Няма никакъв смисъл да не гледате Аве! Българското кино наистина е досадно на моменти, но изведнъж изскача нещо неочаквано добро, направо ви хваща за яките, вдига ви от стола и ви обръща надолу с главата. Аве бяга умело от клишето, но разказва познати истории, от излишните драматизми, но ви насълзява очите, от интелектуалното арт перчене, но е красив, изплъзва се от повърхността и навлиза дълбоко. И! Невероятно, но актьорите не преиграват, озвучаването е почти идеално. Ованес го знаем, че е добър от Източни пиеси. Но и тази Анжела е точно такава, каквато трябва да бъде - убедителна, непреиграваща, извън моделските стандарти за красота и все пак адски хубава. А и един елемент, който много ми допадна - режисьорът не приема буквалистично загасените лампи. Сещате ли се всички български филми, в които главните герои решават да си поговорят на загасена лампа? И изведнъж, тресс, цялата стая изгасва и зрителят нищо не вижда. Ами, в Аве светлината остава. Хубав филм, дълго мислен, разбираем и тих.
четвъртък, 29 март 2012 г.
Аве
Няма никакъв смисъл да не гледате Аве! Българското кино наистина е досадно на моменти, но изведнъж изскача нещо неочаквано добро, направо ви хваща за яките, вдига ви от стола и ви обръща надолу с главата. Аве бяга умело от клишето, но разказва познати истории, от излишните драматизми, но ви насълзява очите, от интелектуалното арт перчене, но е красив, изплъзва се от повърхността и навлиза дълбоко. И! Невероятно, но актьорите не преиграват, озвучаването е почти идеално. Ованес го знаем, че е добър от Източни пиеси. Но и тази Анжела е точно такава, каквато трябва да бъде - убедителна, непреиграваща, извън моделските стандарти за красота и все пак адски хубава. А и един елемент, който много ми допадна - режисьорът не приема буквалистично загасените лампи. Сещате ли се всички български филми, в които главните герои решават да си поговорят на загасена лампа? И изведнъж, тресс, цялата стая изгасва и зрителят нищо не вижда. Ами, в Аве светлината остава. Хубав филм, дълго мислен, разбираем и тих.
понеделник, 26 март 2012 г.
четвъртък, 15 март 2012 г.
Още нещо за любовта?
За сравнение с предишния пост, искам да предупредя хората за "Още нещо за любовта". От "Дзифт" насам не съм съжалявала толкова за похарчени за кино пари и от "Прогноза" не съм се червяла толкова вместо актьорите заради изкуствените им реплики и роли.
Тук става дума за любовна история, в която някакъв човек е в лодка и гръмва бомба ли, какво става, не е ясно. Ама той е на смъртно легло, когато идва непозната жена, твърди, че му е годеница, омъжва се за него, въпреки че той е в кома, разбираш ли, накрая покрай любовта, той взима, че оздравява. Освен лайтмотива за силата на любовта, има опити за някакъв арменски мистицизъм, стилизирана секс-сцена, миловидни подробности като домашна камила, ретро сцени на селска идилия, разни исторически препратки към времето на комунизма... Но всичко е удавено в някакъв ужасен, неестествен, изсмукан от пръстите сценарий. Лекарят Калин Врачански е безобразно скучен, събирайки в себе си всички качества на един достоен, честен, но все пак решителен и силен мъж (сякаш крещи в ухото на зрителя: "По-у-ка, извади си поука!"). Умиращият Симеон Лютаков (който между другото изглежда сякаш се радва на отлично здраве) е симпатичен и би могло да излезе нещо и от актьорските му способности, ако не беше зает да си гълта корема през цялото време.
Критична съм към българското кино, защото достатъчно евтини филми са доказали, че могат да бъдат страхотни. И не смятам, че трябва да приемам нещо претенциозно и скучно за добро по презумпция само защото идва от държавата, в която живея. Напротив, колкото повече критика отнасят неубедителните филми, толкова по-добре. Харесвали са ми неща от новото българско кино обаче. "Източни пиеси" е един от любимите ми филми въобще. Признавам, че не съм гледала "Стъпки в пясъка" и "Светът е голям". Ще поправя пропуска скоро. Онзи ден гледах и "Love.net" (чак след като изтече в ютюб, защото бях сигурна, че ще е тъп) и ми се стори съвсем ОК, какво! И той, по подобие на "Мисия Лондон", няма да остане в главата ми като филм, който е променил начина ми на мислене, но и няма да остане като такъв, който се е опитвал да го прави, докато аз съм умирала от скука.
сряда, 14 март 2012 г.
Once Upon A Time In Anatolia
Има един сайт за готвене, в който пишеш с какви продукти разполагаш и той ти дава съответстващи рецепти. Така вместо да се ровиш с часове из Гугъл за рецепта, включваща само една зелена чушка и четвърт килограм леща, веднага получаваш някаква рецепта за яхния. Вчера си говорих с един приятел, че трябва да започне да прилага своите енциклопедични знания за независими филми по този начин. Например, във вторник му казвам, че искам да гледам филм за огромно поле, далеч от модерния свят, сниман в преобладаващо жълто, дори златисто, в който образите на наглед скучните герои да са разгърнати така, че до края на филма да придобия усещането, че ги познавам, пък дори и да се почувствам леко влюбена в някой от тях и той ми препоръчва "Имало едно време в Анатолия". Не знам дали бих възприела филма като шедьовър винаги или просто съвпадна с настроението ми в онзи момент, но знам, че не исках да свършва, въпреки 150-те му минути и въпреки, буквално, заспалите хора наоколо. Трябваше да го обсъждаме дълго на другия ден, да четем интервюта с режисьора и дълги ревюта, за да разберем филма и то само донякъде. Дават го още няколко пъти на София филм фест - на 19.03.2012, 23.03.2012, 30.03.2012 и 05.04.2012. Препоръчвам го.
вторник, 13 март 2012 г.
Ръш Лимбо
Мислех, че ние тук имаме много сериозен проблем с отношението към жените. Но като гледам какъв език имат успешните консервативни радиоводещи в Щатите, направо ми призлява:
"What is it with all of these young single white women, overeducated — doesn’t mean intelligent. For example, Tracie McMillan, the author of this book, seems to be just out of college and already she has been showered with awards, including the 2006 James Aronson Award for Social Justice Journalism..."
