В тайния подземен град на Тито

Представете си безкраен коридор, който се върти в кръг и неусетно свършва там, където започва. Представете си по цялото му протежение стотици еднакви миниатюрни стаи вляво - гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Празни стени. Представете си ярка изкуствена светлина, а после пълна тъмнина, тежък въздух. Далечен звук от радио.

Тук щяхте да се намирате, ако бяхте от 350-те души, избран антураж на югославския лидер Йосип Броз - Тито, а на света беше настъпила ядрена криза, земята беше смъртно опасна, просмукана от радиация. Подземният град, разположен на площ 6500 кв.м., е строен в продължение на 26 години и целта е била да бъде свръхобезопасен от външната среда. През всички тези години в градчето до него - Конич, Босна и Херцеговина, никой не е подозирал какво се случва, това е било най-голямата военна тайна на Югославия. Решено е да бъде именно там, в сърцевината на Босна, заради стръмния, на места непристъпен планински терен. За бункера, наричан още ARK D-0, са знаели само Тито и най-приближените му политици и военни. Местоположението му е разкрито години след като върховният лидер умира (впрочем от естествена смърт) - в началото на войната през 1992 г. Но и до днес мястото не е популярно, а широката общественост в Босна и Сърбия не знае за него.

Project Biennial 

На 24 април бях там. Не съм от антуража на Тито и няма ядрена криза. Но пък има интересна изложба за съвременно изкуство, която се провежда на всеки две години. Нарича се Project Biennial и продължава до 24 октомври. Има специално разписание и е необходимо предварително едноседмично предизвестие, вероятно защото околието все още е военна база и е с ограничен достъп.

В изложбата участват артисти от Босна, Сърбия, Албания, Австрия, Италия, Словения (конкретно - група Лайбах с проект на тема Хитлер и Балканите), има и поне две български имена - Лъчезар Бояджиев и Правдолюб Иванов.

Мястото е неописуемо, страшно, абсурдно, задушно. Идеално за провокативно съвременно изкуство. Артистите са се разположили из стаите и са ги изпълнили с послания. Например, в едната част на коридора се чува шум от деца, които си играят, чува се топка, смях, крясъци, плач, птици, отново смях. Звуците прелитат около човек и той без да се замисли много-много, решава, че просто се намира близо до изхода. С увеличаването на звука обаче разбира, че в една от стаите е оставен касетофон и всичко е на запис, а той е навлязъл дори по-дълбоко в подземието. Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и са създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация.

Всичко, освен всичко, което има значение

Освен всички стаи, вътре има кухня, зала за дезинфекция, бани и тоалетни, канцеларии, 2 конферентни зали и луксозен втори етаж, в който са щяли да се помещават Тито и съпругата му Йованка. Има изобщо всичко, от което човек би се нуждаел, за да преживее 6 месеца вътре. Освен слънце, природа и нормален въздух. Или иначе казано - всичко, освен всичко, което има значение.

Например, из цялото подземие във всяка стая са разпръснати червени телефони. Но за какво ли биха послужили те, ако нямаше живот навън? На кого бихте се обадили в един разрушен свят? Може би са предвидени за вътрешно ползване. Сигурно жителите на подземния град биха си звъняли един на друг, ако нямат време да се видят лично...

Егоизъм, граничещ с лудост

За разлика от повечето туристически забележителности на Босна тази не ти припомня войната от 90-те. Тук ти се припомня човешката глупост, параноя. Егоизъм, толкова краен, че граничещ с лудост. Защото какво в крайна сметка биха постигнали тези 350 души през месеците на ядрена криза? Какво ли би минавало през главите им? Затворени там долу, неясно до кога, вцепенени в ужас от света навън, задушавани от света долу. Постепенна загуба на въздух, постепенна загуба на разсъдък...

Конич се намира в средата между двата най-посещавани от туристите градове на Босна и Херцеговина – столицата Сараево и красивия град Мостар.

Входа на тунела, който би се херметизирал в случай на ядрена криза.

Навътре в тъмната част на тунела.

Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация. 

Джендър чувствителен комунистически лозунг.

Конферентна зала.

Спалнята на Тито.

В една от по-луксозните стаи.

Кислородни маски в банята.

Пречиствателни устройства.

Текстът оригинално е публикуван в Капитал Лайт.

Ислямски феминизъм

една от ранните корици на иранското списание Занан

Положението на жените в мюсюлманските общества е в основата на големия дебат за реформирането на религията. Широко възприето е разбирането, че ислямът е несъвместим с равноправието между половете. Жените като потискани жертви на женомразка религия, подлагани на насилствени бракове, в които нямат никакви права, насилствено забулвани, убивани заради семейна чест, генитално осакатявани... Всички тези практики сякаш са изконна част от Корана – насърчавани и защитавани от него. Но дали е така наистина? През последните 20 години едно ново учение придобива популярност в ислямския свят, но остава почти непознато извън него – жени-учени препрочитат Корана и използват придобитите знания като научно доказателство за това, че могат да бъдат равноправни членове на своите общества. Те не оспорват сакралността на Корана, а проучват срока на годност на неговите интерпретации. Тяхната цел е жените най-после да бъдат въвлечени в тълкуването на свещените текстове - процес, който в продължение на векове е бил запазен само за мъже.

Това движение се нарича ислямски феминизъм. На мнозина вероятно звучи като оксиморон, но този феномен печели последователки в мюсюлманските общества както в Европа и САЩ, така и на места като Иран, Пакистан, Мароко и Саудитска Арабия. В контекста на глобалния дебат за тероризма, ислямизма и реформиране на исляма, поривът на вярващите мюсюлманки да получат равни права в обществата си благодарение на своята религия, а не въпреки нея, може да се окаже от ключово значение.

Не е ясно кой пръв въвежда термина ислямски феминизъм, но той почва да се появява в края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава в Малайзия групата "Сестри в исляма" се фокусира върху изследвания на ислямския закон и, конкретно, онези части от Корана, използвани за оправдание на домашното насилие, полигамията, по-ниското положение на жените като свидетели в съдебния процес и др. Малко по-късно две подобни организации стават активни в Индия.

По това време е публикувана и книгата на мароканската писателка и социоложка Фетима Мерниси "Булото и мъжкия елит – феминистка интерпретация на исляма". Мерниси тръгва по следите на някои особено мизогинистки хадиси (устни предания за живота и учението на пророка Мохамед, по-късно написани като нормативни текстове) и доказва тяхната неистинност. Според нея нито Корана, нито ученията на пророка са отговорни за нарушаването на правата на жените, а причината се крие в това, че тези права са в конфликт с интересите на мъжкия елит.

През 1992 г. в Техеран иранската журналистка Шахла Шеркат започва издаването на списание "Занан" (в превод "жени"). Списанието обсъжда феминизма в рамките на ислямския дискурс. Списанието е закрито през 2008 г. по време на управлението на Махмуд Ахмадинеджад. Според новините от Иран, причината е, че то представлявало "заплаха за психологическата сигурност на обществото", тъй като показвало иранските жени в "черна светлина". Списанието започва да излиза отново през май 2014 г.

Кой мрази жените

Чрез контра анализ на основните свещени текстове ислямските феминистки се стремят да разширят правата на жените. Например, американката от пакистански произход Рифат Хасан убедително опровергава с аргументи, базирани върху Корана, основните клишета, ползвани като доказателство за превъзходството на мъжа над жената - че първото божие творение е мъж и че жена е причината за изгонването на мъжа от Едем. Пакистанката Асма Барлас също отхвърля твърдението, че концепцията за първородния грях е част от исляма. Тя дори отива по-далеч, пишейки, че разбирането за секса като нечист и за жените като сексуално покваряващи е възприета от мюсюлманските патриарси не от друго място, а от християнството и юдаизма. Фатима Мерниси изследва произхода на женомразките хадиси, които се ползват, за да бъдат държани жените далеч от политиката, като например: "Онези, които поверяват работите си на жена, никога няма да видят просперитет" и доказва тяхната неавтентичност. Ислямските феминистки дават за пример също жени, чиито мнения по политически въпроси са високо ценени в началото на исляма – като съпругата на пророка Мохамед Аиша и дъщеря му Фатима.

Имам(е) революция

Друга голяма тема, която някоя от ислямските феминистки си позволяват да отключат, е тази за правото на жените да бъдат имами. Според онези, които споделят тази идея, както Коранът, така и един от хадисите разрешават на жените да водят молитви, а забраната за това се е появила в резултат на сексизма на Средновековието и патриархалните интерпретации на религиозните текстове и не е част от ранния ислям. Макар подобна идея да звучи твърде революционно (впрочем не само в ислямския свят, но и в християнския), в последните години има случаи, в които жени са водили молитви в Южна Африка, Турция, Мароко и Китай.

Една от победите на активистките за женски права в Мароко е промяната на Семейния кодекс (Мудауана) през 2004 г. Направени са над 100 изменения, сред които въвеждане на споделена семейна отговорност между съпрузите, елиминиране на принципа за подчинение на съпруга, 18 години става минималната възраст за встъпване в брак, въведени са нови процедури за развод според принципите за половото равенство и др.


Дискриминация отвътре и отвън

Същевременно в ислямската феминистка литература не се пести критика към западния свят и феминистките течения, които възприемат тенденцията да виктимизират жените от т.нар. ислямски свят. Ислямските феминистки днес са изправени пред двойна дискриминация - една от вътре, от обществата, в които живеят и втора - от външния свят. Според Рифат Хасан будните мюсюлманки в днешния свят, които се борят да запазят своята религиозна идентичност и лична независимост, са изправени едновременно пред два врага - неотстъпчивостта на ислямския традиционализъм и империализма на западната светска култура.

