стръмничко. Самата хижа е на невероятно място. Била съм там през зимата, без въобще да подозирам, че има толкова красиво езеро отпред.



Пихме вода, наплискахме си лицата и продължихме напред под палещото пиринско слънце към върха, който изглежда съвсем полегат и приятен отдолу. Но колкото повече наближава, толкова по-абсурдно ти се струва да го стигнеш.



Накрая остават само камъни, а пътеката се губи много лесно. Поне аз я загубих много лесно. Оказах се сама. Легнах под сянката на един камък и реших официално, че се предавам. После обаче може би под заплахата някоя змия да се появи около мен, реших да пробвам още малко. И така, на четири крака, камък по камък, след 10 минути бях горе. Всичко това си заслужаваше. Гледката е страхотна. И по-скоро потвърждава наличието на някакви свръхсили, отколкото да ги отрича.



Снимки: Божидар Стефанов и Таня Миткова

100 км. Родопи

Маратонът "Алеко" или "100 км. Родопи", или "100 км. за 24 часа" е един маратон без състезателен характер, който прекосява Западните Родопи в рида, притежаващ звучното име Каркария. Километрите всъщност са по-малко от 100 - около 90 и се навъртат над Пазарджик за около 20 часа. Прави се един кръг, защото се тръгва от хижа "Добра вода" към 16 ч. и се стига обратно там на другия ден към 12 ч. Тази година действието се развива на 14 и 15 май.

Поради обективни обстоятелства на маратона има доста хора от Пазарджик, предимно ученици и то вероятно най-атлетичните в училище. Някои от тях си махат обувките в началото на похода и ходят боси през поляни, камъни, кал, реки, пясък, дори картонени шпули. Не се отказват, докато не се стъмни напълно и стане съвсем невъзможно да си виждат в краката. В почивките правят лицеви опори на една ръка или сборни такива, качени един върху друг. Въобще... не оставят никакъв шанс на редовия участник да не ги забележи.

Друга голяма част от хората се познават от походите Ком-Емине през годините. Но има и много, които просто обичат да ходят в планината и да измерват границите на способностите си, без да са професионални спортисти.

Тук не се бяга, ходи се спокойно, с равномерна крачка, почти без почивки, които всъщност уморяват много повече. Теренът е приятен - горички и полянки. Не са нужни туристически обувки. Дори за предпочитане са кецове или маратонки.

През нощта идва най-романтичната част. Всички си пускат челниците и си проправят път през гората. Всъщност има два варианта - да се мине през нея или по пътя. Тук и настъпва известно неразбирателство между участниците - откъде точно да се мине. Изкушаващо е да се върви по пътя, понеже през нощта видимостта е по-добра. Но пък няма нищо по-омагьосващо от Родопите на тъмно. Гората надвисва над теб с огромните си клони и ако се загледаш дълго време в тях, имаш чувството, че накрая ще те погълнат. Нощта минава обаче сравнително бързо и скоро идва моментът да се изключат челниците. Хората наоколо си казват "добро утро" и... продължават да ходят.

За маратона се заплаща такса-участие 5 лв. И тук идва най-якото. Срещу тези 5 лв. получаваш придружаваща кола, която те причаква на всеки 2 часа. Хората ти дават чай, кафе, кола, сандвичи, вафли и разни други страхотни неща, които в този момент ти се струват извънредно вкусни. Носят ти багажа, така че няма нужда да мъкнеш каквото и да било със себе си. Единственото, което ти е нужно, е да не спираш да си мърдаш краката. Оп - една крачка, оп - още една, и така - до края. Въобще напоследък си давам сметка, че и най-дългите преходи са изградени от крачки, а всеки може да направи една крачка...

В края те чакат хората от хижата и куп непознати, които ти се радват като на собствено дете, носят ти цветя и те снимат. А самият хижар ти сервира зелена салата и кюфтета. Въобще... обичам Българската федерация по туризъм!

Руй рай

Тук съм една точка в горната част на снимката. Намирам се някъде между небето и земята. Стъпила съм върху планината. Ходя и слушам музиката в ушите си и... хем съзнавам, че скоро ще бъда просто малката точка от нечия снимка, хем се чувствам огромна.

Тръгнала съм рано сутринта в посока една планина на българо-сръбската граница, наречена Руй. Била съм уморена и задъхана по пътя към едноименната хижа, ядосвала съм се тихомълком на тези най-отпред, които са ходели прекалено бързо и не съм можела да почина, била съм жадна и ми е било топло, потяла съм се и съм усещала пулсирането на бузите си, изпържени под лъчите на силното обедно слънце, говорела съм на пресекулки от задъхване и съм мразела безсмислено тежката раница върху раменете си, боцкал ме е някакъв трън в обувката, а десният нокът се е набивал в кожата ми, докато съм спускала някое склонче между изкачванията. После сме спрели за малко, пила съм вода, плискала съм си лицето, яла съм лютеница, галила съм куче, лежала съм в тревата и с нови сили съм потеглила нагоре към върха.

И ето ме на него! Вървя и знам, че след секунда ще достигна края на билото и ще седна на една скала над пропастта, ще дочакам другите да дойдат и, докато го правя, ще гледам надолу и ще усещам, че ме е страх все по-малко и ще знам, че ако имах стол, който да занеса на най-щастливите места, това тук със сигурност щеше да бъде едно от тях.

Тайните пътеки на Априлци

Априлци е малко градче в Стара планина, обединено от 4 села. Това го прави ужасно дълго и, на пръв поглед, изглежда като просто една улица с къщи от двете страни. Ако отидеш там на почивка, нямаш вътрешен човек и си предразположен към туризъм тип "маса", лесно можеш да забравиш къде точно си бил и да ти се стори просто поредното провинциално градче. Априлци обаче е уникално с тайните пътечки, които предлага на хората, които са готови да ги търсят. В края на Острец тръгва маркираната пътека към Марагидик. В края на Видима - пътят към хижа Плевен и оттам - към Ботев и Райското пръскало или към пещерата Водните дупки, или Видимското пръскало. Но, сгушени под възвишенията над четирите села, се намират куп немаркирани пътеки, които свързват кварталите далеч от асфалтирания път... на "високо равнище".

