Колизия

Най-любимият ми ютюб коментар за всички времена идва заедно с "Лунната соната" в изпълнение на Валентина Лисица:

Джалалабад

Попаднах на тези снимки, представящи Джалалабад, отдалечен на 150 км. от столицата на Афганистан, случайно и бързам да ги споделя. Фотографът Перец Партенски е бил част от тима на The Synergy Strike Force в страната. Последните са интересна независима организация от доброволци с различни технически умения и достъп до широк спектър от социални мрежи, които работят в подкрепа на хуманитарната помощ и усилията за стабилизиране на следвоенни общества. Не намирам техен сайт, а само фрагментирана информация, като тази презентация за Ирак тук, например. Явно не са много хора.

Ето и снимките, които ме впечатлиха най-силно, почти колкото онзи филм за красивия Афганистан:

Вместо айпод, работниците в областта носят своите пойни птици, за да ги забавляват през деня.

Поглед на север от покрива на дома на фотографа в Джалалабад: зелени полета, река Кабул (скрита), златисти върхове и зад тях началото на планинската верига Хиндукуш.

Няма достатъчно училища, затова голяма част от ученето се случва на открито в "килимени класни стаи".

Пищно украсените "​​Jingle Trucks" от Пакистан са сред най-често срещаните превозни средства на пътя.

Още за Афганистанските жени и какво може да се крие под сините бурки.

за психичноболните у нас

Изключителен филм на БНТ за положението на психичноболните хора в България. И макар и тъжен, той предлага и оптимистичния поглед, предлага решения и дава примери:

за дневните центрове в общността; за клубовете по взаимопомощ; за ремисиите; за необходимостта от изграждане на доверие у пациента, който да вярва на своя лекар и да не го възприема като заплаха; за едно черно коте; за Краси Гегов, който работи в нашия офис; за ангажирането в занимания; за терапията на труда, който подрежда мислите; за събитията; за пианото на Иванчо; за това, че едва 6% от психичноболните извършват някакви престъпления, а от тях по-малко от половината се дължат пряко на болестта.

Какво е Къри и други к-расиви думи

Трябваха ми куп години, за да разбера какво всъщност е къри. Представях си го като отделна подправка, а току що мама ми каза, че е смес от 8. 6 от които с "к":

к-уркума
к-ориандър
к-имион
к-анела
к-ардамон
к-арамфил

както и джинджифил и черен пипер за разкош.

Коя от коя с по-хубаво звучене! Водеща, разбира се - джинджифилът.

Тук е моментът да споделя, че джинджифил е дума, удобна за вмъкване във всяко изречение, докато си в чужд град с най-добрата си приятелка и искате да привлечете вниманието на хората върху себе си. Веднага давам пример - "онзи ден, гмурвайки се в океана на съзнанието, джинджифил, в среднощния омай, дочух писъците на една злочеста твърде дълго бленувана мечта, джинджифил, запратена във ъгъла, загасена със злост свръхчовешка, джинджифил, но с тласъка на едно мъждукащо пламъче тя бе изгряла отново, и отново, джинджифил, от тъй непознатите дебри на разума и за пореден път във нея аз съзрях своето безсилие, джинджифил." Нещо такова.

Солидно внимание привлича и думата "чубрица".

Но сега като се замисля - почти всички съставки на кърито са препоръчими. Със своето красиво, но сурово звучене, те придават драматизъм на тъй непознатия език и човъркащо, непреодолимо, желание у местните бармани да ви попитат: "De donde sois, chicas?"

Снимка: http://www.informafrica.com

bTV "дебат" относно застрояването на Пирин - проблеми далеч отвъд екологичните

Когато преди няколко дни ме попитаха дали хората, подкрепящи еко-каузи, са просто млади идеалисти, ми се зави свят. Имах толкова много отговори, аргументи и доказателства срещу това твърдение, че направо не знаех откъде да почна.