Ислямските феминистки "вкъщи" биват определяни като агентки на западния свят и поставяни в изолация. Така, избирайки борбата за полово равноправие, те могат да се отдалечат от своята култура. Именно там е причината много учени да смятат, че единственият начин да се постигнат повече права за жените е чрез "алтернативна ислямизация", чрез реформиране на Шариата – че едно ислямско движение може да мобилизира масова подкрепа само когато е в хармония с религиозните разбирания на огромното мнозинство от мюсюлманите, доказвайки, че половото равноправие не е чужда западна идея.

Същевременно много научни статии говорят за усещане за изолация или поне за липса на приемане в светския свят, представителките на ислямския феминизъм твърдят, че често се оказват представяни от западните феминистки като жертви, като безгласни обекти, като част от потискана хомогенна група, без никакъв по-задълбочен анализ.

Булото на бунта

Въпросът за забулването е добър пример за горното. Дали жените, които се забулват винаги са безсилни жертви на своята религия, както често биват възприемани в западния свят или изпод булото биха могли да прозират редица други по-комплексни причини? И тук идва отговорът на ислямските феминистки.

Например, Садия Шаикх от Южна Африка. Според Шаикх една жена може да избере да покрива лицето си поради разнообразни причини, много от които съвсем независими от религията. Например, булото може да бъде символ на съпротива срещу колониалните традиции, може да бъде желание за утвърждаване на идентичност, която комбинира модерност и традиция, може да е знак за резистентност срещу западното консуматорство или пък отхвърляне на патриархалното приоритизиране на физическата и сексуална привлекателност у жените. Или, по думите на словенския философ Славой Жижек - изборът на една жена да се покрие може да е и ясен знак, че тя просто отказва да участва в онази игра, в която жените поставят тялото си на разположение за сексуално прелъстяване.

Амина Уадуд, например, една от най-изтъкнатите изследователки на исляма, не възприема хиджаба като религиозен дълг, а като публично деклариране на идентичност. И макар че самата тя носи такъв от 30 години, е категорична, че сама е избрала това, без да счита, че има някаква божествена заповед, която да й го налага. За Уадуд "хиджабът на принудата и хиджабът на свободния избор изглеждат еднакво, хиджабът на потисничеството и хиджабът на освобождението – също".

Така, ако отворим съзнанията си и потърсим различните причини, които се крият зад този почти непознат за нас феномен, ще се натъкнем и на бунтарство, и на противоречия, а не просто на монолитна виктимизация на жените. И този пример не се отнася просто до светското разбиране на булото, но до редица други въпроси, свързани с положението на жените-мюсюлманки.

Революция е в женски род

Ислямските феминистки, академици, журналистки и активистки, третират религията не като пречка пред упражняването на своите права, а напротив – като инструмент, чрез който могат да деполяризират патриархалните си общества, оспорвайки основите на този патриархат. Според тях причината правата на жените често да са на заден план се корени в това, че интерпретаторите на исляма винаги са били мъже. Така, когато говорим за "ислямски" начин на мислене, поведение, култура, традиции, всъщност имаме предвид начина на мислене на един малък мъжки елит.

Потенциалът на движение като ислямския феминизъм е огромен. Той може да промени живота не само на жените, но и исляма като цяло. Може да освободи вярващите мюсюлманки от невъзможния избор между мюсюлманската им идентичност и вярата им в половото равноправие. Депатриархализацията на Корана би била от полза и за правата на гей-хората в мюсюлманските общества, които днес също търпят редица ограничения. Би могла да бъде от решаващо значение и за отърсването на мъжете-мюсюлмани от наложените им социални роли, коренящи се в несправедливост и агресия. А всъщност, равнопоставеността на жените може да спомогне за освобождаване на самия Коран от доминираните от мъжете тълкувания, които, в крайна сметка, безусловно ограничават неговия духовен потенциал.

Успехите на ислямския феминизъм биха били и добър урок и за международната общност. Опростено казано – малко вероятно е ислямът да се модернизира и положението на жените в мюсюлманските общества да се подобри, защото бял мъж-християнин от Западна Европа е казал по CNN, че това трябва да се случи. Но когато подобно искане идва от все повече жени, които сами се овластяват, отърсвайки се от предопределената им роля на жертви, то тогава подобни искания почват да звучат с необикновена сила и убедителност.

Публикувано в Капитал.

За неосъзнаваната патриархалност на обществото в контекста на блажната боя

На 24 юли тази година в Пловдив 21-годишната Нона Славова беше залята с няколко литра блажна алкидна боя от бившия си интимен партньор Петър Бакалски и двама негови приятели. Извършителите заснеха постъпката си и споделиха видеото в интернет. Младата жена беше приета в болница, където беше установено, че боята е на химическа основа и е опасна за здравето й. Дни след случилото се тя беше със замъглено зрение, алергии по цялото тяло и рани на главата. Междувременно случаят привлече медийно внимание.

Пред журналисти Бакалски заяви, че намира постъпката си за уместна и че не съжалява за нея, защото тя се явява отмъщение за изневери на Нона Славова. В съобщения до медиите организации за защита от насилие, основано на пола

осъдиха престъплението и го определиха като престъпление от омраза

Това определение предизвика неразбиране и редица негативни коментари.

Защо се плашим да признаем, че когато един мъж брутално наказва бившата си приятелка, изсипвайки кофа блажна боя върху лицето й, докато нацията одобрително кима с глава или я извръща настрани, това е престъпление от омраза? Дали признанието, че насилието срещу жени е базирано върху пола им, означава да признаем систематичния и широко разпространен характер на тази категория престъпления? Дали това няма да подчертае колко важна е ролята на установените отношения на власт и подчинение между мъжете и жените? Преди да продължим обаче трябва да изясним какво всъщност представляват престъпленията от омраза – термин, преведен от английското "hate crimes", който често остава недоразбран.

Това са онези наказуеми деяния, извършени с оглед на определен признак, който жертвата притежава – раса, етническа принадлежност, религия, сексуална ориентация, пол и т.н. Оттук и полово базираното насилие е вид престъпление от омраза. Както расово мотивираното насилие търси да постави някого "на мястото му", сиреч да съхрани определени символни граници между "расите", така и полово базираното насилие търси да стори същото, но по отношение на жените.

Тестът е: би ли било деянието при същите обстоятелства извършено спрямо мъж от жена?

Социално полът се конструира чрез норми за поведението и външния вид. Стереотипите на тези норми са живи и публично известни – мъжът е активен, доминантен, властен, богат; жената е пасивна, подчинена, изпълняваща, загрижена за външния си вид, от който черпи единствената си социално приемлива сила - сексапила.

Сексистките модели и следващите от тях механизми за третиране на жените са популярни не само сред отделни индивиди или социални групи, те продължават да бъдат дори експлицитно изразявани в българското законодателство.

Например, жените са лишени от правото да дадат своето фамилно име на съпрузите и децата си, лишени са и от възможността да упражняват определени професии без оглед на индивидуалните им качества (справка - Наредба № 7 за вредните и тежките работи, забранени за извършване от жени). Тези модели са подкрепяни и присъстват във властовите структури. Например, през август в отговор на въпрос какво мисли за възможността жена да се кандидатира за лидер на БСП депутатът Кирил Добрев каза: "Жените ги предпочитам за други работи". Преведено, това означава, че жените могат да са само сексуални обекти, а не субекти на политическа власт.

През юни попитан дали е готов отново да бъде премиер, Бойко Борисов заяви, че няма по-опитен от него и побърза да онагледи твърдението си: "Така, както през зимно време не дават на жена да кара кола, а се качва този, който е най-добър шофьор." Отново – когато е трудно, контролът не се "дава" на жена; въобще, контролът жена не може да го има, ако някой не й го позволи. От мъжа, напротив, се очаква да го взима сам и без да пита. Иначе не е "мъж".

Поради тези исторически развили се неравнопоставени властови отношения между половете, жените, дръзнали да излязат извън предопределената за тях роля на подчинение, често биват жестоко санкционирани. А

непрекъснатото възпроизвеждане на полово определените роли не само допуска насилието срещу жените, но го прави неизбежно.

Омразата, подценяването и презрението към жените продължават необезпокоявано да заемат централна роля в начина ни на мислене. "Ама не е вярно", ще кажете – "така беше преди, но времената вече са други". Жените могат да гласуват и да ходят на работа? Аха, добре тогава, нека се отпуснем доволни в креслата със съзнание за изпълнена мисия.

Но ще дойде някой и ще ни измъкне от дрямката, казвайки: "От жена шофьор не става", после ще заяви: "Жените не могат да се ориентират", ще добави, че "любовта на мъжа минава през стомаха", ще ни обясни, че е "естествено" семейното жилище да се наследи от сина му, защото дъщерята ще се "задоми" при своя мъж, ще се подсмихне и ще разкаже как "Бог е създал първо мъжа, а после жената, за да не му е скучно на мъжа" и така, неусетно ще стигне до "той я бие, защото я обича".

Прилагателното "мъжки" ще излиза от устата му и ще се пръска от полова гордост, а прилагателното "женски" ще стои свито в ъгъла и ще представлява синоним на слабост.  Може би културните предразсъдъци ви се струват твърде далеч от темата за насилието над жените, но, ако внимателно изследваме неговите корени, неминуемо ще стигнем до тях.

