сряда, 1 октомври 2008 г.

Дзифт



Не. Наистина. Не че съм предубедена. Прочетох големи думи за него в любимото ми списание. Уговорих се с приятели. И още същия ден отидохме да го гледаме.

При първата сцена с радиоточката и руските бойни песни почти виех от възторг в киното. Възкликнах нещо от типа на "най-сетне">>>> 10 минути по-късно се хванах да мисля "Билет 8 кинта, пуканки 3.50, бира 2 + такси да не изпусна прожекцията 5 - не не млъкни". Дадох още един шанс. Съсредоточих се върху движението на камерата, татуировките, краката на Таня Илиева... И все пак. Не. Не бих го гледала пак, което е мерило за добър филм. И съм разочарована именно защото очаквах да гледам качествено европейско кино, както ме уверяваха от форумите и списанията. Такова, каквото от години чакам и в България. А не пореден филм, за чиито слабости да си позатворя очите, само и само защото е с марка "бг". Защото не, Дзифт не е "Гай-Ричи-филм", нито е "твърде умен", нито "отчаяно красив".

Продължава да не ми е ясно защо българските герои декламират по този начин... Защо звучат неубедително. Някакъв проблем с озвучаването ли има? А и глас зад кадър винаги говори за режисьорска слабост. Това е разликата между кино и литература. Режисьорът борави с образи. Това е най-силният му коз. Когато този глас звучи през цялото време, чисто и просто ме дразни. И не, не мисля, че това е специфичен похват. Можеше да се избегне. А и уличният език ми го натрапиха прекалено много. Ясно, че са затворници и убийци, ама не се връзваше да им вкарват в устите изтъркани лафчета.

Не. Не бих си наложила мнението на никого. Не съм специалист. Но пък съм зрител. Хубаво е хората да отидат и да го гледат, и да си платят. Следващия път киноиндустрията ни току виж вложила парите в озвучаване. (А и в цветове... Явор Гърдев си въобразява, че е Стивън Спилбърг или какво?)

Няма коментари: