Чечня. Война без следа

"They're more afraid today than they were during the wars. Because now it's their own people who are killing them," says Loizeau. "There's no more Russian army bombing them or conducting mopping-up operations. But there are Chechens killing their own."

"One person in Chechnya said to me that [Putin and Kadyrov] are conducting an experiment on them, in order to see how it works, and then they'll spread it to all of Russia," she says.

"I don't think that's happened yet in Russia, but the methods are already in place. Anna Politkovskaya, who I knew well, said that the conflict in Chechnya has entered into all spheres of Russian society, it's everywhere. And what's going on in Ukraine is tied to it as well."

Source

Бекас

Бекас е филм за Зана и Дана, две момчета от Иракски Кюрдистан, чиито родители са починали и двамата се изхранват с чистене на обувки. Един ден, гледайки нелегално прожекция на Супермен, взимат решение да заминат за Америка. След консултация с карта установяват, че Америка е само на "ей-толкова" разстояние и тръгват заедно с магарето си на име Майкъл Джексън натам. Минават една граница, криейки се под каросерията на камион и втора - в чувал с боб. Знаят, че е важно да имат паспорт, затова Зана прави паспорт за двамата. Там пише "Зана. 7 години."



Има го в Замунда.

За неосъзнаваната патриархалност на обществото в контекста на блажната боя

На 24 юли тази година в Пловдив 21-годишната Нона Славова беше залята с няколко литра блажна алкидна боя от бившия си интимен партньор Петър Бакалски и двама негови приятели. Извършителите заснеха постъпката си и споделиха видеото в интернет. Младата жена беше приета в болница, където беше установено, че боята е на химическа основа и е опасна за здравето й. Дни след случилото се тя беше със замъглено зрение, алергии по цялото тяло и рани на главата. Междувременно случаят привлече медийно внимание.

Пред журналисти Бакалски заяви, че намира постъпката си за уместна и че не съжалява за нея, защото тя се явява отмъщение за изневери на Нона Славова. В съобщения до медиите организации за защита от насилие, основано на пола

осъдиха престъплението и го определиха като престъпление от омраза

Това определение предизвика неразбиране и редица негативни коментари.

Защо се плашим да признаем, че когато един мъж брутално наказва бившата си приятелка, изсипвайки кофа блажна боя върху лицето й, докато нацията одобрително кима с глава или я извръща настрани, това е престъпление от омраза? Дали признанието, че насилието срещу жени е базирано върху пола им, означава да признаем систематичния и широко разпространен характер на тази категория престъпления? Дали това няма да подчертае колко важна е ролята на установените отношения на власт и подчинение между мъжете и жените? Преди да продължим обаче трябва да изясним какво всъщност представляват престъпленията от омраза – термин, преведен от английското "hate crimes", който често остава недоразбран.

Това са онези наказуеми деяния, извършени с оглед на определен признак, който жертвата притежава – раса, етническа принадлежност, религия, сексуална ориентация, пол и т.н. Оттук и полово базираното насилие е вид престъпление от омраза. Както расово мотивираното насилие търси да постави някого "на мястото му", сиреч да съхрани определени символни граници между "расите", така и полово базираното насилие търси да стори същото, но по отношение на жените.

Тестът е: би ли било деянието при същите обстоятелства извършено спрямо мъж от жена?

Социално полът се конструира чрез норми за поведението и външния вид. Стереотипите на тези норми са живи и публично известни – мъжът е активен, доминантен, властен, богат; жената е пасивна, подчинена, изпълняваща, загрижена за външния си вид, от който черпи единствената си социално приемлива сила - сексапила.

Сексистките модели и следващите от тях механизми за третиране на жените са популярни не само сред отделни индивиди или социални групи, те продължават да бъдат дори експлицитно изразявани в българското законодателство.

Например, жените са лишени от правото да дадат своето фамилно име на съпрузите и децата си, лишени са и от възможността да упражняват определени професии без оглед на индивидуалните им качества (справка - Наредба № 7 за вредните и тежките работи, забранени за извършване от жени). Тези модели са подкрепяни и присъстват във властовите структури. Например, през август в отговор на въпрос какво мисли за възможността жена да се кандидатира за лидер на БСП депутатът Кирил Добрев каза: "Жените ги предпочитам за други работи". Преведено, това означава, че жените могат да са само сексуални обекти, а не субекти на политическа власт.

През юни попитан дали е готов отново да бъде премиер, Бойко Борисов заяви, че няма по-опитен от него и побърза да онагледи твърдението си: "Така, както през зимно време не дават на жена да кара кола, а се качва този, който е най-добър шофьор." Отново – когато е трудно, контролът не се "дава" на жена; въобще, контролът жена не може да го има, ако някой не й го позволи. От мъжа, напротив, се очаква да го взима сам и без да пита. Иначе не е "мъж".

Поради тези исторически развили се неравнопоставени властови отношения между половете, жените, дръзнали да излязат извън предопределената за тях роля на подчинение, често биват жестоко санкционирани. А

непрекъснатото възпроизвеждане на полово определените роли не само допуска насилието срещу жените, но го прави неизбежно.

Омразата, подценяването и презрението към жените продължават необезпокоявано да заемат централна роля в начина ни на мислене. "Ама не е вярно", ще кажете – "така беше преди, но времената вече са други". Жените могат да гласуват и да ходят на работа? Аха, добре тогава, нека се отпуснем доволни в креслата със съзнание за изпълнена мисия.

Но ще дойде някой и ще ни измъкне от дрямката, казвайки: "От жена шофьор не става", после ще заяви: "Жените не могат да се ориентират", ще добави, че "любовта на мъжа минава през стомаха", ще ни обясни, че е "естествено" семейното жилище да се наследи от сина му, защото дъщерята ще се "задоми" при своя мъж, ще се подсмихне и ще разкаже как "Бог е създал първо мъжа, а после жената, за да не му е скучно на мъжа" и така, неусетно ще стигне до "той я бие, защото я обича".

Прилагателното "мъжки" ще излиза от устата му и ще се пръска от полова гордост, а прилагателното "женски" ще стои свито в ъгъла и ще представлява синоним на слабост.  Може би културните предразсъдъци ви се струват твърде далеч от темата за насилието над жените, но, ако внимателно изследваме неговите корени, неминуемо ще стигнем до тях.

Нека се върнем на случая в Пловдив. Отговорът на въпроса защо е наказана тя на пръв поглед е прост - тя (твърдяно) не е била вярна на своя мъж. Ако разровим обаче

по-дълбоко в концепцията за мъжкото притежание и консумация на женското тяло и традиционното мислене за жената и мястото й в обществото

отговорът ще е различен и далеч отвъд индивидуалното поведение на Нона и бившия й партньор. Тя не е наказана с "класическо" средство, а по начин, който ясно търси да я унижи – поставя видимо "петно" върху лицето й. Струва си да отбележим, че Нона е нападната не само от мъжа, който твърдяно е наранен от поведението й. Тя е нападната от още двама мъже, които не са пряко засегнати от действията й. Това са мъже, които се намесват, защото вярват, че имат право да осъждат и наказват невярната жена. Нещо повече – извършителите на деянието са счели, че то е нещо редно, което не само имат право да вършат, но могат и гордо да документират с видео. Последното е абсолютно показателно за това, че не са очаквали осъдително отношение от околните, камо ли наказателно преследване. И понеже хората, които имат навика да се отнасят пренебрежително към всичко, свързано с неравноправието между половете, вече отдавна са почнали да пишат коментари под тази статия, нека не им обръщаме внимание, а погледнем статистиката:

- 33 % от жените в ЕС са преживели физическо и/или сексуално насилие от 15 годишни - това се равнява на 62 милиона жени;
-  22 % от жените са преживели физическо и/или сексуално насилие от свой партньор;
- 43 % от жените са преживели някаква форма на психологическо насилие от настоящ или бивш партньор, например унижение на публично място, забрана за напускане на дома, заключване, заплахи за насилие и др.

Това показва проучване на Агенцията на Европейския съюз за основните права, разпространено на 5 март тази година.  Всеки ден седем жени в ЕС умират вследствие актове на домашно насилие. Тези данни се съдържат в  доклад на Европейския парламент и доказват, че насилието срещу жените не засяга само малък брой маргинализирани жени, каквото е наложеното обществено мнение. То засяга ежедневно цялото общество.