Нека се върнем на случая в Пловдив. Отговорът на въпроса защо е наказана тя на пръв поглед е прост - тя (твърдяно) не е била вярна на своя мъж. Ако разровим обаче

по-дълбоко в концепцията за мъжкото притежание и консумация на женското тяло и традиционното мислене за жената и мястото й в обществото

отговорът ще е различен и далеч отвъд индивидуалното поведение на Нона и бившия й партньор. Тя не е наказана с "класическо" средство, а по начин, който ясно търси да я унижи – поставя видимо "петно" върху лицето й. Струва си да отбележим, че Нона е нападната не само от мъжа, който твърдяно е наранен от поведението й. Тя е нападната от още двама мъже, които не са пряко засегнати от действията й. Това са мъже, които се намесват, защото вярват, че имат право да осъждат и наказват невярната жена. Нещо повече – извършителите на деянието са счели, че то е нещо редно, което не само имат право да вършат, но могат и гордо да документират с видео. Последното е абсолютно показателно за това, че не са очаквали осъдително отношение от околните, камо ли наказателно преследване. И понеже хората, които имат навика да се отнасят пренебрежително към всичко, свързано с неравноправието между половете, вече отдавна са почнали да пишат коментари под тази статия, нека не им обръщаме внимание, а погледнем статистиката:

- 33 % от жените в ЕС са преживели физическо и/или сексуално насилие от 15 годишни - това се равнява на 62 милиона жени;
-  22 % от жените са преживели физическо и/или сексуално насилие от свой партньор;
- 43 % от жените са преживели някаква форма на психологическо насилие от настоящ или бивш партньор, например унижение на публично място, забрана за напускане на дома, заключване, заплахи за насилие и др.

Това показва проучване на Агенцията на Европейския съюз за основните права, разпространено на 5 март тази година.  Всеки ден седем жени в ЕС умират вследствие актове на домашно насилие. Тези данни се съдържат в  доклад на Европейския парламент и доказват, че насилието срещу жените не засяга само малък брой маргинализирани жени, каквото е наложеното обществено мнение. То засяга ежедневно цялото общество.

Същевременно, изследванията показват, че

престъпленията от омраза предизвикват по-големи психологически вреди за индивида от други сходни престъпления,

в които мотивацията на извършителя не идва от предразсъдъци. Престъпленията от омраза създават страх не само у самите жертвите, но и у цели общности или групи от обществото. Заливането на Нона с блажна боя, последвалите одобрителни коментари в интернет и безотговорното поведение на много медии, които дадоха широка публичност на "гледната точка" на бившия й приятел и разбиранията му за "правилното" поведение на жените в обществото, безусловно са постигнали своя ефект.

Трябва да имаме предвид, че това престъпление не е уникално по рода си, подобни се случват всеки ден – независимо дали "назиданието" се осъществява с химикал, като в случая, или с побои и "дисциплиниращо" сексуално насилие.

Това престъпление обаче ярко демонстрира две правила, които незабелязано ни се налагат ежедневно:
Правило 1. Жената няма право да разполага със своето тяло.
Правило 2. Ако жената пренебрегне Правило 1, мъжът има право да я накаже. Публично.

Най-подходящо е да бъде обезобразена, защото за жената това е равносилно на социална смърт – тя повече няма да може да бъде желана като сексуален обект, а без това е нищо. Така, щедро отразеното нападение над Нона изпрати ярко послание за това какво поведение се изисква от жената и какво се случва, ако то не се спазва.

То даде сигнал към жените в България изобщо

Така както чернокожите жители на София вече не минават около НДК, защото знаят, че там се събират скинари, които много пъти са нападали хора с различен цвят на кожата, така не е пренебрежим шансът жените, проследили случилото се с Нона, занапред да бъдат по-"прибрани" и подчиняващи се в поведението си на партньорите си.

Мъжете, които нападат своите съпруги или интимни приятелки, се стремят да утвърдят патриархалните "ценности" - агресивност, надмощие на мъжа и подчинение у жената. Те ползват физическата сила като инструмент за налагане на това надмощие. Затова справянето с тези престъпления минава през приемането им не като проблем на конкретната жена, а като проблем на цялото общество. За съжаление, всички мерки насилието срещу жени да бъде спряно ще претърпяват провал, докато отказваме да ги съобразим с културните реалности, в които това насилие се корени.

Насилието срещу жени е основано на пола насилие и е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете. Това се казва в Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул), първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на такова насилие.  Документът влезе в сила на 1 август 2014 г. България не е сред 36-те държави-членки на Съвета на Европа, които вече подписаха Конвенцията.

Източник: Дневник.

О

Разбира се, протестите имаха значение за тази оставка. Разбира се, че е важно, че бяхме там, че писахме и снимахме, че не бяхме безразлични, че задавахме въпроси и се противопоставяхме. Че се запознахме. Че ги изнервихме, изолирахме ги от света, разклатихме плановете им и направихме отношенията помежду им нестабилни и чупливи.

Разбира се, че е едно да правиш шашмите си тихомълком, съвсем друго - на цената на подобно унижение, на фона на гласовете на някогашните ти приятели, крещящи срещу теб под прозореца.

Може да не живеем в перфектната демокрация, но от нас зависи да си я градим и поддържаме. Това няма да стане с омаловажаване на личния ни принос. Гражданската енергия беше фактор за фиаското на това правителство.

Не бъдете унили и твърде скромни. Ами запретвайте ръкави и продължавайте да се занимавате с политика. Няма Кой.

Пътувал и в Дневник.

Толерантност и нации

"Българите сме известни като толерантна нация." - тази оценка ни беше поставена на нас (българите) през ноември 2013 г. от вицепремиера и правосъден министър Зинаида Златанова. Цитатът е от встъпителните й думи на международна конференция в София, чиято основна тема беше езикът на омразата.

Категоричното твърдение повдигна много вежди на иначе добре възпитаните международни експерти в залата и засрами българските им колеги, които се размърдаха неловко в столовете си, положиха чела в шепите си и зачакаха речта да свърши. В периода, когато речта беше произнесена, хора с по-тъмна кожа бяха нападани вечер по улиците с ножове и вериги, хайки националисти с националния флаг на ръкава "проверяваха" самоличността на чужденците в центъра на София, властта кроеше планове за изграждане на стена срещу бежанци по границата с Турция, десетки прокурори се стичаха към пограничните райони, за да преследват сирийците, преминали границата, търсейки закрила у нас.

(Проблем 1.) Залата беше пълна с хора, които следят ситуацията в България именно в тази област и които си дават сметка до какво може да доведе налагането на необосновани стереотипи при самооценката на "нацията", системното набутване на "българите" в подобна нереалистична рамка и то от официози, които разполагат с лостовете на властта, с нейните трибуни и микрофони.

(Проблем 2.) България не е единствената държава, в която има слово на омразата - расизъм, антисемитизъм, сексизъм или хомофобия, не. Нито само тук хората отказват да признаят, че има проблем с омразата към другите, доколкото не ги засяга, доколкото те са част от "нацията", бели, здрави, хетеросексуални, православни християни, не. Големият ни проблем е, че този отказ е институционализиран. На всички нива на властта – законодателна, изпълнителна и съдебна, местна и централна. Властта се прави на "ударена".

И ако опитаме да преведем думите на министърката, ако опитаме да разберем какво значи да сме толерантна нация, ще излезе следното - ние проблеми със словото на омразата, словото, което подбужда към дискриминация, което цели да унижи и обиди, нямаме. Безсмислено е да се говори за това, хеле пък да се обсъжда пред чужденци. Тъй като ние сме "известни" с това, те знаят, че българите са толерантни, приемат различните, не ги обиждат, не ги нападат. И тъй като говорим за проблем, който не съществува, то е абсурдно някой да се опитва да го разрешава.

Това е преводът. Нека погледнем реалността и, по-конкретно, един от най-тревожните случаи на слово на омраза, ескалирало в насилие, показателен за ситуацията в България. На 20 май 2011 г., в резултат от поредната провокация на партия "Атака", пред софийската джамия Баня Башъ се стигна до сблъсъци и насилие срещу мюсюлманите, събрали се за най-важната – петъчна, молитва.

Един от тези мюсюлмани, г-н Вели Караахмед, обиждан и заплашван наред с другите по време на атаката, потърси правата си пред Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) поради това, че българската държава не съумя да го защити – не предотврати нападението, не успя да възпре извършителите и впоследствие не ги наказа.[1] След като се оказва, че в България не може да получи правосъдие, през април 2013 г. той сезира Евросъда. В края на 2013 г. на тази жалба бе даден приоритет, което се случва изключително рядко и което значи, че тя ще бъде разгледана в много по-кратки срокове и че Съдът в Страсбург приема нападенията от омраза у нас като ключов проблем.

Когато през април 2014 г. в офиса на Български хелзинкски комитет се получи становището на правителството по тази жалба, писано впрочем именно от правосъдното министерство, не би трябвало никой да е останал учуден, особено предвид горецитираните думи. Въпреки това, становището предизвика изненада с категоричния отказ на властите да поемат вината си за случая и да заемат отговорна позиция за притеснителната ескалация на ксенофобията и религиозната омраза в България. Предлагаме ви седем цитата от него, придружени с надлежен превод (макар текстът да е написан на български език).