бТВ ми направиха прекрасна услуга с този "дебат", който организираха снощи. Линк към видето. Той доказва, че нашите цели отиват много по-далеч от това да се борим за природата на България. Защото, борейки се за нея, се сблъскваме със следните общозначими проблеми:

1) неуважение към реда и върховенството на закона от страна на тези, които са призвани да го прилагат:
- „Трябва да кажа, че това, което ни пречи, не са само еколозите, но и ЗАКОНИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ!“ Сашо Иванов, кмет Сепарева баня.

2) продажни медии или поне престъпно пристрастни. Димитър Цонев съвсем прекали (в степен достигана от Диана Найденова), задавайки въпроси, съдържащи отговори и то с неузнаваемо, изкривено от злоба лице.

• „Вие искате ли да изгоните инвеститора от Банско?“, Димитър Цонев, водещ.

• Водещият Цонев: И аз да допълня – както е във Франция, Италия, Австрия, във всички държави, където се развива ски туризмът. Къде няма курорти? Там всичко е курорти!
• Петко Цветков, фондация "Биоразнообразие": Там няма курорти в национален парк и в обекти на световното културно и природно наследство, какъвто е Парк Пирин. 
• Водещият Цонев: Ама вие ходили ли сте в Австрия и Франция?
• Петко Цветков: Средната надморска височина в Австрия е два пъти по-висока, в Швейцария е 3 пъти по-висока спрямо България.
• Водещият Цонев: Ние два нещастни курорта имаме тука в тая държава...
• Любомир Костадинов, WWF: Там курортите нямат проблеми да се развиват, защото се развиват над територията на горите. 

• "Вие имате помежду си и някаква лична непоносимост, която аз сега установявам в студиото", Димитър Цонев, водещ (вижте горе снимката, чуйте интервюто и начина на изразяване на тримата господа и кмета на Банско и помислете дали ако ви се налага да се виждате с тях постоянно, няма да развиете една чисто човешка първична непоносимост към тези лица.

• „Тома Белев е във всички студиа, са не бързай толкова да го включвате“, псевдоекологът Филип Цанов към Димитър Цонев (с тон като към слуга).

Освен това ясно се вижда след минута 16:06 как говорят едновременно и Любомир Костадинов, и Филип Цанов, но главите и на двамата водещи са обърнати към втория:

3) подставени лица, приписващи си качества, които не притежават, за да подменят диалога и пропорциите между спорещите. В случая това са Филип Цанов от сдружение "Природа за хората" и Дончо Иванов от Коалиция за устойчиво развитие - псевдоеколози, чиито организации са създадени колкото да се пуска прах в очите на незапознатите граждани. Първият е алтер егото на Цеко Минев, вторият е нова звезда за мен. В Капитал сполучливо го определят като представител на "мръсното зелено". Като кадър на Държавна сигурност той запази мълчание, а после се опита да не заеме позиция, обвинявайки смътния образ на министерството, дори съвсем да измести темата със сензацията, че еколозите били пуснали сигнал за някаква бомба на някаква писта...(?)

В резултат на това се оказва, че в студиото има четирима лобисти за плановете на Юлен и Цветанка Ризова, чийто глас се чува също колкото да зададе някой предубеден въпрос. Подобно е положението на кръгли маси и дискусии в министерства и общини, които са далеч по-малко публични.

4) прекъсване и неизслушване на чуждите аргументи - нещо толкова сериозно при такива дебати, че в крайна сметка дори и на културните хора им се налага да го правят, в противен случай, в подобна компания, рискуват да останат напълно изключени от разговора. 

Ето, например, две важни реплики, които не останаха чути покрай викането:

„Когато ние се опитваме да заобиколим закона, да го нарушаваме, това пречи не само на екоорганизациите, но и на цялото общество. И обеднява цялото общество, това трябва да е ясно.“ Любомир Костадинов, WWF по повод думите на кмета на Сепарева баня, че законите пречат. 

"Ние сме за инвеститори, които спазват законите, които отчитат ограниченията, свързани с опазване на околната среда." Петко Цветков.