Същевременно, изследванията показват, че

престъпленията от омраза предизвикват по-големи психологически вреди за индивида от други сходни престъпления,

в които мотивацията на извършителя не идва от предразсъдъци. Престъпленията от омраза създават страх не само у самите жертвите, но и у цели общности или групи от обществото. Заливането на Нона с блажна боя, последвалите одобрителни коментари в интернет и безотговорното поведение на много медии, които дадоха широка публичност на "гледната точка" на бившия й приятел и разбиранията му за "правилното" поведение на жените в обществото, безусловно са постигнали своя ефект.

Трябва да имаме предвид, че това престъпление не е уникално по рода си, подобни се случват всеки ден – независимо дали "назиданието" се осъществява с химикал, като в случая, или с побои и "дисциплиниращо" сексуално насилие.

Това престъпление обаче ярко демонстрира две правила, които незабелязано ни се налагат ежедневно:
Правило 1. Жената няма право да разполага със своето тяло.
Правило 2. Ако жената пренебрегне Правило 1, мъжът има право да я накаже. Публично.

Най-подходящо е да бъде обезобразена, защото за жената това е равносилно на социална смърт – тя повече няма да може да бъде желана като сексуален обект, а без това е нищо. Така, щедро отразеното нападение над Нона изпрати ярко послание за това какво поведение се изисква от жената и какво се случва, ако то не се спазва.

То даде сигнал към жените в България изобщо

Така както чернокожите жители на София вече не минават около НДК, защото знаят, че там се събират скинари, които много пъти са нападали хора с различен цвят на кожата, така не е пренебрежим шансът жените, проследили случилото се с Нона, занапред да бъдат по-"прибрани" и подчиняващи се в поведението си на партньорите си.

Мъжете, които нападат своите съпруги или интимни приятелки, се стремят да утвърдят патриархалните "ценности" - агресивност, надмощие на мъжа и подчинение у жената. Те ползват физическата сила като инструмент за налагане на това надмощие. Затова справянето с тези престъпления минава през приемането им не като проблем на конкретната жена, а като проблем на цялото общество. За съжаление, всички мерки насилието срещу жени да бъде спряно ще претърпяват провал, докато отказваме да ги съобразим с културните реалности, в които това насилие се корени.

Насилието срещу жени е основано на пола насилие и е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете. Това се казва в Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул), първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на такова насилие.  Документът влезе в сила на 1 август 2014 г. България не е сред 36-те държави-членки на Съвета на Европа, които вече подписаха Конвенцията.

Източник: Дневник.

Las Patronas

Само до преди 10 години броят залавяни непридружени деца-мигранти на югозападната граница на САЩ е бил около 6200 на година, до 2013 г. тази цифра е нараснала до близо 25 000, а от октомври 2013 г. до сега броят им е зашеметяващ - 57 000. Докато повечето от заловените деца са тийнейджъри, най-голямото увеличение е сред деца на възраст под 12 години.

Влака на смъртта

Според Обама потопът от деца, търсещи убежище от насилието и бедността на Централна Америка, представлява "хуманитарна криза на границата." Той e призовал лидерите на Хондурас, Гватемала и Ел Салвадор да се намесят, разубеждавайки децата да предприемат толкова опасното пътуване върху влака "La Bestia" ("Звяра", наричан също - "Влака на смъртта" и "Влака на непознатите"), който е товарен и прекосява цяло Мексико. Макар че имам големи съмнения в тъкмо тези лидери и способността им да убедят дете да остане в държава, където на ден умират почти толкова хора, колкото в Сирия. Разбира се, и на Обама не му е лесно на фона на протестите в Калифорния, където част от нацията се опитва насила да връща обратно автобуси с мигранти, предимно жени и деца.

И така, пътуващите бягат от Централна Америка, качвайки се отстрани и на покрива на този влак, рискувайки да загубят крайник или дори да загинат при удар в някой тунел или дърво, или при рязко спиране. Там са мишена и за местните престъпни групировки и наркокартели, които "таксуват" услугата за возене на влака и ако не можеш да платиш, просто те изхвърлят.

"¡Gracias, amor, gracias!"

Същевременно Ла Бестиа пътува дълго и ако не спре, "нелегалните" нямат достъп нито до храна, нито до вода. И тук, съвсем неочаквано, идва хубавото, заради което се зачетох в цялата история. Една група жени, които наричат себе си "Las Patronas", са се организирали да помагат. Те подават храна и вода на напълно непознати за тях хора, които висят от влака. Подават е слаба дума, защото влакът се движи бързо и тези жени буквално се хвърлят към него, сами рискувайки много. Просто вижте в двете видеа долу... Без значение, че е на другия край на света, стори ми се важно.

Ето видео:



И по-подробно на английски:



Снимката е от тук.

Humans of New York in Iraq

Когато вчера прочетох във фейсбук, че Humans of New York се отправя на 'околосветска обиколка' из 10 държави, си представих снимки от Рим и Париж. Ами - не. Тази сутрин установих, че фотографът Брендън Стентън е в Ирак. Много смело от негова страна, при все че ситуацията в Ирак в момента е изключително тежка и опасна /естествено, глупави са такива етикети и подобен двоен аршин, защото какво изобщо значи тежка и опасна ситуация за туриста, при положение че там хора живеят, всеки ден стават и се сблъскват с реалността./

Идеята е много добра, защото последователите на страницата са близо 9 млн. души. Хора, на които им е приятно да гледат снимки и да четат историите към тях, да намират познати физиономии, да ги тагват и коментират, много от тях са американци, които чуват за Ирак от новините с всички обобщения и стереотипи, които се налагат там и без никакви лица и истории. Е, истории и лица е това, което ще получават в близките дни, от там, а вероятно и от други места, които трябва да познаваме по-добре.

Любопитен е контрастът на последната снимка от Ню Йорк с последващите от Ирак:

Децата вдясно са язиди, религиозно малцинство, подложено на масови предледвания от групировката ИДИС в момента. Крият се със семейството си в планината и си правят играчки-автомобили от консерви. (повече информация за язидите и джихадистката офанзива срещу тях).

"Казахме й да поседне с нас, за да споделим тъгата й." (Dohuk, Iraq)

I normally go into my conversations with a set of proven questions to ask, that I find will elicit a wide variety of anecdotes from people's lives: happiest moment, saddest moment, things like that. But with people fleeing war, it is absolutely impossible to discuss anything beyond the present moment. Their circumstances are so overpowering, there is absolutely zero room in their minds for any other thoughts. The conversation immediately stalls, because any topic of conversation beyond their present despair seems grossly inappropriate. You realize that without physical security, no other layers of the human experience can exist. "All day they do is cry for home," she told me. (Dohuk, Iraq)

Today in microfashion…. (Shaqlawa, Iraq)

През следващите седмици ще пре-публикувам някои от снимките му тук.

Humans of New York е фейсбук страница, фотоблог, който включва улични портрети на хора, намерени по улиците на Ню Йорк и кратки интервюта към тях. Създаден е през ноември 2010 г. от фотографа Брендън Стентън. През 2012 г. Брендън е събирал улични портрети в Иран.

България и Конвенцията от Истанбул

Във връзка със случая със залятото с боя момиче:

Важно е да се знае още нещо. България не е сред 36-те държави в Европа, които  са подписали Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул).

Ето списък с подписалите.

Конвенцията от Истанбул е първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на насилието над жени. Ценно е, че включва и редица дефиниции, сред които на принудителните бракове, принудителни аборти, female genital mutilation, преследване (stalking), физическо, психическо и сексуално насилие, предвижда и създаването на международна група от независими експерти за мониторинг. Изрично се посочва вътре, че насилието срещу жени е основано на пола насилие, както и че насилието срещу жени е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете.

Пълният й текст.
Резюмирана информация на български.

насилие

Заливането на жена с боя от неин бивш интимен партньор е нова и изключително жестока форма на насилие срещу жените в България. Идентично със заливането с киселина, тя има за цел публично да унижи и обезобрази жената – физически, психически и социално. Медийното отразяване на такъв случай в щадящ и оправдаващ извършителя контекст е още една форма на масово, обществено санкционирано насилие срещу жените.

Това написа колежката ми Диляна Ангелова във връзка с този случай. 

И аз да добавя към всички смеещи се и криещи се зад кадър мъже, че жените разполагат със своето тяло и със своята сексуалност. Те избират партньорите си, те избират и кога да ги сменят. И никой няма право да ги наказва за това. Камо ли физически.

Не знам дали само нашата култура тук е изродена. Но съм сигурна, че обилно подхранен с патриархално мислене, със сексистки шеги, подмятания и етикети от хората наоколо, включително и от интелигентни такива, този 28-годишен Петър Бакалски и неговите приятелчета са си въобразили, че им е позволено да се отправят към момичето с кофата блажна боя и да я нападнат по най-мерзкия начин - отзад. И че тъкмо защото има зад гърба си тази огромна социална подкрепа, той в момента дава интервюта и обяснява как постъпката му е напълно в рамките на нещата и че не съжалявал.

И до журналистите. Споделянето на видеото с лицето на момичето е нищо друго освен търсене на сензация и повдигане на трафик. Това конкретно се отнася до Офнюз, които държат да изглеждат като изразители на морала, доколкото знам. 

Освен това. Дали е имало "лъжи и изневери", какво се е случило във връзката им, дали е наранен този мъж или не... Всичко това е абсолютно неотносимо, правно ирелевантно. Нищо не може да оправдае физическо насилие, още по-малко когато е толкова жестоко и явно абсолютно неосъзнато от извършителя. Журналистите нямат право да представят неговата версия, сякаш може да има някакво логично обяснение за поведението му. Следващия път да предложат на някой изнасилвач да разкаже своята версия за случилото се?

А колкото до полицията. Реакцията им 10 дни по-късно и на свой ред, техните нелепи обяснения, че било "прецедент"... Надявам се някой да вземе мерки и да има санкционирани както медии, така и представители на органите на реда. А във връзка с Бакалски - чл. 128 или 129, 146, 148... НК.

Камък яйце дискриминация

Със съкращения копирам пасажите, които ми се сториха най-важни от един много ясен и точен текст за дискриминацията. Блогът е It Looks Like a Feminist Blog. Текстът хем е написан от човек, който явно много научни статии е изчел, хем успява да ги предаде съвсем простичко. Може би е релевантно в случая, че авторката е с видимо физическо увреждане.

[...]

Как тогава да определим кой точно е дискриминиран?

Да вземем най-популярният идиотски пример – твърдението, че след като Щатите имат президент мулат, чернокожите управляват света. Ако наистина ни интересува кой е дискриминиран, не сравняваме най-привилегированият член на една група хора с най-малко привилегированият член на друга – сравняваме два теоретични индивида, които са еднакви във всяко отношение, с изключение на един признак.

Например, ако говорим за проблеми на работното място, не сравняваме директора мъж с чистачката жена и не вадим генерални изводи за половото неравенство от там. Питаме се: ако двама души на една и съща позиция, изпълняващи еднакви задължения и справящи се горе-долу еднакво, като единствената разлика е пола им, кой получава повече? Кой има по-голям шанс да получи повишение?

Ако имаме два напълно еднакви индивида, чиято единствената разлика е теглото, чии живот е по-труден – на този с нормално, или на този с наднормено тегло?

И така нататък.

В 99% процента от случаите е очевидно, че е по-добре да си бял, богат, красив, висок, образован, млад, мъж, без физически или ментални проблеми… (списъкът може да продължи до безкрай).

Живеем в общество, заложено на принципа на йерархията. Колкото по-близко си до върха на пирамидата, толкова по-добре. Привилегиите вървят само в една посока – нагоре. От факта, че богатите са привилегировани, не следва, че и бедните са също толкова привилегировани, само че по различен начин. От това, че да си красив е изгодно, не означава, че и да си грозен е еднакво изгодно, но в други ситуации. Подобни наивни опити за позитивно мислене може и да ободряват някого, но нямат много общо с действителността.

Да, ако много държиш да живееш в циганско гето, по-добре е да си циганин. Ако искаш винаги да седиш в градския транспорт, по-добре е да си много стар или на патерици. Ако най-важното нещо в живота ти е да правиш безразборен секс, по-добре е да си жена или гей. Ако умираш да вземаш социални помощи, по-добре е да си беден. Ако искаш да спестиш от обувки, по-добре е да си без крака. Но повечето хора осъзнават, че подобна „аванта“ определено не си заслужава.

Казвам повечето, защото във всяка дискусия на подобна тема ще се намерят достатъчно такива, които да спорят, че най-изгодно е да бъдеш във възможно най-слаба позиция, изцяло зависим от добрата воля на по-силните. Защото както знаем, никой никога не злоупотребява с властта си над по-слабо човешко същество – например, родителите никога не малтретират децата си (сарказъм).

Не знам как е на тяхната планета, но на нашата свободата на придвижване, автономията на тялото и достъпа до ресурси, от които зависи оцеляването ти, се смятат за най-висши ценности. Да бъдеш във властта на някого, който да има възможността да те използва като ресурс, не е особено практично от гледна точка на качество на живот или дори оцеляване.

Как може да съм привилегирован, след като понякога съм тъжен?

Да бъдете в привилегировани в някакво отношение, не означава:

• че сте лоши хора;
• че сами сте уредили да бъдете привилегировани;
• че мразите тези, които нямат вашата привилегия и активно им вредите;
• че не можете да имате трудности или да страдате;
• че всичко ви се дава наготово и не е нужно да полагате усилия;
• че непременно сте постигнали големи успехи / имате много пари;
• че не сте дискриминирани в някакво друго отношение.

Да бъдете в привилегировани в някакво отношение, означава:

• че сте членове на доминантна група.
• че като членове на доминантна група, извличате директни и индиректни ползи от дискриминацията на маргинализираната група, независимо дали го желаете (напр. член на тази група може да се труди не по-малко усърдно от вас, без да постигне същите резултати).
• че разполагате с предимства само по силата на членството си в доминантната група, с каквито маргинализираната група не разполага (напр. „моите родители ми намериха работа при един техен познат, защо другите безработни не направят същото“).
• че привилегията ви е невидима за самите вас, както и дискриминацията на маргинализираната група („аз не съм забелязал гейовете някой да ги дискриминира“).
• че не сте способни да разберете преживяванията на маргинализираната група („ако някой ме подлагаше на сексуален тормоз, само щях да се радвам“).
• че не бива да очаквате от членовете на маргинализираната група да ви образоват или да ви хвалят за най-малкото услилие. (“опитах се да помогна на един сляп, но той ме наруга… Вече няма и да повторя…”)

Да се върнем към примера в началото – разказвайки за опита си като човек с увреждане, аз не се опитвах да твърдя, че хората без физически увреждания се носят върху розов облак от щастие и изпълнени желания, а да запозная читателите си с факта, че хората с физически увреждания освен че имат същите проблеми като „здравите“, в добавка имат и проблеми, каквито „здравите“ нямат.

Но малцинството също ме подтиска! Дискриминацията е двупосочна!

Дискриминацията представлява „предразсъдък“ + „власт да упражняваш този предразсъдък“. Дискриминацията се случва в система, в която едни хора имат власт над други и тя не е недостатък на системата, а съществен компонент от нея, начин да бъде поддържана по-силната позиция на едни групи над други. Затова дискриминацията никога не може да бъде двупосочна. Тази ситуация много точно илюстрира поговорката: „ако камък удари яйцето – горко на яйцето. Ако яйцето удари камъка – пак горко на яйцето“.

Ако общуваш с група незрящи и ти се струва, че не са особено добре настроени към теб, не бързай да твърдиш, че си жертва на дискриминация. Да, може би тези конкретни хора проявяват предразсъдъци към теб, но това не е системна дискриминация. Извън тяхната компания съществува един цял огромен свят, предназначен за зрящи, където ти си – и винаги ще бъдеш – в по-силната позиция.

Ако не успееш да се впишеш в тяхната група или да спечелиш доверието им, ти практически не губиш нищо. Репутацията ти няма да пострада, зрящите ти приятели няма да те отхвърлят, за по-сериозни последствия да не говорим. Единствено егото ти може да бъде леко одраскано.

Затова пък, ако незрящ човек редовно предизвиква гнева и антипатията на зрящите хора, това ще се отрази много съществено на битието му.

При това, ако незрящите хора са подозрителни или негативно настроени към теб, най-вероятно имат пълното основание да бъдат: тези, които са им се подигравали, отхвърляли са ги, физически са ги нападали и по всякакъв начин са правили живота им по-труден и неприятен, са хора от твоята група. Техните предразсъдъци са – до някаква степен – резултат от предишен опит. Тяхната подозрителност има контекст и предистория, която не може да бъде пренебрегвана.

Докато предразсъдък от страна на зрящ към незрящ е напълно неоснователен – нима незрящите някога са затваряли зрящите в гета, затруднявайки неимоверно достъпа им до участие в общественият живот?

Затова, преди да започнете да се оплаквате от дискриминация, запитайте се: в резултат от тази дискриминация…

…. затруднено ли е придвижването ми от едно място на друго?

… имам ли трудности при намирането на работа?

… имам ли трудности при намирането на жилище?

… затруднен ли е достъпа ми до образование?

… затруднен е достъпа ми до медицинска грижа?