Параграф 43: "[…] Проявата на ПП "Атака" е била политическа, с надлежно уведомление на общината и държавата не е имала правно основание при липсата на насрещно уведомление от страна на мюсюлманското вероизповедание да се противопостави на законен митинг. […]"

В превод - държавата се опитва да докаже, че не е разполагала с правни механизми да спре или да промени хода на едно "законно" събитие, което съвсем неочаквано за нея се е превърнало в заплаха за обществения ред и тя едва тогава е следвало да се намеси. В действителност, съгласно чл. 12, ал. 2, т. 4 от Закона за събранията, митингите и манифестациите кметът на общината може да забрани провеждането на митинга, когато има несъмнени данни, че се нарушават правата и свободите на другите граждани. Според ал. 1 кметът на общината предлага промяната им, когато времето и мястото на митинга създават условия за нарушаване на обществения ред. Така властите са имали на разположение нормативен инструмент, който след своевременен анализ на конкретните факти би им позволил да предприемат ефективни мерки за предотвратяване на нападението. Общинските власти обаче са бездействали и тяхното нехайство се равнява на съучастие в деянието на "Атака".

Параграф 5: "[…] Видно и от приложения снимков и видео материал един от представителите на мюсюлманското вероизповедание напада вербално лицето, поставящо тонколони върху прилежащата към джамията тоалетна. След секунди към него се присъединява цяла група от представители на същото вероизповедание, крещейки към представители на митинга, на което последните отговарят също с крясъци и взаимни обиди.".

В действителност, подобна теза противоречи на всички доказателства по делото – видео материалите, полицейските документи, разпитаните свидетели, мнението на вещите лица. Разбира се, че представителите на националистическата партия са тези, които отиват там и провокират агресията. Преводът на горното сочи, че българските власти предпочитат да се касае едва ли не за междуличностен конфликт между две групи еднакво агресивни хора, които просто се оказват на едно и също място. Така въпросът за това защо държавата България е позволила на крайни националисти да провеждат митинг пред джамията точно когато в нея тече най-важната за мюсюлманите молитва би станал ирелевантен.

Параграф 34: "[…] колкото и риториката на симпатизантите на ПП "Атака" да преминава далеч отвъд добрия тон и стандартите на добрите нрави, тя е изцяло базирана на политическите им възгледи и конкретният повод за сблъсък е породен не от нетолерантност към вероизповеданието като такова, а от отказа на ръководителите му да се съобразят години наред с разпоредбите на общината […] за намаляване на звука на колоните […]."

Параграф 20: "[…] целта на събранието, организирано от ПП "Атака" е била да обърне внимание на проблема с увеличения звук на високоговорителите на джамията […]."

Преводът тук е лесен. За държавата е най-изгодно да се окаже, че мюсюлманите сами са виновни, че те са нарушителите, а "законно" манифестиращите представители на партията са искали "да обърнат внимание" на "проблем", че те не са нетолерантни. На фона на цялата документирана ислямофобска реч, този аргумент е фалшив и е сред най-лицемерните твърдения на правителството. Истинската причина, поради която хората са притеснявани от езана, е тяхната неприязън към исляма и разбирането, че "чужда" религия, и то тази, изповядвана от някогашните ни окупатори, за каквито и днес са приемани турците в окраски, изпълнени с национално самосъжаление и желание за разплата, няма място на територията на България. Ако причината за събирането наистина беше нивото на звука, а не ислямофобията, то хората биха скандирали: "По-тихо!" или нещо подобно, а не "България" на фона на разкъсването на червен фес, възприеман като символ на окупаторите.

Горецитираният параграф ясно показва колко неискрени са властите, когато става дума за защита на свободата на малцинствата да изповядват своята идентичност - не на теория, нито зад затворени врати, а открито.

Параграф 20: "[…] след тези събития, звукът на високоговорителите е намален."

Най-страшният цитат, задоволството на правителството, че след сблъсъка звукът е намален. Властта се радва: целта е постигната, нарушителите са били наказани и след това са се поправили, значи атаката срещу тях е допълнително легитимирана.

Разбира се, че звукът ще бъде намален, разбира се, че нападнатите ще опитат да минимизират присъствието си, за да избегнат последващо виктимизиране. Това е съвсем естествено, предвид бездействието на властите да защитят тяхната общност и да гарантират, че няма да толерират подобен тормоз. Акцентирането върху тези последици е абсолютна проява на лош вкус и е сравнима с това да се изтъква, че една жена е престанала да ходи свободно през нощта по улиците на града си, след като е била изнасилена. Това предполага и едно завоалирано схващане – жената е трябвало да остане у дома (така както мюсюлманите и техните звуци е трябвало да останат скрити зад стената на джамията), за да не бъде изнасилена.

Параграф 40: "Визираният в жалбата инцидент е изолиран и не е подбуден или толериран от националните власти."

Превод: Тук превод дори не е необходим, тъй като горното твърдение е неистинно. Разбира се, че агресията е предизвикана от национални власти, тя е организирана и провокирана целенасочено от български депутати, безспорно представители на законодателната власт. Те приемат закони, те правят политики, те ни представляват на срещи пред света. Нападнатите са разчели това нападение именно като такова – като силни представители на властта, изправени срещу тях. И докато се правим, че една партия в парламента няма нищо общо с нас и не осъждаме ясно проявите й, заплашващи основните принципи на демокрацията, ще сме обречени да бъдем представлявани именно от такива партии. Тези партии може да са с нови имена или с нови лица, но те ще продължават да трупат електорални дивиденти, благодарение на най-примитивните човешки емоции - страхът и омразата към различния и, без съмнение, благодарение на пасивността на наблюдаващите.

Параграф 49: "Разследването на инцидента е подробно описано в писмото на МВР […] като досъдебно производство […] е приключило с привличане в качеството на обвиняеми по чл. 325, ал 2 от Наказателния кодекс (НК) на 7 лица – 5 представители на ПП "Атака" […]."

Тук правителството убеждава ЕСПЧ, че добре си е свършило работата и ако е имало виновни, то те са наказани. Въпросният текст от НК обаче касае престъплението "хулиганство". Хулиганска проява е да счупиш пейка в парка. Да обиждаш и да нападаш хора с различна от твоята религия по време на молитвата им, обграден от тълпа привърженици и закрилян от депутатския си имунитет, скандирайки изрази като: "турски мекерета", "терористи гадни", "еничари", "резаци", "фесове", "ислямисти", "Вън от България!", "България е наша!", "Хайде в Анкара!", "Не ни цапайте земята!", "Миришат ви краката!", "Спрете този срамен вой в центъра на София!", "Да изчистим земята на дедите ни!"[2] е деяние съвсем различно, много по-болезнено за жертвите и много по-опасно за обществото като цяло, то е симптом, а доказателства за това могат да бъдат намерени в най-тъмните петна от човешката история. И именно затова властите нямат никакво извинение да не наричат тези престъпления с истинските им имена, да не се справят с тях по предвидения в закона начин, а да ги крият зад неутралното "хулиганство", което нищо не значи за жертвите и нищо не казва на потенциалните извършители на престъпления от омраза.

Вероятно омразата не може да бъде безвъзвратно изкоренена, да се бориш с мислите на хората е трудна работа. Има обаче неща, които могат да се направят и първото от тях е да признаем проблемите и да говорим за тях. Клишетата и необоснованите стереотипи за нас или другите около нас не са от полза никому и само пречат на трезвия разсъдък. Защото времето между възникването на мислите и тяхното материализиране в думи и действия може да бъде много кратко и трезвеността ни е необходима. Би било хубаво да разполагаме с държава, чиито представители се отнасят отговорно и разумно към деянията, които заплашват младата ни демокрация, държава, която достатъчно убедително да възпитава такова отношение у всички хора. Но не разполагаме. И това може да се промени едва след като обществото изиска адекватно отношение от отговорните. Защото способни да изискват са обществата, времето на нациите мина.



Г-н Вели Караахмед е представляван пред Европейския съд по правата на човека от адв. Маргарита Илиева от Български хелзинкски комитет. В статията са ползвани извадки от нейния отговор на становището на правителството на Република България, изпратен до ЕСПЧ, както и от самото становище.

[1] Вж. статията "Български мюсюлманин сезира Съда в Страсбург за нападението срещу джамията "Баня Башъ":  http://www.legalworld.bg/31654.bylgarski-miusiulmanin-sezira-syda-v-strasburg-za-napadenieto-sreshtu-djamiiata-bania-bashy.html.

[2] Запис от събитието може да бъде видян тук: https://www.youtube.com/watch?v=FZujFDs7uVo.

Източник: Правен свят

За домашното насилие

Практиката на международните съдилища през погледа на родните съдии

Публикувано в Правен свят

И. Дж. е на 26 г., когато през септември 2008 г. пристига в България. Идва от Гамбия, където е срещнала бъдещия си съпруг, българин. Сега, с дъщеря им в ръце, тя се мести да живее при него в София. И. е неграмотна, умее да говори само майчиния си език и малко английски.

Веднага след нейното пристигане, съпругът й взима документите, започва да проявява агресия, злоупотребява с алкохол, прави опити да я накара да участва в порнографски филми, фотографии – психологическото, физическото и сексуалното насилие започват да се редуват. Забранено й е да излиза от вкъщи без разрешение, забранено й е да търси работа. Мъжът й се подиграва на външния й вид, на неграмотността й. Не след дълго започва да злоупотребява и с дъщеря им, която по това време е на годинка – из къщата са разхвърляни порнографски снимки, мастурбира пред двете и кара детето да го докосва по члена.