Ето тук с подробности. У нас май не се чу много по темата. Но ето накратко - преди това (в началото на март) този човек нарекъл студентка "курва", защото подкрепяла идеята на Обама здравните застраховки да покриват и разходи за контрацепция. Той дори казал, че тя и съмишленичките й, ако ще карат данъкоплатците да плащат за разюздания им сексуален живот, то поне да компенсират като качват филмчета в интернет.
Много от рекламодателите му се оттеглили от шоуто, но, доколкото разбирам, далеч не всички, а и сега част от тях се завръщат. Що за абсурд! Независимо че е консервативна икона в САЩ, този чичко има нужда да плати извънземна глоба и да бъде свален от ефир директно. Дано момичето се заеме с него.
четвъртък, 8 март 2012 г.
Сараево
Окъпано в незабравима пъстрота
Сараево е град на крайностите, необичайна смесица от познати гледки. Той е град на църкви и джамии, на китни малки улици, на грозни панелни блокове, на хълмове, обсипани със селски къщички, на величествени сгради, подобни на тези във Виена.
Ухаещ едновременно и на Истанбул, и на комунизъм, и на война. Историята го е направила такъв и неуморно е рисувала отпечатъците си по фасадите на сградите му, по лицата на жителите му, по колите, които кръстосват улиците му, и дори по оживените барове в самото му сърце. Сараево е наистина красив град. И просто няма причина да не идем да го видим.
И заминаваме.
Качваме се на нощния влак за Белград, а оттам планираме да вземем друг за Сараево рано сутринта. Купили сме си билетите преди седмица от бюро „Рила” на "Гурко", където строги, но справедливи лели са направили всичко възможно да ни разубедят. Това все пак е най-лесният начин. Би било по-удобно, ако имахме кола, защото нямаше да има нужда да губим време в напразни обиколки през Сърбия.
Може би щеше да е по-лесно, ако бяхме с автобус, но пък нямаме излишни пари, а той е по-скъп. Нашите два влака отиване и връщане излизат около 200 лв. А и в мига, в който се качваме, вече знаем, че сме направили правилния избор. Оставете разни „Витошки”, разни лъскави офиси и молове в централните части на столиците... Няма друг по-добър начин да опознаем Балканите от този да ги гледаме през някой зацапан прозорец на фона на онова „ту-дум ту-дум”, което вече влаковете „на Запад” дори не предлагат.
Тук е мястото да срещнем онези колоритни кондуктори, като извадени от филм на Кустурица, да се гледаме подозрително с разни граничари, отварящи с отвертки всички хралупки из купето освен онези, в които е скрита контрабандната стока (най-вече сирене в посока Сърбия и цигари наобратно). Да си седим заобиколени от немски туристи с големи раници, пропътували по тези места десетки пъти повече километри от нас, от чичковци, качващи се и слизащи по разни малки гранични гари, говорещи си фамилиарно с нас на всякакви диалекти, езици.
И така, унесени от хипнотизиращите гласове и звуци, заспиваме и сънуваме едни такива хубави сънища. Но изведнъж – „тресс”. Будим се насред някакво поле и усещаме, че влакът не се движи. В купето има двама сръбски дядовци. Единият води другия на лекар в Белград. Двигателят се бил счупил. Намираме се някъде около Ниш, стоим там поне от час. Предстои ни още един, в който кондукторите обикалят със свъсени вежди и навикват чуждите туристи, че ги питали все едно и също.
Туристите продължават да не разбират сръбски и съответно продължават да питат и си въвличат все повече кондукторски гняв. Първо се носи слух, че чакаме нов двигател, после, че ще ни пратят нов влак. Накрая в мрака проблясват светлини и ни нареждат да излезем. До нас спира нощният влак Скопие-Белград, това обаче са само догадки, защото никой не се занимава да ни обяснява много-много.
Около нас бойни майки с бебета и огромни куфари прескачат в калта между двата влака. Влизаме в новия влак и се оказва пълен. Едва намираме достатъчно място на земята в коридора, върху което да седнем. И пак заспиваме. Будим се точно навреме, за да разберем, че и този влак се движи със закъснение. 10 минути преди да стигнем заветната белградска гара, виждаме някакъв влак тържествено да се носи в другата посока. Кондукторът вяло ни махва към него и ни казва, че това е този за Сараево.
На ден тръгва по един влак за там. Предлагат ни да хванем този на следващия ден, но това означава още разходи за спане в Белград, а ние имаме планове и стая в Сараево. Стискаме зъби и купуваме билет за автобус. Гледаме да не се ядосваме. Това е част от очарованието. Рядко някой би имал интересна история от влак, който е тръгнал навреме и е стигнал навреме, пътниците до един са миришели хубаво и местата им са били предварително запазени.
Качваме се в автобуса, пълен е и вътре има само босненски сърби. Отпускаме се в седалката и аха пак да заспим, когато се сепваме от гледката навън. Ако Сърбия е била съвсем плоска, сега изведнъж сме обградени от зелени планини, изваяни във внушителни форми, малки къщурки, отдалечени една от друга, без никаква видима инфраструктура наоколо. Природата е извънредно красива. И човек я обиква моментално. Някои от градовете, през които минаваме, обаче изглеждат тъжно. Особено Зворник.
Искаме да разберем къде точно ще спре автобусът, но никой не говори английски. Проблемът е, че отиваме в Сараево, а по всичко личи, че ще спрем в Източно Сараево. Не, не е едно и също. Източно Сараево се намира на един от хълмовете и хем е част от Сараево, хем не съвсем. То е лицето на Република Српска, макар нейното седалище да се намира в Бяла Лука, и там живеят християните със сръбско самосъзнание.
По всичко личи, че те са твърдо решени да му придадат вид на истинска столица – в момента се строят големи административни сгради, молове и какво ли още не. Комуникацията между хората от двете части е затруднена, разбираме по-късно. Но има напредък. Най-малкото в чисто практическо отношение – по време на Байрам, магазините долу (в, да го наречем, същинското Сараево) не работят с дни, а тези горе са отворени. Така че контактът е неизбежен.
Войната обаче е създала куп куриози, които звучат чудновато за страничен човек. Например, всички решения, които издава съдът, разглеждащ по-леките военни престъпления (сериозните отиват в Хага), се превеждат на четири езика – английски, сръбски, босненски и хърватски. Последните три са почти еднакви и съществуването им е по-скоро плод на политика, отколкото на лингвистична уникалност.
