В тайния подземен град на Тито

Представете си безкраен коридор, който се върти в кръг и неусетно свършва там, където започва. Представете си по цялото му протежение стотици еднакви миниатюрни стаи вляво - гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Празни стени. Представете си ярка изкуствена светлина, а после пълна тъмнина, тежък въздух. Далечен звук от радио.

Тук щяхте да се намирате, ако бяхте от 350-те души, избран антураж на югославския лидер Йосип Броз - Тито, а на света беше настъпила ядрена криза, земята беше смъртно опасна, просмукана от радиация. Подземният град, разположен на площ 6500 кв.м., е строен в продължение на 26 години и целта е била да бъде свръхобезопасен от външната среда. През всички тези години в градчето до него - Конич, Босна и Херцеговина, никой не е подозирал какво се случва, това е било най-голямата военна тайна на Югославия. Решено е да бъде именно там, в сърцевината на Босна, заради стръмния, на места непристъпен планински терен. За бункера, наричан още ARK D-0, са знаели само Тито и най-приближените му политици и военни. Местоположението му е разкрито години след като върховният лидер умира (впрочем от естествена смърт) - в началото на войната през 1992 г. Но и до днес мястото не е популярно, а широката общественост в Босна и Сърбия не знае за него.

Project Biennial 

На 24 април бях там. Не съм от антуража на Тито и няма ядрена криза. Но пък има интересна изложба за съвременно изкуство, която се провежда на всеки две години. Нарича се Project Biennial и продължава до 24 октомври. Има специално разписание и е необходимо предварително едноседмично предизвестие, вероятно защото околието все още е военна база и е с ограничен достъп.

В изложбата участват артисти от Босна, Сърбия, Албания, Австрия, Италия, Словения (конкретно - група Лайбах с проект на тема Хитлер и Балканите), има и поне две български имена - Лъчезар Бояджиев и Правдолюб Иванов.

Мястото е неописуемо, страшно, абсурдно, задушно. Идеално за провокативно съвременно изкуство. Артистите са се разположили из стаите и са ги изпълнили с послания. Например, в едната част на коридора се чува шум от деца, които си играят, чува се топка, смях, крясъци, плач, птици, отново смях. Звуците прелитат около човек и той без да се замисли много-много, решава, че просто се намира близо до изхода. С увеличаването на звука обаче разбира, че в една от стаите е оставен касетофон и всичко е на запис, а той е навлязъл дори по-дълбоко в подземието. Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и са създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация.

Всичко, освен всичко, което има значение

Освен всички стаи, вътре има кухня, зала за дезинфекция, бани и тоалетни, канцеларии, 2 конферентни зали и луксозен втори етаж, в който са щяли да се помещават Тито и съпругата му Йованка. Има изобщо всичко, от което човек би се нуждаел, за да преживее 6 месеца вътре. Освен слънце, природа и нормален въздух. Или иначе казано - всичко, освен всичко, което има значение.

Например, из цялото подземие във всяка стая са разпръснати червени телефони. Но за какво ли биха послужили те, ако нямаше живот навън? На кого бихте се обадили в един разрушен свят? Може би са предвидени за вътрешно ползване. Сигурно жителите на подземния град биха си звъняли един на друг, ако нямат време да се видят лично...

Егоизъм, граничещ с лудост

За разлика от повечето туристически забележителности на Босна тази не ти припомня войната от 90-те. Тук ти се припомня човешката глупост, параноя. Егоизъм, толкова краен, че граничещ с лудост. Защото какво в крайна сметка биха постигнали тези 350 души през месеците на ядрена криза? Какво ли би минавало през главите им? Затворени там долу, неясно до кога, вцепенени в ужас от света навън, задушавани от света долу. Постепенна загуба на въздух, постепенна загуба на разсъдък...

Конич се намира в средата между двата най-посещавани от туристите градове на Босна и Херцеговина – столицата Сараево и красивия град Мостар.

Входа на тунела, който би се херметизирал в случай на ядрена криза.

Навътре в тъмната част на тунела.

Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация. 

Джендър чувствителен комунистически лозунг.

Конферентна зала.

Спалнята на Тито.

В една от по-луксозните стаи.

Кислородни маски в банята.

Пречиствателни устройства.

Текстът оригинално е публикуван в Капитал Лайт.

Не се спасявай

Agus Acosta е визуален артист от Гранада, на когото случайно попаднах в MySpace преди 5-6 години. Прави клипове с текстове на известни поети, предимно латиноамерикански. И от него се запалих по Марио Бенедети. (Наскоро установих, че всичките му видеа са изчезнали от интернет, което ме натъжи. Разтърсих се за някакъв негов контакт и му написах мейл за това, че ми липсват. Той отговори. Каза, че мейлът ми толкова много го е зарадвал и не само ми праща видеото, но и ми дава всички права да го кача, където намеря за добре. Снощи така и направих. И за да не потъне, местя този пост от 2012 г. най-отгоре.)

Марио Бенедети пък е уругвайски поет и писател, считан за един от най-великите латиноамерикански литератори на 20 век.

No te salves ми е любимото му стихотворение, може би заради клипчето с препускащия кон и музиката. Вероятно го има и в субтитрите на филма Тъмната страна на сърцето (мрачен, красив и оригинален филм, чийто сценарий се крепи изцяло върху поезията на Бенедети и двама аржентински поета).

No te quedes inmóvil al borde del camino no congeles el júbilo no quieras con desgana no te salves ahora ni nunca no te salves no te llenes de calma no reserves del mundo sólo un rincón tranquilo no dejes caer los párpados pesados como juicios no te quedes sin labios no te duermas sin sueño no te pienses sin sangre no te juzgues sin tiempo pero si pese a todo no puedes evitarlo y congelas el júbilo y quieres con desgana y te salvas ahora y te llenas de calma y reservas del mundo sólo un rincón tranquilo y dejas caer los párpados pesados como juicios y te secas sin labios y te duermes sin sueño y te piensas sin sangre y te juzgas sin tiempo y te quedas inmóvil al borde del camino y te salvas entonces... no te quedes conmigo.

Не стой неподвижен на края на пътя не вледенявай радостта си не обичай с неохота не се спасявай сега нито никога не се спасявай не се изпълвай със спокойствие не взимай от света за себе си само един тих ъгъл не разрешавай да се притворят клепачите ти тежки като присъда не загубвай своите устни не спи без да сънуваш не си се представяй безкръвен не се самоосъждай без време но ако въпреки всичко не можеш да го избегнеш и вледеняваш радостта си и обичаш с неохота и се спасяваш сега и се изпълваш със спокойствие и взимаш от света за себе си само един тих ъгъл и разрешаваш да се притворят клепачите ти тежки като присъда и пресъхваш без устни и спиш без да сънуваш и си се представяш безкръвен и се самоосъждаш без време и стоиш неподвижен на края на пътя и се спасяваш тогава… не оставай със мен.

* Оригинално публикувано на 26.09.2012 г.

Парченца Грузия

Двете момчета

Двете момчета рязко спират и отбиват вдясно. Качват туристите, които току-що са вдигнали палци. В Грузия всеки втори до трети човек спира на стопаджии. Махваш и след 30 секунди вече се возиш нанякъде. Момчетата палят цигари, обръщат се към туристите и навират кутията в ръцете им. Mузиката е хаус, усилен докрай. Всички прозорци са отворени, а колата лети в насрещното, дори когато има други срещу нея. Шофьорът е шефът на пътя и отстоява смело позициите си, ръката му натиска клаксона почти постоянно и на колите отсреща дори им се налага да отбиват в тревата.