По едната от тях минахме миналата седмица. Тръгва се от квартал Острец, минава се покрай хотел Тихия кът и нагоре - към Параклиса. Всички местни знаят къде е малката постройка, построена с личните средства на хората, в чиито двор се намира. Под него върви пътечка, която води към махалата Маришница. Това са 30-тина къщи, отделени от останалите квартали и радващи се на пълна тишина. Ако Параклисът е на хълма, Маришница е долу, а от другата й страна се пада друг хълм, под който се намира гореспоменатият квартал Видима и който е на около 15 км. от Острец по официалния път и на 30-40 минути бърз ход по склоновете наоколо. Всички любезни дядовци в Маришница биха могли да ви насочат към кратките пътеки, които водят към Видима, ако не успеете да се ориентирате сами.
Ние бяхме решили да намерим Краткия път към Видимското пръскало, но, подобно на един испано-италиански колега, само си мислехме, че вървим по него, а всъщност намерихме Новия път към Марагидик. Да стигнем до там нямахме време обаче пък след 3 часа ходене си направихме един страшен пикник в подножието на върха и се върнахме обратно, губейки се и намирайки се постоянно. В крайна сметка разходката се оказа без крайна цел, но пък красотата на гледките наоколо компенсираха нашата липса на ориентация.

гара Лакатник - гара Бов

Направихме онзи ден супер приятния маршрут Лакатник–хижа Тръстена-Бов, който препоръчвам на всеки, на когото не му се занимава с много ходене, но пък му се диша истински въздух.

Тръгнахме с влак до Лакатник - в 10.20, преди това има и един към 7. Изкачването почва веднага след това. Малко е странно, понеже гара Лакатник е на около час от самото село и то по доста стръмна пътека нагоре, която отвреме навреме пресича асфалтовия път. Това е и единствената по-тежка част от маршрута. Има червена маркировка през цялото време, дори в населените места. Малко преди селото се излиза на асфалта и се върви известно време само по него. И после - идва самото село. Там не сме се задържали, а директно почнахме да следим табелите за Тръстена. Има отлична зимна маркировка /по дърветата/.

Хижа Тръстена е известна с малиненото си вино. Непосредствено до нея се намира огромно лозе, май финансирано по програма на ЕС. И хижарите продават вино. Не е скъпо, обаче най-добре е човек да си носи пластмасови шишета, защото често свършват. И туристът е изправен пред избора - вода или вино в шишето. Сега беше свършило, явно не сме уцелили сезона. Обаче като минах лятото имаше и храня доста топли спомени от прекарването ни в една топла юлска нощ на тичане по поляни, пеене, бой с шалтета...

И после надолу към Бов по една провираща се през гората пътечка. Времето не беше хубаво. Обаче си представям след месец като грейне слънцето и разцъфне всичко, което може да разцъфва там. Много е зелено и много приветливо. А целият маршрут минава през различни населени местенца. Не е на високо и постоянно се срещаш с разни кози, кокошки, изоставени къщички, изоставени блокове и какво ли още не като от друг свят, който е само на час от София.

връх Баба

*

Връх Баба се намира в Западна Стара планина, на изток от София и със сигурност не е най-красивото място там. Малко е жълтеникаво и ниско и ми е най-малко любимата част от Стара планина в сравнение с уникалната красота на билото в Централен Балкан и ниската странна самотна обезлюдена Източна част. Но пък е близо до София и маршрутът, по който минахме в събота, предлага възможност за супер приятно раздвижване, без да е тежък.

Значи, взехме си ранния влак до Буново в 8.40, слязохме и се върнахме назад в посока онзи мост.

Минахме под него и продължихме напред по една пътечка, доста широка и съвсем полегата. След около половин час ходене, вдясно идва една табелка, указваща посоката към хижа Чавдар. След това следва изкачването, което е около час – час и половина. Но не е особено тежко.

Хижата е странна, спала съм там веднъж и хижарят е мил човек, но не е особено приветлива. Има един огромен салон с десетина маси и обстановката е студена. Отпред има чешма и много пейки, така че ядохме навън и тръгнахме нагоре. Малко след нея излизаме на билото и започва маркировката на Ком-Емине, червено и бяло. Ще познаете връх Баба по странните обекти, които са разположени отгоре, като някаква станция на извънземни, която всъщност обаче отблизо се оказва на военни. Стигнахме един паметник, ограден с ограда и с пейка вътре. После само напред по пътя и нагоре. И сме на върха. Военните са си сложили заплашителни съобщения на оградата и пише нещо от сорта: "Не влизай, стреля се без предупреждение", което, разбира се, провокира десетки олигофренски снимки отпред.

После слязохме от върха и продължихме по пътя към Мирково. Той е коларски път. И е доста широк, върви точно под върха, минава през една гора, после излиза от нея... и в някакъв момент човек стига железопътната линия, която минава през Мирково. За съжаление гарата е далеч от селото (около 2 км.) Човек няма време и сили да отиде да си вземе една бира след дългия ден, но казвам - човек, не и нашият маратонец Цанко, който си остави нещата и се втурна надолу към центъра, като след има няма 15 минути получихме 4 двулитрови бири, няколко пакета солети и фъстъци.

И така.

*Снимките са на Мария Лукарска, Илияна Матова и Владимир Маринов

Купена

Начи преди като трябваше да изкачвам Черни връх, правех следното - лифт до Алеко и оттам нагоре. И после обратно по същия път. Това беше максимално разнообразният маршрут на Витоша, който можех да си представя. Защото не съм добре с ориентацията, а там е маркирано перфектно. Скоро /скоро скоро - септември/ обаче направихме нещо ново - лифт от Драгалевци до Голи връх, после по желоните до Черни връх и после от хижата надясно /като си с гръб към входа/ към Златните мостове, Морените и накрая - Княжево. Въобще не е тежък, защото през цялото време е слизане, а и лифтът до Голи връх е доста по-евтин.