Същевременно говорим за решения от по няколкостотин страници, и то на юридически език, за чиито преводи тази бедна държава е принудена да плаща огромни суми. По същия начин - Босна се управлява от трима президенти, по един избран от босненското, хърватското и сръбското население, всеки от които може да налага вето върху решенията на другите двама. Местните ни казаха, че една от най-трудните задачи за журналистите е да намерят снимка на тримата заедно.
Затова, когато автобусът спира на някакъв прашен площад в Източно Сараево, се чувстваме малко прецакани.
Ще трябва да хванем такси. Попадаме на свестен шофьор, който ни взима около 15 КМ, което е равно на около 15 лв. – много удобна валута. Между другото градският транспорт тук е доста по-скъп от този в София – билетът е 1,80 КМ. Шофьорът ни закарва в Franjevački studentski dom. Май това е най-големият хостел в Сараево. Не е в центъра, но е близо. Стаите са спретнати и удобни, ако човек има късмет, дори хваща безжичен интернет.
Но не ми е за хостела думата. В момента, в който стане 8, хората се отправят към центъра. И се започва една фиеста за чудо и приказ. Малки улички, завиваш и те обгръща миризма на чебапи, завиваш – джамия и вечерна молитва, забрадена жена, завиваш и трип хоп, момиче с расти изскача от някакво мазе, завиваш и петзвезден хотел, жена на високи токчета махва за такси. Завиваш... и свят ти се завива от всичките тези различни хора и места.
През юли не е изключено да завиеш и да се сблъскаш с Вим Вендерс или дори с Брад Пит. Най-голямото културно събитие в града - Сараево филм фестивал, се провежда тогава. Началото му датира от времената на Обсадата и набира все повече авторитет. Безспорен знак за това дадоха споменатият Брад Пит и Анджелина Джоли, които тази година го посетиха изненадващо и предизвикаха истерия по улиците на града.
Градът е заобиколен от всички страни с хълмове, по които е пълно със схлупени къщурки. Хем е красиво, като ги гледаме, хем изтръпваме при мисълта, че именно заради тях е било толкова лесно градът да остане под обсада в продължение на близо 4 години между 1992 и 1996 г. На няколко пъти питахме местни хора дали можем да идем да се разходим там и все ни обясняваха, че е по-добре да не рискуваме да го правим сами, защото все още има минирани зони.
Това, което прави лошо впечатление, е неуважението към пешеходците. Светофарите светват зелено за секунди и дори тогава колите продължават да хвърчат около тях. На пешеходните пътеки също рядко се случва някоя кола да спре, а и самите пешеходци са с толкова подценено самочувствие, че дори не се опитват да си наложат правата. Велосипедите вероятно по тази причина са рядко срещана гледка. Другото е обслужването. Често ни гледат кисело и се държат така, все едно се опитват да се отърват от нас. Звучи познато...
Иначе жителите на Сараево обикновено са симпатични, приветливи хора. Градът се опитва да влезе в нормални релси. Въпреки че на места белезите на войната остават ярки, много от разрушените сгради са напълно възстановени. Въпрос на време е управата на града да си даде сметка, че трябва да се възползва от историческото, природното и архитектурното богатство на града и да стартира някоя агресивна туристическа кампания.
Така че не изпускайте момента да отидете там, преди да се е напълнило с туристи. И не вярвайте, ако някой ви каже, че е опасно.
Ние отидохме и останахме две седмици. Като всеки град, който ни е харесал толкова много, решихме твърдо да се върнем и за повече. Защото когато се загледахме през прозореца на влака за Белград, след дълго чудене дали да седнем в хърватския, в босненския или в сръбския вагон, с по един бюрек и айран в ръка, никой нищо не каза поне час. Само зяпахме величествените зелени планини наоколо и се опитвахме да смелим един куп щастливи спомени.
*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Косово и Скопие.
Сараево е град на крайностите, необичайна смесица от познати гледки. Той е град на църкви и джамии, на китни малки улици, на грозни панелни блокове, на хълмове, обсипани със селски къщички, на величествени сгради, подобни на тези във Виена.
Ухаещ едновременно и на Истанбул, и на комунизъм, и на война. Историята го е направила такъв и неуморно е рисувала отпечатъците си по фасадите на сградите му, по лицата на жителите му, по колите, които кръстосват улиците му, и дори по оживените барове в самото му сърце. Сараево е наистина красив град. И просто няма причина да не идем да го видим.
И заминаваме.
Качваме се на нощния влак за Белград, а оттам планираме да вземем друг за Сараево рано сутринта. Купили сме си билетите преди седмица от бюро „Рила” на "Гурко", където строги, но справедливи лели са направили всичко възможно да ни разубедят. Това все пак е най-лесният начин. Би било по-удобно, ако имахме кола, защото нямаше да има нужда да губим време в напразни обиколки през Сърбия.
Може би щеше да е по-лесно, ако бяхме с автобус, но пък нямаме излишни пари, а той е по-скъп. Нашите два влака отиване и връщане излизат около 200 лв. А и в мига, в който се качваме, вече знаем, че сме направили правилния избор. Оставете разни „Витошки”, разни лъскави офиси и молове в централните части на столиците... Няма друг по-добър начин да опознаем Балканите от този да ги гледаме през някой зацапан прозорец на фона на онова „ту-дум ту-дум”, което вече влаковете „на Запад” дори не предлагат.
Тук е мястото да срещнем онези колоритни кондуктори, като извадени от филм на Кустурица, да се гледаме подозрително с разни граничари, отварящи с отвертки всички хралупки из купето освен онези, в които е скрита контрабандната стока (най-вече сирене в посока Сърбия и цигари наобратно). Да си седим заобиколени от немски туристи с големи раници, пропътували по тези места десетки пъти повече километри от нас, от чичковци, качващи се и слизащи по разни малки гранични гари, говорещи си фамилиарно с нас на всякакви диалекти, езици.
И така, унесени от хипнотизиращите гласове и звуци, заспиваме и сънуваме едни такива хубави сънища. Но изведнъж – „тресс”. Будим се насред някакво поле и усещаме, че влакът не се движи. В купето има двама сръбски дядовци. Единият води другия на лекар в Белград. Двигателят се бил счупил. Намираме се някъде около Ниш, стоим там поне от час. Предстои ни още един, в който кондукторите обикалят със свъсени вежди и навикват чуждите туристи, че ги питали все едно и също.
Туристите продължават да не разбират сръбски и съответно продължават да питат и си въвличат все повече кондукторски гняв. Първо се носи слух, че чакаме нов двигател, после, че ще ни пратят нов влак. Накрая в мрака проблясват светлини и ни нареждат да излезем. До нас спира нощният влак Скопие-Белград, това обаче са само догадки, защото никой не се занимава да ни обяснява много-много.
Около нас бойни майки с бебета и огромни куфари прескачат в калта между двата влака. Влизаме в новия влак и се оказва пълен. Едва намираме достатъчно място на земята в коридора, върху което да седнем. И пак заспиваме. Будим се точно навреме, за да разберем, че и този влак се движи със закъснение. 10 минути преди да стигнем заветната белградска гара, виждаме някакъв влак тържествено да се носи в другата посока. Кондукторът вяло ни махва към него и ни казва, че това е този за Сараево.
На ден тръгва по един влак за там. Предлагат ни да хванем този на следващия ден, но това означава още разходи за спане в Белград, а ние имаме планове и стая в Сараево. Стискаме зъби и купуваме билет за автобус. Гледаме да не се ядосваме. Това е част от очарованието. Рядко някой би имал интересна история от влак, който е тръгнал навреме и е стигнал навреме, пътниците до един са миришели хубаво и местата им са били предварително запазени.
Качваме се в автобуса, пълен е и вътре има само босненски сърби. Отпускаме се в седалката и аха пак да заспим, когато се сепваме от гледката навън. Ако Сърбия е била съвсем плоска, сега изведнъж сме обградени от зелени планини, изваяни във внушителни форми, малки къщурки, отдалечени една от друга, без никаква видима инфраструктура наоколо. Природата е извънредно красива. И човек я обиква моментално. Някои от градовете, през които минаваме, обаче изглеждат тъжно. Особено Зворник.
Искаме да разберем къде точно ще спре автобусът, но никой не говори английски. Проблемът е, че отиваме в Сараево, а по всичко личи, че ще спрем в Източно Сараево. Не, не е едно и също. Източно Сараево се намира на един от хълмовете и хем е част от Сараево, хем не съвсем. То е лицето на Република Српска, макар нейното седалище да се намира в Бяла Лука, и там живеят християните със сръбско самосъзнание.
По всичко личи, че те са твърдо решени да му придадат вид на истинска столица – в момента се строят големи административни сгради, молове и какво ли още не. Комуникацията между хората от двете части е затруднена, разбираме по-късно. Но има напредък. Най-малкото в чисто практическо отношение – по време на Байрам, магазините долу (в, да го наречем, същинското Сараево) не работят с дни, а тези горе са отворени. Така че контактът е неизбежен.
Войната обаче е създала куп куриози, които звучат чудновато за страничен човек. Например, всички решения, които издава съдът, разглеждащ по-леките военни престъпления (сериозните отиват в Хага), се превеждат на четири езика – английски, сръбски, босненски и хърватски. Последните три са почти еднакви и съществуването им е по-скоро плод на политика, отколкото на лингвистична уникалност.
Същевременно говорим за решения от по няколкостотин страници, и то на юридически език, за чиито преводи тази бедна държава е принудена да плаща огромни суми. По същия начин - Босна се управлява от трима президенти, по един избран от босненското, хърватското и сръбското население, всеки от които може да налага вето върху решенията на другите двама. Местните ни казаха, че една от най-трудните задачи за журналистите е да намерят снимка на тримата заедно.
Затова, когато автобусът спира на някакъв прашен площад в Източно Сараево, се чувстваме малко прецакани.
Ще трябва да хванем такси. Попадаме на свестен шофьор, който ни взима около 15 КМ, което е равно на около 15 лв. – много удобна валута. Между другото градският транспорт тук е доста по-скъп от този в София – билетът е 1,80 КМ. Шофьорът ни закарва в Franjevački studentski dom. Май това е най-големият хостел в Сараево. Не е в центъра, но е близо. Стаите са спретнати и удобни, ако човек има късмет, дори хваща безжичен интернет.
Но не ми е за хостела думата. В момента, в който стане 8, хората се отправят към центъра. И се започва една фиеста за чудо и приказ. Малки улички, завиваш и те обгръща миризма на чебапи, завиваш – джамия и вечерна молитва, забрадена жена, завиваш и трип хоп, момиче с расти изскача от някакво мазе, завиваш и петзвезден хотел, жена на високи токчета махва за такси. Завиваш... и свят ти се завива от всичките тези различни хора и места.
През юли не е изключено да завиеш и да се сблъскаш с Вим Вендерс или дори с Брад Пит. Най-голямото културно събитие в града - Сараево филм фестивал, се провежда тогава. Началото му датира от времената на Обсадата и набира все повече авторитет. Безспорен знак за това дадоха споменатият Брад Пит и Анджелина Джоли, които тази година го посетиха изненадващо и предизвикаха истерия по улиците на града.
Градът е заобиколен от всички страни с хълмове, по които е пълно със схлупени къщурки. Хем е красиво, като ги гледаме, хем изтръпваме при мисълта, че именно заради тях е било толкова лесно градът да остане под обсада в продължение на близо 4 години между 1992 и 1996 г. На няколко пъти питахме местни хора дали можем да идем да се разходим там и все ни обясняваха, че е по-добре да не рискуваме да го правим сами, защото все още има минирани зони.
Това, което прави лошо впечатление, е неуважението към пешеходците. Светофарите светват зелено за секунди и дори тогава колите продължават да хвърчат около тях. На пешеходните пътеки също рядко се случва някоя кола да спре, а и самите пешеходци са с толкова подценено самочувствие, че дори не се опитват да си наложат правата. Велосипедите вероятно по тази причина са рядко срещана гледка. Другото е обслужването. Често ни гледат кисело и се държат така, все едно се опитват да се отърват от нас. Звучи познато...
Иначе жителите на Сараево обикновено са симпатични, приветливи хора. Градът се опитва да влезе в нормални релси. Въпреки че на места белезите на войната остават ярки, много от разрушените сгради са напълно възстановени. Въпрос на време е управата на града да си даде сметка, че трябва да се възползва от историческото, природното и архитектурното богатство на града и да стартира някоя агресивна туристическа кампания.
Така че не изпускайте момента да отидете там, преди да се е напълнило с туристи. И не вярвайте, ако някой ви каже, че е опасно.