Посоката е Батуми, черноморската перла на Грузия. До 2004 г. регионът Аджара, чиято столица е Батуми, не е бил подчинен на Тбилиси. В последните години на своята автономия играта съвсем загрубява – богатият крайморски регион е в ръцете на един човек, бизнесменът Аслан Абашидзе. Прогонването му е от първите значими успехи за Михаил Саакашвили, възпитаник на Колумбийския университет, който управлява Грузия от началото на 2004 г. Той поема страна, разкъсвана от корупция, престъпност, в която има райони, където шансът да те застрелят на път за магазина е немалък, страна, в която липсата на електричество и вода е ежедневие, с разпадаща се данъчна система и с три региона, които се опитват да избягат от нея.

Саакашвили е спорен образ, той превръща Грузия в една от най-безопасните държави в Европа, но я нарежда и на челните места по брой затворници на глава от населението, като постепенно става ясно, че в затворите му се прилагат мъчения и сексуални издевателства; бори корупцията и създава централизирани административни сгради, в които на едно място се осъществяват почти всички контакти между гражданите и държавата, но с недопустима сила разпръсква протестите в Тбилиси; с независимото си от Русия поведение успява да вбеси дотолкова Путин, че последният в съвсем недипломатичен тон заявява, че би го "увесил за топките", противниците му обаче го наричат "кукла на САЩ". И, да се върнем в Батуми, взима си обратно Аджара, но претърпява пълен крах в Абхазия и Южна Осетия.

Край стъклото на туристите се нижат футуристични сгради – нови, големи и в абсурдни форми, после стари и величествени постройки, после виенски колела, после соцблокове, паметници, статуи. Хаус и модерни хитове звучат от баровете, увити в плажни кърпи хора се влачат по улиците, рускини в къси панталони се снимат в предизвикателни пози край всяка забележителност наоколо. Градът е жив. А момчетата хвърчат с колата, пушат, понякога си цъкат по смартфоните и изглеждат напълно безразлични към обстановката. Само като минат покрай някоя църква, поглеждат към нея и се прекръстват три пъти. Двайсет минути след като са ги взели от границата, Сарпи, набиват спирачки и
спират в сърцето на Батуми. Изчакват туристите да разтоварят раниците си и отпрашват някъде надолу по пътя. Секунда. . . и ги няма вече.

Али и Нино



Али и Нино са деца на Кавказ, те се обичат и са готови да отидат навсякъде, за да бъдат заедно. Всеки в региона е чувал за тях, тук са толкова известни, колкото и Ромео и Жулиета. Нино е грузинка, а Али - азер, Нино е християнка, а Али – мюсюлманин. Трагичната им любов се развива на брега на Каспийско море в Баку, по тесните улички на Тбилиси, в Техеран, в смутните времена в началото на ХХ век, на фона на бягства, войни, окупация, докато Али не намира смъртта си в борбата срещу болшевиките. Авторът на книгата за тях – Курбан Саид, е фантом. Името е псевдоним и не е ясно кой стои зад него – мистерия, която продължава да провокира ожесточени спорове в литературните среди.

Историята разказва за културните различия между общностите в региона, но е възприемана като пътеводител из душата на Кавказ, защото връзката между Али и Нино е важна не заради сблъсъка между Европа и Азия, както някой чуждестранен критик е заключил някъде. Модерните географски понятия са претопени от историята по тези земи и остават лишени от смисъл за местните. Историята е за общото между две различни, но все пак дълбоко свързани култури в Кавказ и за това какво може да направи планината с душата на един човек. Интересно е, че продължава да бъде на почит и е актуална в един регион, днес разкъсван от сепаратизъм.

Али и Нино все още са живи в Батуми и повдигат въпроси у любопитните туристите. Това са две движещи се статуи, направени така, че безконечно да се доближават, да се докосват за миг и после да преминават един през друг.

Михаил

Канят Михаил на гости винаги когато имат туристи. Михаил е живял няколко години в Дъблин и е единственият човек наоколо, който говори английски достатъчно добре, за да се оправя с тях. В Дъблин Михаил е имал жена и дете, но нещо се е случило и вече от две години работи в малкия северен град Зугдиди. Градът е последната точка, която можеш да достигнеш по нормален път, когато си тръгнал към Кавказ, региона Сванети. Доскоро не е имало дори асфалт до Местия, стартовата точка за трекинг маршрутите нагоре. Михаил е приятел на един от шофьорите на маршрутките, които ежедневно тръгват към високопланинския град. Той "отвлича" заблудени туристи по пътя към единствения хостел в Зугдиди и за 5 лари по-малко ги убеждава да спят в къщата му в покрайнините, а на другата сутрин да ги кара нагоре.

На грузински маршрутка е... маршрутка, остатък от омразните окупатори. Работата на шофьорите е тежка, защото пътят е много стръмен, изпълнен с остри завои и по-лошо – с още много луди шофьори на маршрутки в насрещното. Затова и приятелят на Михаил, шофьорът, в момента спи на креслото до масата. От време на време вратата се отваря и в стаята плахо влиза някоя от дъщерите му да сервира – местния чудно вкусен хляб с масло, сирене и яйца – качапури и салата с някаква много странна и неприятна на първо опитване подправка.

В малките грузински градове жените не сядат на масата, мъжете не им подават ръка, а когато им задават въпрос, чакат отговор от мъжа до тях. Затова и за туристите от различни полове е по-удобно да лъжат, че са женени.  Михаил пуши цигара с горделиво изражение, разказва истории на гостите и ги налива с ча ча (местната дума за водка), за разредител тук се ползва бяло вино. Тостове се вдигат един по един за всички хора около масата, за всички членове на семействата им, за починалите, за хубаво време, за спорна работа, за здраве и после отначало. Още при първото сипване Михаил стрелва туристите с изучаващ поглед от горе до долу и пита: "Как пиете вие – по западния начин или по истинския?"

Въпросът е зададен така, че туристът инстиктивно пожелава да пие по истинския, вътрешно, от сърце го желае и за нищо не света не иска да се излага с някакви западни привички, издаващи нищо друго освен слабохарактерност. И така - туристите скоро се оказват подхлъзнати в един водовъртеж от тостове и пиене на екс, мигновено доливане и пиене отново. Туристите бързо трябва да свикват с тези работи. Още на следващата сутрин учудването им ще бъде още по-голямо, когато потеглят към Местия и когато останалите пътници в колата отворят бутилка ча ча и почнат да я въртят помежду си като осмокласници на първа екскурзия извън града. Това учудване обаче няма да трае твърде дълго, защото бутилката ще се окаже пред лицето им, а изражението на човека срещу тях ще пита почти толкова изпитателно като михаиловото: "Ти сега по западния модел ли ще се държиш или ще се поотпуснеш малко?" И ще поемат шишето, ще погледнат през прозореца и ще се замислят как пият водка в 9 ч. сутринта, как колата лети по завоите с напълно несъобразена скорост, на фона на гърмяща грузинска музика с типично полифонично пеене, а около тях се появява Кавказ, все по-близък и все по-поглъщащ, величествен, огромен, зелен, заснежен. Още един завой. Още една глътка ча ча. Спокойно, Михаил, разбира се, че избираме истинския начин. Поне докато сме тук.