И все пак той е този, който сезира Отдел "Закрила на детето" с искане социалните работници да накарат жена му да спре да кърми. Смята, че така тя ще отслабне. Пристигналите на място социални работници обаче се натъкват на снимките и разбират за извършваното насилие, обаждат се в полицията, прокуратурата е сезирана, майката е посъветвана да напусне дома веднага. Никой не намира за необходимо да й каже къде да отиде, бидейки чужденка, която не говори български. И. успява да намери временен подслон и помощ от частна фондация. Не след дълго мъжът й я убеждава (или принуждава) да се върне вкъщи. А прокуратурата прекратява производството срещу него поради липса на достатъчно доказателства. И. така и не е разпитана.

Кошмарът за нея обаче не свършва. Следват още много сходни случаи. Тя отново бяга в кризисен център. И отново се връща при съпруга си, после отново бяга. Няколко пъти вика полицията да спре насилие. Всичко, което получава съпругът й от тази полиция са устни предупреждения. И. е в ситуация, която не може да разреши сама. Полицията и прокуратурата не й помагат. Стига се до съд.

Парадоксално, отново съпругът е онзи, който се обръща към него. Той подава молба по Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН). Иска незабавна защита, твърди, че той и дъщеря му са жертви на физическо и психическо насилие от страна на съпругата му. И я получава. Според издадената от Софийския районен съд заповед И. трябва да напусне семейното жилище, забранено й е да се приближава до него, определено е дъщеря им да остане при бащата. Според преценката на съда жената представлява пряка и непосредствена заплаха за живота и здравето на съпруга и детето си.

Случаят на И. Дж. стига до Комитета на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените (CEDAW Committee).[1] През 2012 г. CEDAW излиза с решение, което така и не придобива широка популярност у нас. Според Комитета България е нарушила разпоредбите на Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените и, по-конкретно, допуснала е дискриминация, не е взела мерки, а после не е осигурила адекватна съдебна защита на жена срещу дискриминация, не е взела мерки за промяна на социалните и културните модели на поведение, на идеята за непълноценността или превъзходството на един от половете. Не е взела и мерки за осигуряване на равнопоставеност в брака.

Особено смущаващо за читателя в случая е реакцията на българския съд. Макар да има данни, че мъжът е насилвал психически, физически и сексуално съпругата и невръстното им дете, той е този, който получава защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Съдиите няма как да разберат, че този мъж е бил разследван от прокуратурата заради сексуално насилие! Няма база данни, в която да се провери.

Това е гласът на съдия, идва от другия край на залата, в която се провежда обучение на  тема: "Домашно насилие: правозащитни проблеми". Инициативата, която се проведе миналата седмица, е съвместна между Съюза на съдиите в България и адв. Маргарита Илиева от Български Хелзинкски комитет.

Гневът на съдиите е обясним. Критиките на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) или, както е в случая, на Комитета на ООН, най-често са насочвани към техните решения. Съдиите са особено чувствителни, когато работата им бива остро критикувана от наднационалните органи. И вероятно с право. Това обучение разкрива огромен проблем - липсата на комуникация между полиция, прокуратура и съд. Оказва се, че когато е принуден да реагира незабавно, както в случая със съпруга на И. - когато получи молба, съдържаща данни за пряка и непосредствена опасност за живота или здравето на пострадалото лице и е длъжен да издаде заповед за защита в рамките на максимум 24 часа, районният съд не разполага с бърз начин да проучи информацията, с която полицията и прокуратурата разполагат за лицето, което търси помощ.

Съдиите се притесняват и от друго - насилникът би могъл да бъде наказателно неотговорен – например, поставен под запрещение. Чудят се къде ще отиде един невменяем човек, ако им се наложи да го отстранят от семейното жилище, например. На всичкото отгоре във всички случаи, когато издава заповед за защита, съдът е длъжен да наложи на извършителя и глоба в размер от 200 до 1000 лв. Според магистратите често в подобни случаи са замесени невменяеми хора и е несправедливо те, които не са способни да се контролират, да бъдат и наказвани, и глобявани.

Разумът на закона би трябвало да бъде съвсем различен - отстраняването на насилника от жертвата не е наказание. Полицията е длъжна да приведе мярката в изпълнение, без значение от състоянието на насилника. В зависимост от случая може, освен отстраняването, да се прибегне и до мярка по Закона за здравето. Замисълът на ЗЗДН е да се защити жертвата, не да се накаже извършителят. И във всички случаи е по-порочно да оставиш жертвата и децата да продължават да бъдат насилвани, без да се намесваш. Колкото до глобата, не би трябвало да бъде задължителен елемент и това лесно може да се промени в закона.

Имахме скоро такъв случай, жената се явяваше на всички заседания по делото за развод и не поддържаше твърденията си, че е жертва на домашно насилие, както заяви в началото – казва друг участник в обучението.

Това също е съществен проблем, за който държавата, в частност – съдът, са критикувани отвън. Жертвите на домашно насилие често сами се отказват да търсят правата си. А съдът преценява, че не може да се меси. Особена е уязвимостта на жертвите на домашно насилие. Въпросът е толкова деликатен и сериозен, че дори когато жената не търси своите права, държавата трябва да се намеси, защото дължи една проактивна, превантивна грижа. Недопустимо е да се гледа на домашното насилие като на частен, семеен проблем, съдът да се старае да помири жертвите и да се смущава да се меси в отношенията им.

В друго дело, излязло извън рамките на страната ни, Бевакуа срещу България[2], ЕСПЧ изтъква, че именно особената уязвимост на жертвите на домашно насилие предопределя необходимостта от активно участие на държавата в тяхната защита. Съдът подкрепя това свое виждане с Препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа през 2002 г. Според нея държавите-членки трябва да гарантират, че всички жертви на насилие са в състояние да заведат дело, да извършват постъпки, които да гарантират, че може да бъде образувано наказателно производство от прокурора и насърчава прокурорите да считат насилието срещу жени за утежняващ или решаващ фактор при вземането на решение дали да се повдигне или не обвинение от общ характер. По отношение на насилието в семейството, Комитетът на министрите препоръчва на държавите-членки да квалифицират всички форми на насилие в семейството като престъпни деяния. По-нататък в своето решение ЕСПЧ се позовава и на доклад на Специалния докладчик на ООН относно насилието срещу жените от 20 януари 2006 г., според който съществува правило в международното обичайно право, което "задължава държавите да предотвратяват и да реагират на актове на насилие срещу жени с необходимата грижа".

Удрянето на някого би могло да представлява насилие, но само, след като бъдат преминати определени граници на насилие, в случая от изявленията на жената не става ясно как точно е била удряна и как е била засегната нейната неприкосновеност. Това е част от решение на пловдивски съд, с което се отказва мярка за защита на жена - жертва на системно, дългогодишно насилие от всякакъв характер от страна на съпруга й. Решението е обект на критики от страна на CEDAW по друго дело за домашно насилие, водено пред Комитета, V.K. срещу България[3].

Заключението на CEDAW e, че съдът е приложил свръхрестриктивна дефиниция за насилие, несъответна на закона и конвенцията. Гореспоменатата препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа, неслучайно ползва следния език - всички форми на насилие в семейството.

Същевременно това може да доведе до злоупотреби със ЗЗДН, процедурите по него са на път да се превърнат в първа стъпка по всяко бракоразводно дело – казва друг съдия по време на обучението. Според него възможно решение, за да не се злоупотребява с този закон, е да бъдат предвидени сериозни санкции за злоупотреба. Дали е вариант това обаче? Дали отново ощетени няма да бъдат тъкмо онези, които са икономически най-зависими? Ако се окажат в капан на невъзможността да докажат насилието, поради липса на добър адвокат? Дали не би могло да се стигне до санкциониране на жертвата? Макар и вече да звучи като клише, вероятно единственото работещо решение би могло да бъде сериозно, задълбочено и бързо разследване. Работеща полиция и прокуратура, бърз обмен на информация между тях и съдилищата. И промяна на нагласите. Защото, нека се върнем на случая на гамбийката И. Дж.:

Ние сме много чувствителни към тази тема, но все пак не е изключено жената наистина да е била мъжа си – добавя друг съдия.

Възможно е и така да е. Но по делото на И., давайки защита на мъжа, властите изцяло кредитират неговите твърдения. Същевременно се изисква доста богато въображение човек да си представи, че жена в толкова уязвимо и зависимо положение, гамбийка, която не говори езика, няма среда, няма доходи, би могла да представлява такава опасност за мъжа си. CEDAW е безкомпромисен – той казва, че традиционните нагласи, според които жените са подчинени на мъжете, спомагат за насилието срещу тях. Дали действията на властите по отношение на И. не се основават именно на предразсъдъка, че съпругът е горестоящ и неговото мнение е водещо? Дали само законът е порочен? Или проблемът е във всички нас – и общество, и власти, в нашето мислене, където уютно са се сгушили купища наслоявани с години и поколения стереотипи?

Ако избягаме от тези стереотипи и се концентрираме върху социалната реалност, един безспорен факт ще изплува пред нас - домашното насилие несъразмерно повече засяга жените. Усещането, че си чувствителен към една тема е първата стъпка. След нея са необходими още много други, за да се стигне до подобряване на социалната реалност, особено когато тя е в твоята власт. Стереотипите водят до насилие и не бива обществото да ги подминава, дори когато са зад затворени врати.

[1] Вж. делото I. J. v. Bulgaria, CEDAW/C/52/D/32/2011 (28 August 2012).
[2] Вж. делото Бевакуа и С. срещу България (Жалба № 71127/01)
[3] Вж. V.K. v. Bulgaria, CEDAW/C/49/D/20/2008 (17 August 2011)

Волен Сидеров на първо място...

