събота, 27 април 2013 г.

Аржентина

Ето го текстът относно лятото, което прекарах в Аржентина през декември - от Капитал Light бяха така любезни да го публикуват.


Пътищата на Аржентина са дълги. Те не са студени магистрали, а тесни шосета. Великодушно разкриват многообразните лица на страната. Превръщат пътя в сцена, а пътуващия в зрител на тази огромна, величествена страна. Промушват се между шарени планини, реки, джунгли, ледници, океани, пингвини, кондори, лами, между мегаполиси и селца с причудливи сгради. А ние ги изучаваме тихомълком от прозореца на двуетажните автобуси, с които обикаляме страната между Буенос Айрес и границата с Боливия в продължение на цял месец (декември), за който сме се преборили много отдавна, още докато в другото полукълбо лятото е властвало и хората са мърморели срещу жегата. Сега то е тук и почти ни задушава всеки път когато слизаме на някое ново място. Самите автобуси са приятни и пригодени за дългите маршрути както на туристите, така и на самите аржентинци, чиито семейства са разпръснати из цялата страна, на разстояния от хиляди километри. Но най-важното - прозорците им са чисти. И ни предлагат незабравими гледки.

Сеньора К.

Например, по цялото протежение на пътя през прозорците виждаме два надписа: "Cristina 2011" и "Aquí también la Nación crece" ("И тук нацията расте"). Първият, надраскан от хиляди незнайни ръце върху всяка възможна плоскост, ознаменува миналогодишната изборна победа на президентката Кристина Фернандес, а вторият е официален плакат, част от кампания на правителството. Днес Аржентина е една от най-богатите държави в Латинска Америка и от най-бързо развиващите се икономики в света. Само преди десет години обаче картината е съвсем различна –страната има огромен външен дълг, цари безработица, хиперинфлация, стига се до девалвация на песото, допреди това фиксирано към щатския долар, и дори в далечна България заради претърпения провал държавата непрекъснато е давана като пример от критиците на валутния борд. Последвалият неочакван възход на аржентинската икономика съвпада с ерата "Кирхнер" – ерата на Нестор и Кристина, които поемат управлението на страната през 2003 г. Първоначално Нестор Кирхнер става президент, а впоследствие е наследен на поста от своята съпруга Кристина Фернандес. Когато през 2011 г. тя печели втория си мандат, точно година след смъртта на Нестор, еуфорията може да бъде сравнена само с тази покрай първото избиране на Барак Обама в САЩ.

Любопитна ни е тази народна любов и докато стопираме из безинтересната от туристическа гледна точка провинция Чако, разпитваме шофьорите. "Кристина", или дори съвсем интимното "сеньора К.", така я наричат нашите временни домакини. Тя е гордостта ни, превъзхожда силните мъже от другото полукълбо, заявяват почти в един глас двамата пастори, които ни возят от Резистенсия към Мачагай. Пасторите не могат да се сетят за едно нещо, което да не одобряват в политиката й. Оставят ни в малко прашно село, а оттам по пътя си към Китилипи ни взима гимназиален учител по история. Възползваме се максимално от познанията му и го питаме кой от двамата съпрузи е допринесъл повече за икономическото чудо, случило се в страната. И двамата - те бяха отбор, изградиха обща стратегия, отговаря той. А после ни обяснява, че успехите им далеч не се изчерпват с икономиката – те са модерни, например по отношение на абортите, външнополитически успяват да създадат трайни връзки между държавите в Южна Америка, освен това са първите, които се заемат реално да разследват престъпленията от кървавия аржентински период на "Мръсната война". Между 1976 и 1983 г., десетки хиляди хора са убити или "изчезнали" (мекият термин, който се използва за всички арестувани, измъчвани и тайно екзекутирани без съд хора). А според различни данни между 10 000 и 30 000 бебета са отвлечени, без да е ясно какво се е случило с тях – драма, която продължава да тегне над Аржентина и която предишните правителства безуспешно се опитват да "излекуват" посредством забравата. Именно заради готовността на двамата Кирхнер да отворят отново тази болезнена страница от историята те са подкрепяни и от водещи правозащитни организации в страната, като "Майките от Пласа де Майо". Имахме късмет с учителя, мислим си ние, докато кимаме на задната седалка.

Северозападът

На следващия ден се отказваме от стопа, който върви твърде бавно, и продължаваме на север в познатите ни удобни автобуси. Гледката се сменя, оказваме се обградени от планини и все по-често в селцата, през които минаваме, се появяват индианските черти по лицата на хората. Тукуман, Салта и Хухуй. В тези отдалечени, северозападни провинции улиците са по-мръсни, населението - видимо по-бедно, а настроението – някак минорно. Тук за пръв път ще чуем и критики към Кристина Фернандес.