Лелята

Лелята гледа през прозореца. Силно е извила врата си надясно, сякаш иска да покаже, че не желае да бъде в тази стара волга. Не. Не и на този осеян с кал коларски път, до този изпит мъж, който пали цигара от цигара до нея и гледа втренчено напред. Не си продумват. Тя си тананика леко някаква песен и гледа към гората.

Самотният път не е асфалтиран и волгата подскача нагоре-надолу по него. На предното стъкло се клати кръст. В селата, покрай които колата минава, има повече разхождащи се прасенца, отколкото хора. Играят си необезпокоявано в калта и ядат, каквото намерят. Всичко е влажно и кално, защото реките в подножието на Кавказ са много пълноводни. Не се съобразяват с бедната инфраструктура в малките грузински села и прииждат отвсякъде, събарят мостове, къщи и пътища. Лелята прави опит да заговори на руски туристите, които преди малко е взела на платен "стоп". Руският е интернационалният език. Той обаче не е от силните й страни и тя бързо се предава на тишината, отново си надява замисленото изражение, все едно й се иска да живее в някоя голяма столица, да ходи на опера, да води изтънчени разговори. Но е тук. Продава сирене. От време на време върти телефони, спира край някоя селска къща, вади тефтер, а около нея се суетят жени с найлонови пликове. Тикат й ги в ръцете, жадно гледат към пръстите, които им отброяват банкноти, а после се нареждат до колата и махат, докато я наблюдават как се отдалечава от тях. Освен да изкупуват сирене, лелята и мъжът й спират често да зареждат бензин в малки количества. Край пътя, встрани от погледа на незапознатите пътници, има стари колонки, явно продаващи контрабанден руски бензин. Лелята вади туба, носи я на хората зад тезгяха и после с помощта на сламка и фуния я преливат в туловището на колата. Посоката на волгата, сиренето и лелята е Лентеки. Лентеки е 10-хиляден град, разположен на южния склон на Централен Кавказ, на 323 км северозападно от Тбилиси.

Дядото на пейката

Дядото стои на пейката под ореха. Вече е 16:00 ч., а още никой не е минал, само в обратната посока – двойка чехи, няколко други източноевропейци, които напоследък са се навъдили из планината, голяма група младежи с вълнени еврейски шапчици. Ама че слаб ден. И е 40 градуса. Дядото обаче предпочита да стои тук, защото никой няма да му се спре в хотела иначе. Намира се зад куп дървета и хич не се забелязва.

Затова е сложил една табела до туристическата пътека, но от толкова дъжд е ръждясала и де да ги знае и тези туристи дали изобщо я виждат. Жена му пере чаршафи на мивката в двора и той чува чешмата, от която непрестанно извира водата на Кавказ. Селото се казва Чверпи и пътеката от Ушгули минава през него. Почти никой не живее тук, има няколко съседи, една красива жена с азиатски черти, която не знае как да ползва фотоапарат и още няколко човека, коли почти не минават, маршрутка само една сутрин.

Ушгули, виж, е много туристическо, мисли си с известна завист дядото. Там е пълно с туристи, понеже го водят най-високото населено място в Европа, освен това Юнеско са го включили в техните списъци. И ей го на - там пълно, тук празно. Рядко някой ще се наеме да мине през прохода горе и да прехвърли Кавказ така. Но ако го направи и слезе в Чверпи, а не в Мами, няма начин да не види дядото, който стои там на пейката и го чака. Дори сега е там и гледа навъсено към празния път.

Нарикала

Или на грузински - ნარიყალა. Не че мога да го прочета. Вече съм тук от 11 дни, а за цялото време успях да запомня само "ი", което е "и". Ни повече, ни по-малко. Сложна е азбуката. Но така се казва крепостта, върху чиято стена стоя в момента. Бурен вятър развява косите ми, а аз съм се надвесила по корем над блещукащия под мен град. И всичко би било суперромантично, ако не ми беше лошо. Всъщност ме е страх от високо. Стоя като парализирана и гледам да не мърдам. Тук една грешна стъпка и си паднал, а въпреки че е пълно с подпийнали туристи, хич не са се постарали с обезопасяването. Долу е пропаст, долу е Тбилиси. Вече минава 12:00 ч., но мога да усетя пулсациите на града, широките улици са изпълнени с хора, трафикът не спира. Колите бибипкат непрестанно, грузинците са пристрастени към клаксоните си. В далечината от мощни колони гърми съвсем неподходящата Non, je ne regrette rien и среднощният вятър я довява на пресекулки към мен.

Внушителен шарен фонтан долу танцува с нея. На хълма отсреща, осветена от прожектори, се извисява огромна чисто нова църква, която хем е величествена, хем е толкова грандоманска, че човек тръпки да го побият. Лифт неуморно превозва туристи от центъра на града до крепостта и обратно. Тук ме довя вятърът, почивката ми свърши. Утре ще се кача на автобуса за Истанбул и ще му се оставя да ме отнесе далеч от тук. Тук, в този град долу и из всички парчета от Грузия, където ново, старо, мизерно и лъскаво, кичозно и красиво се преплитат така, че туристите се чудят какво да мислят. Тази страна е въпрос на гледна точка, не знам дали ще ви се хареса.

Оригинално публикувано в Капитал Лайт (май официално това е текстът ми с най-смешни коментари долу), снимките като цяло са на Момчил Блъсков.

за Иран, Бен

Гледах Арго преди няколко вечери.

Арго е за Иран. В Арго видях иранци, видях разярени тълпи от иранци, но не разбрах какво точно искат. Сториха ми се зли и агресивни. И еднакви. Видях множество от хора, не видях отделни лица. Видях обаче смели американци, видях умни американци, красиви и усмихнати също, видях американци с проблеми в семейството, видях американски деца.

Арго е номиниран за Оскар сега. Но той е филм с предизвестен успех. Касов. Скъп. Проектът, с който Бен Афлек иска да се утвърди. И защо, защо не се е постарал малко повече, за да покаже многообразното лице на Иран, да изследва проблемите малко по-задълбочено? Не разбирам. Защо за пореден път имаме повърхностния тъп американец, който реди клише след клише?

Иран ми е интересен. И, без да съм експерт, споделям няколко неща, които са ме впечатлили през последните години:

- в Иран европеец може да оцелее, без веднага да се окаже разкъсан от тълпи религиозни фанатици!!! Това го разбрах преди 4 години, когато в автобуса от Истанбул към София срещнах един поляк. Беше пътувал два месеца из страната, сам, с колелото си и се връщаше жив и здрав към Полша. Хората били добри, каза ми той, приютявали го в къщите си, давали му храна и вода, помагали му. Носеше бутилка иранска кока кола.

- на следващата година масови протести срещу крайния ислямистки режим разтресоха страната. Това някой спомня ли си го? Спомня ли си Неда, която беше зверски убита и се превърна в лицето на недоволството, на младите, борещи се за свобода? Протестите бяха потушени. Оттогава никой не говори за тях.

- четох новини за някакви студенти, хванати на огромно незаконно електронно парти около Техеран. Бяха осъдени на затвор и бой с камшици. Ето статия по темата в Уол Стрийт Джърнъл. Стана ми интересно и гледах My Tehran for Sale (трейлър, цял филм), разказва се за млада жена, която се занимава с модерни танци. Актрисата, Марзие Вафамер, впрочем омъжена за един от известните ирански режисьори Nāsser Taghvāí, е осъдена на затвор и 90 удара с камшик, за това, че се е снимала във филма.

- скоро гледах Персеполис (трейлър, цял филм) - модерната история на Иран, анимирана и ясно разказана. Препоръчвам го на всеки, който дори и малко се интересува от темата. Научават се любопитни факти, като например, че до 70-те там жените са ходели светски облечени, по бански на плажа и т.н. (А бабата във филма е удивителна!)