The Knife - A Tooth For An Eye

Честит 8-ми март. The Knife ви поднасят малка видео-изненадка за празника.
Интересното на видеото е, че изглежда скучно на пръв поглед и все пак провокира силно съпротивление у зрителя. Нещо не е наред с ролите..

Кой и защо атакува Прокопиев във Фейсбук?

Влизайки днес във фейсбук, видях като топ новина следната снимка:

Скоро бях прочела статията Кой и защо атакува президента и ми стана интересно. Проверих тази група, където изрично е написано, че трябва да се прави някакъв рекорд (ВАЖНО: За да поставим рекорда, наистина трябва да сме най-голямата българска група.)

Съответно, феновете им са 313.263. Любопитно е, че в рамките на 24 часа са публикувани точно десет политически статии, наред с истории за чалга певици, секс и снимки на разголени жени. И десетте касаят Иво Прокопиев, както и президента Плевнелиев, Саша Безуханова, Зелените... Източниците на тези крайно манипулативни "новини" са тв7 и по-конкретно Бареков, сайта Блиц, уж европейски сайт на име neweurope.bg, Красимир Каракачанов и Яне Янев (който според слуха щял скоро да издаде труда на своя живот: "Пълна енциклопедия на корупцията в България - от А до Ю"). Не знам Прокопиев дали е чист като сълза, но той е собственик на двете най-авторитетни и сериозни медии у нас. Освен това със сигурност знам, че горните хора са едни от най-отвратителните лица от българската сцена и ако не харесват някого, то той/тя директно печелят симпатиите ми. Щом излиза като топ новина в моя фейсбук, значи някой плаща за промотирането й. Адски низко.

1. Киро Японеца платил на Росен Плевнелиев 15 млн. лв.
2. Защо президента отрича, че е съсед с олигарха Иво Прокопиев. Ето доказателства, че живеят къща до къща и си гостуват често. Гузен негонен бяга ----> http://tv7.bg/dobro-utro/news/9662622.html
3. Плевнелиев си купил имот за без пари от Прокопиев. Дали сега не иска да му върне услугата като му даде властта ----> http://www.blitz.bg/news/article/186737
4. Разследване на авторитетно европейско издание разобличава Плевнелиев и неговите зависимости с Иво Прокопиев ----> http://www.neweurope.bg/article/zavisim-li-e-prezidentt-ot-interesite-na-edriya-biznes - Сложено общо шест пъти
5. Бареков разкри в ефир тежки връзки на президента Плевнелиев с олигарха Иво Прокопиев. Олигрха иска да превземе властта именно чрез близостта си с Президента.
6. Президентът води преговори и хвърля прах в очите на хората, смята лидерът на РЗС
7. Настъпи ли възмездие за "Зеления октопод"
8. Каракачанов: Държавният глава прави голяма грешка, като вече две седмици протака създаването на нов кабинет
9. Президентът Плевнелиев влиза в политиката благодарение на олигарха Иво Прокопиев
10. Поставено лице на олигарха Иво Прокопиев поема държавата

Конкурс за правозащитно есе

Проблемът на много от юристите в България е, че не знаят защо са юристи. Загубили са смисъла още в самото начало - някъде между аудиториите, където преподаватели са им чели с равен глас скучни лекции, кабинетите, в които с треперещи гласове са рецитирали наизустени учебници и канторите, в които са сменяли на поразия лични данни от договор в договор и са рефрешвали сайта на Търговския регистър. А все пак, когато човек учи право, трябва да бъде насърчаван да мисли, да анализира, да си обяснява първопричините за съществуването на норми, да търси призвание. Това го казвам от съвсем личен опит - например, само 3-ма-4-ма асистента, са ми останали в главата с думите си. Този месец БХК се опитва да направи крачка в посока поощряване на оригинална правозащитна мисъл, като предложи на студентите по право да напишат есе по една притча на Кафка. Имат пълна свобода - могат да разкажат същата история с други думи, да сменят края, да я почнат отзад напред, да добавят герои, да напишат съвсем различна нова притча с някакви допирни точки... каквото и да е - стига да покажат, че могат да мислят. И мислят оригинално и грабващо.