Ние отидохме и останахме две седмици. Като всеки град, който ни е харесал толкова много, решихме твърдо да се върнем и за повече. Защото когато се загледахме през прозореца на влака за Белград, след дълго чудене дали да седнем в хърватския, в босненския или в сръбския вагон, с по един бюрек и айран в ръка, никой нищо не каза поне час. Само зяпахме величествените зелени планини наоколо и се опитвахме да смелим един куп щастливи спомени.
*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Косово и Скопие.
четвъртък, 16 февруари 2012 г.
Raphaël
And... speaking of music...
Споделям я, защото това е най-красивата, безобразно романтична, летяща песен, която съм чувала в последните не знам колко месеца, години... Чиста любов излъчва, с пеперуди в корема и въртене в кръг с разперени ръце. Нищо чудно, че тези двамата са се оженили след заснемането на клипа.
Намерих я, докато търсих информация за Заз. И установих, че най-хубавите й песни - La fée, Port coton, Éblouie par la nuit - са написани от мъж на име Рафаел (който може би й продава хубавите си идеи, за да осигурява алкохол за семейството си). Знам, че дойде при мен, за да ознаменува приближаващата пролет.
Препоръчвам и Schengen.
Споделям я, защото това е най-красивата, безобразно романтична, летяща песен, която съм чувала в последните не знам колко месеца, години... Чиста любов излъчва, с пеперуди в корема и въртене в кръг с разперени ръце. Нищо чудно, че тези двамата са се оженили след заснемането на клипа.
Намерих я, докато търсих информация за Заз. И установих, че най-хубавите й песни - La fée, Port coton, Éblouie par la nuit - са написани от мъж на име Рафаел (който може би й продава хубавите си идеи, за да осигурява алкохол за семейството си). Знам, че дойде при мен, за да ознаменува приближаващата пролет.
Препоръчвам и Schengen.
сряда, 15 февруари 2012 г.
Rachel Row - Follow The Step
Много прилично видео излязло наскоро от Рейчъл Роу /впрочем дъщеря на Камелия Тодорова/ и не съм го видяла. Освен сините очи, и гласът й прилича на този на майка й, особено онова задържане в гърлото на ниските тонове. Много е красива, със студени, но симпатични черти и има нещо драматично в изражението си. Прилича ми едновременно и на Марибел Верду, и на Таня Илиева, а флиртът й с камерата, поне в началото напомня и на Фран. Видеото не изглежда като да е правено в Бг. Но все пак би могло малко да се разчупи - примерно две ръце, които се мерват отвреме навреме и припляскват в ритъма на Kink. Би могла да се махне и презрамката на сутиена в началото. Самата песен е също много приятна, дано и занапред изкарва още. Все пак има глас, вкус и супер диджей за гадже.
Косово
Прищина - космополитният оазис на Балканите
Пътувам с автобус към Прищина*. Небето разцъфва пред очите ми и се влива в дългия крив път, осеян с къщи и полета. Спокойно ми е, защото съм пристигнала навреме с нощния автобус от София**. Имам си седалка, билет, международен паспорт. Въпреки това не знам какво да очаквам и разсеяно си мисля за прогреса на България от последните 20 години. Това е комплексарско и сама си се скарвам наум.
Обстановката все пак е коренно различна от тази у нас. Все едно съм много далеч. Автобусът е малък и очукан, мирише на Чавдарче. В началото е било празно. Преди малко автобусът обаче е спрял сред някакво поле, на което излегнали са го чакали 15-ина мъжаги явно отиващи на работа в Косово. Сега те са вътре и си говорят на албански, крещят и се смеят, блъскат се и от време на време ми хвърлят по някой недоверчив поглед. Освен мен има само една забрадена косоварка с мъжа си и една албанка. Други жени няма.
Чакам с нетърпение да минем границата, която е супер близо до Скопие, и зяпам през прозореца. Помощник-шофьорът събира паспортите на всички и ни записва в някакъв списък (между другото така правят и по границите със Сърбия, Хърватска и Босна, което е стряскащо в началото, предвид факта, че за времето, прекарано на границата, се чувстваш напълно подвластен на шофьора, който се разхожда с твоите документите наоколо далеч от очите ти). Стигаме малка импровизирана граница. В македонската част няма проблеми, на косовската се качва нисък мъж с мустаци и пита нещо на албански, сега, като гледам гугъл транслейтър, трябва да е казал нещо от сорта на: te huajt? te huajt?
Шофьорът му отговаря и ясно чувам "буга... буга". Боря се с обичайното усещане за гузност, което незнайно защо придобивам на всяка граница, и усърдно си човъркам телефона. Така първоначално не забелязвам, че всички очи са се вперили в мен. "Буга, буга". Ниският чичко се приближава към мен и почва да ми говори на албански. Аз казвам нещо на английски. После на български. От десетките неразбираеми думи разпознавам само: Nemoj, nemoj. Усещам, че нещо съвсем не е наред.Търся очите на другите хора наоколо, но никой не отвръща на погледа ми. Невъзможно е никой да не говори македонски, явно не искат да се замесват. Мъжът ми прави знак да го последвам.
Слизаме от автобуса. И той почва отново: Nemoj, nemoj, "Косово - не!". Не мога да си обясня какво не е наред. Пита ме нещо. Разбираме се някак, че е при кого отивам. Казвам, че отивам при приятеля ми, който работи там в НПО. На български, на немски, на английски. Няма никой, бате! Целият автобус се е наредил и ме зяпа. Сигурно смятат, че съм откраднала нещо или съм убила някого. Вече и аз започвам да го смятам. Той ми прави знаци да се връщам. Колебая се дали да се разрева, или да се разкрещя. И двете ми се струват естествени. По средата на нищото. Мъже наоколо с... огромни пистолети ли са, калашници ли, пушки... не знам. Някакъв зъл чичо ми говори неразбираемо. Пустош. Не мога да продължа. Решавам, че няма да се отказвам и пак обяснявам. „Нон-гавър-нментал, хелп косово пипъл.