- миналата година Любомир бил в Иран с приятел. За две седмици лятото обиколили пустини, гонили камили, качили най-високия връх, ходили на море, посетили големите градове. В Техеран гостували на семейство, в което жените ходели с изрязани блузи. Казали им, че понякога дори се надяват на война с Израел, защото вярват, че само това е начин да се разклати режима.

- в Иран има жени, които са готови да отстояват неща, които ни звучат най-необичайно - правото да карат автобус, например.

- Иран има традиции в рок музиката и преди, и сега. Филмът No One Knows About Persian Cats (трейлър, цял филм) разказва именно за това.

- вижте филма Раздяла (трейлър, цял филм), който взе Оскар за чуждоезичен филм миналата година. Окей, може би е политическа награда, но със сигурност Иран има страхотно независимо кино, сравнимо с това в Европа.

- има и комерсиално кино, не толкова добро, но все пак съществува. Вижте примерно Circumstance (трейлър) за две влюбени едно в друго момичета, които се борят за връзката си.

- бих ви препоръчала и книгата "Къщата на джамията", но току що я започнах и все още нямам впечатления. Също както в Персеполис, авторът Кадер Абдола се опитва да покаже на достъпен език, но с факти историята на Иран и причините държавата да бъде толкова изолирана в момента.

- прочетете историята на Ширин Ебади, иранска юристка и правозащитничка, носителка на Нобелова награда за мир или пък тази на актрисата Голшифте Фарахани, може би най-известната иранска актриса, на която обаче и се наложи да избяга във Франция, след като получи категоричното неодобрение на иранското правителство... А да получиш неодобрението на управляващите за това, че играеш във филм, или танцуваш, или протестираш, или говориш с мъж не значи, че си готин млад ребъл, значи, че те заплашва болка, физическа болка, мъчения, смърт.

Идеята ми е: Иран не е хомогенна тълпа от агресивни религиозни фанатици, нито е джамията над този текст. Иран има много лица и много хора там заслужават не само подкрепа, но и честно отношение от страна на т. нар. Западен свят. И това с особена сила важи за хората, занимаващи се с изкуство и създаващи филми, които имат шанс да вземат Оскар. Защото хора като Неда, като Марзие, като Ширин са там и не могат да бъдат просто част от иранското множество. Защото Иран не е правителството на Иран, скъпи Бен!

* 19.02:
Abbas Kiarostami - Certified Copy, Close-up, Nan va Koutcheh [Le Pain et la Rue]
Джафар Панахи - Parde, Offside

изход

Както винаги, в началото получи световъртеж и изпита леко гадене. Постара се да мисли за нещо друго и да се пусне по течението. Концентрира се върху звуците наоколо. Беше цял един свят. Малък, но впечатляващо шумен. От една страна - пространството, което се движеше в кръг, което засмукваше и влачеше всичко около себе си, бавно, но настоятелно, без някой да може да му се противопостави. От друга - всички копчета, ципчета, зъбци, удрящи се в стъклото, което ги делеше от реалността. И едно в друго. В някаква бясна непоследователна, но погълваща ритмичност.

Туп-туп. Клап. Цък. Туп. Пууууууу. Туп. Туп. 

Музиката е навсякъде, просто трябва да я потърсиш, помисли си разсеяно. Скоро вече учестеното дишане се успокои, почувства се спокойно и се отпусна напълно във водовъртежа. Дори се наслаждаваше на това, че зависимостта е пълна, че няма никакви отговорности, не трябва да пази топло никому, а и дори за себе си не трябва да мисли. Беше изцяло в чужди ръце и, честно да ви кажа, усещането не беше никак лошо.

Клап-клап.

Залиса се в мисли за съдбата и случайността, за това дали е правилно да се чувстваш добре, когато нищо не зависи от теб. Оттам се сети за онези срещи, които променят живота ни и за тези, които нямат ни най-малко значение, за смисъла от последните и за привързването към реда и сигурността. Замисли се за риска. После дълго разсъждава върху разликата между това да мислиш, че знаеш какво искаш и това да те е страх да рискуваш. Зачуди се дали има разлика между двете. Потърси я. Не я намери.

Туп.

Тогава го видя. Макар и да беше само миг, моментално разпозна шарките му. Изтръпна, когато си даде сметка, че вече си приличат толкова много. Отново изпита гадене. Тайно се надяваше, че някакси днес ще се разминат и самотата, поне за час и половина, ще бъде безпределна. Имаше нужда да бъде само със себе си. Имаше нужда от свобода. А времето оставяше по тях сходни кръпки. Тази мисъл беше плашеща. Остаряваха еднакво! И нямаше как иначе да е. Всичко, което се случваше, се случваше и на двамата. Беше досадно и красиво едновременно. Но вкусът на досадата беше по-осезаем. А и другите... знаеше ги какво мислят. Сякаш връзката оправдаваше съществуването им. Толкова силно стана гаденето, че вече не можеше да издържа. Беше време да се махне, да мине от Другата страна, да намери изхода, да се остави на засмукването, блажено да се пусне по тайния път, към който постоянно виждаше други да бягат.

Какво?

Мислите, че чорапите изчезват случайно в пералнята ли?

един дълъг жълт картоф я сепна

Вървеше по шосето. Слушаше класическа музика, притваряше очи, вдъхваше от нощния вятър и се мислеше в тъмни цветове, загледана в двете кафяви обукви, които се гонеха една друга, но вместо да се достигнат просто сменяха ролите си. Един дълъг жълт картоф я сепна. Жълт картоф от заведение за бързо хранене. Седеше си на пътя й все едно имаше толкова права да бъде там, колкото и нея. Представи си го как излиза от малкото хартиено пликче, от нечия забързана ръка, от нечия препълнена уста. Бяха в един град, съвсем близо. Тя, обречените обувки, и този неестествено жълт картоф.

Хотел "Зелена поляна"

Игнат спи леко, по гръб, без да се върти и равномерно вдишва летния въздух. Вдишва-издишва. А около него една муха тихо лети и жужи. И от време на време дори нежно каца на лицето му. Каца и го погъделичква с четирите си крака едновременно, преди да направи грешна стъпка и отново да се окаже издухана от страшната сила на двете ветровити бездни, за които все не внимава достатъчно.

Но не мухата събужда Игнат сега. Някакъв глас го стряска, той се сепва в съня си и рязко се надига, като се разминава на милиметри с гредата отгоре. "Млъквай, бе, изедник, как пък все на главата ми ще хъркаш!" Игнат се замисля за миг къде се намира, всичко му се струва нелогично, непознато.

Италия някъде на север.

Бавно, мисълта му се раздвижва. Снощи с последния стоп е достигнал малкото селце. Което кой го знае къде се намира. Ясно е само, че е близо до Германия; че Игнат пари няма; а съвсем пък ясно е, че дори и да има - за хотел няма да плаща. Извън всички правила е това. Неговите си правила. "Гле’й сега, 6 часа е, а не мо’ем заспим повече заради тебе!" Игнат си спомня как слиза от колата на едно френска баба, която отива на гости на сестра си. Свива вдясно от магистралата и продължава само напред, през полята, в сумрака, докато не се натъква на някаква дървена постройка. Голяма плоскост, надигната над земята. Усмихва й се доволно и ляга под нея, спокоен, че сушинката му е гарантирана за цялата нощ.

