Боливия е сурова. Мисля си го и вървя по онази улица, на която се оказахме преди 10 минути, когато излязохме от малката постройка на границата с Аржентина. Стискам силно паспорта на врата си, скрих в него и една бележчица, която ми дадоха преди малко с изричната заръка да им я върна на излизане. Побиват ме тръпки при мисълта, че мога да я загубя – нея или паспорта. Може да се каже, че съм шокирана.
Допреди час мислех, че се намирам на бедно място, в пустата и прашна Ла Киака, Аржентина. Тук бедността обаче е отвъд разглезеното европейско съзнание. Толкова далеч, че все още не мога да я проумея. Вървим по улицата във Виясон и внимаваме да не настъпим някое бебе. Тук е пълно с бебета – стоят върху гърбовете на майките си, увити в шарени цедки. Стоят и по земята, понякога изглеждат като да са съвсем сами. Лицата им са тъмни и кръгли, очите – огромни и все тъжни. Заглеждам се в едно, докато другите пазаруват храна за автобуса, очите ни се срещат и аз правя онази глупава клоунска физиономия, с която печеля всички бебета. То ме поглежда изумено, отваря леко уста, но изобщо не успявам да го накарам да се усмихне. Студенината на хората тук ме блъсва още сега и това почти няма да се промени до края.
Изтрий снимката!
Боливия е сурова също като климата си, като вятъра, който брули лицето ми и обелва устните ми, като невъобразимата надморска височина, от която се задъхвам и при най-малкото движение, сурова е икономическата ситуация в тази най-бедна южноамериканска страна. Осуровели са и хората. Тук да се живее не е лесно и на никого не му пука, че си турист, който е дошъл да преоткрива себе си и да събира истории, с които после да впечатлява приятелите си пред Народния. Никой не счита за необходимо да те кара да се чувстваш добре. Парите ти са нужни, да. Получаваш услуга, даваш ни пари. Ако успеем да те преметнем, толкова по-добре. Излишни услуги не предлагаме нито ние, нито децата ни. А да ни снимаш е безобразие, крадеш душата ни. Моля, изтрий снимката или ще направим скандал.
Другите се връщат. В магазина не е имало нищо освен мазен чипс и някакви бисквити. Останалото са картофи. И огромни хладилни камери, пълни с пиле. Тук пилето се яде навсякъде. "Пойоооо, пойоооо, пойоооо фрито", вика до нас майката на бебето, с което контактувах досега. Не спира да го прави през всичките 15 минути, докато съм там. С еднакъв тон, на равни интервали. Ако бях със затворени очи, вероятно щях да помисля, че е на запис. Но я виждам. И си мисля как го прави не само през тези 15 минути, а изобщо през цялото време. Сигурно няма и 18. Пържи пиле след пиле върху импровизирана скара и току го обръща и мачка с прашните си ръце и кафеникави нокти.
Продължаваме нагоре към автогарата. Преди малко си избрахме да отидем до Потоси. В книжката ни пише, че е най-високият град в света – 240 000 души на 4100 м. н.в. Впоследствие се оказа, че Lonely Planet не са прави, в Хималаите има градове и на по-високо, но все едно – сега посоката ни е Потоси. Явно дестинацията е модерна, защото със същото усърдие, с което онази жена викаше "пойо", тук отвсякъде се чува: "Потоси, Потоси". Въобще, в Боливия доста се вика, което вероятно компенсира липсата на техника и електронни табла.
Голяма задушна барака – това е автогарата. Влизаме от помещение в помещение и проверяваме офертите по различните гишета на фирмите, предлагащи транспорт. Коридорът е тесен и препълнен с хора, всички ни гледат втренчено. Нормално. Единствените чужденци наоколо сме и нямаме никакъв шанс да го скрием. Боливийците са много ниски хора, почти всичките с индиански черти, жените, дори младите, масово ходят с носии – сандали, дебели чорапогащници, къдрави шарени поли, малки тъмни шапки с периферия и две дълги до кръста черни плитки, завършващи с плетени приставки отдолу.
Имаме две условия към хората, които ни дърпат към гишетата и автобусите си. Да стигнем на сутринта, защото не искаме да се мотаем в напълно непознат боливийски град посред нощ. И да има тоалетна. (Това последното особено много го искат двама от хората, с които пътуваме и които преди няколко дни се бяха оказали без тоалетна в продължение на 30-часова екскурзия с автобус между Ла Пас и Парагвай.)
Фиксирани цени в Боливия няма. Пазариш се до дупка. Така че след дълги преговори избираме един автобус, натоварват ни набързо и потегляме. Напечени от слънцето и изморени от дългия път, всички заспиват. Аз се опитвам да се разбера със седалката, която стои неестествено напред, а като я дръпна назад трябва да натискам през цялото време, защото не ще да се задържи на място и постоянно ме перва през гърба. Накрая ми омръзва и решавам да ида до тоалетната. Внимателно прескачам бебето, оставено на пода между седалките, и слизам на първия етаж на автобуса. Да, тоалетна има. Но следващия път трябва изрично да уточним, че я искаме отключена. Връщам се унила и се зазяпвам през прозореца. Караме бавно и постоянно завиваме. В един момент край пътя забелязвам нещо като стена, струва ми се странно. Отнякъде блясва светлина и ясно виждам, че това не е никаква стена, а планини от индустриални боклуци.
"Потоси, Потоси!"
