сряда, 15 февруари 2012 г.

Косово





Прищина - космополитният оазис на Балканите

Пътувам с автобус към Прищина*. Небето разцъфва пред очите ми и се влива в дългия крив път, осеян с къщи и полета. Спокойно ми е, защото съм пристигнала навреме с нощния автобус от София**. Имам си седалка, билет, международен паспорт. Въпреки това не знам какво да очаквам и разсеяно си мисля за прогреса на България от последните 20 години. Това е комплексарско и сама си се скарвам наум.

Обстановката все пак е коренно различна от тази у нас. Все едно съм много далеч. Автобусът е малък и очукан, мирише на Чавдарче. В началото е било празно. Преди малко автобусът обаче е спрял сред някакво поле, на което излегнали са го чакали 15-ина мъжаги явно отиващи на работа в Косово. Сега те са вътре и си говорят на албански, крещят и се смеят, блъскат се и от време на време ми хвърлят по някой недоверчив поглед. Освен мен има само една забрадена косоварка с мъжа си и една албанка. Други жени няма.

Чакам с нетърпение да минем границата, която е супер близо до Скопие, и зяпам през прозореца. Помощник-шофьорът събира паспортите на всички и ни записва в някакъв списък (между другото така правят и по границите със Сърбия, Хърватска и Босна, което е стряскащо в началото, предвид факта, че за времето, прекарано на границата, се чувстваш напълно подвластен на шофьора, който се разхожда с твоите документите наоколо далеч от очите ти). Стигаме малка импровизирана граница. В македонската част няма проблеми, на косовската се качва нисък мъж с мустаци и пита нещо на албански, сега, като гледам гугъл транслейтър, трябва да е казал нещо от сорта на: te huajt? te huajt?

Шофьорът му отговаря и ясно чувам "буга... буга". Боря се с обичайното усещане за гузност, което незнайно защо придобивам на всяка граница, и усърдно си човъркам телефона. Така първоначално не забелязвам, че всички очи са се вперили в мен. "Буга, буга". Ниският чичко се приближава към мен и почва да ми говори на албански. Аз казвам нещо на английски. После на български. От десетките неразбираеми думи разпознавам само: Nemoj, nemoj. Усещам, че нещо съвсем не е наред.Търся очите на другите хора наоколо, но никой не отвръща на погледа ми. Невъзможно е никой да не говори македонски, явно не искат да се замесват. Мъжът ми прави знак да го последвам.

Слизаме от автобуса. И той почва отново: Nemoj, nemoj, "Косово - не!". Не мога да си обясня какво не е наред. Пита ме нещо. Разбираме се някак, че е при кого отивам. Казвам, че отивам при приятеля ми, който работи там в НПО. На български, на немски, на английски. Няма никой, бате! Целият автобус се е наредил и ме зяпа. Сигурно смятат, че съм откраднала нещо или съм убила някого. Вече и аз започвам да го смятам. Той ми прави знаци да се връщам. Колебая се дали да се разрева, или да се разкрещя. И двете ми се струват естествени. По средата на нищото. Мъже наоколо с... огромни пистолети ли са, калашници ли, пушки... не знам. Някакъв зъл чичо ми говори неразбираемо. Пустош. Не мога да продължа. Решавам, че няма да се отказвам и пак обяснявам. „Нон-гавър-нментал, хелп косово пипъл.

Ай го хелп дем ту. “Никаква реакция. Задава ми някакъв въпрос, за което разбирам по интонацията накрая. И ми прави знак за пари. „Пари ли ще ми иска, бе? Нямам пари. Да забрави. Само това липсваше. Да подкупвам някакви митничари. Не стига, че едвам свързвам двата края с тези постоянни пътувания. Не! Категорична съм. “Казвам му, че имам трийсет евро и ги вадя от едната част на портфейла ми. Размахвам ги тъжно. Другите са скрити някъде другаде. Вместо да събудя съчувствие у него, отново ме залива с вълна от Nemoj, nemoj и пръст в посока Скопие. Май вече пускам сълза. Но не мърдам. Той се пречупва. И ме вкарва в някаква барака отстрани. Мисля си колко лесно може още утре да съм в мижавите обявления "Издирва се", скрити из вътрешните страници на вестниците. Влизаме в някаква стая.

Моят човек понижава глас и изведнъж видимо омеква. Явно говори с шефа. Шефът стои на бюро, на което има само един телефон и разпилени документи. Пред него е застанала права жена от ромски произход и му се обяснява на македонско-албански. Шефът има речников запас от 20-ина думи на английски. Възползвам се от всичките. Той също ми казва, че не може да вляза в Косово. Жени от България и Румъния не можело да влизат. „Дей мейк проблемс.“ Точка. Македонката вие до мен и го дърпа по ръкава. Аз се боря за внимание и обяснявам, че съм юрист, че отивам по проект, че имам приятели.