Друг, по-тежък маршут направихме точно преди Коледа - Железница-Черни връх. Слиза се от автобуса на Чешмата - нещо като площадче. И после се тръгва право нагоре, покрай едно мостче, отляво лае куче, после наляво и само нагоре. После се излиза на един път, пресича се. И се продължава по нещо като огромно красиво поле, влиза се в една гора и оттам става гадното. Стига се накрая хижата на НСА. Яде се евентуално. После излиза силен вятър, времето се обръща. Май има зимна маркировка. Ама е много тежко през зимата, честно:) Аз не мога май да го мина сама, без някой да ми казва къде е пътят.

Третият вариант е същият като втория - в началото само обаче. Просто след като се излезе на пътя и се тръгне по пътеката, не се отива към полето, а се завива вляво. Това го направихме миналата седмица. Няма маркировка, но пък е толкова красиво, че си заслужава да се загубиш по тези места. Стига се два малки, съвсем като на шега направени, заслончета - "Синята стрела".




През деня са пълни с лелички и чичовци, които пеят планинарски песни и издават странни звуци с уста, предлагат ти от ракията си и въобще са много мили. Падне ли нощта обаче, натам се насочват млади хора с огромни раници за зимно бивакуване и тъй като на връщане засякохме две различни такива компании, само можехме да предполагаме каква ли война се е разразила за оскъдното място в заслончетата. Ние не останахме да спим. Продължихме нагоре. Хванахме най-кристално чистия въздух и виждахме Рила и Средна гора, и Стара планина, и даже планини, които вероятно не са в България. Минахме през връх Шаро.



И оттам изкачвахме... изкачвахме... изкачвахме... и стигнахме един смешен на пръв поглед връх, на име Купена /или Голям, или Ярловски Купен - имаше известен спор между водачите ни/. Смешен е, защото се намира в самия край на едно съвсем плоско пространство и не изглежда хм... особено величествено. Горе си има обаче тетрадка. Пишеш глупости през май и после ги четеш през декември. Тази тетрадка е там от поне десет години и е забавно да я разгръщаш, ако не са ти замръзнали пръстите от студ, разбира се.



Нямахме време да продължаваме към Черни връх и затова бързо слязохме долу. Пихме една бира на спирката. Автобусът дойде. И така. Връх Шаро и Връх Купена рул. Гледката е божествена. Ако имате опитен планинар наоколо си, който знае пътя до там, не се колебайте и тръгвайте.:)

Боси

Поствам една интересна статия, която ми даде Виктор за свръхиздръжливото индианско племе Тараумара, съдържащо и кратко описание на ракия, наречена лечугила, която се приготвя от труповете на гърмящи змии и смола от кактуси. А тук пък излиза и статия за бягането на бос крак. Въобще идеята на статиите и на Виктор е, че трябва да ходим боси, колкото се може повече. Ето, примерно сега в офиса, аз си събувам ботушите...

Узана

Узана е симпатична хижа в центъра на Стара планина от онези, които са близо до всичко. Става за начинаещи планинари, защото изкачването не е трудно, а при липса на желание може да се стигне до нея дори с кола.

Най-лесният път минава през Габрово. От там трябва да се стигне до село Зелено дърво, което е на няколко километра - примерно 10. Ние наехме автобус до селото, но и такситата са адски евтини и много. Има и пътека от Габрово до там, по която минахме на връщане. Но аз не бих се навила да минавам през нея, ако не бях с хората, с които бях и които постоянно ходеха на „експедиции”, когато се появеше кръстопът, защото нямаше добра маркировка. Затова пък от селото до хижата, маркировката е супер. Малко след като се излезе от него, се продължава по пътя нагоре и отвреме навреме има отбивки вдясно право нагоре. После пак се излиза на пътя, и после пак в пътечка, и така.. накрая си горе.

Горе не е само хижата. Има и хотели, и писта. Хижата е сгушена зад вълшебна борова гора, нощувката е около 10 лв. И е стартова позиция за разни маршрути. Намира се много близо до георграфския център на България, който представлява една кръгла червена топка с нещо като паметник. На около 40 минути от нея има връх – Исполин. Само около 1500 м. е, но разкрива ужасно хубава гледка. Ние го качвахме на челници, доста препили, защото беше на връх Нова година и въпреки или благодарение на това въобще не го усетихме. Третото яко нещо наблизо е Шипка.

Тя е на около 4 часа, в сняг обаче. Маркировката е супер. Върви се по билото. Има доста слизания и изкачвания, но пък си заслужава. Това, което не направихме, но също си заслужава, и също е добре маркирано, е разходка до хижа „Мазалат”. Въобще човек веднъж качи ли се на билото на Стара планина, няма да остане недоволен.

Мусала през зимата

(Оранжев кот-арак)

Преди да тръгнем към Мусала в средата на декември пуснах търсене „мусала през зимата” в гугъл и нищо не ми излезе. Поне нищо съществено. Понеже ходя на планина сериозно някъде от май миналата година и това щеше да ми е първото истинско изкачване при зимни условия, липсата на достатъчно резултати, ме обезвери. Зимни условия бях виждала през октомври, когато качвахме Мальовица, но въобще не можеха да се сравняват с това, което предвещаваха синоптиците от бТВ. Там бяха обявили код оранжево, плашеха с минус 20 в градовете, забраняваха да се пътува с коли, а за планините дори не говореха. Едва ли не код оранжево ще отвори голямата си оранжева уста и ще те погълне със все гетите, ако посмееш да излезеш от вкъщи. Та доста обезверена тръгнах. Но тръгнах. Както винаги правя, когато от бТВ казват да не се ходи на планина. Не защото се правя на голямата работа, обявила, а защото нямам достатъчно приятели, които ходят на планина, а тези, които ходят, са заети и когато се разберем за нещо, никаква прогноза не може да ни разубеди. София – Самоков с маршрутката в 7.30. Самоков – Боровец с някакъв шофьор, който ни каза, че не сме в ред. В Боровец нахлузихме грейки, гети и допълнителен чифт терлици и тръгнахме да се борим с атмосферните условия, но бързо се оказа, че не е било нужно. Някъде около половин час по-късно вече бях по тениска и така като се замисля, е трябвало да я пратя за „аз, репортерът”. Времето беше кристално ясно, дори вятър нямаше. Маркировка по принцип има, но тогава много и не внимавах. По едно време малко се объркахме, но мисля, че се наложи, за да избегнем клековете. В крайна сметка след нас вървеше едно момче, което си изпусна влака и се наложи да мине всичко сам, така че явно е било добре маркирано. Стигнахме хижата „Мусала” по залез слънце. Вътре хижарят си седеше сам и си гледаше някакви филмчета по Булсатком. Нощувката там е 15 лв., бирата – 4, кафето -2, тоалетната е навън.