Сепва ме бодрият глас на шофьора долу. Още е тъмно, всички се събуждаме, само ние слизаме тук, някакво момче влиза цялото в багажника, изхвърля оттам самарите ни и тичешком скача във вече потеглилия автобус. Шофьорът вика. Оставаме съвсем сами. Поглеждам си часовника. Три часът.
Трябва ни само още едно пътуване по светло, за да разберем каква грешка сме направили с нощния автобус. Върхове, гледки, прах, кактуси, лами и облаци, почти докосващи покрива на автобуса. Пътищата на Боливия са изумителни и човек изпуска много, ако не пътува през деня.
Няколко дни по-късно сме в Уюни - малко туристическо градче, разположено до Солената пустиня. Местните се препитават от туризъм и мините наоколо. Търсим билети до Туписа. Намира се на около 200 км, поне така пише в Гугъл. Решаваме, че нещо сме се объркали, когато ни казват, че пътят бил 7 часа. Малко сме сънени, понеже легнахме късно, а сутринта ни събудиха сирени – една в 6 и една половин час по-късно. И докато първата някак си се направихме, че не я чуваме, втората вече наистина ни притесни. Докато тичах надолу по стълбите към рецепцията, бях сигурна, че ще ми кажат, че Ево Моралес е обявил война на Щатите. Оказа се, че ползвали предупредителните сирени вместо аларма за миньорите – да не се успиват за работа.
С Туписа обаче не сме се объркали. Боливийката, която продава билетите, вероятно просто по невнимание е пропуснала да ни уведоми, че път всъщност няма. Поне не и асфалтиран. Има кална пътечка на между 3 и 4 хиляди метра надморска височина, а завоите са толкова остри, локвите толкова дълбоки и дивите лами толкова непредвидими, че сигурно пътуваме с 10 км/ч. В един момент се оказваме в доста сложна ситуация – има свлачище и пътят съвсем е отеснял, от двете страни са пропасти, а трябва да направим завой. Пътниците надигат глави и започват да обсъждат ситуацията помежду си, усеща се лека паника и хората искат да слязат. Вратата обаче е затворена и шофьорът не ни пуска, пуфти зад завеската си и прави опит след опит, а все не успява да вземе завоя и автобусът затъва. Ненадейно от най-задната част се надига възрастна боливийка. Тръсва двете си плитки и се запътва право към шофьорската кабинка. Всички чуваме как дълго му шепне нещо, но не различаваме думите. След малко автобусът се засилва, свива рязко и отново влизаме на пътя за Туписа. Масово отдъхване. В това време чудноватата жена се обръща и тръгва обратно към мястото си в дъното. Върви горделиво, с изправен гръб и победоносна усмивка по ъгълчетата на устните, поздравления приема със сдържано кимване. И това ако не беше магьосница, възкликва сънената ми сестра.
Царевица
Усещам ги сурови и неприемащи тези хора. Но си и представям какво впечатление сме им оставили ние, европейците, през последните 200 години. В какво сме превърнали страната им. Страна на горд планински народ, резистентен към модерните порядки и все пак заринат под планини от пластмасови боклуци. Може би, за да достигнеш такива хора, ти трябва време, да доказваш уважение и разбиране и така да получаваш по нещо, по някоя усмивка, някоя история, някой взет завой. Малко по малко, докато стигнеш по-същественото. Както се бели царевица.
Пиша това, а не мога да си изтрия онзи спомен как се връщаме от Боливия, как преминаваме границата, как вадя онази бележчица и я давам на граничаря Пабло, който колекционира монети и като дете се радва на 50-те стотинки, които му подарявам, как купуваме билети на фиксирани цени за удобния аржентински автобус. И как се качваме, и протягам крака напред без страх, че ще ги извадя заринати с прах и остатъци от нечия вечеря, и се заглеждам във величествения залез, който се е разпукал по небето от край до край, и ми става толкова щастливо, че си пускам парче на Coldplay. И как тъкмо в този момент внезапно се чувствам адски предателски спрямо хората, които остават зад гърба ми. Все едно мога да се чувствам добре само на подредено, на красиво, на богато. Просто поредният турист в Боливия, сигурно си е помислил Пабло, докато ме е гледал как тичам обратно по улицата покрай пазара във Виясон, покрай бебета с кръгли лица, обратно към границата с Аржентина, към пустата Ла Киака, към Буенос Айрес, към полета до Амстердам, към София.
Боливия (или Многонационална държава Боливия) е най-високата и най-изолирана страна в Южна Америка. Тя и Парагвай са единствените държави без излаз на море в двете Америки. Боливия е основен производител и износител на кокаин, заедно с Перу и Колумбия. Има 37 официални езика, испански, както и всички езици на местните народи на Боливия, сред които аймара, кечуа и гуарани. Сукре е конституционно признатата столица, макар че правителството се намира в Ла Пас. Преброяването от 2011 г. сочи, че почти 60% от населението е на възраст под 25 години. Според проучване на Програмата за развитие на ООН и УНИЦЕФ над 230 бебета умират на ден в Боливия поради липса на подходящи грижи, а 5 от всеки 10 деца живеят под прага на бедността.* През 2013 г. Боливия е обявена за най-неприятелски настроената към туристи държава в света.**
Снимки: Данита Заричинова
*Amnesty International Report 2007 – Bolivia
**The Travel and Tourism Competitiveness Report 2013
Няма коментари:
Публикуване на коментар