Ай го хелп дем ту. “Никаква реакция. Задава ми някакъв въпрос, за което разбирам по интонацията накрая. И ми прави знак за пари. „Пари ли ще ми иска, бе? Нямам пари. Да забрави. Само това липсваше. Да подкупвам някакви митничари. Не стига, че едвам свързвам двата края с тези постоянни пътувания. Не! Категорична съм. “Казвам му, че имам трийсет евро и ги вадя от едната част на портфейла ми. Размахвам ги тъжно. Другите са скрити някъде другаде. Вместо да събудя съчувствие у него, отново ме залива с вълна от Nemoj, nemoj и пръст в посока Скопие. Май вече пускам сълза. Но не мърдам. Той се пречупва. И ме вкарва в някаква барака отстрани. Мисля си колко лесно може още утре да съм в мижавите обявления "Издирва се", скрити из вътрешните страници на вестниците. Влизаме в някаква стая.
Моят човек понижава глас и изведнъж видимо омеква. Явно говори с шефа. Шефът стои на бюро, на което има само един телефон и разпилени документи. Пред него е застанала права жена от ромски произход и му се обяснява на македонско-албански. Шефът има речников запас от 20-ина думи на английски. Възползвам се от всичките. Той също ми казва, че не може да вляза в Косово. Жени от България и Румъния не можело да влизат. „Дей мейк проблемс.“ Точка. Македонката вие до мен и го дърпа по ръкава. Аз се боря за внимание и обяснявам, че съм юрист, че отивам по проект, че имам приятели.
Следя му лицето и се чудя коя дума ще схване. Той обаче е непреклонен и също ме пита колко пари имам. Казвам му. Той отговаря, че е недостатъчно и трябва да имам повече. Бръквам да му покажа банковата си карта. И ми просветва. В портфейла си държа журналистическа карта, прилежно преведена на английски и подписана от главния редактор на вестник, за който не работя от години. Мъжът поруменява и се усмихва. Gazetë, Gazetë, Gazetë!!!, възкликва той и вика ниския. Казва му нещо. И след 5 минути победоносно се качвам обратно в автобуса. Не знам какво се е случило. Но съм вътре.
Мъжете слизат във Феризай. Град, препълнен с ученици. Или така ми се струва през прозореца. Облечени модерно, шарено, те са навсякъде и се движат в големи групи. Явно отиват на училище. Един стар човек не виждам за разлика от Македония, където само ранобудни баби са ме гледали пред праговете на къщите си допреди малко. Градът обаче няма никаква инфраструктура. Спомням си само прах и деца.
До автогарата в Прищина оставаме аз, шофьорите и още неколцина души по задните седалки. Събирам смелост и се приближавам напред. Питам ги какъв е бил проблемът. Шофьорът ме поглежда с една идея по-човешки поглед отпреди час на границата. И започва на някакъв славянски език да ми обяснява абсурдната история, че българките и румънките идвали в Косово да работят като барманки и правели проблеми. „Барманки, копеле?“, мисля си аз. Къде в тази държава да идват пък точно. Вместо да отидат я в Англия, я във Франция...
До края на пътуването ми из Косово още няколко души ще боравят с тази дума "Барманки", докато накрая съквартирантът на приятеля ми не се престраши да използва истинската дума и да ми даде най-сетне адекватното обяснение. Косовската полиция има проблем с българките и румънките, които отиват да работят там като проститутки. А го правят именно там, защото в държавата е пълно с чужденци - американци, немци, италианци, французи, англичани, KFOR, EULEX... И търсенето е голямо, а парите са "западни". За пръв път в живота ми някой ме взима за проститутка.
Поглеждам надолу към дрехите си.Следващия път без никакви прилепнали дънки, заявявам категорично. Люли казва, че зависи от митничаря. Не винаги правят проблем. И не дънките са важни. Следващия път (ако пътувам сама без мъж придружител или очевидно голяма весела бекпекърска компания) трябвало просто да дам адреса на хората, при които отивам, или името на организация, в която имам познати. След това няма да имам проблеми. За най-сигурно ми трябва и номерът на местен, който да обясни на албански, че не съм страшна.
Извън тази случка Косово, и в частност Прищина, е приветливо място, единствено по рода си, което трябва да се види, а според много и в което да се поживее. Столицата е един наистина космополитен град (за разлика от сравнително затворените други столици на Балканите), в който освен споменатите публични домове има и неочакван културен живот, скрити барове, алтернативни списания, куп артисти, творящи и презентиращи, както и хиляди идеалисти, дошли от цял свят, за да бъдат част от изграждането на една съвсем нова държава - от мира, през магистралите, та чак до съдебната система (сериозно! според познатите ми там те дори надвишават глупавите чужденци, работещи просто заради тлъсти заплати).
От друга страна, историята му – разкъсването между Албания и Югославия, между православие и ислям, разрушителната война... правят мястото абсолютно несравнимо с нищо друго на Балканите, допълват уникалността му и му придават съвсем непознат облик. Всяка плочка по всеки тротоар, всяка бръчка по лицата на хората, всеки надраскан с маркер надпис на случайна стена... носи своя история, и то история, създадена в последните 10 години, история, която се гради и в момента.
Прищина не е красив град, но усещането за него ще остане у вас завинаги - снимките на изчезналите през войната, безкрайните задръствания, хилядите строежи, невероятния поток от хора, това, че нищо никъде не е наред в зловещи, които дори ние не можем да си представим, размери и въпреки това с желанието на чужденците, които живеят там, да се борят със зъби и нокти за проектите си, гарантиращи оставането им в този ненормален град. Аз бях за малко.Но те очевидно имат причина да са влюбени в мястото.
Освен че човек трябва прилежно да си запише номерата и адреса на хората, при които отива, още някои любопитни неща е хубаво да се знаят:
- Макар че трябва да се заобикаля много, София-Прищина реално е на разстояние, малко повече от това София-Пловдив.
- Валутата в Косово е евро.
- В Прищина има булевард "Джордж Буш" и статуя на Бил Клинтън.
- Ако след Косово пътуваш директно в Сърбия и в паспорта имаш косовски печат, граничарите стават лоши - смятат, че си влязъл в държавата им нелегално (понеже не признават Косово и я броят за своя територия). Вариантите са два - или на границата с Косово да помолиш да не ти бият печат, което при моите обстоятелства беше последното, за което да мисля, или, ако си от страна членка на ЕС, в Косово да си дадеш паспорта, а в Сърбия - личната карта, понеже там само тя е достатъчна.
- Кутия цигари Ronhill струва 1 евро.