Да, днес всички мразим Волен Сидеров, шегуваме се с него, възмущаваме се, роптаем, тюхкаме се, цъкаме с език, протестираме, повдигаме вещи, иронизираме, пишем удивителни, преливащи се с единици и обратно...

Безспорно. Сидеров пропада все по-надълбоко в бездната от агресия, себичност, меркантилност, зависимости. Факт е, че вече дори най-отдадените му привърженици изпитват трудности да намерят ей-така нещичко, пък макар и малко, силно криво, което да им се стори достойно за възхита.

Но нека не забравяме, че на първо място Волен Сидеров е фа-шист. Ра-сист, хо-мо-фоб. Той е исля-мо-фоб, ан-ти-семит. Демек - той мрази, мрази много и безсмислено, мрази групи от хора, не хора, които са му направили нещо, те, сами, като личности, а защото изглеждат или се държат някак, защото някой някога някъде е приел, че са лоши, защото имат черно лице, забрадка, розова риза... Той приема хората като маси, хомогенни маси от единици с еднакви реакции, поведение, характер... Омраза. И то не от вчера, а от поне 15 години. Това е ключът към Волен Сидеров.

Това е темата. Защото агресията му - нея да я мисли прокуратурата. Самолюбието и стремежът към сензации - те мерят разумността на медиите. Предполагаемите здравословни проблеми или безотговорността към семейството - това е личен живот. Политическата продажност - ами, партиите имат право да си играят с всеки, който е изпратен в Парламента все пак. Но защо той е там?

Защото мрази:
- ромите;

- евреите;

- мюсюлманите;

- не-хетеросексуалните;

- турците;
- бежанците;
- другите.

А омразата явно продава. И ще е така, докато ние, като общество, се оплитаме в темите и не разграничаваме тези, които ни касаят. Нас. Не прокурорите, медиите или терапевтите. Защото безпричинната и нерационалната омраза, расизмът, не е нещо, което можем да си позволим да подминаваме повече. И то не само в политиката, а във всички сфери на ежедневието ни, защото неизбежно и лавинообразно придобива опасни и уродливи форми (някой да помни това, например?), които един ден стигат и до нас, макар и да не носим кърпа или розова риза.

И така. Благодарение на почти абсолютния обществен комфорт и толерантност към расизма му Волен Сидеров институционализира езика на омразата и 9 години живя за негова сметка... За наша сметка един вид. Сега тази омраза какво да я правим? Единият ни вариант е да се разсейваме, другият - да говорим за нея с истинското й име. Иначе ни чака някой нов парламентарен Волен, да, може би по-възпитан, по-красив, по-здрав. И все пак, разчитащ на популизъм, на гъделичкането на най-долните човешки емоции, на омразата и на страха, на такива работи, колкото ирационални, толкова и често подминавани с лека ръка. А ужасно опас-ни.

Препубликувано от Дневник.

Парченца Грузия

Двете момчета

Двете момчета рязко спират и отбиват вдясно. Качват туристите, които току-що са вдигнали палци. В Грузия всеки втори до трети човек спира на стопаджии. Махваш и след 30 секунди вече се возиш нанякъде. Момчетата палят цигари, обръщат се към туристите и навират кутията в ръцете им. Mузиката е хаус, усилен докрай. Всички прозорци са отворени, а колата лети в насрещното, дори когато има други срещу нея. Шофьорът е шефът на пътя и отстоява смело позициите си, ръката му натиска клаксона почти постоянно и на колите отсреща дори им се налага да отбиват в тревата.

Посоката е Батуми, черноморската перла на Грузия. До 2004 г. регионът Аджара, чиято столица е Батуми, не е бил подчинен на Тбилиси. В последните години на своята автономия играта съвсем загрубява – богатият крайморски регион е в ръцете на един човек, бизнесменът Аслан Абашидзе. Прогонването му е от първите значими успехи за Михаил Саакашвили, възпитаник на Колумбийския университет, който управлява Грузия от началото на 2004 г. Той поема страна, разкъсвана от корупция, престъпност, в която има райони, където шансът да те застрелят на път за магазина е немалък, страна, в която липсата на електричество и вода е ежедневие, с разпадаща се данъчна система и с три региона, които се опитват да избягат от нея.

Саакашвили е спорен образ, той превръща Грузия в една от най-безопасните държави в Европа, но я нарежда и на челните места по брой затворници на глава от населението, като постепенно става ясно, че в затворите му се прилагат мъчения и сексуални издевателства; бори корупцията и създава централизирани административни сгради, в които на едно място се осъществяват почти всички контакти между гражданите и държавата, но с недопустима сила разпръсква протестите в Тбилиси; с независимото си от Русия поведение успява да вбеси дотолкова Путин, че последният в съвсем недипломатичен тон заявява, че би го "увесил за топките", противниците му обаче го наричат "кукла на САЩ". И, да се върнем в Батуми, взима си обратно Аджара, но претърпява пълен крах в Абхазия и Южна Осетия.

Край стъклото на туристите се нижат футуристични сгради – нови, големи и в абсурдни форми, после стари и величествени постройки, после виенски колела, после соцблокове, паметници, статуи. Хаус и модерни хитове звучат от баровете, увити в плажни кърпи хора се влачат по улиците, рускини в къси панталони се снимат в предизвикателни пози край всяка забележителност наоколо. Градът е жив. А момчетата хвърчат с колата, пушат, понякога си цъкат по смартфоните и изглеждат напълно безразлични към обстановката. Само като минат покрай някоя църква, поглеждат към нея и се прекръстват три пъти. Двайсет минути след като са ги взели от границата, Сарпи, набиват спирачки и
спират в сърцето на Батуми. Изчакват туристите да разтоварят раниците си и отпрашват някъде надолу по пътя. Секунда. . . и ги няма вече.

Али и Нино



Али и Нино са деца на Кавказ, те се обичат и са готови да отидат навсякъде, за да бъдат заедно. Всеки в региона е чувал за тях, тук са толкова известни, колкото и Ромео и Жулиета. Нино е грузинка, а Али - азер, Нино е християнка, а Али – мюсюлманин. Трагичната им любов се развива на брега на Каспийско море в Баку, по тесните улички на Тбилиси, в Техеран, в смутните времена в началото на ХХ век, на фона на бягства, войни, окупация, докато Али не намира смъртта си в борбата срещу болшевиките. Авторът на книгата за тях – Курбан Саид, е фантом. Името е псевдоним и не е ясно кой стои зад него – мистерия, която продължава да провокира ожесточени спорове в литературните среди.

Историята разказва за културните различия между общностите в региона, но е възприемана като пътеводител из душата на Кавказ, защото връзката между Али и Нино е важна не заради сблъсъка между Европа и Азия, както някой чуждестранен критик е заключил някъде. Модерните географски понятия са претопени от историята по тези земи и остават лишени от смисъл за местните. Историята е за общото между две различни, но все пак дълбоко свързани култури в Кавказ и за това какво може да направи планината с душата на един човек. Интересно е, че продължава да бъде на почит и е актуална в един регион, днес разкъсван от сепаратизъм.

Али и Нино все още са живи в Батуми и повдигат въпроси у любопитните туристите. Това са две движещи се статуи, направени така, че безконечно да се доближават, да се докосват за миг и после да преминават един през друг.

Михаил

Канят Михаил на гости винаги когато имат туристи. Михаил е живял няколко години в Дъблин и е единственият човек наоколо, който говори английски достатъчно добре, за да се оправя с тях. В Дъблин Михаил е имал жена и дете, но нещо се е случило и вече от две години работи в малкия северен град Зугдиди. Градът е последната точка, която можеш да достигнеш по нормален път, когато си тръгнал към Кавказ, региона Сванети. Доскоро не е имало дори асфалт до Местия, стартовата точка за трекинг маршрутите нагоре. Михаил е приятел на един от шофьорите на маршрутките, които ежедневно тръгват към високопланинския град. Той "отвлича" заблудени туристи по пътя към единствения хостел в Зугдиди и за 5 лари по-малко ги убеждава да спят в къщата му в покрайнините, а на другата сутрин да ги кара нагоре.

На грузински маршрутка е... маршрутка, остатък от омразните окупатори. Работата на шофьорите е тежка, защото пътят е много стръмен, изпълнен с остри завои и по-лошо – с още много луди шофьори на маршрутки в насрещното. Затова и приятелят на Михаил, шофьорът, в момента спи на креслото до масата. От време на време вратата се отваря и в стаята плахо влиза някоя от дъщерите му да сервира – местния чудно вкусен хляб с масло, сирене и яйца – качапури и салата с някаква много странна и неприятна на първо опитване подправка.

В малките грузински градове жените не сядат на масата, мъжете не им подават ръка, а когато им задават въпрос, чакат отговор от мъжа до тях. Затова и за туристите от различни полове е по-удобно да лъжат, че са женени.  Михаил пуши цигара с горделиво изражение, разказва истории на гостите и ги налива с ча ча (местната дума за водка), за разредител тук се ползва бяло вино. Тостове се вдигат един по един за всички хора около масата, за всички членове на семействата им, за починалите, за хубаво време, за спорна работа, за здраве и после отначало. Още при първото сипване Михаил стрелва туристите с изучаващ поглед от горе до долу и пита: "Как пиете вие – по западния начин или по истинския?"