Следя му лицето и се чудя коя дума ще схване. Той обаче е непреклонен и също ме пита колко пари имам. Казвам му. Той отговаря, че е недостатъчно и трябва да имам повече. Бръквам да му покажа банковата си карта. И ми просветва. В портфейла си държа журналистическа карта, прилежно преведена на английски и подписана от главния редактор на вестник, за който не работя от години. Мъжът поруменява и се усмихва. Gazetë, Gazetë, Gazetë!!!, възкликва той и вика ниския. Казва му нещо. И след 5 минути победоносно се качвам обратно в автобуса. Не знам какво се е случило. Но съм вътре.

Мъжете слизат във Феризай. Град, препълнен с ученици. Или така ми се струва през прозореца. Облечени модерно, шарено, те са навсякъде и се движат в големи групи. Явно отиват на училище. Един стар човек не виждам за разлика от Македония, където само ранобудни баби са ме гледали пред праговете на къщите си допреди малко. Градът обаче няма никаква инфраструктура. Спомням си само прах и деца.

До автогарата в Прищина оставаме аз, шофьорите и още неколцина души по задните седалки. Събирам смелост и се приближавам напред. Питам ги какъв е бил проблемът. Шофьорът ме поглежда с една идея по-човешки поглед отпреди час на границата. И започва на някакъв славянски език да ми обяснява абсурдната история, че българките и румънките идвали в Косово да работят като барманки и правели проблеми. „Барманки, копеле?“, мисля си аз. Къде в тази държава да идват пък точно. Вместо да отидат я в Англия, я във Франция...

До края на пътуването ми из Косово още няколко души ще боравят с тази дума "Барманки", докато накрая съквартирантът на приятеля ми не се престраши да използва истинската дума и да ми даде най-сетне адекватното обяснение. Косовската полиция има проблем с българките и румънките, които отиват да работят там като проститутки. А го правят именно там, защото в държавата е пълно с чужденци - американци, немци, италианци, французи, англичани, KFOR, EULEX... И търсенето е голямо, а парите са "западни". За пръв път в живота ми някой ме взима за проститутка.

Поглеждам надолу към дрехите си.Следващия път без никакви прилепнали дънки, заявявам категорично. Люли казва, че зависи от митничаря. Не винаги правят проблем. И не дънките са важни. Следващия път (ако пътувам сама без мъж придружител или очевидно голяма весела бекпекърска компания) трябвало просто да дам адреса на хората, при които отивам, или името на организация, в която имам познати. След това няма да имам проблеми. За най-сигурно ми трябва и номерът на местен, който да обясни на албански, че не съм страшна.

Извън тази случка Косово, и в частност Прищина, е приветливо място, единствено по рода си, което трябва да се види, а според много и в което да се поживее. Столицата е един наистина космополитен град (за разлика от сравнително затворените други столици на Балканите), в който освен споменатите публични домове има и неочакван културен живот, скрити барове, алтернативни списания, куп артисти, творящи и презентиращи, както и хиляди идеалисти, дошли от цял свят, за да бъдат част от изграждането на една съвсем нова държава - от мира, през магистралите, та чак до съдебната система (сериозно! според познатите ми там те дори надвишават глупавите чужденци, работещи просто заради тлъсти заплати).

От друга страна, историята му – разкъсването между Албания и Югославия, между православие и ислям, разрушителната война... правят мястото абсолютно несравнимо с нищо друго на Балканите, допълват уникалността му и му придават съвсем непознат облик. Всяка плочка по всеки тротоар, всяка бръчка по лицата на хората, всеки надраскан с маркер надпис на случайна стена... носи своя история, и то история, създадена в последните 10 години, история, която се гради и в момента.

Прищина не е красив град, но усещането за него ще остане у вас завинаги - снимките на изчезналите през войната, безкрайните задръствания, хилядите строежи, невероятния поток от хора, това, че нищо никъде не е наред в зловещи, които дори ние не можем да си представим, размери и въпреки това с желанието на чужденците, които живеят там, да се борят със зъби и нокти за проектите си, гарантиращи оставането им в този ненормален град. Аз бях за малко.Но те очевидно имат причина да са влюбени в мястото.



Освен че човек трябва прилежно да си запише номерата и адреса на хората, при които отива, още някои любопитни неща е хубаво да се знаят:

- Макар че трябва да се заобикаля много, София-Прищина реално е на разстояние, малко повече от това София-Пловдив.

- Валутата в Косово е евро.

- В Прищина има булевард "Джордж Буш" и статуя на Бил Клинтън.

- Ако след Косово пътуваш директно в Сърбия и в паспорта имаш косовски печат, граничарите стават лоши - смятат, че си влязъл в държавата им нелегално (понеже не признават Косово и я броят за своя територия). Вариантите са два - или на границата с Косово да помолиш да не ти бият печат, което при моите обстоятелства беше последното, за което да мисля, или, ако си от страна членка на ЕС, в Косово да си дадеш паспорта, а в Сърбия - личната карта, понеже там само тя е достатъчна.

- Кутия цигари Ronhill струва 1 евро.