… намаляват ли шансовете ми да помощ от институции: съдействие от полицията, съда, държавните учреждения?

Ако отговорите на всички тези въпроси са „не“ и установите, че това, от което всъщност се оплаквате е, че в отговор на определени думи или определен тип изявления околните ви критикуват, или че някакви хора не ви посрещат с червен килим в групата си – честито, жертва сте на толкова незначителна дискриминация, че не си струва да се споменава.

Не искам да подтискам никого. Как мога да помогна?

Никой не иска от вас (нито има правото да очаква) да се гърчите от вина и да си посипвате главата с пепел, задето принадлежите към доминантна група. Всъщност, всеки от нас е доминантна група в едно или в друго отношение – дори и само защото няма деформирано лице. Освен това, вашето евентуално чувство за вина не би помогнало на никого, само би пречило на вас самите.

Но това не означава, че стараейки се да не дискриминирате никого, правите всичко, което е по силите ви. Ако наистина искате да помогнете, ето няколко начина да го направите:

- Слушайте. Когато хора от дискриминирана група говорят за своите преживявания, не ги прекъсвайте, за да им кажете своето мнение.

Не им обяснявайте какво бихте направили на тяхно място. Не им давайте полезни съвети. Не искайте да ви доказват, че наистина има обективни причини да се чувстват дискриминирани, според критерии, определени от вас. Не обявявайте емоциите им за невалидни и не им казвайте на как трябва да се чувстват.

- Не се поставяйте в главната роля. Ако наистина искате да помогнете, не обяснявайте защо вие лично никога никого не сте дискриминирал, как един човек от тази група ви е навредил и т.н. Подобни изявления изместват темата на дискусията от проблемите на маргинализираната група към ВАС.

- Образовайте се – сами. Ако нещо не ви е ясно, не бързайте да засипвате хората от дискриминирана група с въпроси. Най-вероятно те цял живот са били принудени да отговарят на едни и същи въпроси и отдавна им е писнало.

Ако искате да знаете повече, Google ще ви помогне. Съществуват множество страници и форуми, където можете да намерите информация. Ако пък не намирате отговора на определен въпрос, или въпросът ви е специфичен за конкретен човек, преди да го зададете, първо се запитайте: наистина ли ми е нужна тази информация или искам да знам от чисто любопитство? Толкова ли съм близък с този човек, че да съм в позиция да искам да сподели с мен лични подробности от живота си?

- Не очаквайте (и не изисквайте!) хората от дискриминирана група да ви да ви засипят с благодарности, задето сте решили да ги броите за хора. Както вече споменах по-горе, маргинализираните групи имат много добри причини да бъдат подозрителни към членове на доминантата група. Не изисквайте доверие, а положете усилия да го спечелите.

[...]

Ако станете свидетел на ситуация, в която човек от маргинализираната група е малтретиран или дискриминиран, не я игнорирайте. Никой не очаква от вас да се впуснете в конфронтация с риск за собствената си безопасност. В повечето случаи стига съвсем малко – да не се преструвате, че нищо не се случва.

[...]

Личица

открадното от fuckyouverymuch.dk
Sources: http://thekimonogallery.tumblr.com/image/60025301385 и http://frufru.tumblr.com/post/554931020/via-lagartazul

Толерантност и нации

"Българите сме известни като толерантна нация." - тази оценка ни беше поставена на нас (българите) през ноември 2013 г. от вицепремиера и правосъден министър Зинаида Златанова. Цитатът е от встъпителните й думи на международна конференция в София, чиято основна тема беше езикът на омразата.

Категоричното твърдение повдигна много вежди на иначе добре възпитаните международни експерти в залата и засрами българските им колеги, които се размърдаха неловко в столовете си, положиха чела в шепите си и зачакаха речта да свърши. В периода, когато речта беше произнесена, хора с по-тъмна кожа бяха нападани вечер по улиците с ножове и вериги, хайки националисти с националния флаг на ръкава "проверяваха" самоличността на чужденците в центъра на София, властта кроеше планове за изграждане на стена срещу бежанци по границата с Турция, десетки прокурори се стичаха към пограничните райони, за да преследват сирийците, преминали границата, търсейки закрила у нас.

(Проблем 1.) Залата беше пълна с хора, които следят ситуацията в България именно в тази област и които си дават сметка до какво може да доведе налагането на необосновани стереотипи при самооценката на "нацията", системното набутване на "българите" в подобна нереалистична рамка и то от официози, които разполагат с лостовете на властта, с нейните трибуни и микрофони.

(Проблем 2.) България не е единствената държава, в която има слово на омразата - расизъм, антисемитизъм, сексизъм или хомофобия, не. Нито само тук хората отказват да признаят, че има проблем с омразата към другите, доколкото не ги засяга, доколкото те са част от "нацията", бели, здрави, хетеросексуални, православни християни, не. Големият ни проблем е, че този отказ е институционализиран. На всички нива на властта – законодателна, изпълнителна и съдебна, местна и централна. Властта се прави на "ударена".

И ако опитаме да преведем думите на министърката, ако опитаме да разберем какво значи да сме толерантна нация, ще излезе следното - ние проблеми със словото на омразата, словото, което подбужда към дискриминация, което цели да унижи и обиди, нямаме. Безсмислено е да се говори за това, хеле пък да се обсъжда пред чужденци. Тъй като ние сме "известни" с това, те знаят, че българите са толерантни, приемат различните, не ги обиждат, не ги нападат. И тъй като говорим за проблем, който не съществува, то е абсурдно някой да се опитва да го разрешава.

Това е преводът. Нека погледнем реалността и, по-конкретно, един от най-тревожните случаи на слово на омраза, ескалирало в насилие, показателен за ситуацията в България. На 20 май 2011 г., в резултат от поредната провокация на партия "Атака", пред софийската джамия Баня Башъ се стигна до сблъсъци и насилие срещу мюсюлманите, събрали се за най-важната – петъчна, молитва.

Един от тези мюсюлмани, г-н Вели Караахмед, обиждан и заплашван наред с другите по време на атаката, потърси правата си пред Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) поради това, че българската държава не съумя да го защити – не предотврати нападението, не успя да възпре извършителите и впоследствие не ги наказа.[1] След като се оказва, че в България не може да получи правосъдие, през април 2013 г. той сезира Евросъда. В края на 2013 г. на тази жалба бе даден приоритет, което се случва изключително рядко и което значи, че тя ще бъде разгледана в много по-кратки срокове и че Съдът в Страсбург приема нападенията от омраза у нас като ключов проблем.

Когато през април 2014 г. в офиса на Български хелзинкски комитет се получи становището на правителството по тази жалба, писано впрочем именно от правосъдното министерство, не би трябвало никой да е останал учуден, особено предвид горецитираните думи. Въпреки това, становището предизвика изненада с категоричния отказ на властите да поемат вината си за случая и да заемат отговорна позиция за притеснителната ескалация на ксенофобията и религиозната омраза в България. Предлагаме ви седем цитата от него, придружени с надлежен превод (макар текстът да е написан на български език).

Параграф 43: "[…] Проявата на ПП "Атака" е била политическа, с надлежно уведомление на общината и държавата не е имала правно основание при липсата на насрещно уведомление от страна на мюсюлманското вероизповедание да се противопостави на законен митинг. […]"

В превод - държавата се опитва да докаже, че не е разполагала с правни механизми да спре или да промени хода на едно "законно" събитие, което съвсем неочаквано за нея се е превърнало в заплаха за обществения ред и тя едва тогава е следвало да се намеси. В действителност, съгласно чл. 12, ал. 2, т. 4 от Закона за събранията, митингите и манифестациите кметът на общината може да забрани провеждането на митинга, когато има несъмнени данни, че се нарушават правата и свободите на другите граждани. Според ал. 1 кметът на общината предлага промяната им, когато времето и мястото на митинга създават условия за нарушаване на обществения ред. Така властите са имали на разположение нормативен инструмент, който след своевременен анализ на конкретните факти би им позволил да предприемат ефективни мерки за предотвратяване на нападението. Общинските власти обаче са бездействали и тяхното нехайство се равнява на съучастие в деянието на "Атака".

Параграф 5: "[…] Видно и от приложения снимков и видео материал един от представителите на мюсюлманското вероизповедание напада вербално лицето, поставящо тонколони върху прилежащата към джамията тоалетна. След секунди към него се присъединява цяла група от представители на същото вероизповедание, крещейки към представители на митинга, на което последните отговарят също с крясъци и взаимни обиди.".