"Когато кръвта принадлежи на една малтретирана жена, раната е за всички", "Не го оставяй да ти казва, че е за последен път, защото винаги ще последва още един", "Има сенки, които разкриват това, което всъщност сме", гласят графити върху детски рисунки, изписани върху една дълга ограда в столицата на провинция Салта. Учудват ни с експресивността си, вероятно са част от кампания, целяща да ограничи насилието срещу жени.

Липсващите момичета

Предишния ден, докато сме яли типичните аржентински емпанади в някаква тукуманска закусвалня, вниманието ни е привлечено от репортажите по телевизията. Всички новинарски емисии показват кадри на масови улични протести. Причината е Марита Верон –момиче, отвлечено от дома си на 3 април 2002 г. и все още в неизвестност, вероятно трафикирано в Европа. Във връзка с този случай са задържани и изправени пред съд 13 души. В деня, в който ние ядем въпросните емпанади, обаче всички те са оправдани от съда и освободени. Недоволни от решението на съда, хиляди хора излизат по улиците, за да подкрепят майката на момичето в безпрецедентната й десетгодишна битка да разбере какво се е случило с дъщеря й и да намери виновниците. Сусана Тримарко обаче е стигнала много по-далеч от личната си трагедия – в началото, облечена като проститутка, тя обикаля публичните домове, търсейки дъщеря си. Нея не намира, но попада на стотици други принудени да проституират против волята си момичета. Създадената от Сусана впоследствие организация, както и лобирането за промяна на аржентинското законодателство в областта на трафика на хора водят до освобождението на огромен брой жени от ръцете на трафиканти. Сусана е номинирана за Нобелова награда за мир за 2013 г.


"Президентката трябва да знае, че в най-крайния ъгъл на Аржентина, в Ла Киака, се случват разни неща", това заглавие ни чака в местния електронен вестник пък три дни по-късно, когато търсим информация как да преминем границата с Боливия. Ла Киака е най-северният град в провинция Хухуй и съответно в Аржентина, а заглавието цитира думите на Карина Рамос, майка на Антонела Даяна Рамос, едно от момичетата, изчезнали в града на 20 септември миналата година. Снимки на Антонела и други момичета са разлепени из цялата провинция.


Чудим се какво би провокирало тези симпатични хора наоколо да извършват подобни престъпления или, почти толкова лошо, да си затварят очите за тях. Струва ни се невероятно, че в държава, където все пак властват демократичните принципи, лицата на изчезнали момичета ни преследват от дърво на дърво. Какво ли е станало с тях? Дали отдавна са извън страната, или са станали жертви на религиозни фанатици, или на богати извратени хора, покровителствани от полицията, или на снъф филми? Дали не само съдът, но и обществото като цяло, възпитано в духа на засилен мачизъм, не е твърде пасивно в осъждането на подобно поведение? Не знаем. Със сигурност знаем само, че не биваше тъкмо преди да заминем, да четем "2666" на чилиеца Роберто Боланьо, изследващ отвличанията на жени в Мексико.

Приказки в метрото

Същевременно Аржентина е пълна с будни, усмихнати хора, които ни помагат във всички точки от нашето пътешествие. И реално никъде не ни се случва нищо опасно. Има бедни хора, да, и навсякъде, особено в големите градове, някой нещо проси от теб, но това не е необичайно.

В Аржентина хората са учудващо креативни. На гарите деца оставят върху коляното ти всевъзможни картички и чорапи и наперено чакат да видят дали ще си купиш, в задръстванията на Буенос Айрес хора жонглират с ножове пред колите, до тях балерини танцуват по палци и пачки, музиканти свирят суинг и танго в едно и в цялата тази суматоха на всичкото отгоре хора разказват чудни приказки в метрото и после минават с шапка и просто не ти оставят избор, освен да им пуснеш някое и друго песо.


Някое и друго песо в тази шапка, оказала се пред лицето ти в една луда, луда държава, пълна с тъжни истории, големи усмивки и шарени сгради, където сочни сандвичи се крият от слънцето под мърляви кърпи, където вегетарианството не включва пиле, камо ли риба, където на пешеходните пътеки властват единствено колите, където дъждът може да бъде толкова силен, че да превърне улиците в реки и автомобилите в кораби, а никой да не му обърне внимание, където коледната украса е по-абсурдна отвсякъде, където плаващи пясъци поглъщат цели тирове, където са писали, чели и са се влюбвали Кортасар и Борхес, където всеки бърза за някъде, хванал кратунена чаша, пълна с мате, и термос, а ти просто трябва да се влееш в течението след него и ако ти разкаже приказка, да, да му пуснеш някое и друго песо. Няма как иначе.

2 коментара:

Анонимен каза...

Какво е "мачизъм"?

zarichinova каза...

https://en.wikipedia.org/wiki/Machismo