Въобще, ако мислите да се задържате, това не е хижата. Оказа се, че е станало доста студено и водата е замръзнала. Нашата и без това вече почти беше свършила, така че се наложи момчетата да разбият езерото отпред. (Въобще, ако някой ми разправя, че не са останали истински мъже на тоя свят, да отиде бързо на планина).

Та пихме ние вода, ракия, ядохме супа, праз лук, яйца, хляб, лютеница и шоколад. И безславно се прибрахме в стаята в 8 полузаспали. Ако не друго, то поне парното на хижата няма грешка. Беше супер топло и приятно.

На другата сутрин се събудихме към 6-7. Някой правеше чай. Слязохме, облякохме се. И тръгнахме към върха. Времето днес вече се беше скофтило, колкото може да се скофти само времето нависоко. Виелица, минус 20 сутринта. И тук се намеси липсата на резултати от гугъл и прогнозата за времето. Чудех се какво да правя. В крайна сметка тръгнах. Зверска мъгла и въпреки че там е желон до желона, пак се обърквах на моменти. Ту затъвахме в сняг до кръста, ту се оказвахме на лед. Отвреме навреме малко като се отдръпнеше мъглата и виждах несвършващата огромна Рила. Отказах се около 10 пъти. Първият път на около 10 минути от хижата. После нагоре. Накрая имах чувството, че от бързото темпо, голямата денивелация и силния вятър не мога да дишам. Класическа паник атака. Не си усещах ръцете изобщо. В един момент, около 2 часа след хижата, стигнахме заслона – Еверест или Леденото езеро.

Беше затрупан от сняг и нямаше никой. Момчетата проправиха път с пикел. И, точно когато си мислех, че е заключен, се оказа, че не е. Вътре има одеала, дърва и печка. За спешни случаи е направен. Доколкото знам през лятото има хора. Пихме ром, ядохме шоколад и се разделихме на две – три момчета се качиха до горе с котки, ние, другите трима се прибрахме надолу, защото нямахме.

Но вероятно можеше и да успеем. Пиша това, защото Мусала звучи ужасно страшно за аматьори като мен. Но щом аз стигнах почти до там при такива условия, значи не е трудно. Обективно Мальовица, а може би дори Черни връх са по-сложни за изкачване. В планината не искам повече да се водя от предчувствия, защото си преча и се отказвам преди да съм опитала. Нямам търпение да стане малко по-хубаво времето. И наистина да кача този връх..

Монблан

Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Монблан

Как един парализиран българин изкачи Алпите

За приятелството, всеотдайността и екипното покоряване на върхове

На 8 септември 2009 г. 35 български алпинисти забиват националното знаме на връх Монблан, разделящ Франция от Италия. В тази новина няма нищо необичайно – върхът е висок 4810 м, климатът през това време от годината е благоприятен и покоряването на върха не е прекалено сложно изпитание за професионалните алпинисти. Пропуснатата подробност обаче е, че в групата присъства и парализираният Иван Кожухаров. След тежък инцидент някогашният опитен планинар се придвижва в инвалидна количка и все пак това не го спира да покори най-високия връх в Алпите с помощта на верните си приятели.


Иван пострадва на 1 август 1990 г., когато заедно с група алпинисти изкачват Алпите. Катерейки западната стена на връх Пти-Дрю, групата попада под огромен каменопад. Иван е тежко засегнат и остава инвалид за цял живот, придвижва се с инвалиден стол и не може да говори, а само шепти.


Подобен фатален инцидент би сломил почти всекиго. Иван обаче не се поддава на самосъжалението. Планината продължава да го вдъхновява, а приятелите му остават до него. Само 10 години по-късно той прави немислимото – успява да изкачи връх Мальовица (2729 м) в инвалидната си количка с помощта на другите алпинисти. Две години по-късно групата изкачва и Вихрен (2914 м), а през 2003 г. Иван лети с парапланер. През цялото време той не спира да планира покоряването на Монблан. Първият опит е направен на 23 септември 2007 г. Тогава обаче алпинистите успяват да стигнат само до Монблан дю Такюл (4248 м). Все още приятелите му не са наясно кой ще бъде най-удачният вариант за придвижването на Иван, срещат трудности с изкачването и се отказват да продължат до Монблан. Това обаче не спира Иван и той поема инициативата да намери спонсори, които да подпомогнат финансово начинанието.

Тренировките в България

Тренировките в България продължават. През януари тази година той покорява Мусала и преспива на открито. Температурата е минус 19 градуса. Иван няма усещане за студ и тогава направихме голяма грешка, от която се поучихме за следващото изкачване – преекипирахме го, навлякохме го с прекалено много дрехи и се оказа, че той всъщност няма усещане и за топлина, разказва неговият приятел Александър Шопов. Освен това става ясно, че инвалидната количка, оборудвана с леген отпред, който да предпазва Иван от снега, е подходяща за по-ниските върхове, но е неприложима за по-сериозните височини.
Групата се поучава от грешките си и започва да се подготвя за своята заветна цел – Монблан. Иван движи цялата организация. Свърза се с най-големия мобилен оператор в България и успява да договори спонсорство. В инициативата се включват и още много големи български фирми. Решава се, че той ще бъде придвижен догоре със спасителна шейна, която не е напълно подходяща, но пък върши много повече работа от инвалидната количка. Готовност да помогнат изявяват много млади алпинисти, някои от които изобщо не познават Иван. Дори се наложи селекция и много от желаещите трябваше да останат в България, разказва Шопов. Един от доброволците - Георги Георгиев, обяснява, че за рискованото пътешествие са използвани 1600 м въжета, които да подкрепят Иван по време на похода, изградени са 200 м парапети. Малко преди изкачването обаче пада лавина и част от парапетите са напълно разрушени. Доброволците бързо ги възстановяват и групата тръгва нагоре.