- Да се говори на сръбски на обществено място, примерно улица, не е ОК в албанските части на Косово. Поне аз така го чувствах. Може, ако си на място, където има много чужденци или пък очевидно има интелигентни хора, примерно кафе в библиотека. Оттам и с българския трябва да се внимава. Самият албански звучи много странно и като го гледам, малко ми напомня на италиански, въпреки че самите албанци смятат, че той е абсолютно неповторим. Въпреки това младите хора разбиват тези стереотипи и дори се запознах с две двойки сръбкиня - косовски албанец, едните даже са сгодени.

- Повечето хора в Прищина се определят като косовски албанци, демек имат албанско самосъзнание и поне аз останах с впечатлението, че за тях частта "албанец" е по-важна от "косовски", но не задълбавах в лични провокации по темата. Войната беше прекалено скоро - те си знаят как се чувстват.

- Освен албанските части има и места с предимно сръбско население. Ядохме риба на едно такова място (Брезовица) и сервитьорът много ми се зарадва, като си поръчах на български. Ако не знаете в каква част се намирате, може да се ориентирате по езика в менютата на ресторантите.

- Най-дискриминираните роми, които съм виждала, живеят в селото до Прищина, на име Племетина. Първо, както всички са преживели война, второ - имат някакъв отвратителен завод за преработване на въглища, трето, са със сръбско самосъзнание и четвърто, са и роми. Нямат вода почти никога. Нямат нито една асфалтирана улица. Нито едно място, на което да се забавляват. И понеже нямат и ток, младите се събират пред супермаркета, който има някакви лампи. И просто висят отпред. Нямат нищо зелено, парк, дървета, а хлапетата се къпят през лятото в басейна, който е поставен под реактора да го охлажда.

Водата, която се изтича оттам, отива в едно езеро и възрастните хора ходят там да ловят риба. Същевременно в Племетина срещнах от най-позитивните хора, най-вече дечица, малки и сладки, и то полиглоти. По рождение говорят сръбски, албански и ромски. Някои са експулсирани от Германия, така че и на немски може да се оправи човек. По-образованите знаят английски. А понеже Македония е наблизо, някои са от смесени бракове. Съвсем сериозно, в тази пустош там, сред срутени сгради, в които има вода по час на ден, се запознах с тийнейджъри, говорещи свободно 6 езика!

- В Косово се намира планината Шар. Адски величествена е, като нашата Рила, ама няма никаква маркировка там. И си е Приключение. Поне в моя случай, ако не беше съдържателят на малкото фотостудио Башким – притежател на десетки военни карти, бяхме загубени.Той е нещо като гуру на чужденците планинари, които живеят там, и е водач на експедициите из Шар. Има собствена група на име Hiking Njeri Kosova.

* До Скопие пътувах с нощен автобус - двупосочен билет за около 50 лв. Безумно е, че човек трябва да заобикаля през Скопие, при положение че Прищина е много по-близо през Сърбия, но това е положението. Май и с кола се налага.

** Първият автобус за Прищина тръгва от Скопие в 6 сутринта и струва 10 лв. Има още много след това. Горе-долу през час. Билетите се купуват направо от автогарата.

*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Сараево и Скопие.

5 коментара:

Анонимен каза...

Зари.... вие адвокатите сте странна порода, колко главоболия щеше да си спестиш с 10-30 евро предвидени като "допълнителни транспортни разходи", а иначе адрес и имена винаги са от полза.
Само не разбрах защо е "отвратителен" завода за преработване на въглища и за какво му е толкова мощен (щом топлообмена се налага да се прави чрез външен басейн) водно-химичен реактор, да не би да правят вторични горива и ако е така значи завода не е чак толкова "отвратителен" от икономическа и екологична гледна точка.

zarichinova каза...

Хей, анонимен. Имаш право да коментираш, но не и да фамилиарничиш с мен по глупав начин. Познаваме ли се изобщо?

zarichinova каза...

Скъпи Димитър, задай си въпросите, без да препращаш към мои лични сайтове и ще ти отговоря на въпроса. Ако не ти се занимава, можеш да погледнеш това в частта Environment:
http://gaiakosovo.wordpress.com/projects/hapening-now/art-in-action-youth-exchange/plemetina-youth-declaration/

Както и това:
http://sierraclub.typepad.com/compass/2012/01/why-is-the-state-department-pushing-coal-on-a-tiny-eastern-european-country.html

Анонимен каза...

Здравей, не се познаваме, но исам да попитам от къде намери превоз за Косово. Aз съм поканена на сватба в Печ, но самолетните билети не са по моя джоб. Бих се радвала да ми отговориш найстина съм отчаяна . email : ceci_sladurana@abv.bg

zarichinova каза...

Е, не се отчайвай, де. Ако си с лице към Централна автогара, поглеждаш вляво посока ЖП гарата. Там има оградено пространство, откъдето тръгват международни автобуси. Мисля, че фирма се казваше Матпу. Купуваш си предварително, но може и директно преди тръгване билет до Скопие. От Скопие има автобуси до Прищина горе долу на всеки час. Печ гледам, че е по-нататък. Така че или трябва да провериш в Скопие дали имат директен, или да отидеш до Прищина и от там да вземеш трети автобус.