В действителност, подобна теза противоречи на всички доказателства по делото – видео материалите, полицейските документи, разпитаните свидетели, мнението на вещите лица. Разбира се, че представителите на националистическата партия са тези, които отиват там и провокират агресията. Преводът на горното сочи, че българските власти предпочитат да се касае едва ли не за междуличностен конфликт между две групи еднакво агресивни хора, които просто се оказват на едно и също място. Така въпросът за това защо държавата България е позволила на крайни националисти да провеждат митинг пред джамията точно когато в нея тече най-важната за мюсюлманите молитва би станал ирелевантен.

Параграф 34: "[…] колкото и риториката на симпатизантите на ПП "Атака" да преминава далеч отвъд добрия тон и стандартите на добрите нрави, тя е изцяло базирана на политическите им възгледи и конкретният повод за сблъсък е породен не от нетолерантност към вероизповеданието като такова, а от отказа на ръководителите му да се съобразят години наред с разпоредбите на общината […] за намаляване на звука на колоните […]."

Параграф 20: "[…] целта на събранието, организирано от ПП "Атака" е била да обърне внимание на проблема с увеличения звук на високоговорителите на джамията […]."

Преводът тук е лесен. За държавата е най-изгодно да се окаже, че мюсюлманите сами са виновни, че те са нарушителите, а "законно" манифестиращите представители на партията са искали "да обърнат внимание" на "проблем", че те не са нетолерантни. На фона на цялата документирана ислямофобска реч, този аргумент е фалшив и е сред най-лицемерните твърдения на правителството. Истинската причина, поради която хората са притеснявани от езана, е тяхната неприязън към исляма и разбирането, че "чужда" религия, и то тази, изповядвана от някогашните ни окупатори, за каквито и днес са приемани турците в окраски, изпълнени с национално самосъжаление и желание за разплата, няма място на територията на България. Ако причината за събирането наистина беше нивото на звука, а не ислямофобията, то хората биха скандирали: "По-тихо!" или нещо подобно, а не "България" на фона на разкъсването на червен фес, възприеман като символ на окупаторите.

Горецитираният параграф ясно показва колко неискрени са властите, когато става дума за защита на свободата на малцинствата да изповядват своята идентичност - не на теория, нито зад затворени врати, а открито.

Параграф 20: "[…] след тези събития, звукът на високоговорителите е намален."

Най-страшният цитат, задоволството на правителството, че след сблъсъка звукът е намален. Властта се радва: целта е постигната, нарушителите са били наказани и след това са се поправили, значи атаката срещу тях е допълнително легитимирана.

Разбира се, че звукът ще бъде намален, разбира се, че нападнатите ще опитат да минимизират присъствието си, за да избегнат последващо виктимизиране. Това е съвсем естествено, предвид бездействието на властите да защитят тяхната общност и да гарантират, че няма да толерират подобен тормоз. Акцентирането върху тези последици е абсолютна проява на лош вкус и е сравнима с това да се изтъква, че една жена е престанала да ходи свободно през нощта по улиците на града си, след като е била изнасилена. Това предполага и едно завоалирано схващане – жената е трябвало да остане у дома (така както мюсюлманите и техните звуци е трябвало да останат скрити зад стената на джамията), за да не бъде изнасилена.

Параграф 40: "Визираният в жалбата инцидент е изолиран и не е подбуден или толериран от националните власти."

Превод: Тук превод дори не е необходим, тъй като горното твърдение е неистинно. Разбира се, че агресията е предизвикана от национални власти, тя е организирана и провокирана целенасочено от български депутати, безспорно представители на законодателната власт. Те приемат закони, те правят политики, те ни представляват на срещи пред света. Нападнатите са разчели това нападение именно като такова – като силни представители на властта, изправени срещу тях. И докато се правим, че една партия в парламента няма нищо общо с нас и не осъждаме ясно проявите й, заплашващи основните принципи на демокрацията, ще сме обречени да бъдем представлявани именно от такива партии. Тези партии може да са с нови имена или с нови лица, но те ще продължават да трупат електорални дивиденти, благодарение на най-примитивните човешки емоции - страхът и омразата към различния и, без съмнение, благодарение на пасивността на наблюдаващите.

Параграф 49: "Разследването на инцидента е подробно описано в писмото на МВР […] като досъдебно производство […] е приключило с привличане в качеството на обвиняеми по чл. 325, ал 2 от Наказателния кодекс (НК) на 7 лица – 5 представители на ПП "Атака" […]."

Тук правителството убеждава ЕСПЧ, че добре си е свършило работата и ако е имало виновни, то те са наказани. Въпросният текст от НК обаче касае престъплението "хулиганство". Хулиганска проява е да счупиш пейка в парка. Да обиждаш и да нападаш хора с различна от твоята религия по време на молитвата им, обграден от тълпа привърженици и закрилян от депутатския си имунитет, скандирайки изрази като: "турски мекерета", "терористи гадни", "еничари", "резаци", "фесове", "ислямисти", "Вън от България!", "България е наша!", "Хайде в Анкара!", "Не ни цапайте земята!", "Миришат ви краката!", "Спрете този срамен вой в центъра на София!", "Да изчистим земята на дедите ни!"[2] е деяние съвсем различно, много по-болезнено за жертвите и много по-опасно за обществото като цяло, то е симптом, а доказателства за това могат да бъдат намерени в най-тъмните петна от човешката история. И именно затова властите нямат никакво извинение да не наричат тези престъпления с истинските им имена, да не се справят с тях по предвидения в закона начин, а да ги крият зад неутралното "хулиганство", което нищо не значи за жертвите и нищо не казва на потенциалните извършители на престъпления от омраза.

Вероятно омразата не може да бъде безвъзвратно изкоренена, да се бориш с мислите на хората е трудна работа. Има обаче неща, които могат да се направят и първото от тях е да признаем проблемите и да говорим за тях. Клишетата и необоснованите стереотипи за нас или другите около нас не са от полза никому и само пречат на трезвия разсъдък. Защото времето между възникването на мислите и тяхното материализиране в думи и действия може да бъде много кратко и трезвеността ни е необходима. Би било хубаво да разполагаме с държава, чиито представители се отнасят отговорно и разумно към деянията, които заплашват младата ни демокрация, държава, която достатъчно убедително да възпитава такова отношение у всички хора. Но не разполагаме. И това може да се промени едва след като обществото изиска адекватно отношение от отговорните. Защото способни да изискват са обществата, времето на нациите мина.



Г-н Вели Караахмед е представляван пред Европейския съд по правата на човека от адв. Маргарита Илиева от Български хелзинкски комитет. В статията са ползвани извадки от нейния отговор на становището на правителството на Република България, изпратен до ЕСПЧ, както и от самото становище.

[1] Вж. статията "Български мюсюлманин сезира Съда в Страсбург за нападението срещу джамията "Баня Башъ":  http://www.legalworld.bg/31654.bylgarski-miusiulmanin-sezira-syda-v-strasburg-za-napadenieto-sreshtu-djamiiata-bania-bashy.html.

[2] Запис от събитието може да бъде видян тук: https://www.youtube.com/watch?v=FZujFDs7uVo.

Източник: Правен свят

Maysoon Zayid

Майсун Заид не стига че е с церебрална парализа, ами е жена, при това арабка, от Палестина, мюсюлманка, живееща в САЩ и е пухкава. Тя е ужасно забавна, актриса, стенд ъп комичка. Освен това е активистка, разчупва стереотипите към мюсюлманите в САЩ и всяка година ходи за по 3 месеца в Палестина да преподава изкуство на деца с увреждания и деца без родители в бежански лагери там. Това долу е страхотен разказ, който препоръчвам на всички със свободни 14 минути под ръка. За церебралната парализа, за родителите й, за произхода й, за работата й като актриса. И не, само не смейте да я съжалявате, тя изрично помоли така.

Екстрадиция в Чечня

Днес България отново е осъдена от Европейския съд - този път заради забележителните усилия на един прокурор да угоди на Русия и да й върне чеченски гражданин. Г. неслучайно е получил бежански статут в две страни от Европейския съюз - Полша и Германия - за неговия живот съществува риск, ако се върне в Русия. Стъпвайки в България обаче, той се оказва заловен от услужливите власти и почти екстрадиран в Москва.

Спасява го Европейският съд, от който на 14 септември 2012 г. са поискани привременни мерки, забраняващи екстрадицията. Искането е уважено в 16:30 ч. на същия ден. Така е стопирано изпълнението на решението на Великотърновския апелативен съд. Този съд малко по-рано е успял да намери пролуки в българската законова уредба и да се произнесе с окончателно решение, решавайки да предаде Г. на Русия. Рисковете за живота му след екстрадиране са напълно пренебрегнати от съда. (Повече за решението на ЕСПЧ - тук.)