"Пу-у, да му е** майката, да му *******!"

Игнат вече не издържа и изпълзява изпод дървената плоскост, за да види какво става. Оглежда се наоколо. Първото нещо, което му прави впечатление, е, че всъщност спи под голяма лятна сцена в някакъв парк. Изучава за малко внушителния й вид, връхлитат  го произволни мисли за италианската естрада и си представя как кичозни чичковци пеят за несподелена любов над главата му. Кичозни, кичозни, ама и те си имат своето право на топлинка, Игнате!

Тогава второто нещо му прави впечатление - едно голямо кълбо опаковано в соц-спален чувал, от който се подава ръкав на костюм с лъскави ръкавели. Кълбото мърда нагоре-надолу и именно изпод него излизат звучни български псувни. Игнат се приближава, надвесва се над него и трескаво започва да търси уместен начин да се представи.

"Извинете", прошепва той без самочувствие и с твърде прегракнал глас. Реакция не последва. Игнат прочиства гърлото си деликатно. "Прощавайте..." Оп, оп, кълбото леко се размърдва. Разтваря се и от него изниква една глава, а малко по-късно я последват и два чифта пълнички ръце.

"Ти какво правиш тука бе, момче?", промърморва с максимално учудено изражение главата.

"Ами, спах тук. Случайно...", отговаря Игнат и в този момент забелязва втори чувал на метри от себе си.

"Я виж ти, я виж ти. То само това липсваше, тук да си направим българско село... да си се заселим все едно сме си у дома, на полето в Пазарджик, а! Един, двама - добре, не ми стига Ставри" - казва чичкото и махва с ръка в посока другия чувал - "aми сега и трети да се появи. Ще дойдат, в затвора ще ни вкарат, не мо'еш цял живот сe оправи тука", казва смешният кръгъл човечец, който се е поокопитил вече и не само че се е поокопитил, ами целият е излязъл от чувала, и в момента се е изопнал като струна пред Игнат, като го гледа надменно с ръце на кръста. Игнат от своя страна няма никакво желание да се занимава с глупости, описва си случая набързо, заявява, че не смята да се застоява, дори напротив - бърза, защото до вечерта трябва да е в Париж на работа и се запътва обратно към чувала си под сцената.

Половин час по-късно мухата тъкмо е започнала отново да се чувства спокойна около него и готви нова разходка по местата в опасната зона около Игнатовите ноздри, когато плановете й се оказват смутени. Дребният пълен човечец се приближава, побутва Игнат с пръст и го събужда.

"Абе, аз след малко трябва да ходим на работа, а се сетих да те питам нещо, че така учено момче ми изглеждаш...", ласкателно започва чичкото. Игнат затърква очи, изглежда сърдит, но кимва утвърдително. Този път се заглежда в човека пред себе си и му прави впечатление, че е облечен в костюм. Наистина, един доста евтин и измачкан костюм, но все пак - костюм.

"Виж, тука една беля стана и ми трябва некой българин, дет' да знае италиански. Ти как си? Ще си плàтим, всичко ще си плàтим, ама голяма каша съм забъркàл да знаеш. Пък то ние наш'те ако не си помагаме, кой!?"

Последното, разбира се, заема първите места в личната класация на Игнат за Любими Реплики, С Които Непознати Българи Се Обръщат Към Теб В Чужбина. Но нещо в това абсурдно човече му се струва интересно. И той кимва още веднъж. Още по-утвърдително.

"Ох, ама да знаеш що за историйка!", продължава събеседникът му. "Тука вече 5 месеца станаха откак' съм на хотел "Зелена поляна" и късмет, че поне спален чувал си намерѝх, че инак направо не зная как щях да се оправим". Докато говори, той сяда свойски до Игнат и протяга крака в тревата, обувките му - кафяви, кожени и изтъркани до неузнаваемост. Самият Игнат си бърника из раницата за четка за зъби, но същевременно внимателно слуша.

"Аз съм шофьор, в едно село до София живеем с жена ми. Може и да го знаеш - голямо е, ама бедно. Камион карам, такъв хубав, скъп, задължават ни като чорбаджии да се обличаме." На последната реплика той изпада в бурен смях и обилно оплюва Игнат.

"Голяма сиромашия, голяма ти казвам, пък така с костюм едно-друго, зат'ва се смеем, не за друго. Добре че децата пораснàха, та най-сетне да спестим за кола да си вземем. Бях харесàл един мерцедес, всичко уредено - един бел такъв, ама хубав, лъскав, нов горе-доле. Но до Германия да се ходи трябваше, пък аз бъкел не знам езика. Тука тия техните азбуки не ги разбирам! Как да е, облекох костюма, тръгнàх, стигнàх Италия, един приятел добре че се намерѝ, та ме возѝ до тука. Хванàх после за Германия, намерѝхме се с тия мойте хора, купѝх колата, ама как вози, то чудо-кола, аз нали на камиона бях свикнàл, то не мож' го сравни, кеф да ти е да караш. Хубаво, ама тия техните азбуки кат' не ги зная и ме страх да карам до България, колко са там хиляда километра, па може и повече. И цаних един румънец да го карам до неговото село за без пари, ама той да ми чете буквите, че те по̀ ги знаят, нали... Добре, но тоя румънец голямо гевезе излезе! Само да пие знае, от сутринта. Аз карам, той пие. И си мълчим, то какво да си кажеш с такъв човек, пък и кат' не може да говори български. И спираме за малко тъй да почина, да поспя. Но тоз' ненормален, ти казвам, като отворѝ вратата и кат' хукнà. Изкарà ми акъла, викам си избегà ми човекът, не моем се оправим после с табелите. И той тича, аз след него. Бягаме тука целия град обиколихме, накрая той се измори, и как иначе - пиян-залян ще ми бяга! Хванàх го, два-три ритника, малко да се освести, шамари едно-друго, ама заслушава си сега, нали така! Как да е, опраѝхме се. Тръгваме назад към колата, тук кола, там кола, няма кола, ти казвам, бе мойто момче, побъркàх се - то голем град, едни улици завити, **** у италианците, *****... А тоз' нашият съвсем го не брой, пиян ти казвам, къде да ми намери колата. Обикалям, гледам, няма бе - няма. Станà тъмно, па аз 20 часа съм карàл и си викам ******** майката и на колата, и на румънеца, ще спя. Легнах ей тъй и спах. Станàх, пак отивам търся, града съм го обиколил 20 пъти, бе разбираш ли! Какво ти 20 - 100 пъти. И няма, и няма. И онзи избегà съвсем. Направо в чудо се видех, неколко дни минàха, аз сам като куче обикалям, парите почнàха да ми свършват. Добре че срещнàх един сърбин, с него търсѝхме. Ама немà, пък и той не им говори тука езика, ходѝхме им два пъти в полицията да питаме, ама нищо не мо'еж им разбра, пък и ни е страх, да не ни изгонят тука - от страната. И хубаво взе, че излезнà тогава - търсят охрана в една фабрика при сърбина и си викам на акъла - ********* ще се пробвам, поне някой лев да заработим, докато търсим тоя мерцедес. И гледай, 5 месеца, откак съм тук. На жената й казàх, че хубава работа съм намерѝл, тя доволна, вика "Стой". И стоя, какво да правя - тука в селото е фабриката. Мине, не-мине седмица, ходя до града и обикалям улиците, ама няма бе - няма! Да са я откраднали, съмнява ме - те богати хора. Ама Ставри онзи ден вика да не са я вдигнàли за неправилно паркиране. Мислѝх, може, но като не им разбирам знаците как да знам къде са я закарали. Ей, чакай бе, момче, накъде така, къде тръгнà, къде?"