Въпросът е зададен така, че туристът инстиктивно пожелава да пие по истинския, вътрешно, от сърце го желае и за нищо не света не иска да се излага с някакви западни привички, издаващи нищо друго освен слабохарактерност. И така - туристите скоро се оказват подхлъзнати в един водовъртеж от тостове и пиене на екс, мигновено доливане и пиене отново. Туристите бързо трябва да свикват с тези работи. Още на следващата сутрин учудването им ще бъде още по-голямо, когато потеглят към Местия и когато останалите пътници в колата отворят бутилка ча ча и почнат да я въртят помежду си като осмокласници на първа екскурзия извън града. Това учудване обаче няма да трае твърде дълго, защото бутилката ще се окаже пред лицето им, а изражението на човека срещу тях ще пита почти толкова изпитателно като михаиловото: "Ти сега по западния модел ли ще се държиш или ще се поотпуснеш малко?" И ще поемат шишето, ще погледнат през прозореца и ще се замислят как пият водка в 9 ч. сутринта, как колата лети по завоите с напълно несъобразена скорост, на фона на гърмяща грузинска музика с типично полифонично пеене, а около тях се появява Кавказ, все по-близък и все по-поглъщащ, величествен, огромен, зелен, заснежен. Още един завой. Още една глътка ча ча. Спокойно, Михаил, разбира се, че избираме истинския начин. Поне докато сме тук.

Лелята

Лелята гледа през прозореца. Силно е извила врата си надясно, сякаш иска да покаже, че не желае да бъде в тази стара волга. Не. Не и на този осеян с кал коларски път, до този изпит мъж, който пали цигара от цигара до нея и гледа втренчено напред. Не си продумват. Тя си тананика леко някаква песен и гледа към гората.

Самотният път не е асфалтиран и волгата подскача нагоре-надолу по него. На предното стъкло се клати кръст. В селата, покрай които колата минава, има повече разхождащи се прасенца, отколкото хора. Играят си необезпокоявано в калта и ядат, каквото намерят. Всичко е влажно и кално, защото реките в подножието на Кавказ са много пълноводни. Не се съобразяват с бедната инфраструктура в малките грузински села и прииждат отвсякъде, събарят мостове, къщи и пътища. Лелята прави опит да заговори на руски туристите, които преди малко е взела на платен "стоп". Руският е интернационалният език. Той обаче не е от силните й страни и тя бързо се предава на тишината, отново си надява замисленото изражение, все едно й се иска да живее в някоя голяма столица, да ходи на опера, да води изтънчени разговори. Но е тук. Продава сирене. От време на време върти телефони, спира край някоя селска къща, вади тефтер, а около нея се суетят жени с найлонови пликове. Тикат й ги в ръцете, жадно гледат към пръстите, които им отброяват банкноти, а после се нареждат до колата и махат, докато я наблюдават как се отдалечава от тях. Освен да изкупуват сирене, лелята и мъжът й спират често да зареждат бензин в малки количества. Край пътя, встрани от погледа на незапознатите пътници, има стари колонки, явно продаващи контрабанден руски бензин. Лелята вади туба, носи я на хората зад тезгяха и после с помощта на сламка и фуния я преливат в туловището на колата. Посоката на волгата, сиренето и лелята е Лентеки. Лентеки е 10-хиляден град, разположен на южния склон на Централен Кавказ, на 323 км северозападно от Тбилиси.

Дядото на пейката

Дядото стои на пейката под ореха. Вече е 16:00 ч., а още никой не е минал, само в обратната посока – двойка чехи, няколко други източноевропейци, които напоследък са се навъдили из планината, голяма група младежи с вълнени еврейски шапчици. Ама че слаб ден. И е 40 градуса. Дядото обаче предпочита да стои тук, защото никой няма да му се спре в хотела иначе. Намира се зад куп дървета и хич не се забелязва.

Затова е сложил една табела до туристическата пътека, но от толкова дъжд е ръждясала и де да ги знае и тези туристи дали изобщо я виждат. Жена му пере чаршафи на мивката в двора и той чува чешмата, от която непрестанно извира водата на Кавказ. Селото се казва Чверпи и пътеката от Ушгули минава през него. Почти никой не живее тук, има няколко съседи, една красива жена с азиатски черти, която не знае как да ползва фотоапарат и още няколко човека, коли почти не минават, маршрутка само една сутрин.

Ушгули, виж, е много туристическо, мисли си с известна завист дядото. Там е пълно с туристи, понеже го водят най-високото населено място в Европа, освен това Юнеско са го включили в техните списъци. И ей го на - там пълно, тук празно. Рядко някой ще се наеме да мине през прохода горе и да прехвърли Кавказ така. Но ако го направи и слезе в Чверпи, а не в Мами, няма начин да не види дядото, който стои там на пейката и го чака. Дори сега е там и гледа навъсено към празния път.

Нарикала

Или на грузински - ნარიყალა. Не че мога да го прочета. Вече съм тук от 11 дни, а за цялото време успях да запомня само "ი", което е "и". Ни повече, ни по-малко. Сложна е азбуката. Но така се казва крепостта, върху чиято стена стоя в момента. Бурен вятър развява косите ми, а аз съм се надвесила по корем над блещукащия под мен град. И всичко би било суперромантично, ако не ми беше лошо. Всъщност ме е страх от високо. Стоя като парализирана и гледам да не мърдам. Тук една грешна стъпка и си паднал, а въпреки че е пълно с подпийнали туристи, хич не са се постарали с обезопасяването. Долу е пропаст, долу е Тбилиси. Вече минава 12:00 ч., но мога да усетя пулсациите на града, широките улици са изпълнени с хора, трафикът не спира. Колите бибипкат непрестанно, грузинците са пристрастени към клаксоните си. В далечината от мощни колони гърми съвсем неподходящата Non, je ne regrette rien и среднощният вятър я довява на пресекулки към мен.

Внушителен шарен фонтан долу танцува с нея. На хълма отсреща, осветена от прожектори, се извисява огромна чисто нова църква, която хем е величествена, хем е толкова грандоманска, че човек тръпки да го побият. Лифт неуморно превозва туристи от центъра на града до крепостта и обратно. Тук ме довя вятърът, почивката ми свърши. Утре ще се кача на автобуса за Истанбул и ще му се оставя да ме отнесе далеч от тук. Тук, в този град долу и из всички парчета от Грузия, където ново, старо, мизерно и лъскаво, кичозно и красиво се преплитат така, че туристите се чудят какво да мислят. Тази страна е въпрос на гледна точка, не знам дали ще ви се хареса.

Оригинално публикувано в Капитал Лайт (май официално това е текстът ми с най-смешни коментари долу), снимките като цяло са на Момчил Блъсков.

Не, или за силата ни да променяме сценарии

1988 г., Чили.

Аугусто Пиночет обявява, че на 5-ти октомври в страната ще се проведе референдум. След 15 години брутален диктаторски режим, по време на който са убити около 3000 политически опонента, други 3000 са "изчезнали" и около 10 пъти по толкова са измъчвани, малтретирани и изнасилвани от тайната полиция на Пиночет, чилийците ще бъдат попитани какво е мнението им за режима. Възможните отговори са два: "Да" или "Не" на още 8 години власт за Пиночет.

Анализаторите и до днес спорят какво е подтикнало генерала да прибегне до подобна рискована инициатива. Някои смятат, че Пиночет го е направил, провокиран от чистотата на своите добри намерения към Чили и че, макар да е допускал известни "крайни" мерки, той дава на своя народ най-демократичния механизъм за оценка на управлението. Другото мнение е, че референдумът се налага поради силния вътрешен и най-вече външен натиск този режим да се легитимира. За разлика от левите тоталитарни лидери в Латинска Америка, Пиночет "играе" с богатите западни държави, това носи икономически постижения на Чили, но създава и ангажименти. САЩ и Великобритания не могат да бъдат приятели на един своеволен зъл деспот. Те имат нужда от гаранции, поне на хартия, че чилийците са свободни и доволни от своя президент.

Пиночет вероятно е смятал, че референдумът му е в кърпа вързан. Вярвал е, че мнозинството от хора са му благодарни или се страхуват от неизвестността, от това какво би дошло след него, или са твърде смазани, или твърде дезорганизирани, за да създадат проблеми. Благодарение на тази негова самоувереност, кампанията за "Не" получава по 15 минути телевизионно време всяка вечер в продължение на месец, за да представи своята гледна точка върху режима. На другата страна, извън своите 15 минути, кампанията за "Да" разполага с всички останали телевизионни програми и медийно време, за да разпръсква пропаганда. Никой не предполага, че "Не" клипчетата, пускани късно вечер, биха произвели кой знае какъв ефект у зрителите.  

Но тук идва най-интересното. На какво да заложи кампанията? Първото, което хрумва, са образите на подтисничеството, лицата на жените, загубили своите синове, на насилие, сълзи, мрак. Всичко, което е изобразявал Пиночет за инакомислещите. СТРАХ. Страхът не продава, отсича главният герой във филма "No", посветен на събитията в Чили и наместо това залага тъкмо на обратното.

Мъж чете книга със сериозно изражение на лицето, отдолу излиза надпис "Господине, какво бихте казали на един диктатор?", мъжът поглежда втренчено в камерата, с лека усмивка се озърта наляво, после надясно и внезапно се изплезва, а на езика му пише "Не". Танцуващи деца, пеещи песни жени, усмивки, оптимизъм. На пръв поглед клиповете изглеждат нелепо за зрителя днес. Но те постигат невъобразим ефект в една държава, парализирана от страх, в която хората излизат от вкъщи и повече никой не чува нищо за тях, където деспотизмът не само не е критикуван, но е закрилян от международната общност и няма никакви възгледи отнякъде да дойде помощ.