А фактите са такива, че в Русия правото на национално самоопределение е свещено, когато става дума за присъединяване на територии. Но когато говорим за многовековен категоричен стремеж за отделяне, следват мъчения, изчезвания, смърт и разбира се, обвинения в тероризъм. Русия успява лесно да 'продаде' проблемите в кавказките републики, Чечня, Дагестан и Ингушетия, като част от проблема с международния тероризъм. Интересно интервю по темата от 2009 г. има тук.

В държавата Русия, например, съществува Закон срещу тероризма, според който се забранява погребването на терористи, убити при противодействие на техните терористични дейности - при тези случаи телата им не се връщат на роднините, а местата, в които са заровени, не се разкриват на роднините. Повече - тук. 

Та, тази държава е заявила, че гарантира, че жалбоподателят, който счита за чеченски терорист, няма да бъде изтезаван и подлаган на нечовешко отнасяне, ако им бъде върнат обратно. Българските власти? Доверили са се безрезервно. Не и ЕСПЧ. Според Съда в Страсбург руските гаранции не са достатъчни, тъй като в миналото руските власти, дори когато са искали да предотвратят подобни практики, не са успявали да упражнят ефективен контрол върху силите за сигурност в Северен Кавказ. ЕСПЧ намира, че жалбоподателят е лишен от гаранциите срещу изтезания и нечовешко отнасяне в случай на екстрадиране, които Член 3 от Конвенцията изисква. България ще плати 2377 Евро разноски по делото.

NB! Статут на бежанец!

Бежанците бяха поизчезнали от българските медии. Най-вече защото МВР прави и невъзможното, за да спре потока. “След около час един началник вика – сега, влезнат ли в българско, бой и наобратно. Викам – какво ще рече бой? Жени, деца там… Ами, вика, внимавайте, нали… Подбирайте ей така мъжете, това-онова. Ще подбираш – дръжки. И съответно – бой и наобратно", това от разказ на полицай, работещ на границата, записан от БНТ през декември.

През последните два дни обаче попаднах на няколко хубави неща.

Препоръчвам Темата на Нова от тази неделя, която беше за непридружените деца - деца, които са дошли тук без родители или роднини, сами или с познати на семейството, от които са били разделени впоследствие (тук съм сложила повече информация относно тези деца). Според информация от началото на февруари у нас живеят около 200 такива деца. В българското законодателство обаче има дупка и не е ясно коя институция може да назначи попечител или настойник, който да ги представлява пред държавата - например, за придобиване на статут, за налагане на мярка за закрила, за здравна грижа или, както се посочва в репортажа - за участието им във футболен клуб. Така, репортажът описва объркания живот на Бурхан, дете, което е "прикрепено" към сирийско семейство, което обаче скоро ще замине за Германия, понеже майката Секине е болна, вероятно от рак, но не е сигурна, защото е трябвало да избяга преди да й се направи второ изследване, а в България явно няма кой да й помогне да разбере и затова Бурхан ще трябва да бъде "отлепен" и после вероятно "прикрепен" към някое ново семейство.

Това, което най-много ме впечатли обаче беше декларацията на Общинския съвет във Вършец, съдържаща следното изречение: "Настаняването на непридружени деца бежанци ще изиграе крайно негативна роля в привличането на бъдещи инвеститори и посетители на града."

Утре в 17 ч. се открива и изложба в Народната библиотека със снимки на сирийски деца, разселени в своята страна. Снимките са правени в Сирия от фотографа Васил Къркеланов и журналиста Нидал Хлайф.

А излезе и удобна статия в сайта pravatami за правния аспект на бежанския и хуманитарния статут. Просто и ясно.

Невидимите жители на Косово

Съществуват две държави, наричат се Сърбия и Косово. Не ме интересуват мненията за това, нито ме интересува дали някой признава Косово или не. Не съм сигурна колко души са наясно с реалността и с всичко, което се случва в истинските животи на хората в тези две държави… отвъд телевизионните екрани, отвъд вестникарските статии или разговорите по кафенетата. Но има едно нещо, за което съм сигурна, че повечето от вас си нямат и идея - това, което се случва по

дестинацията Белград – Прищина

Вероятно повечето от вас дори не знаят, че подобна автобусна линия съществува… и че 4 автобуса оперират ежедневно по нея. Съпругът ми ги ползва на всеки 15 дни. Не защото иска, а защото е задължен.

Моят приятел Alban Muja публикува карта, която показва къде е Косово, до кои държави жителите на Косово могат да пътуват без виза, както и онези до които не могат да пътуват…

(Червената точка е Косово, ЧЕРНИТЕ държави са онези, до които косовските граждани могат да пътуват без виза, БЕЛИТЕ - онези, до които не могат да пътуват без специална покана или специална причина, като в някои страни, например, Испания, Русия, Бразилия и много други, гражданите на Косово не могат да пътуват изобщо, дори и със специална покана).

...разбира се, вторите са много по-добре представени. И така, гледайки в картата, виждах много повече от нарисуваните линийки, които представляваха граници… Виждах себе си измежду тези линии, видях и всички вас… Ние сме се оставили да бъдем заловени, заслепени, с вързани ръце… Единственото, което ни е останало, са думите.

Защо съпругът ми пътува на всеки 15 дни от Нови Сад до Прищина и обратно?

Разрешено е да влизаш в Сърбия с косовски документи. На границата получаваш една глупава бяла хартийка, на която пише, че ти е разрешено да останеш в Сърбия 15 дни. Ако превишиш този срок, наказанието е глоба от 500 евро и забрана за влизане за 6 месеца или повече, или, за да сме съвсем 'прецизни', колкото и каквото те си пожелаят. Тази процедура не е описана в нито един закон или друг официален документ. Това е закон, за който никой не знае и с който никой не е запознат, въпреки това той се изпълнява, особено на границата Мердаре. С влизането си в Сърбия, жителите на Косово стават невидими, защото никой закон, или институция не носят отговорност за тях. Ако имат нужда от помощ или ако тяхната безопасност е застрашена - Бог се грижи за тях.

Съпругът ми, Байрам Кафу Киноли, е невидим. 

Осъзнах това отдавна, и въпреки всичко, ние се обичаме. Оженихме се миналия юли, имахме 80 гости, кумове, свидетели и вместо пред Бога, се оженихме пред Боб (Марли).

Подписахме хартийка, направена от нашите приятели и за нас това беше единственият начин да удостоверим брака си!

Можехме да се оженим в Косово, но такъв брак не би бил признат в Сърбия. В Сърбия нямаме право да се женим, понеже косовските лични документи са невалидни, или както те казват –

несъществуващ документ.

Така, ако утре станем родители, не бихме могли да докажем кой е бащата – защото мъжът ми е невидим и защото не съществува. А нашето дете, последното, което носи вина, би било извънбрачно.

Това не ми се струва смешно, нито тъжно. Струва ми се жалко. Не е честно.

Какво да направя? Не знам. Като начало, написах тази история.

Съпругът ми се върна от Косово преди 3 дни, имаме още 12 преди заминаването му.

Не знам дали забелязахте, че ругая много, докато пиша това. Превърнах проклятията в невидими думи. Предполагам, имам право на това…

(Текстът е написан от Милица Киноли Милович. Превеждам го с нейно разрешение.)

За домашното насилие

Практиката на международните съдилища през погледа на родните съдии

Публикувано в Правен свят

И. Дж. е на 26 г., когато през септември 2008 г. пристига в България. Идва от Гамбия, където е срещнала бъдещия си съпруг, българин. Сега, с дъщеря им в ръце, тя се мести да живее при него в София. И. е неграмотна, умее да говори само майчиния си език и малко английски.

Веднага след нейното пристигане, съпругът й взима документите, започва да проявява агресия, злоупотребява с алкохол, прави опити да я накара да участва в порнографски филми, фотографии – психологическото, физическото и сексуалното насилие започват да се редуват. Забранено й е да излиза от вкъщи без разрешение, забранено й е да търси работа. Мъжът й се подиграва на външния й вид, на неграмотността й. Не след дълго започва да злоупотребява и с дъщеря им, която по това време е на годинка – из къщата са разхвърляни порнографски снимки, мастурбира пред двете и кара детето да го докосва по члена.