Игнат е станал, след като дълго е тъпкал чувала си в раницата. Сега я слага на гръб. И си омотава главата в един шал, защото нетърпимо е почнало да пече.

"Човек, не говоря италиански. А и бързам днес да се прибера. Потърси си си някой друг преводач!", отсича той с категоричен тон, без дори да погледне чичкото.

"Как така друг! Как така друг! Тука българи, дет' да говорят, няма! Как не ти е жал, бе дете! Стой, стой ти казвам, магаре недно! Къде тръгнà и ти, пу-у *******!"

Но Игнат вече почти не го чува. Върви бързо към магистралата, вдишва топлия въздух и се усмихва. След 20 минути е там, където го е оставила бабата предишната вечер. След няма и 10 минути една кола спира. "Ciao! Come stai? Vado a Parigi. Voi dove andate?", пита Игнат симпатичната млада двойка вътре.
...
Хм, да ми е жал ли? Най-сетне и на този чичко да му се случи нещо интересно, мисли си той, докато се опитва да вкара огромния самар в два пъти по-малкия багажник на колата - ще успее, досега винаги е успявал. Те багажниците само изглеждат малки.

2666 (2)

At the same time of day, cops at the end of their shifts met for breakfast at Trejo's, a long coffee shop like a coffin, with few windows. There they drank coffee and ate huevos rancheros or eggs and bacon or scrambled eggs. And they told jokes. Sometimes they were monographic, the jokes. And many of them were about women. For example, one cop would say: what's the perfect woman? Pues she's two feet tall, big ears, flat head, no teeth, and hideously ugly. Why? Pues two feet tall so she comes right up to your waist, big ears so you can steer her, a flat head so you have a place to set your beer, no teeth so she can't bite your dick, and hideously ugly so no bastard steals her away. Some laughed. Others kept eating their eggs and drinking their coffee. And the teller of the first joke continued. He asked: why don't women know how to ski? Silence. Pues because it never snows in the kitchen. Some didn't get it. Most of the cops had never skied in their lives. Where do you ski in the middle of the desert? But some laughed. And the joke teller said: all right, friends, what's the definition of a woman? Silence. And the answer: pues a vagina surrounded by a more or less organized bunch of cells. And then someone laughed, an inspector, good one, Gonzalez, a bunch of cells, yes, sir. And another joke, international this time: why is the Statue of Liberty a woman? Because they needed an empty head for the observation deck. And another: how many parts is a woman's brain divided into? Pues that depends, valedores! Depends on what, Gonzalez? Depends how hard you hit her. And on a roll now: why can't women count to seventy? Because by the time they get to sixty-nine their mouths are full. And still going strong: what's dumber than a dumb man? (An easy one.) Pues a smart woman. And full throttle: why don't men lend their cars to women? Pues because there's no road from the bedroom to the kitchen. And in the same vein: what does a woman do outside the kitchen? Pues wait for the floor to dry. And a variation: what do you call a neuron in a woman's brain? Pues a tourist. And then the same inspector laughed again and said excellent, Gonzalez, brilliant, neuron, yes, sir, tourist, brilliant. And Gonzalez, tireless, went on: how do you pick the three dumbest women in the world? Pues at random. Get it? At random! It makes no difference! And: how do you give a woman more freedom? Pues get her a bigger kitchen. And: how do you give a woman even more freedom? Pues plug the iron into an extension cord. And: how long does it take a woman to die who's been shot in the head? Pues seven or eight hours, depending on how long it takes the bullet to find the brain. Brain, yes, sir, mused the inspector. And if someone complained to Gonzalez about all the chauvinist jokes, Gonzalez responded that God was the chauvinist, because he made men superior. And he went on: what do you call a woman who's lost ninety-nine percent of her IQ? Pues speechless. And: what happens to a woman's brain in a spoon of coffee? Pues it floats. And: why do women have one more brain cell than dogs? Pues so that when they're cleaning the bathroom they don't drink the water out of the toilet. And: what's a man doing when he throws a woman out of the window? Pues polluting the environment. And: how is a woman like a squash ball? Pues the harder you hit her, the faster she comes back. And: why do kitchens have windows? Pues so that women can see the world. Until at last Gonzalez wore himself out and got a beer and dropped into a chair and the rest of the policemen went back to their eggs. Then the inspector, exhausted after a night's work, wondered to himself how much of God's truth lay hidden in ordinary jokes. And he scratched his crotch and dropped his Smith & Wesson Model 686, which weighed almost two and a half pounds, on the plastic table, and it made a muffled sound like thunder in the distance when it hit the tabletop, attracting the attention of the five or six nearest cops, who were listening, no, who glimpsed his words, the words the inspector meant to utter, as if they were wetbacks lost in the desert and they had glimpsed an oasis or a town or a pack of wild horses. God's truth, said the inspector. Who the fuck comes up with jokes? asked the inspector. And sayings? Where the fuck do they come from? Who's the first to think them up? Who's the first to tell them? And after a few seconds of silence, with his eyes closed, as if he'd fallen asleep, the inspector half opened his left eye and said: listen to the one-eyed man, you bastards. a woman's path lies from the kitchen to the bedroom, with a beating along the way. Or he said: women are like laws, they were made to be broken. And the laughter was general. a great blanket of laughter rose over the long room, as if death were being tossed in it. Not all of the cops laughed, of course. Some, at the farthest tables, polished off their eggs with chile or their eggs with meat or their eggs with beans in silence or talked among themselves, about their own business, separate from the others. They ate, it might be said, hunched over in anguish and doubt. Hunched over in contemplation of essential questions, which doesn't get you anywhere. Numb with sleep: in other words with their backs turned to the laughter that invited a different kind of sleep. Meanwhile, leaning at the ends of the bar, others drank without a word, just watching the commotion, or murmuring what a load of shit, or not murmuring a thing, simply taking a mental snapshot of the crooked cops and inspectors.

Това е пасаж от 2666, която чета от има-няма 6 месеца с редица прекъсвания. Цялата е качена тук. Книгата е огромна, изпълнена с безкрайни изречения, почти без пряка реч и се чете бавно, но пък е зашеметяваща със студенината и лаконичността на Боланьо. Разделена е на 5 части с различни герои.

Първата описва четирима професори по литература от Франция, Италия, Испания и Великобритания, те обикалят конференции из различни градове по света, пият вино, правят секс, но предимно водят интелектуални разговори, накрая отиват в Мексико, където срещат героя на втората книга.

Той отново е професор по литература, който преподава в Мексико, чува гласове, а на въжето си за пране насред пустошта е закачил една книга по геометрия.

Третата проследява няколко дни от живота на американски журналист, който в началото на разказа разбира, че майка му е починала (Боляньо е изумителен скъперник по отношение на думите, когато описва емоции и чувства), който също заминава за Мексико и се запознава с дъщерята на професора с гласовете и книгата.

Четвъртата книга засяга в най-голяма степен основната тема на книгата - мексиканския град Санта Тереза.

Петата част разказва за живота на измислен немски писател, който е обект на изследвания от първите четирима професори.

И така, всички са свързани в глобализирания свят, макар че са разхвърляни на няколко континента.