Мъже на токчета

Мъж обува токчетата на жена, за да измине един километър "в нейните обувки". Целта е зрелището, разбира се - нелепо куцукащи мъже с космати крака. Понякога обаче обществото има нужда именно от такова, за да обърне внимание на някой факт. Като например този, че всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. В някои случаи тя дори не съзнава това, счита го за нормално. Мъжете, които ще отидат на Аптека в 12 ч. в събота, директно ми стават любими. Те ще насочат вниманието към домашното и сексуалното насилие, принасяйки в жертва своята "мъжественост" - тоталното отрицание на всички мачовски тъпотии, към които сме така привикнали. 

Борхес - Кръглите развалини

Никой не го видя как стъпва на брега във вселенската нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села, пръснати по стръмния планински склон нагоре по реката, там, където езикът зенд не е смесен с гръцки и където рядко се среща проказата. Истината е, че мрачният човек целуна тинята, изкатери се на брега, без да отстранява (навярно без да усеща) режещите треви, които израниха тялото му, и се довлече зашеметен и целият в кръв до кръглото място, над което се издига каменна фигура на тигър или на кон, някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на храм, погълнат от отдавнашни пожар и осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог не е почитан от хората. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали, затвори бледите си очи и заспа — не от изтощение, а защото такава бе волята му. Знаеше, че този храм е мястото, предопределено от неотклонимата му цел; знаеше, че неумолимите дървета не са успели да задушат развалините на друг подходящ храм надолу по реката — също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че негов пръв дълг е да спи. Към полунощ го събуди безутешният крясък на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността са бдели с уважение над съня му и го молят за покровителство или се боят от неговите магии. Усети студената тръпка на страха, откри в разрушената стена една погребална ниша и се покри с листа от незнайни дървета.

Целта, която преследваше, макар и свръхестествена, не бе непостижима. Искаше да сънува човек: искаше да го сънува в пълната му завършеност и да го въведе в реалността. Този фантастичен замисъл поглъщаше цялата му душа; ако някои го запиташе за името му или за каквато и да било подробност от предишния му живот, той не би могъл да отговори. Нравеше му се необитаемият разорен храм, защото беше само частица от зримия свят, както и близостта на дърварите, защото се бяха нагърбили да задоволяват скромните му нужди. Оризът и плодовете, поднесени като дан бяха достатъчна храна за тялото му, отдадено на едно-единствено усилие — да спи и да сънува.

Отначало сънищата бяха хаотични; малко по-късно станаха смислени. Странникът сънуваше, че се намира в средата на кръгъл амфитеатър, който сякаш беше опожареният храм: рой мълчаливи ученици се трупаха по стъпалата; лицата на последните бяха зареяни в пространството на много векове разстояние и на звездна височина, но се виждаха съвсем ясно. Човекът ги обучаваше по анатомия, космография, магия; учениците слушаха жадно и се мъчеха да отговарят мъдро, сякаш се досещаха колко важен е тоя изпит, който щеше да избави един измежду тях от участта на мимолетно видение и да го въведе в реалния свят. Човекът и насън, и наяве преценяваше отговорите на своите призраци, не се оставяше да бъде измамен от самозванците, отгатваше в нечие объркване растящ разум, търсеше една душа, достойна да стане част от вселената.

