Невидимите жители на Косово

Съществуват две държави, наричат се Сърбия и Косово. Не ме интересуват мненията за това, нито ме интересува дали някой признава Косово или не. Не съм сигурна колко души са наясно с реалността и с всичко, което се случва в истинските животи на хората в тези две държави… отвъд телевизионните екрани, отвъд вестникарските статии или разговорите по кафенетата. Но има едно нещо, за което съм сигурна, че повечето от вас си нямат и идея - това, което се случва по

дестинацията Белград – Прищина

Вероятно повечето от вас дори не знаят, че подобна автобусна линия съществува… и че 4 автобуса оперират ежедневно по нея. Съпругът ми ги ползва на всеки 15 дни. Не защото иска, а защото е задължен.

Моят приятел Alban Muja публикува карта, която показва къде е Косово, до кои държави жителите на Косово могат да пътуват без виза, както и онези до които не могат да пътуват…

(Червената точка е Косово, ЧЕРНИТЕ държави са онези, до които косовските граждани могат да пътуват без виза, БЕЛИТЕ - онези, до които не могат да пътуват без специална покана или специална причина, като в някои страни, например, Испания, Русия, Бразилия и много други, гражданите на Косово не могат да пътуват изобщо, дори и със специална покана).

...разбира се, вторите са много по-добре представени. И така, гледайки в картата, виждах много повече от нарисуваните линийки, които представляваха граници… Виждах себе си измежду тези линии, видях и всички вас… Ние сме се оставили да бъдем заловени, заслепени, с вързани ръце… Единственото, което ни е останало, са думите.

Защо съпругът ми пътува на всеки 15 дни от Нови Сад до Прищина и обратно?

Разрешено е да влизаш в Сърбия с косовски документи. На границата получаваш една глупава бяла хартийка, на която пише, че ти е разрешено да останеш в Сърбия 15 дни. Ако превишиш този срок, наказанието е глоба от 500 евро и забрана за влизане за 6 месеца или повече, или, за да сме съвсем 'прецизни', колкото и каквото те си пожелаят. Тази процедура не е описана в нито един закон или друг официален документ. Това е закон, за който никой не знае и с който никой не е запознат, въпреки това той се изпълнява, особено на границата Мердаре. С влизането си в Сърбия, жителите на Косово стават невидими, защото никой закон, или институция не носят отговорност за тях. Ако имат нужда от помощ или ако тяхната безопасност е застрашена - Бог се грижи за тях.

Съпругът ми, Байрам Кафу Киноли, е невидим. 

Осъзнах това отдавна, и въпреки всичко, ние се обичаме. Оженихме се миналия юли, имахме 80 гости, кумове, свидетели и вместо пред Бога, се оженихме пред Боб (Марли).

Подписахме хартийка, направена от нашите приятели и за нас това беше единственият начин да удостоверим брака си!

Можехме да се оженим в Косово, но такъв брак не би бил признат в Сърбия. В Сърбия нямаме право да се женим, понеже косовските лични документи са невалидни, или както те казват –

несъществуващ документ.

Така, ако утре станем родители, не бихме могли да докажем кой е бащата – защото мъжът ми е невидим и защото не съществува. А нашето дете, последното, което носи вина, би било извънбрачно.

Това не ми се струва смешно, нито тъжно. Струва ми се жалко. Не е честно.

Какво да направя? Не знам. Като начало, написах тази история.

Съпругът ми се върна от Косово преди 3 дни, имаме още 12 преди заминаването му.

Не знам дали забелязахте, че ругая много, докато пиша това. Превърнах проклятията в невидими думи. Предполагам, имам право на това…

(Текстът е написан от Милица Киноли Милович. Превеждам го с нейно разрешение.)