Но всичко се върти около град Сиудад Хуарез, в книгата наречен Санта Тереза, и истинската история на хиляди жени. В този пограничен район, разположен в непосредствена близост до бленуваните от латиноамериканците Щати, процъфтява нелегалният трафик на хора, наркотици и оръжие, концентрирани са всички, които искат или са искали да преминат границата, но са останали там; и точно в този град само между 1993 и 2003 г. са извършени повече от 1000 останали неразкрити убийства на жени (като Боланьо описва няколкостотин случая, подробно, с педантичността на изпълнителен съдебен лекар - възраст, ръст, професия, наранявания.., отново без грам емоция, нито пък страшно). Полицията бездейства. И до днес не е ясно кой е виновен. А убийствата продължават. Боланьо споменава различни теории: че зад тях стои голяма група богати властимащи извратени хора, свързани с полицията; че се снимат снъф филми; че са престъпления, извършвани от религиозни фанатици; или от един неуловим сериен убиец... Нито реалността, нито книгата дават отговор. Но в този неприсъщ за книгата пасаж, изпълнен със сексистки вицове, Боланьо концентрира част от него. Не защото смешките не са смешни, особено тази за ските, а защото подобно отношение е проява на чудовищно лош вкус от страна на полицията, защото когато всеки ден намираш разложените трупове на изнасилени и малтретирани момичета, чиито животи е трябвало ти да спасиш, е съвсем неприемливо да заявяваш на обществено място, с уста пълна с бъркани яйца, че броят на частите, на които е разделен мозъкът на жената, варира спрямо това колко силно я удряш, нехаейки за реакцията на хората наоколо, нещо повече - това значи, че поведението ти е считано за нормално, значи, че не те е страх от реакциите, защото си уверен, че такива няма да има, значи, че обществото не е в състояние да те провокира да действаш, да се самомобилизира и да даде отпор на насилието над жени, независимо било то брутално физическо или психическо...

Въобще тази книга е разтърсваща. И не е случайна, еднодневна звезда на световния книжен пазар, а идва да ни каже, че някъде нещо, pues, съвсем не е наред.

Bring Me The Disco King

Когато я чух за пръв път, не я разбрах. Стори ми се мрачна, твърде драматична песен. Казано ми беше, че е специална. И това не разбрах. Днес не мога да спра да я слушам. Цялата и на части, защото във времето между 03:37 и 04:03 живее цяла една нова песен. Но текстът, текстът най-много ме впечатли. Бауи е успял да замени хиляди изречения с няколко десетки думи, взел е цял роман и го е превърнал в песен. Така както в една книга, която четох до вчера, морето заместваше библиотека:

'I’ve always felt that in order to be a great writer, one should have the experience of life at sea[...]. At sea, a writer flees from the minor demons and faces only the definitive ones.[...] There aren’t any libraries at sea. The sea replaces the library.'

Съветника

Съветникът почука на вратата. И изчака за отговор. След като такъв не последва близо минута, тихо я отвори. Сумракът на късния есенен следобед беше превзел цялата стая. В самото й дъно се очертаваше огромното туловище на президента. Стоеше с гръб и гледаше навън през прозореца. В едната си ръка държеше чаша. Съветникът почувства погнуса, но се приближи напред.

- Г-н президент, всички са долу - каза съветникът. - Чакат ви.
- Няма да слизам. Ще допия това питие и ще изляза по задните стълби.
- Но това е абсурд... Точно в този момент това няма как да се случи - с тих, но категоричен глас започна съветникът. - Ще слезете, ще поговорите с тях спокойно, не се налага никой да си тръгва, камо ли по задното стълбище. Всички са настроени мирно, никой не иска повече проблеми.
- Смешно е да наричаш това, което се случи, "проблем".

Настъпи мълчание.

Съветникът се приплъзна по паркета навътре в стаята и застана до президента. Загледа се в движещите се долу чадъри.

- Вижте, демокрация е, вече има свобода на словото. Но не бива да понасяте всяка критика толкова тежко - вие сте силен човек, разчитаме на вас.
- Това не е просто критика, та те ме съсипаха - промълви с треперещ глас президентът, - а в крайна сметка всеки има своите грехове...
- Така е, да, прав сте - рязко го прекъсна съветникът. - Знаете ли какво? Просто ще променим тактиката. Нека им разрешим да говорят каквото си искат. Нека критикуват колкото искат когото искат. Можем да плащаме дори на нашите да говорят против системата, държавата, политиците. Но против политиците изобщо. Против институциите изобщо. Без конкретни имена, без конкретни дела, докато картината не се размие напълно. Колкото повече негативизъм има, толкова по-добре ще бъде за нас. Хората ще се чувстват изначално неудовлетворени и ще загубят връзката между събитията и причините. Ще се научат да говорят само с клишета, общо, наизуст. Тогава ще бъде лесно. Не се безпокойте.

Съветникът се обърна и се запъти към вратата. След минута президентът го последва. По централното стълбище.

Защо е важно да се позволи асистираното домашно раждане

Български хелзинкски комитет завежда дело срещу България пред Европейския съд в Страсбург заради това, че  българското законодателство не позволява на майките да родят в домашни условия с медицинска помощ; предвижда ражданията да стават само в лечебни заведения; а лекари и акушери, които асистират домашно раждане, да носят административнонаказателна и наказателна отговорност. 

Това се налага, защото:

• Бременността не е болест и не бива да бъде третирана като такава. Пациентът не бива да бъде насърчаван да бъде обект, който е пасивен, не спори, не знае, не е устат, а просто слуша. Пациентът, особено раждащата жена, трябва да бъде господар на себе си и активен субект при взимането на решения за себе си и за детето си.

• В повечето страни от Европейския съюз раждането вкъщи е практика, която е изрично уредена в законодателството - Австрия, Белгия, Франция, Германия, Холандия, Великобритания допускат раждане вкъщи. Например, в Холандия около 30% от жените раждат вкъщи, само с акушерка. 

• Принудата жените да раждат институционализирано е типична за посткомунистически държави като Сърбия, Словения, Полша, Хърватска, Чехия, Унгария.

• Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в началото на годината осъди Унгария за порочното й законодателство в тази сфера по делото Терновски срещу Унгария - в случай много сходен с нашия. В своето решение Съдът казва, че правото на бъдещата майка да избере обстоятелствата, при които да роди своето дете, е част от правото й на личен живот - фундаментално човешко право, което трябва да бъде закриляно от държавата и да бъдат осигурени условията, при които то да се упражнява. Всякакви забрани, свързани с това нейно право, представляват незаконна намеса в личния й живот. В него се включва и достъпът до квалифициран персонал за асистиране при домашно раждане. Сегашното законодателство в България нарушава ЕКПЧ (подписана от България през 1992 г.).

• В своето решение, публикувано през декември 2011 г., Съдът изцяло се уповава на Препоръките на Световната здравна организация. Посочва се и изследване, проведено в Холандия (държава с традиции в домашното раждане, където законодателството изрично го урежда), според което при жени с нискорискова бременност, раждащи за пръв път, статистически, раждането вкъщи е толкова безопасно, колкото и раждането в болница. Нещо повече, за жени с нискорискова бременност, раждащи за втори и последващ път, резултатите от раждането в домашни условия са значително по-добри, отколкото тези в болнични.

• Освен от България ЕСПЧ вече е сезиран с жалби на гражданки на Хърватска, Чехия и Литва. 