- Да се говори на сръбски на обществено място, примерно улица, не е ОК в албанските части на Косово. Поне аз така го чувствах. Може, ако си на място, където има много чужденци или пък очевидно има интелигентни хора, примерно кафе в библиотека. Оттам и с българския трябва да се внимава. Самият албански звучи много странно и като го гледам, малко ми напомня на италиански, въпреки че самите албанци смятат, че той е абсолютно неповторим. Въпреки това младите хора разбиват тези стереотипи и дори се запознах с две двойки сръбкиня - косовски албанец, едните даже са сгодени.
- Повечето хора в Прищина се определят като косовски албанци, демек имат албанско самосъзнание и поне аз останах с впечатлението, че за тях частта "албанец" е по-важна от "косовски", но не задълбавах в лични провокации по темата. Войната беше прекалено скоро - те си знаят как се чувстват.
- Освен албанските части има и места с предимно сръбско население. Ядохме риба на едно такова място (Брезовица) и сервитьорът много ми се зарадва, като си поръчах на български. Ако не знаете в каква част се намирате, може да се ориентирате по езика в менютата на ресторантите.
- Най-дискриминираните роми, които съм виждала, живеят в селото до Прищина, на име Племетина. Първо, както всички са преживели война, второ - имат някакъв отвратителен завод за преработване на въглища, трето, са със сръбско самосъзнание и четвърто, са и роми. Нямат вода почти никога. Нямат нито една асфалтирана улица. Нито едно място, на което да се забавляват. И понеже нямат и ток, младите се събират пред супермаркета, който има някакви лампи. И просто висят отпред. Нямат нищо зелено, парк, дървета, а хлапетата се къпят през лятото в басейна, който е поставен под реактора да го охлажда.
Водата, която се изтича оттам, отива в едно езеро и възрастните хора ходят там да ловят риба. Същевременно в Племетина срещнах от най-позитивните хора, най-вече дечица, малки и сладки, и то полиглоти. По рождение говорят сръбски, албански и ромски. Някои са експулсирани от Германия, така че и на немски може да се оправи човек. По-образованите знаят английски. А понеже Македония е наблизо, някои са от смесени бракове. Съвсем сериозно, в тази пустош там, сред срутени сгради, в които има вода по час на ден, се запознах с тийнейджъри, говорещи свободно 6 езика!
- В Косово се намира планината Шар. Адски величествена е, като нашата Рила, ама няма никаква маркировка там. И си е Приключение. Поне в моя случай, ако не беше съдържателят на малкото фотостудио Башким – притежател на десетки военни карти, бяхме загубени.Той е нещо като гуру на чужденците планинари, които живеят там, и е водач на експедициите из Шар. Има собствена група на име Hiking Njeri Kosova.
* До Скопие пътувах с нощен автобус - двупосочен билет за около 50 лв. Безумно е, че човек трябва да заобикаля през Скопие, при положение че Прищина е много по-близо през Сърбия, но това е положението. Май и с кола се налага.
** Първият автобус за Прищина тръгва от Скопие в 6 сутринта и струва 10 лв. Има още много след това. Горе-долу през час. Билетите се купуват направо от автогарата.
*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Сараево и Скопие.
вторник, 14 февруари 2012 г.
ключови думи
Винаги ми е било интересно да гледам странните резултати, които излизат в Гугъл при автоматичното търсене. Хората явно търсят супер странни неща. Напоследък си следя блогспот броячката, която ми показва кой и как ме намира. Хората попадат тук съвсем случайно. И търсенията им често са много смешни. Ето любимите ми от последните няколко седмици:
децата обичат да са в прането
неправомерно заето мазе-как собственика да си го върне
прекаляване с моркови
къде да намеря в хасково надуваемо легло
грозни руси жени
krai, tova be6e 4aо
внимание от покрива падат лавини
много котки на място
чичко тревичко сърце цена
бай драго тюленово
6traus
smesni kartinki na gluposti mardasti
debeli madami
prostitutki list
bulgaria na 3 moreta
Нищо чудно, че най-четените ми постове са тези за руска салата и чичко тревичко. :)
децата обичат да са в прането
неправомерно заето мазе-как собственика да си го върне
прекаляване с моркови
къде да намеря в хасково надуваемо легло
грозни руси жени
krai, tova be6e 4aо
внимание от покрива падат лавини
много котки на място
чичко тревичко сърце цена
бай драго тюленово
6traus
smesni kartinki na gluposti mardasti
debeli madami
prostitutki list
bulgaria na 3 moreta
Нищо чудно, че най-четените ми постове са тези за руска салата и чичко тревичко. :)
понеделник, 13 февруари 2012 г.
петък, 10 февруари 2012 г.
празни винени бутилки
...са нашите деца,
заченати във лабиринта, в лабиринта на нощта.
изправени във ъгъла, те чакат, те чакат утринта,
за да се родят отново в смъртта на любовта.
http://begemot.blog.bg/
сряда, 1 февруари 2012 г.
-20°
Излизам. Отварям вратата и поемам въздух. Дъхът ми спира някъде в средата на пътя си. Въздухът е по-силен от ментова дъвка в тъмно синьо. Изкашлям се. Навлизам по-дълбоко в шала си и продължавам. Така или иначе нямам избор. Трябва да стигна до работа. В началото проблемът е само въздухът. Другото е усещане за свежест. Гали бузите ми, пощипва ги. Само те и носът са незакрити. Започва да ги дращи. Вървя. Пъпли надолу. Носът ми почва да тече съвсем неочаквано. Усещам се заскрежена. Продължава да шава върху мен и навлиза и в долните слоеве. Овладява цялото ми тяло. Купувам си баница. Вече не съм заскрежена, направо съм дървена. Махам си ръкавиците и търся стотинки. Блокират. Спират да се движат. Слагам си ръкавиците обратно. Болка. Махам ги пак. И почвам да духам. Навсякъде е, но пръстите вече ги няма. Стига до мозъка дори. Подтичвам, тичам. Подскачам. Духам си в пръстите. Виждам супермаркет в далечината. Втурвам се към него. Влизам и разглеждам всичко вътре педантична към детайла. Солница. Зелена салата. Брашно. Вафла. Разтопявам се малко. И излизам. Но пак ме обгръща. Сега много по-бързо. Като че ли въздухът е много по-гъст от обикновено. Едва се придвижвам през него. И ми пречи да мисля. Пред офиса съм. Опитвам се да отключа. Не става. Ядосвам се. Иде ми да се откажа от всичко. Но съм безсилна дори това да направя. Опитвам и опитвам, и не става. Ключовете са други. Къде съм?