На деветата или на десетата нощ човекът разбра с известно огорчение, че не може да очаква нищо от онези ученици, които приемаха равнодушно неговото учение, а само от тези, които дръзваха понякога логично да му противоречат. Едните, макар и достойни за обич и нежност, не можеха да станат личности; другите бяха твърде самостоятелни. Един следобед (сега и следобедите бяха посветени на съня, сега бодърствуваше само два часа на разсъмване) той разпусна завинаги многобройните си въображаеми възпитаници и остана с един-единствен ученик. Едно мрачно, мълчаливо момче, непокорно понякога, с остри черти, повтарящи чертите на този, който го сънуваше. Дълго време не го учуди внезапното отстраняване на неговите съученици; напредъкът му след няколкото самостоятелни урока порази учителя. И все пак бедата връхлетя. Един ден човекът изплува от съня като от лепкава пустиня, взря се в призрачната светлина на залеза, която за миг сбърка със зората, и разбра, че не е сънувал. През цялата нощ и през целия ден безсънието тегнеше над него с непоносимата си яснота. Поиска да изследва джунглата, да се изтощи. Сред бучиниша едва го споходи лек сън, пронизан от мимолетни видения — първични, ненужни. Поиска да събере учениците си, ала едва изрекъл няколко кратки насърчителни думи, те се разпръснаха, изчезнаха. В почти непрестанното бдение сълзи на гняв изгаряха старческите му очи.

Разбра, че да ваеш несвързаната хаотична материя, от която са направени сънищата, е най-тежката задача, с която може да се нагърби един мъж, макар и да прозре всички загадки на висшия и нисшия ред: много по-тежка, отколкото да изплетеш въже от пясък или да изсечеш образа на безликия вятър. Разбра, че първата несполука е била неизбежна. Закле се да забрави огромното видение, което го бе заблудило в началото, и потърси друг метод на работа. Ала преди да го приложи, пожертвува един месец, за да възстанови изхабените от бълнуването сили. Не си постави за цел да сънува и почти веднага заспа. Прекара в сън голяма част от деня. В редките случаи, когато сънуваше през това време, не обръщаше внимание на сънищата. За да възобнови работата си, почака диска на луната да стане пълен. Сетне привечер се пречисти във водите на реката, поклони се на боговете на планетите, изговори позволените срички на едно могъщо име и заспа. Почти в същия миг му се присъни едно туптящо сърце.

Присъни му се живо, топло, загадъчно, голямо колкото свит юмрук, гранатовочервено в сянката на някакво човешко тяло още без лице и пол. С грижовна обич го сънува четиринадесет ведри нощи. Всяка нощ го възприемаше все по-ясно. Не го докосваше — само го следеше, наблюдаваше, може би го усъвършенствуваше с поглед. Възприемаше го, чувствуваше го от най-различни разстояния и ъгли. На четиринадесетата нощ докосна с показалец белодробната артерия, а после цялото сърце — отвън и отвътре. Проверката го задоволи. Съзнателно не сънува една нощ; после отново пое сърцето, изрече името на една планета и се зае да съзерцава друг от главните органи. Преди да изтече една година, стигна до скелета, до клепачите. Безбройните косми на главата бяха може би най-трудното. Сънува един цялостен човек, един младеж, който обаче не се изправяше, нито говореше, нито можеше да отвори очи. Нощ след нощ човекът го сънуваше спящ.

Според гностичните космогонии демиургът замесва от кал един червен Адам, който не може да се изправи на краката си. Тъй неловък, груб и първичен бе и сънуваният Адам, създаден в нощите на мага. Един следобед човекът понечи да разруши своето творение, но му дожаля. (По-добре да беше го разрушил.) След като отправи всичките заклинания към духовете на земята и на реките, той се просна в подножието на статуята, която беше може би тигър, а може би жрец, и призова неговата незнайна мощ. По залез му се присъни статуята. Писъни му се жива, тръпнеща: не беше ужасен — мелез от тигър и жребец, а тия две буйни създания ведно и в същото време бик, роза и буря. Този многолик бог му разкри, че земното му име е Огън, че в тоя кръгъл храм (и в други подобни) са му се кланяли и принасяли жертви и че с магия ще съживи съновидението, така че всички същества, с изключение на самия Огън и на този, който сънува, да го смятат за човек от плът и кръв. Заповяда му, щом го посвети в тайнствата, да го изпрати в другия разрушен храм, чиито пирамиди все още стърчат надолу покрай реката, та някой глас да го слави сред това пустинно място. И в съня на сънуващия сънуваният се пробуди.