• Винаги ще има жени, които въпреки ограниченията ще раждат вкъщи и няма никакъв обществен интерес, който да налага те да бъдат блокирани по този опасен и за тях, и за бебето им начин. Техният избор трябва да бъде уважаван и от лекарите, и от обществото като цяло. Това е процес, който не може да бъде спрян – той се случва в цял свят – масово майки се обединяват и протестират срещу отношението в болницата, създават се филми (ето този, например), книги, водят се дела, възникват редица сдружения, които се занимават с разпространяване на информация – само в България възникват много силни сдружения (Родилница, Естествено, Асоциация на българските дули).

• Болниците имат и чисто финансов интерес раждането вкъщи да бъде възпрепятствано. Макар и на теория то да е безплатно, всъщност е свързано с редица неоправдани разходи, скрити зад определението "ВИП услуги" – например, такса за избор на екип (900 лв.), които жените плащат, за да могат да изберат лекаря, който да асистира, или пък напълно незаконната такса за присъствие на бащата (200 лв.). В момента болницата е монополист в тази „икономическа дейност“, свързана с много пари.

• Обслужването в болниците е масово лошо. Когато се уреди асистираното раждане вкъщи, ще се подобри конкуренцията и болниците сами ще започнат да предлагат условия, близки до домашните, т.е. с присъствие на бащата, дула, с музика, с вана за раждане, с приглушена светлина, с масажи и свободен избор на позиция на раждане, неразделност на бебе и майка.

• Самото раждане само по себе си е едно тайнство, то е върховен момент, в който един човек се откъсва от друг, за да продължи съществуването му. Нещо, което, ако се замислим колко е специално, свят ще ни се завие. И не бива жените да позволяват този момент да бъде съсипан от припрени хора около тях.

• Във всяка минута раждането може да се промени и да настъпи усложнение – да, сигурно е така. Но така е в живота изобщо - за миг и ни няма. Което не значи, че трябва да живеем в болницата или пък да отглеждаме децата си в болница. Рискове има. Целта на жалбата е, да се намалят тези рискове.

• Никой не казва, че всяка жена трябва да ражда непременно в дома си, но в крайна сметка решението е на майката, не на държавата!

От Льоса до България

"причината повечето хора в България да не умеят да се изразяват и мислят, както и да не четат книги е че в училище са ги учили, че писателите са колоси, пред които може само да се прекланят."

На този коментар попаднах току що и ме впечатли. Написан е под един иначе странен пост, който случайно открих. Авторката разказва защо не харесва Марио Варгас Льоса. Не, категорично не съм съгласна с мнението й.

"Наистина се стреми да разплита отношенията между шофьори, добри госпожици, кръчмари и нисковалентни проститутки, но натоварва разказа с толкова много излишни подробности (коя песен звучала по радиото докато съзаклятниците си говорели, etc.), че затормозява интереса."

Ама как така! То точно тези безкрайни подробности наелектрезират напрежението и изненадват читателя. Чете си той за планираното покушение срещу страшния лидер и за всяка мимика, всяко потрепване, всяка мисъл, която минава през главата на съзаклятниците, чакащи жертвата си в колата. Всичко е детайлизирано с някаква безгранична педантичност, така че читателя съвсем реални тръпки го побиват. И изведнъж авторът - тресс - и почва да говори за песента по радиото или за стомашните неразположения на убиеца. Така сменя ритъма на действието, че читателят рязко се събужда и лекичко се усмихва, чувствайки се все едно някой току що го е измъкнал от фотьойла и го е пъхнал в самата история. Именно тези подробности правят историите толкова реалистични, като в истинския живот...

...като да се обясняваш в любов, а коремът ти да къркори толкова силно, че да заглушава думите ти. Там е чарът, умението да ce долавят детайлите, на които ние не обръщаме внимание и не можем да осмислим като нещо важно, като нещо, което провокира асоциации, което дори може да променя настроението ни.

Харесва ми Льоса, харесва ми приятелския тон, с който ми разказа за леля Хулия, все едно обикалям с него по улиците на Лима и подбирам с него и откачения му колега новините за радиото, все едно заедно се влюбваме в Хулия и изследваме любопитния Педро Камачо.

Харесва ми и убийствената му ирония в Панталеон и посетителките, където заедно правим публичен дом за военните, за да овладеем сексуалния им глад и да не изнасилват масово местните жени; с военна педантичност изчисляваме разходи, броим легла, подбираме жени, за да можем да отговорим на нуждите на гарнизона.

Харесва ми и структурата в Празника на Козела, книга, разказваща за диктатурата на Рафаел Трухильо в Доминиканската република - трите преплитащи се истории се развиват паралелно, но в съвсем различен ритъм: историческите данни за режима и за самия Трухильо; смъртно обидената дъщеря, измъчваща парализирания си баща с въпроси от миналото му; и убийците на Трухильо, които го причакват на магистралата може би час, на който обаче Льоса отделя стотици страници.

Не съм чела много негови книги, но тези си ги спомням толкова добре, мисля, именно благодарение на детайлите. Написани са елементарно, а остават в теб за дълго и те карат да мислиш.

Но думата ми беше за коментара, който цитирам в началото. Има нещо много вярно в него. И думата "колоси" е точно на място. Колосите не вдъхновяват, защото човек се чувства малък пред тях.

46 текста на Ина Григорова

1. ПСИХОдеЛИЧНО
   
   
2. Той, разбира се, знаеше,
3. че само това, което може да се сложи в думи,
4. може да се помисли,
5. но нея той мислеше в миризми и точки от газирана вода
6. и филологията в него даваше заето,
7. в главата му мравки отнасяха на гръб
8. кочана от ябълката на познанието,
9. той се навеждаше към тях в забавен каданс,
10. но не успяваше да спре оглупяването,
11. нея той мислеше здрав и все пак припаднал,
12. буден, а в кошмарна невъзможност
13. да спре да й разказва безкраен виц за борци,
14. нея той мислеше в крака по стъпала,
15. искаше да прати някой да й каже,
16. че го е блъснала кола и е в Пирогов
17. и тя да се натъжи,
18. нея той мислеше през облени в кръв полузатворени
19. от превръзката очи, без да го е блъснала кола,
20. нея той мислеше в мускулни спазми,
21. мислеше я героично без някога да се е бил изобщо,
22. искаше да я спаси от изнасилване и да я изнасили,
23. нея той мислеше в искания, но те не бяха
24. оформени като такива,
25. съществуването на мисъл преди езика
26. му се струваше невъзможно,
27. а нея той мислеше в солено, топло, червено
28. и в точки от газирана вода.

Ама че стихотворение! Четох го и си мислех, че някой ми се е мушнал в главата. Някой, някой - Ина Григорова. И се сетих после, че имам един критичен пост за нея и интервюто й от Ню Йорк, който впрочем е толкова тъп, колкото и въпросното интервю. Същевременно се оказва едно от най-четените неща тук. Ина обаче продължава да ми харесва безобразно много. И никакви тъпи интервюта не могат да променят това. Понеже съм насъбрала нейни текстове - и поезия, и проза - от егоист, капитал лайт и разни блогове, сега реших да ги кача, ако искате и вие да четете.

46 текста на Ина Григорова

Излязоха 46, като не знам дали всички са нейни или не, доверявам се на сляпо.

Във втората половина са неща, писани на английски, май през 2002 г. и все пак - най-новото, което съм й чела. I’ll provide the owl myself, възкликва тя на едно място, където си припомня детски Коледи, а на друго разказва за заминаването си към САЩ:

1. so I 
   took a bow
2. took a cab
3. took a plane
4. and landed on this side
   
   

Разбира се, нямам никакви права върху тези текстове и, ако някой се почувства ощетен, ще ги сваля.

И още малко по темата Ина (малката тъпа Гина).