И все пак той е този, който сезира Отдел "Закрила на детето" с искане социалните работници да накарат жена му да спре да кърми. Смята, че така тя ще отслабне. Пристигналите на място социални работници обаче се натъкват на снимките и разбират за извършваното насилие, обаждат се в полицията, прокуратурата е сезирана, майката е посъветвана да напусне дома веднага. Никой не намира за необходимо да й каже къде да отиде, бидейки чужденка, която не говори български. И. успява да намери временен подслон и помощ от частна фондация. Не след дълго мъжът й я убеждава (или принуждава) да се върне вкъщи. А прокуратурата прекратява производството срещу него поради липса на достатъчно доказателства. И. така и не е разпитана.

Кошмарът за нея обаче не свършва. Следват още много сходни случаи. Тя отново бяга в кризисен център. И отново се връща при съпруга си, после отново бяга. Няколко пъти вика полицията да спре насилие. Всичко, което получава съпругът й от тази полиция са устни предупреждения. И. е в ситуация, която не може да разреши сама. Полицията и прокуратурата не й помагат. Стига се до съд.

Парадоксално, отново съпругът е онзи, който се обръща към него. Той подава молба по Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН). Иска незабавна защита, твърди, че той и дъщеря му са жертви на физическо и психическо насилие от страна на съпругата му. И я получава. Според издадената от Софийския районен съд заповед И. трябва да напусне семейното жилище, забранено й е да се приближава до него, определено е дъщеря им да остане при бащата. Според преценката на съда жената представлява пряка и непосредствена заплаха за живота и здравето на съпруга и детето си.

Случаят на И. Дж. стига до Комитета на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените (CEDAW Committee).[1] През 2012 г. CEDAW излиза с решение, което така и не придобива широка популярност у нас. Според Комитета България е нарушила разпоредбите на Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените и, по-конкретно, допуснала е дискриминация, не е взела мерки, а после не е осигурила адекватна съдебна защита на жена срещу дискриминация, не е взела мерки за промяна на социалните и културните модели на поведение, на идеята за непълноценността или превъзходството на един от половете. Не е взела и мерки за осигуряване на равнопоставеност в брака.

Особено смущаващо за читателя в случая е реакцията на българския съд. Макар да има данни, че мъжът е насилвал психически, физически и сексуално съпругата и невръстното им дете, той е този, който получава защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Съдиите няма как да разберат, че този мъж е бил разследван от прокуратурата заради сексуално насилие! Няма база данни, в която да се провери.

Това е гласът на съдия, идва от другия край на залата, в която се провежда обучение на  тема: "Домашно насилие: правозащитни проблеми". Инициативата, която се проведе миналата седмица, е съвместна между Съюза на съдиите в България и адв. Маргарита Илиева от Български Хелзинкски комитет.

Гневът на съдиите е обясним. Критиките на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) или, както е в случая, на Комитета на ООН, най-често са насочвани към техните решения. Съдиите са особено чувствителни, когато работата им бива остро критикувана от наднационалните органи. И вероятно с право. Това обучение разкрива огромен проблем - липсата на комуникация между полиция, прокуратура и съд. Оказва се, че когато е принуден да реагира незабавно, както в случая със съпруга на И. - когато получи молба, съдържаща данни за пряка и непосредствена опасност за живота или здравето на пострадалото лице и е длъжен да издаде заповед за защита в рамките на максимум 24 часа, районният съд не разполага с бърз начин да проучи информацията, с която полицията и прокуратурата разполагат за лицето, което търси помощ.

Съдиите се притесняват и от друго - насилникът би могъл да бъде наказателно неотговорен – например, поставен под запрещение. Чудят се къде ще отиде един невменяем човек, ако им се наложи да го отстранят от семейното жилище, например. На всичкото отгоре във всички случаи, когато издава заповед за защита, съдът е длъжен да наложи на извършителя и глоба в размер от 200 до 1000 лв. Според магистратите често в подобни случаи са замесени невменяеми хора и е несправедливо те, които не са способни да се контролират, да бъдат и наказвани, и глобявани.

Разумът на закона би трябвало да бъде съвсем различен - отстраняването на насилника от жертвата не е наказание. Полицията е длъжна да приведе мярката в изпълнение, без значение от състоянието на насилника. В зависимост от случая може, освен отстраняването, да се прибегне и до мярка по Закона за здравето. Замисълът на ЗЗДН е да се защити жертвата, не да се накаже извършителят. И във всички случаи е по-порочно да оставиш жертвата и децата да продължават да бъдат насилвани, без да се намесваш. Колкото до глобата, не би трябвало да бъде задължителен елемент и това лесно може да се промени в закона.

Имахме скоро такъв случай, жената се явяваше на всички заседания по делото за развод и не поддържаше твърденията си, че е жертва на домашно насилие, както заяви в началото – казва друг участник в обучението.

Това също е съществен проблем, за който държавата, в частност – съдът, са критикувани отвън. Жертвите на домашно насилие често сами се отказват да търсят правата си. А съдът преценява, че не може да се меси. Особена е уязвимостта на жертвите на домашно насилие. Въпросът е толкова деликатен и сериозен, че дори когато жената не търси своите права, държавата трябва да се намеси, защото дължи една проактивна, превантивна грижа. Недопустимо е да се гледа на домашното насилие като на частен, семеен проблем, съдът да се старае да помири жертвите и да се смущава да се меси в отношенията им.

В друго дело, излязло извън рамките на страната ни, Бевакуа срещу България[2], ЕСПЧ изтъква, че именно особената уязвимост на жертвите на домашно насилие предопределя необходимостта от активно участие на държавата в тяхната защита. Съдът подкрепя това свое виждане с Препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа през 2002 г. Според нея държавите-членки трябва да гарантират, че всички жертви на насилие са в състояние да заведат дело, да извършват постъпки, които да гарантират, че може да бъде образувано наказателно производство от прокурора и насърчава прокурорите да считат насилието срещу жени за утежняващ или решаващ фактор при вземането на решение дали да се повдигне или не обвинение от общ характер. По отношение на насилието в семейството, Комитетът на министрите препоръчва на държавите-членки да квалифицират всички форми на насилие в семейството като престъпни деяния. По-нататък в своето решение ЕСПЧ се позовава и на доклад на Специалния докладчик на ООН относно насилието срещу жените от 20 януари 2006 г., според който съществува правило в международното обичайно право, което "задължава държавите да предотвратяват и да реагират на актове на насилие срещу жени с необходимата грижа".

Удрянето на някого би могло да представлява насилие, но само, след като бъдат преминати определени граници на насилие, в случая от изявленията на жената не става ясно как точно е била удряна и как е била засегната нейната неприкосновеност. Това е част от решение на пловдивски съд, с което се отказва мярка за защита на жена - жертва на системно, дългогодишно насилие от всякакъв характер от страна на съпруга й. Решението е обект на критики от страна на CEDAW по друго дело за домашно насилие, водено пред Комитета, V.K. срещу България[3].

Заключението на CEDAW e, че съдът е приложил свръхрестриктивна дефиниция за насилие, несъответна на закона и конвенцията. Гореспоменатата препоръка, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа, неслучайно ползва следния език - всички форми на насилие в семейството.

Същевременно това може да доведе до злоупотреби със ЗЗДН, процедурите по него са на път да се превърнат в първа стъпка по всяко бракоразводно дело – казва друг съдия по време на обучението. Според него възможно решение, за да не се злоупотребява с този закон, е да бъдат предвидени сериозни санкции за злоупотреба. Дали е вариант това обаче? Дали отново ощетени няма да бъдат тъкмо онези, които са икономически най-зависими? Ако се окажат в капан на невъзможността да докажат насилието, поради липса на добър адвокат? Дали не би могло да се стигне до санкциониране на жертвата? Макар и вече да звучи като клише, вероятно единственото работещо решение би могло да бъде сериозно, задълбочено и бързо разследване. Работеща полиция и прокуратура, бърз обмен на информация между тях и съдилищата. И промяна на нагласите. Защото, нека се върнем на случая на гамбийката И. Дж.:

Ние сме много чувствителни към тази тема, но все пак не е изключено жената наистина да е била мъжа си – добавя друг съдия.

Възможно е и така да е. Но по делото на И., давайки защита на мъжа, властите изцяло кредитират неговите твърдения. Същевременно се изисква доста богато въображение човек да си представи, че жена в толкова уязвимо и зависимо положение, гамбийка, която не говори езика, няма среда, няма доходи, би могла да представлява такава опасност за мъжа си. CEDAW е безкомпромисен – той казва, че традиционните нагласи, според които жените са подчинени на мъжете, спомагат за насилието срещу тях. Дали действията на властите по отношение на И. не се основават именно на предразсъдъка, че съпругът е горестоящ и неговото мнение е водещо? Дали само законът е порочен? Или проблемът е във всички нас – и общество, и власти, в нашето мислене, където уютно са се сгушили купища наслоявани с години и поколения стереотипи?