Магът изпълни тия заповеди. Посвети известно време (което трая две години), за да му разкрие тайните на вселената и на култа към огъня. В душата си скърбеше, че трябва да се раздели с него. Под предлог, че така изисква обучението, всеки ден удължаваше часовете, посветени на съня. Направи повторно дясното рамо, сякаш бе несъвършено. Понякога го обземаше тревожното чувство, че всичко това се е случило вече… Изобщо дните му бяха щастливи; затваряше очи и си казваше: „Сега ще бъда с моя син“. Или по-рядко: „Синът, който създадох, ме чака и няма да живее, ако не отида при него.“

Постепенно го приучи към реалността. Веднъж му нареди да забие знаме на един далечен връх. На другия ден знамето се развяваше на върха. Подложи го и на други подобни, все по-трудни изпитания. С известно огорчение разбра, че синът му е готов да се роди и може би дори няма търпение. Тази нощ го целуна за първи път и го изпрати в другия храм, чиито развалини се белеят на много левги непроходима джунгла и тресавища. Но преди това (за да не узнае никога, че е видение, за да си мисли, че е човек като всички други) обви в забрава сънищата от времето, когато му бе ученик.

Победата и покоят му бяха помрачени от скука. В дрезгавината на залеза и на зората падаше ничком пред каменната фигура, представяйки си може би как неговия въображаем син извършва същите обреди сред други развалини надолу по реката. Нощем изобщо не сънуваше или сънуваше както всички хора. Възприемаше някак смътно звуците и формите на вселената; далечният син се подхранваше с тези отслабващи пориви на душата му. Целта на живота му бе постигната; магът изпадна в нещо като екстаз. След известно време (което някои повествователи предпочитат да изчисляват в години, а други — в десетилетия) в полунощ го събудиха двама гребци. Не можа да види лицата им, но те му разказаха, че в един храм на север се появил някакъв вълшебник, който можел да гази огъня, без да се изгори. Магът си спомни внезапно думите на бога. Спомни си, че от всички същества, които населяват света, единствен огънят знаеше, че синът му е призрак. Този спомен отпърво го успокои, но после започна да го измъчва. Уплаши се, че синът му ще се замисли за тоя странен дар и някак ще прозре участта си на жалък призрак. Да не си човек, да си проекция на съня на другиго — какво безмерно унижение, какво умопомрачение! Всеки баща милее за рожбите, които е създал (които е допуснал) в миг на объркване или на щастие; естествено е и магът да се тревожи за бъдещето на тоя син, премислян частица плът по частица плът, черта по черта, в хиляда и една тайнствени нощи.

Краят на неговите размисли дойде внезапно, но бе предшествуван от някои поличби. Най-напред (след дълга суша) над далечен хълм — облак, лек като перце; сетне небето на юг — розово като венците на леопард; сетне гъст дим, който помрачи блясъка на нощите, и накрая — паническият бяг на зверовете. Защото се повтори онова, което бе станало преди много векове. Останките от светилището на бога на огъня бяха унищожени от огън. В едно утро без птици магът видя как се вият край стените спиралите на пожара. За миг си помисли да подири опасение във водите, но после разбра, че смъртта идва да увенчае неговата старост и да го освободи от мъките му. Тръгна срещу огнените езици. И те не захапаха плътта му, те го погалиха, обгърнаха го, без да парят и горят. С облекчение, със срам, с ужас магът разбра, че и той е видение, че някой друг го сънува.

Преводът, който имам, от 2010 г., е много хубав. Хем със същия преводач като на този в читанка, хем дори по-добър.

Ако ви харесва Борхес, тук има и превод на едно негово стихотворение.

Николас и Саша

Николас Джаар е диджей, отрасъл е в Чили, твори в Ню Йорк. Става все по-известен. Тук обаче оставям две песни със Саша Спилбърг, която, чувам, се пада дъщеря на режисьора. Давам ви ги да ги чуете, само защото сте ми приятели!