Шейната се тегли с противотежест – Иван е от едната страна на опорната точка, а от другата въжетата се дърпат от двама, трима или петима алпинисти в зависимост от стръмността на наклона. Част от групата се изкачва първа, за да изгради бивак на 4350 м височина, в който алпинистите ще спят, след като слязат от върха. Това се налага, защото след покоряването на върха групата няма да има време да слезе обратно по светло.

Рискът на приключението

През цялото време алпинистите са притиснати от времето, защото нито един лекар не може да каже дали Иван ще оцелее навън повече от 35 часа. Във всеки един момент можеше да се развали времето или да се влоши здравословното състояние на Иван, разказват алпинистите. Те отчитат риска от подхлъзване или скъсване на основното въже. Съществува и опасност от обезводняване, измръзване, преуморяване и изгаряне. За щастие това не се случва, Иван се чувства добре, а времето е благоприятно. Не случайно през цялото време в шейната с Иван се вози и иконата на Дева Мария.


Походът към върха е заснет от „Другата България”. Операторът обаче не е професионален алпинист и на един от планинарите – Петко Дотев, се налага да се преквалифицира в такъв, когато започва същинското изкачване. Той заснема колкото се може повече кадри от най-високата част. През цялото време се чудех дали да снимам или да помагам, защото в това начинание беше нужна помощ от всекиго, разказва Дотев.

Не безсмислено начинание, а сбъдната мечта

Някой би могъл да нарече това начинание напълно безсмислено, но всъщност то се гради на съвсем простички ценности като приятелство, като всеотдайност, казва Иван щастливо. Не е най-важното, че човек в количка се изкачи толкова високо, а че това беше едно колективно предизвикателство, с което дружно се справихме, добавя той. Според приятелите му е хубаво, когато хората с подобни проблеми покажат, че са способни на неща, които обикновеният човек не си е и представял.

Международното признание

След завръщането си от Монблан Иван получава изненадващ подарък - писмо от ООН. „Спортът позволява на хората с увреждания да постигат неща, които по-рано обществото е смятало за невъзможни. За да се подобрят условията в тази област, е важно да се повиши информираността и образованието, особено сред младежите по целия свят. За тази цел са необходими модели за подражание. Такъв модел за подражание е Иван Кожухаров.” Това пише в своето писмо Вилфред Лемке, специален съветник на ООН за „Спорта за развитие и мир”. Алпинистите са първите български спортисти, които получават такова високо признание от ООН.


Иван все още не е планирал следващото си приключение. Докато разказва историята си в пресклуба на БТА, вдъхновява един от присъстващите. Георги Василев, който от години живее на Хавайските острови, му предлага заедно да покорят нещо ново – вулканите на острова. Все още не е ясно кога ще се случи това. Засега Иван ще се върне обратно към обичайния си ритъм на живот. От инцидента насам той живее и работи в Швейцария и по собствените му думи по цял ден „тича” по задачи.

Ком-Емине

Ако имате 16 свободни дни през лятото и обичате да ходите... да ходите по цял ден... ако обичате да се скапвате от ходене... да куцате от ходене... и всичко останало.

Ходещото село

Днес е най-гадният ден в живота ми, заявява Стаси с категоричен тон на 26 юли. От половин час чака Бусчето на Беклемето - средата на една пустош без никакъв навес, а дъждът вали върху него.

Всъщност дъждът днес не е спирал да вали. Стаси е станал в 5 и е тръгнал заедно с другите в 6 от хижа „Ехо”. Влагата в гъстата мъгла постепенно е прерасла в дъжд, дъждът - в буря, бурята – в град, градът – в дъжд, дъждът – в досадни капки, досадните капки – в буря и накрая в цялата работа се е установил един равномерен гнусен ритъм, без изглед да престане някога. Стаси е минал през хижа „Козя стена” за закуска. Там изял една супа от гъби. Свалил мокрите си чорапи, разгледал съсредоточено клатушкащите се нокти и си сложил сухи чорапи. Обул си мокрите обувки. После всички тръгнали отново, без да виждат красивите гледки наоколо, всъщност без да виждат нищо, освен човека пред тях - разходка като в кофичка кисело мляко. А едва 10 минути били нужни на дъжда отгоре и локвите отдолу, за да престанат чорапите на Стаси да бъдат сухи.

Времето е единствената тема за разговор на чакащите Бусчето. Докато не става ясно, че То няма да дойде. Заради тъпия дъжд при разтоварването всички раници биха се намокрили. Така лишен от мечтите за нови сухи чорапи, Стаси ще трябва да потегли и ходи още 4 часа, извън предишните 4, докато дъждът на 26 юли спре. Ще обядва яйца на очи в хижа „Дерменка”, пошляпвайки в мокрите си обувки. Ще обяснява как на другия ден смърт от остра форма на кашлица му е в кърпа вързана, докато не изнерви възрастните наоколо. И после ще продължи към хижа „Добрила”. Ще стигне там след има-няма 12 часа ходене. И когато влезе в хижата, слънцето срамежливо ще се покаже зад облака и ще грейне с цялата си следдъждовна прелест. После ще дари зрителите си с необичайно червен залез, разлят по цялото небе, докато те перат чорапи, чакат ред за банята и лепят мехурите по краката си.

Стаси и другите зрители не са в планината по някакво задължение, ставането в 5, огромните дневни преходи и ходенето на всяка цена, независимо от атмосферните условия, са абсолютно доброволни. Те са комеминейци. Така се наричат хората, които минават пеша България по билото на Стара планина от връх Ком до нос Емине. Стаси е на 15 от Немската в София и е най-малкият участник тази година. Най-възрастна е Йорданка Шаламанова, на 71 години от Благоевград. Походът е едно движещо се село от петдесетима, където всичко е общо, възрастта няма значение, а йерархията е желязна.