Ако избягаме от тези стереотипи и се концентрираме върху социалната реалност, един безспорен факт ще изплува пред нас - домашното насилие несъразмерно повече засяга жените. Усещането, че си чувствителен към една тема е първата стъпка. След нея са необходими още много други, за да се стигне до подобряване на социалната реалност, особено когато тя е в твоята власт. Стереотипите водят до насилие и не бива обществото да ги подминава, дори когато са зад затворени врати.

[1] Вж. делото I. J. v. Bulgaria, CEDAW/C/52/D/32/2011 (28 August 2012).
[2] Вж. делото Бевакуа и С. срещу България (Жалба № 71127/01)
[3] Вж. V.K. v. Bulgaria, CEDAW/C/49/D/20/2008 (17 August 2011)

Dear Sochi, Gay is OK

'Здравейте, името ми е Владимир'

Шотландският производител на бира BrewDog е произвел бира, която се шегува с руския президент. Анти-Путин шишето подкрепя правата на хомосексуалните срещу хомофобската политика на Москва, контекстът са Зимните олимпийски игри в Сочи. BrewDog ще даряват 50% от печалбата си на организации, които се занимават с права на малцинства.

Съоснователят на BrewDog Джеймс Уот искрено се надявал, че когато Владимир Путин, уморен от натоварен ден на езда без горнище, борба с яки джудо мъжаги или риболов, се отпусне в кадифено кресло, някоя от красивите му асистентки ще му поднесе бутилка Hello My Name Is Vladimir, с която да овлажни устните си.

Причината за ироничната кампания е законът, който действа в Русия от юни 2013 г. и който забранява разпространението на "нетрадиционна сексуална ориентация".

Не му е лесно на Путин. Подкрепата на света към нехетеросексуалните хора в Русия продължава.

На 07.02.2014 г., в деня на откриването на зимните олимпийски игри, Гугъл развя гей знамето като фон на олимпийските дисциплини:

Канада:



Южна Африка:



Sochi Boys - Official Sochi Olympics 2014 Song

Немските екипи:

Същевременно норвежкият министър на здравеопазването Бент Хойе обяви, че ще посети олимпийските игри в Сочи заедно със съпруга си.

И един бонус от Лили Алън:

Деца с големи лица

Irving Penn (1917- 2009)
Cuzco Children, Peru, December 1948

Харесвах да гледам лицата на децата на Боливия и Перу. Тези малки човечета, които се научават да живеят веднага сред суровата природа, на онази височина, в онзи разреден въздух, на студено, бедно, семпло и нечисто, почти сами, в онзи свят, който ние не можем да си представим дори когато сме там.

Хората на годината

Хората на годината from BG Helsinki on Vimeo.

Моля ви, споделете видеото и подпишете тук.

Сирия. Война с детството. И Clandestino в България.

Пак направих грешката да се зачета в коментарите на родолюбиви българи относно "нелегалните" чужденци. Притесняват ме не крайните типове, тях ги има навсякъде, а това, че тезите им се възприемат масово, без да се мисли.

Първо. Ако се чудите откъде идват те, сирийските деца, с които вече живеем заедно в една държава. И защо са тук, понякога дори сами.

Източник: БНТ

Към края на ноември по данни на Oxford Research Group (ето и пълният доклад) в Сирия загиналите деца са 11 420.
389 - убити от снайперисти.
764 - екзекутирани.
над 100 – измъчвани.

Много от случаите са в Халеб/Алепо - град, който се намира близо до Турция. Затова бежанците, например, в софийския бежански лагер във Военна рампа идват предимно от този град.



Таргетирането на децата е неслучайно, ползва се, защото е мощен военен инструмент поради влиянието, което оказва върху обществото. "Когато знаеш, че детето ти е било измъчвано, убито, губиш желанието си за живот".

Към септември по данни на УНИЦЕФ децата, избягали от Сирия, са над 1 000 000.

Към март по данни на Save the Children (ето целият доклад), международна неправителствена организация за защита правата на децата, изнасилването на децата е друг военен инструмент, ползван за наказване на обществото. Изпълнителният директор на организацията Justin Forsyth припомня, че в повечето военни конфликти над 50% от изнасилванията са именно срещу деца. По думите му така e и в конфликта в Сирия, но това е феномен, за който се докладва рядко поради деликатността на въпроса, особено в консервативни общества. Въпреки това именно страхът от сексуално насилие е една от основните причини, посочвана от семействата, за това защо бягат от домовете си в Сирия.

България е първа сигурна държава за бежанците от Сирия, и деца, и възрастни, макар да няма граница с нея. Това е така, защото Турция поддържа "географско ограничение" по Конвенцията на ООН за бежанците от 1951 г. - не е задължена да я прилага към хора от страни извън Европа, каквато е Сирия, и да дава бежански статут на търсещите убежище. Освен това няма механизъм, по който България може да й "връща" хората, преминали границата, защото Турция не е в ЕС и съответно не се прилага Регламент "Дъблин ІІ" и дори нямаме двустранна спогодба с нея, която да урежда подобно прехвърляне. (Все още не знаем дали и кога ще влезе в сила споразумението за реадмисия между ЕС и Турция.)

Второ, дори отвъд въпроса за Сирия, нелегални хора няма. Има хора, пребиваващи на територията на дадена държава без легално основание. Човек да бъде нелегален звучи чудовищно. Кой е собственикът на неговата нелегална глътка въздух, на това поточе, от което пие вода, на онзи облак, към който е погледнал? Хартии и картончета не могат да легитимират съществуването ни.

България за пръв път се сблъсква с тези въпроси, не и за последен. Имаме и ние нужда от един Ману Чао, който да ни изпее това: "Да живея вече ми е забранено, казaха ми властите. Сега вървя само с мъката си, сама върви и моята присъда, да бягам е моята съдба, защото нямам документи. Изгубен съм в сърцето на огромния Вавилон. Наричат ме "нелегален".

Нелсън Мандела

Благодарение на Мандела разбрах какво значи Apartheid и Reconciliation.

Апартейд, институционализираният расизъм в Южна Африка, който малцинството бели са наложили над мнозинството, с насилие, убийства, унижения; заради които Мандела е прекарал 40-те, 50-те и 60-те си в миниатюрна килия.
Reconciliation, помирението между потисниците и потисканите, които, въпреки че са придобили властта, не са отмъстили. Достатъчно им е било признанието, за да дадат прошка за извършеното.
На много други места са се опитали да го направят, но само Южна Африка е разполагала с лидер, който да гарантира подобен процес - силен, усмихнат, самоироничен, умен, достоен, обичан.. Безспорен човек.

„Зад решетките те притежаваха моето тяло, моя труд, моето време и моя живот, но аз никога не им позволих да притежават ума и сърцето ми. В деня, когато бях освободен, трябваше да мина за последен път през проверяващия караул. На портала се спрях и погледнах назад към килията, стиснал зъби и юмруци. Болката и омразата, събирани ден след ден в каменните кариери, нахлуха в ума ми - исках да отмъстя. Но това трая само няколко секунди. Погледнах напред към света, в който влизах отново след едно твърде дълго отсъстване, и си казах: „Те са ме притежавали толкова дълго - няма да им позволя да ме притежават отново”.
R.I.P.

"Заради Нелсън Мандела днес децата ни могат да плуват, където поискат."



Хубава статия за четене има в Уошингтън пост. Отбрани моменти:
- по идея на Мандела се създава Комисията за истина и помирение. Не се водят процеси в стила на Нюрнберг, не. Правителството на Мандела насърчава казването на истината. От една страна, това означава, че убийците, които признават вината си, няма да бъдат преследвани от закона. Но това също гарантира, че семената на расовата омраза няма да бъдат засадени отново.
- Мандела използва световното първенство по ръгби през 1995 г., за да направи важна крачка към обединението на Южна Африка. На финала ЮАР печели срещу Нова Зеландия, а Мандела лично връчва купата на капитана на националния отбор, съставен основно от бели състезатели. Този жест се смята за основополагащ в страната

- Южна Африка е първата държава в света, която поставя защитата на правата на гей хората в Конституцията си. 

- Килията, в която е живял. Докато е в затвора, Мандела тайно пише голяма част от автобиографията си, която е изнесена на части от освободените затворници. 

Ъпдейт, 12.12.13:

Запис от предаването на Дарик от вчера, посветено на Мандела - важни факти и хинтове за индивидуално проучване. Участват адв. Маргарита Илиева и Димитър Бечев.