неделя, 29 януари 2012 г.
кафка на плажа
Купих си книгата на Мураками, след като ми бе похвалена от куп хора и статии:
въображениeто му няма граници;
внушенията, които прави, се забиват в главата ти завинаги;
начинът му на изразяване няма нищо общо с европейския стил;
метафорите му са несравними с нищо познато;
трябва да четеш допълнително, за да разбереш какво е имал предвид...;
препратките му често са неуловими...;
не е лесносмилаем...;
трябва да се мисли върху всяко изречение...;
не знам дали всеки би могъл да го разбере...;
ако искаш нещо лекичко, по-добре не го почвай...;
трябва да се прочете поне два пъти...;
три пъти...;
десет пъти...
...все неща, които обикновено ме мотивират да хвана една книга и да я прочета, за да не ги чувам повече. и неща, които ме карат да се чувствам тъпа, докато чета нещо, което за мен няма посока.
Това, което ми хареса наистина, беше, че ме провокира да мисля. За усещането, което дава гората и за вдъхновението при липса на всяко удобство. За важността на книгата. Че ме накара да си пусна Бетовен. И да препрочета (Франц) Кафка. Хареса ми и образът на Ошима. Но това, което ме подразни, беше увереността на автора, че с книгата си постига много повече. Че създава една цяла вселена за мислене. Ми не, не е така. Метафорите му са второкласни. Ако искате отвлечено писане, което не разбирате, но ви кара да се чувствате хубаво, винаги можете да посегнете към Борхес. Ако искате да четете и да чувствате, че сънувате - онова трескаво бълнуване, когато и най-абсурдните случки изглеждат приемливи и ги вземате за даденост, ако искате да се почувствате така и наяве, четете Кафка. Мураками взима оттук оттам и "Кафка на плажа" не е моята книга. Не ме интересува дали Саеки-сан му е майка, дали момичето от автобуса му е сестра, дали предсказанието се сбъдва или не, какво е това момче, наречено Врана, второто му аз ли е, някакво свръхсъщество, останка от някой преждевременно прекъснат сън, кой убива бащата на Кафка... Не. Просто ми дойде много. Честно. Наречете ме традиционалист обаче Мураками се е олял от метафори, направо се е удавил в тях барабар с повествованието си.
И така, бих казала, че е хубаво да се прочете за обща култура. И прочетете, за да го обсъдим после, може би греша в оценката си и лесно може да ме оборите, може да се окаже като Меланхолия и да ми хареса впоследствие. Ще видим. Но сега си взех "Двойник" на Достоевски и душата ми пее от неговия отрезвяващ реализъм, докато описва абсурд.
четвъртък, 26 януари 2012 г.
земетресения
събуждам се от телефона си, паднал е на земята от масата, решавам, че има земетресение и ставам навреме за пръв път този месец, час по-късно си давам сметка, че било твърдото авокадо, закрепено на прозореца над парното, да събира слънчеви лъчи и топлина, докато стане за ядене, да
понеделник, 16 януари 2012 г.
четвъртък, 5 януари 2012 г.
Вежди Рашидов - оставка!
Ако трябва да избирам новината на деня. То това е тази. Министър... на културата... на държава-член на ЕС... с претенции за артист... заявява, че "Най-неприятното съсловие са гейовете", заявява, че мечтаел "да има нещо женско около себе си", защото "женското е друго" и определя внучките си като "кокошчици"... Извадките от интервюто му, което не съм си правила труда да чета в цялост, показва една отчайваща отдалеченост от модерните разбирания и коректния език. Това не е министър, това е някакъв некултурен патриархален старец.
Ако и вие смятате, че е недопустимо да се подминава подобно хомофобско и сексистко поведение, можете да изпратите писмо до press@mc.government.bg. Яна Бюрер Тавание предлага от страницата си във фейсбук следния текст:
Министър Рашидов, във връзка с абсурдното ви, обидно и опасно изказване относно гей хората и жените в последния брой на списание "Биограф", настоявам незабавно да подадете оставката си. Отвъд неприемливото е човек с вашите възгледи да заема публична длъжност.
четвъртък, 15 декември 2011 г.
пушача на тротоара
От вчера пак се вихри темата за забраната на тютюнопушенето. И се говорят безсмислени, излишни тъпотии с безумни аргументи. Казват, че изтласкването на пушачите към тротоара е дискриминация. За мен да дискриминираш някого е да го третираш различно заради негово качество, с което той/тя се различава от мнозинството и което не може да промени. Например: понеже е чернокож, понеже е жена, понеже е възрастен, млад, хомосексуален, сляп, мюсюлманин, християнин, ром, в инвалидна количка, евреин... Да си пушач, колкото и заклет, не е нещо, което не можеш да промениш. И дори, оставете това, да пушиш, колкото и заклет пушач да си, не е нещо, което да не можеш да престанеш да правиш за час.. каквото и да разправят някакви местни недоразумения, но все пак популярни лица, като Слабаков, Рашидов, Димитров.
Забраната за тютюнопушене във всички заведения е задължение, което държавата ни има към ЕС и което трябва да направи. Това не подлежи на коментар, спор, дебат. Надявам се от юни вече да е безспорен факт. И всяко заведение, което не го спазва, да бъде подлагано на фалиращи глоби.
И го казвам от позицията на бивш пушач, не заклет, но стабилен, който 1-во - продължава да се трови, 2-ро - да се вмирисва, 3-то - чиято психическа зависимост продължава да се дразни, много дълго след като физическата е изчезнала.
Пушенето просто не е куул, защото вече сме наясно с последствията от него (за разлика от холивудските режисьори през 50-те). То ти пречи да тичаш. То причинява кашлица и храчки. То води до рак. Дебат няма.
неделя, 11 декември 2011 г.
Камилата, Рила
А междувременно... някъде вляво от Мальовица... ви чакат ледени реки, къдрави скали и величествена гледка по пътя към заслон БАК и връх Камилата...
Снимки: Атанас Скатов
четвъртък, 24 ноември 2011 г.
Amnesty TV за смъртното наказание
Не знам какъв би бил резултатът, ако в България се проведе проучване върху нагласите на населението към смъртното наказание, но мисля, че е добра идея клипчетата на Амнести да започнат да се превеждат и на други езици.
Абонамент за:
Коментари (Atom)