Най-отпред ходи Начо, водачът на групата. Той е на 69 години и е минавал по този път над 60 пъти, но ги броят приятелите му - той не обича да говори за това. Тази година минава за втори път, първият е проверявал пътеките и изворите, за да подсигури групата. Дори е имало години, когато след като доведе групата до Емине, се връща обратно сам до селото си - някъде под Ботев. Но и за това не обича да говори. Всъщност Начо по принцип не обича да говори много. Редките случаи, когато взима думата, са, за да обясни на групата къде се намира, как се наричат върховете наоколо, да посочи откъде са тръгнали сутринта и къде ще стигнат вечерта. Той никога не изгубва пътя, дори в най-гъстата мъгла, дори когато няма маркировка. Прилича на индийски гуру с тъмната си кожа и гъстата бяла брада, стъпва леко все едно ходи по облачета, а често се движи съвсем бос, за да не изхабява подметките на туристическите си обувки.

След него върви Делка, организаторът, която се грижи за всичко – записване, такси, застраховки, маршрут, почивки, дори високата температура на участниците, обедното меню, часа за ставане, а често и за лягане. Тя е строга, но справедлива. И всеки, който не признава авторитета й, е просто глупак. Високо в планината демокрацията е изключена като форма на управление. Делка е връзката и с Васко от Пазарджик, който шофира Бусчето. То е особено важно, защото в него се намира втората раница на участника (с чисти дрехи и сухи чорапи), палатката, динята, евентуално бутилката мастика - въобще всичко, за което човек мечтае през деня, но е прекалено тежко за дневните преходи. В началото Бусчето идва през ден, защото първата половина от похода минава през по-недостъпни места, а след хижа „Тъжа” всяка вечер е с групата. Васко обикновено e кисел и винаги намира за какво да ти се скара, но това е само, защото съзнава важната си роля. Ако „Ком-Емине” беше „Плажът”, той щеше да е Леонардо Ди Каприо, който зарежда групата с храна и най-необходимото от цивилизования свят. Той е връзката с магазина в селата под билото и човекът, който създава хаос с появяването си в него. Васко вади тефтера, в който записва поръчките на комеминейците вече 10 години, и започва едно безкрайно изброяване: 200 гр. сирене, 3 домата, 2 краставици, буркан лютеница, един пастет... Всичко се пакетира в плик с името на участника и сумата, която дължи. Васко приема само поръчки с имена, които познава. Нищо необичайно, никакви излишни глезотии не влизат в тефтера, за да не се усложняват нещата.

Последен върви Илия, спасителят на групата. Дълги години е помагал на лекарката на похода и вече самият той е почти лекар. Грижи се предимно за стъпалата на участниците, които страдат най-много от голямото ходене. Методите на лечение са примитивни, но успешни. Когато някой изостане толкова, че стигне Илийката, той изсвирва на Делка, групата спира и човекът минава най-отпред. Движещото се село се ръководи от хуманни принципи. Най-бавният – било заради възраст, било заради рана или настинка, е най-отпред, той определя темпото. И Делка е непреклонна – никой не минава пред него. Така става възможно всички да изминат Пътя.

Между Делка и Илийката са всички останали. Младите се движат по-назад и слушат музика от мощна колона, закачена на раницата на един от участниците. Наоколо дори се танцува, въпреки че изкачването понякога е много гадно. В тази групичка, създадена в голямата група, хората са на възраст между 15 и 35, но се разбират чудесно. И тези кални, мърляви лица наоколо, чиито усти ръфат направо салама и ядат течния шоколад с пръсти не принадлежат на някакви клошари, а напротив. Трудно е за вярване, но тук учениците са от немската, студентите учат медицина, икономика, право, математика у нас и в чужбина, групата си има дори докорант от Харвард. В тази затворена общност всички се приемат взаимно и бързо се превръщат в приятели стига да се държат що годе адекватно. Място за интриги и клюки няма, защото всички са заедно постоянно, дори вечер, когато като кебапчета се нареждат един до друг на поляната в спалните чували.

Промените у комеминееца са гарантирани и то не само външните. Освен че почернява нелепо на раница, сандали и лейкопласт, човек пораства, става по-отговорен. И се научава да оценява някакви неща, които досега са му били абсолютна даденост. Като например топлата баня или дори просто наличието на баня или пластмасовата купа, в която да се нареже салата, или малко сол от услужлив хижар или вода, в която няма кал от реката или музиката в края на деня, каквато и да било музика...

Вие сте луди, просто не сте в ред, по-добре се откажете, докато е време, е казала Делка полу на майтап, полу насериозно при официалното запознаване на хижа „Ком”. Според нея всичките 600 км. не се минават от трезви хора. Но тези куцукащи вечер около хижите туристи са същите, които танцуват по баирите на другия ден. Сблъсъкът между болка и движение е почти толкова силен колкото между етикетите луд и трезвен. Тук хората може да не са в ред, но със сигурност са щастливи през тези 16 дни. И когато към 10 вечерта на 26 юли питаме Стаси дали онова за най-гадния ден е сериозно, той вече е забравил въобще за какво става въпрос и дори не ни удостоява с отговор.

Вихрен

Стартирахме изкачването в 10 ч. от хижа "Вихрен", след като спахме една нощ в Банско. Пътят от Банско до хижата е доста добре поддържан за толкова високопланински път и не би трябвало да се притеснявате за колата си дори да е нова и хубава. Не мисля, че е невъзможно човек да се качи и пеш по него /май има и маркирана пътека, но трябва да се пита в Банско/. Освен това движението е засилено и стопът със сигурност върви. За хората, които са карали ски там, това е пътят към пистата с една отбивка вдясно, на която обаче не съм сигурна дали има табела. Но би трябвало. Пътят е около половин час с кола, дори по-малко. Преди хижата, минахме през Байкушевата мура - най-старото иглолистно дърво в държавата и едно от най-старите дървета в света. Тя е на около 15 минути пеша преди хижата, вдясно от пътя.

Колата се паркира преди хижата, защото паркингът горе е малък. Иначе самата хижа изглежда занемареничка, но пък е голяма. А от краткия разговор, който проведохме с хижаря, излиза, че той е доста готин, а това е най-важното.