В такава среда най-голямата опасност е хората, получили неочакваната възможност да кажат "Не!", просто да не идат да гласуват... от страх. Разбира се, редица други фактори предопределят изхода от вота, опозицията се организира, международният натиск се засилва, армията започва да се колебае. Но кампанията е тази, която работи върху отделните хора, тя изолира болката, оставя равносметките за по-нататък и с позитивни образи провокира положителни емоции у зрителите, вдъхва им увереност, че имат право да получат нещо по-добро и изцяло залага на вярата в бъдещето. В нощта на 5-ти октомври резултатите заварват Генерала неподготвен, случва се доскоро немислимото – около 55% от гласувалите 7 милиона чилийци събират смелост и казват: "Не, Пиночет!".

25 години по-късно, на другия край на света

"Плачете приятели, плачете за нашата мила България!", това е написал мой познат във Фейсбук. Евгени споделя на стената си статия, която разказва за приетите изменения в бюджета. Емитира се дълг от 1 млрд. лв. Много хора са докарани от страната в София с партийни автобуси, за да подкрепят поквареното правителство. Само 2 месеца по-рано това правителство е предложило съмнителен медиен магнат с неясен произход на средствата за председател на държавната сигурност. Последвали са куп други нелепи до обидност назначения. Платени коментатори шестват из вестниците и телевизиите. Виждам статуса точно след като съм изгледала филма "No". И, въпреки че има поводи за лошо настроение, за пореден ме хваща яд на този тип говорене, отличителният белег на българите. Този мой познат Евгени има добро образование, работа, семейство и въобще е типът човек, от когото, независимо в коя държава се е родил и живее, би трябвало да тръгне инициативата за позитивна промяна. "Плачи", ми казва той. "Плачи и страдай, задето всичко в България е толкова ужасно и никога няма да се оправи." Извинявай, Евгени, ама сега не ми се плаче. Стига сме плакали, по дяволите. Време е за малко позитивизъм.

Оказва се, че политическото говорене е разделено на две. Едните са четирите партии в Парламента, "лошите", статуквото, издигнати с парите на богати бизнесмени с едничката цел да ги направят още по-богати, барикадирани зад популистка риторика, неизпълними социални идеи и продажни медии. Другите са онези, които протестират масово и впечатляващо вече два месеца и половина. Най-честата критика на първите към вторите залага на негативното и на страха: "Хубаво, ще подадем оставка и после какво, някой още по-лош ще дойде."

А какъв е отговорът на вторите? Почти толкова негативен - "Плачете". Манипулират ни с платените си медии, завличат ни с дългове, перат парите си пред нас, правят хората още по-бедни и после им е още по-лесно да се възползват от тях, подменят истината. "Плачете"?

Да, Евгени, негативното често има по-бърз ефект у четящия, но не и дълготраен. Активните хора в България днес, като теб, Евгени, влизат в капана на тази критика, като най-често й отговорят с негативизъм. Превръщат се в онези, които отричат, мотивират емоции у хората, залагайки на страховете им, карайки ги да се самосъжаляват, плашейки ги с бъдещето. Но това няма как да бъде градивно. Хора, които живеят животите си, изпълнени с вътрешна неудовлетвореност, са нещастни. И въпреки че негативното произвежда реакция, то не произвежда прогрес. До какво би ни докарало - в един момент да паднем и да се задушим от воплите на самосъжалението поради това, че личности като Мая Манолова и Делян Пеевски управляват животите ни?

"7000 километра, 6 държави, няколко полудържавички, две планини и един извод - България изобщо не е лошо място за живеене", това пък го написа един приятел, след като обиколи планините около Турция, Грузия и Русия този август. Мисля си, че част от проблема ни се крие в това, че като пътуваме, все е на запад - я екскурзия в Париж, я някоя бригада в Щатите. Сравняваме България с това и се комплексираме. Рядко някой ходи в държави, в които наистина нищо не е наред, а на никого извън тях не му пука. Ако го правехме по-често, щяхме да разберем, че България всъщност изобщо не е толкова зле и това, което й трябва е повече самочувствие у хората. Самочувствие ежедневно да залагаме на политиците си критериите на Европейския съюз, без комплекси, че не сме идеални, а с ясно съзнание за правилно и неправилно.

Да, прав си, Евгени, някои хора нямат пари да пътуват никъде. Нека сега обсъдим автобусите, в които май се корени твоят песимизъм. Да, тези хора бяха натоварени на партийни автобуси, по всяка вероятност те са лесно манипулируеми поради своята бедност и необразованост. Да, те послужиха за показна демонстрация, с цел да дескредитират теб като твърде презадоволен, за да имаш право на мнение. Да, те бяха използвани от страна на БСП, една псевдосоциална партия, слугуваща на хора като Делян Пеевски ("Или гласуваме Пеевски, или кабинетът пада"). Но не партии, позволяващи си подобни долнопробни действия ще накарат тези хора да се чувстват значими, не те ще ги накарат да повярват в себе си, а оттам – и във възможностите да променят средата около себе си? Те ще ги потискат, за да ги използват и изстискват докрай.

И да, доста е тъпо хората в София, които имат достатъчно добър живот, за да могат да формират собствено мнение и които не разчитат на "случаен превоз", да им се подиграват, още повече да ги мразят, но и да ги съжаляват е ужасно. Съжалението, макар и често инстинктивно чувство с нищо не помага. Алтернативата му е разговор. И тук идва оптимизмът. Тези хора съществуват и именно появата на автобусите в София провокира разговор за тях. А да говорим за проблемите в обществото ни, това е единственият път към разрешаването им. Тези проблеми са твоя работа, Евгени. Не съжалявай хората. Мисли, например, за учителите и за реформите в образованието, които само ти можеш да изискаш от управляващите.

И се радвай, защото всичко, което се случва от юни насам е позитивно. Откакто демокрацията се е възцарила по нашите земи, правителствата на България летят все по-надолу, като това последното безспорно стигна дъното и поради падението си е на път да създаде едно структурирано, безкомпромисно, модерно гражданско общество. 

Общуване
Хората днес общуват помежду си. Кога преди, Евгени, си се оказвал на едно място с всичките си приятели? Кога си имал възможност да ги запознаеш, независимо от възрастта и интересите им? Кога родителите ти са ставали приятели с Жоро от гимназията, а той - с инструкторката по йога, а тя - с учителя ти по география, а те - с изследователката от онова НПО и то - само по силата на общите си политически възгледи? Кога последно всички тези хора открито са говорели за политика, помежду си, ежедневно, с мейли, в социалните мрежи? Мрежи, да, мрежи от твоите хора, които вече се познават, които дори са приятели. И които действат заедно. Нима това не е кошмарът на статуквото, Евгени? Кога последно сериозното политическо говорене за бъдещето е било куул?

Ами какво ще кажеш за Волен и тъпите му идеи, надъхващи омраза? Волен, който се превърна в антиреклама на фашизма дотолкова, че за пръв път масово хората се подиграват с идеите му. С продажното си и лабилно поведение, той легитимира антинационалистическото говорене от хора, които преди биха се страхували да не бъдат обвинени в предателски възгледи. Това не мислиш ли, че е хубаво, Евгени? Още ли ти се плаче? Ами всички онези хора, които с любителските си камери се превърнаха в медии? И ти сега ми казваш да плача, защото бъдещето е несигурно. Бъдещето зависи от нас, Евгени. И ние сме тези, които можем да го променяме. Каквото и да ти казват хората наоколо, никоя неправда не е непоправима. И ако не ти харесва примера на Чили, чуй този на Мартин Лутър Кинг: "Тъмнината не може да прогони тъмнина; само светлината може да го направи". А неговото време е било доста по-тъмно.

Противодействието на страха е да излезем, да изразим мнението си, да търсим и намираме информация, а междувременно да се усмихваме. Правим го. Тези, които трябва да се страхуват, в момента са в Парламента. И както виждаме, страхуват се – колкото по-широка става зоната с железа и полицаи около Парламента, толкова по-близо сме ние до успеха. По-силни от всякакви конспиративни теории, от мръсни пари и корумпирани политици, от Русия, хората просто излязоха на улицата и отмениха едно назначение. А дотогава - някой някъде е допускал чудовищната мисъл, че такива номера биха минали в България. Имаме силата да променяме сценарии.

И да, Евгени, стига да я потърсиш, ти имаш информация, която те прави силен. Можеш да я споделяш и тя може да стига чак до Ню Йорк Таймс, оттам да провокира реакция в Германия и след това външният ни министър с нелепите си изказвания да се оказва в изолация. Благодарение на теб. Така че, снимай, Евгени, снимай, разконспирирай всяка лъжа, шервай, превеждай на английски всичко, което ти се струва скандално. Но не плачи. Безсмислено е. Достатъчно плакахме, хленцахме, мрънкахме.

Сега ни е време за промяна - нека Станишев, Орешарски, Местан, Сидеров поплачат малко, заедно с Цветан Василев и Делян Пеевски, с Бареков, Емил Димитров и Мирослав Найденов, заедно с Борисов и всички, които мислят, че могат да се възползват от песимистичната ни пасивност и от страха за бъдещето до безкрай.

Това лято дойде, за да им го каже. Не могат. Хубаво, Евгени, лятото свършва, идва есента, но и тя има нещо за казване. Все още не могат.

Не! 

Публикувано в Дневник.