Следва ходенето. Не е дълго, около 3 часа, но пък маршрутът е доста каменист, особено в последната част, а наклонът е голям. Добре маркирано е и човек много трудно би се объркал. По пътя срещнахме адски много хора, почти половината - чужденци, дори някакъв into-the-wild англичанин /на снимката/, тръгнал с колело от Виена посока Индия. Аз бях по кецове и не съм имала проблеми, но туристическите обувки може би са по-добър вариант за тази част на планината. Горе е адски красиво и абсолютно оправдава последната част от маршрута, която е около половин час по почти несъществуваща пътечка по хлъзгави камъни, без никаква растителност. Времето беше хубаво и горе дори нямаше вятър. Но по пътя яке, спиращо вятъра, си трябва.

Слязохме от другата страна. Това е и пътят за Кончето, където обаче не отидохме. От тази страна е дори по-стръмно и определено по-хлъзгаво. Като камъните свършат, има две възможности - да се продължи напред и нагоре към следващия връх /посока Кончето и хижа Яворов/ или надясно - към Казаните. Ние избрахме втората, като държахме пътя за хижа "Вихрен".

По стъпките на Бенковски

Опияняващата сила на ходенето в планината

Националният поход „По стъпките на Бенковски” се посвещава на 134-годишнината от смъртта на Георги Бенковски. Туристите преминават през последната – фатална отсечка на Хвърковатата чета, като посещават всички исторически места и природни забележителности на Средна гора и част от националния парк „Централен Балкан” – Златишко-Тетевенската планина. Походът е петдневен – от 21 до 25 май, тръгва се от Панагюрище и се стига до Рибарица, като за това време се изминават над 100 км в изкачване и слизане от Средна гора в Стара планина, от връх на връх. Минава се през с. Оборище, хижа "Сакарджа", възрожденското селце Петрич, с. Буново, хижа „Чавдар”, връх Баба, хижа „Стражата”, с. Ямна, Кордела и на последния ден се стига Костина, местност край Рибарица.

Това е всичко, което знаем за този поход, когато 6 приятели се записваме за него в началото на май. Ходили сме из Стара планина, но има толкова много места, които още не сме посетили, а с водач е хем по-сигурно, хем няма как да ни домързи в последния момент и плановете да се разпаднат. Когато една ранна сутрин пристигаме в Панагюрище, след 2 часа пътуване на пътеката в препълнен „Чавдар”, няма как да не се учудим. Ние сме най-младите, а всички други са от различни туристически дружества от цялата страна и се познават. Включваме се в обща снимка малко притеснени, че не сме попаднали на правилното място. Но са ни нужни само няколко часа, за да разберем, че сме точно там, където трябва.

Походът е сериозно изпитание за хора като нас, разделящи времето си между компютъра, учебника, пейка в парка и евентуално някой и друг бар. Още от старта ни чака огромен стръмен баир и докато задъхани си проправяме път нагоре, си даваме сметка, че за пръв път от толкова време всичко около нас е напълно полезно за здравето - няма облъчване, няма изкуствена светлина, няма цигарен дим. А само природа и движение.

Движение в ритъма на сърцето

Обикновено, когато малка компания качваме някой връх, се изсилваме нагоре, веднага се изморяваме, задъхваме се, спираме често, ядем постоянно. Тук правилата са различни – не се ходи бързо, но пък човек се движи с постоянно темпо, зададено от най-бавния, който ходи най-отпред, зад водача, спира се много рядко и само за „минутка”. А „минутката” на водача Делка Кавъркова няма нищо общо с астрономическата. Туристът има време да се обърне с лице към изминатия път, да поеме дълбоко въздух два пъти и вече трябва да тръгва отново. Въпреки че на ден изминаваме по 30-40 км, въпреки почти казармените правила и липсата на почивка не се изморяваме. Това е, защото неусетно човек наглася крачката си към ритъма на сърцето и то не се натоварва, обяснява Кати Дочева, ръководител на похода. Тя е от Етрополе, постоянно е в планината и като останалите планинари тук изглежда с поне 15 години по-млада.

Без възраст

Постоянно се учудваме, когато някой с вид на не повече от 40 години започва да разказва за внучетата си и казва реалната си възраст. Не вярваме, спорим, искаме лични карти за доказателство и дори когато ги получаваме, не можем да повярваме. Въпреки че разликата, която ни дели с повечето планинари, е от около 40 години, нямаме никакъв проблем с общуването. А и далеч не можем да се похвалим с най-добра физическа подготовка. Освен свежите лица, спокойните характери, неизменните усмивки всички имат невероятно стегнати тела. И никой никога не се изморява. Поне не си го признава. Въпреки че повечето участници са далеч от модерните течения в големите градове, те несъзнателно следват най-актуалните правила – тези на природосъобразния начин на живот. Освен че усилено спортуват, почти никой не пуши, не пият кафе, а чай, ядат много плодове и зеленчуци, рядко месо, стават рано, лягат рано. Не мога да повярвам, че продължавам да съм в България, с връстници на онези хора, които биха вдигнали скандал в автобуса, ако не им освободя достатъчно бързо място, които биха зацъкали с уста при вида на целуващи се младежи, които биха се обадили в полицията само ако пуснем малко по-силно музиката. Тук, в планината, възрастта няма значение.

Безценен опит

В същото време опитът е безценен. Делка Кавъркова е завършила алпинизъм, туризъм и ориентиране в НСА и, наистина, при нея объркване на пътя няма. Дори когато пътеката е обрасла и трябва сами да си поправяме път през шубраците. Твърди, че е достатъчно да разгледа една карта за няколко минути, за да се оправи безпогрешно в която и да е планина, във и извън България. Тя е и организатор и водач на републиканския поход Ком-Емине и нашият „мъничък” поход представлява просто малко гъделичкане на стъпалата за нея. За повечето хора наоколо Ком-Емине е „върхът” в планинарството. Почти всички наоколо са го минавали и не спират да разказват истории за палатки, огньове, китари, гледки, пътечки, мазоли...

Единственият проблем, който нарушава представата за рай, е хигиената. За 5 дни спим на 4 хижи, които са сравнително поддържани и хубави, но топлата вода свършва бързо, има само по една баня, която трудно стига за 30 човека. А след цял ден ходене, в пек и дъжд, и град последното, което му се иска на човек, е да се къпе със студена вода за не повече от минута. Неприятното усещане обаче бързо минава, общите стаи в хижите са достатъчно топли, за да се загреем. Хапваме набързо и денят приключва към 22 ч. На следващата сутрин се размърдваме бодро към 5,30 ч с усещане за свежест. А само час по-късно вече чуваме свирката на Делка, която ни привиква да тръгваме, малко преди изгрева на Слънцето. Самото ходене е пристрастяващо, както и усещането за множество, което се движи в един ритъм. Пет дни след като сме тръгнали нагоре по първия баир, не мога да повярвам, че всичко е свършило толкова бързо и дори не усещам умора в краката си. Имам чувството, че мога да продължа да ходя така с години.

Марагидик

Връх Марагидик /или Русалка, както неясно защо го пишат по картите/ се намира над град Априлци в Централна Стара планина. Наострен е като коронка и отдалеч прилича повече на връх в Алпите, отколкото на някой от съседните му заоблени възвишения. Качвала съм се до там преди 5 години, но така и не стигнахме самия връх. Въпреки това, до преди дни живях в заблудата, че съм го покорила. Нищо подобно, когато в петък започнахме изкачването тепърва ми предстояха най-красивите гледки на света, за които бях тотално неподготвена.

Маршрутът от Априлци не е прекалено тежък, има маркировка навсякъде и дори сам човек не може да се обърка. Диви животни или няма, или упорито бягаха от нас. Не ни преследваха мечки, вълци и отровни змии, както аз през цялото време тайничко очаквах. Тръгнахме към 9, като един камион ни извози до края на пътя. Последваха около 3 часа изкачване в гората, по неголям наклон. Спирахме често и въпреки това стигнахме много по-бързо, отколкото очаквахме. За 5 човека имахме само литър и половина вода /притеснително малко количество в сравнение с домашната ракия, която надвишаваше три литра/. Гората свърши и продължихме по поляни, обсипани тук таме с преспи сняг, пред които се снимахме гордо, за да изглежда изкачването ни по-така.

Местността след края на гората се нарича „Табите”. Криволичещ планински път, или там както се казва изпотъпканата трева, по която може да мине само джип, ни отведе до хижа „Тъжа”. Хижичката е малка, грозна и не особено чиста, но затова пък посрещането ни беше страхотно. Бяхме първите за деня и двамата хижаря искрено ни се зарадваха. Оказа се, че цялата хижа е запазена за някакви други големи компании, но хижарят Чочо изтърси: „От хижа, и от гробище не се връща” и ни каза, че ще ни намери легла. Този Чочо явно е хижар-селебрити сред планинарите в България. На всички, които споменах, че съм била там, кимваха заговорнически и казваха „Аааама „Тъжа” ли бе, аз чух, че Чочо от „Рай” се е преместил там”.

„Тъжа” е на два етажа, ние спахме на първия в малка отделена стаичка. Другото е една огромна стая с двуетажни легла. Нашата стая имаше само един минус – беше по-студена от общата, но пък имахме по 4, а не по 3 одеала и никой не хъркаше над главите ни. По чаршафите човек може да открие доста неща от предишните туристи, но пък гарантирано си толкова изморен, че лягаш с дрехите и нищо повече не те интересува.

Седнахме в общото помещение да ядем /изядох килограми хляб, лютеница, шпеков салам и домати/. Лека полека хижата почна да се пълни, а ние презаредихме силите си. Потеглихме към Кадемлийското пръскало. Намира се на около час път от хижата и е уникално красиво.

Като по поръчка заваля дъжд и прерасна в град, малко след като тръгнахме натам. Но извадихме дъждобраните и необезпокоявано продължихме с вид на статисти от реклама на Дурекс. Единственият проблем се оказа рекичката, обичайно миниатюрна, но през пролетта – прекалено пълноводна. Момчетата я прескочиха без усилия, но нас ни беше страх. Наложи се да се връщаме половин час назад, за да минем по моста. И точно когато отчаяно тръгнахме натам, видяхме как един джип я прекосява. Срам, не срам – стопирахме. Вътре приятно чуждестранно семейство веднага ни влязоха в положението. Жената излезе в дъжда, за да ни освободи място. Мъжът обърна джипа, мина през реката, остави ни, и пак обърна. Най-краткият стоп в живота ми...

Прибрахме се в хижата, мокри и ужасно изморени, точно преди дъждът да се усили и да прерасне в същинска планинска буря. Вътре вече беше толкова пълно в общото помещение, че едва намерихме 5 места да седнем. Изкъпахме се в банята. Баня силно казано, де. Защото както е тоалетната, просто над нея има миниатюрен душ. Водата обаче беше гореща и с нови сили седнахме да изядем поредното огромно количество храна /и да изпием предвидената ракия/. Няколко часа по-късно успях да се отлепя от стола, излазих да си измия зъбите и припаднах от умора в леглото.

Спах непробудно. С едно изключение. Събудих се по едно време, задушавана от кашлица. Изкашлях цялата софийска мръсотия, насъбрана в дробовете ми и заспах пак. Пак непробудно.

Въпреки че някакви хора говореха, хъркаха, кашляха, смееха се и изобщо вдигаха шум, станах в 9, разбудена от “Desert rose” на Стинг, честно. Красотата през прозореца беше убийствена. Сутрин в планината толкова нависоко не може да бъде описана в никой блог. Трябва да бъде изживяна.

Преядохме с филии, намазани със сладко от зелени домати. Пихме чай и потеглихме към върха. Безкрайни поляни ни деляха от него. Една след друга се появяваха точно, когато мислехме, че вече сме стигнали. Задъхани стигнахме след час, час и половина. Минах първа, защото само аз не бях ходила, а традицията е такава. Зави ми се свят. От ляво Северна България, от дясно – Южна, а аз вървя по козя пътечка по средата. Гледката...


Хора, ходете в планините!