Silver linings playbook

Ето един хубав, романтичен филм, касаещ няколко сериозни теми. Превеждат го 'Наръчник на оптимиста', беше номиниран за Оскар във всички актьорски категории, взе за главна женска роля и може да се впише в доста американски клишета. Обаче пък има най-равното "I love you", което бях чувала някога. Има и Криминале-танц с онзи ефект, дето камерата влиза директно в лицето. Има и Робърт Де Ниро, въпреки че Дженифър Лорънс е не по-малко добра. Всъщност, толкова е добра, че след като свърши, пак си го пуснах, за да изгледам някои сцени още няколко пъти. И, сериозно, сантиментален е, но приятно сантиментален. Освен това актьорите го спасяват всеки път, когато има опасност да се захароса. Препоръчвам го горещо.

клещи

Толкова се радвам, че мина, каза той замислено и нервно прокара пръсти през косата си - по едно време се притеснявах, че нещо в матрицата може да се развали и завинаги да остана заклещен в онзи ден...

Относно протестиращите и балоните

Бойко Борисов е популист. Обича да бъде обичан и затова обещава неща, които не може да изпълни. Популизмът е балон. Балонът на Бойко се спука. Така става обикновено. Но той успя да избяга преди да падне. Сега се опитва да си надуе нов. Пазете се! Следващия път може да се сгромоляса върху вас.

С някакви такива мисли се прибирам към вкъщи вчера следобед, вървя срещу тълпите в центъра и ми е притеснено. Още от самото им начало съм уплашена от тези стряскащи протести в София, почти колкото от онези около случая в Катуница. Хора, които не са чели Конституцията, искат да я заменят с нова. Не знаят какво да включва, но фрагментираните им виждания съвпадат с тези от времето на Народния съд в България, на дивия, опасен комунизъм, на хитлеристка Германия, на Крумовите закони. Неслучайно, в едно предложение за нова Конституция на хора от Враца са вмъкнати цитати от хан Крум, в нея са заложени наказания, най-често смърт и строг тъмничен затвор. Грубият, популистки, неграмотен текст показва абсолютното непознаване не само на основни правни принципи, но и изобщо на морала, върху който се гради модерното общество. Изпълнен с омраза, желание за мъст срещу богатите и различните, този текст не решава проблеми, той показва истинското им лице. Особено ме плаши това, че виждам учебниците си по история отразени в него, виждам сензационните заглавия в медиите. Не се ражда гражданско общество тук този февруари. Не. По улиците виждам хора, които са част от проблема.

В едната ръка със знаме, в другата - с бутилка. Пиянството на един народ?

Постоянно някой се оплаква, че медиите извеждат на преден план като "лица" на протестите неправилните хора. Но няма как да бъде иначе. Защото има само един начин човек да се утвърди и легитимира като "лице", изразяващо политическите виждания на група от хора. И това са демократичните избори.

Не знам докъде ще стигнем. Но поне ми прави впечатление, че сякаш възникна консенсус между някои разумни анализатори, да се опитат да се държат нормално и да върнат нещата в някакви приемливи граници. Споделям няколко:

• Иван Бакалов: "Българската традиция показва, че евтиното винаги излиза по-скъпо. Демокрацията е скъпо нещо, от нея икономии не трябва да се правят. Защото може да доведе до някакви други режими." и "Много читатели ще си кажат – ами то така няма да има никаква промяна. Не. Промяната са изборите – това е демократичната система."
• БХК: "Извън изборния процес и експертно-консултативните форми на гражданско участие, самоназначили се за носители на обществения интерес лица нямат място във властта." 
• Александър Кашъмов: "Въпросът е с какво съдържание искаме да заменим настоящото. Искаме ли България да не е република с парламентарно управление /чл.1/, да не е правова държава /чл.4/, да няма равенство на всички пред закона /чл.6/, да не отговаря пред гражданите за причинени от държавата вреди /чл.7/, да няма политически плурализъм /чл.11/, да не се гарантират основните права на гражданите /глава втора/ и т.н.?"
• Георги Господинов: "Вярвам, че четенето развива вкус, а човекът с вкус по-трудно става идиот. Вкусът може да те спаси от кича да си националист, а в това има много кич."
• Комитата: "Голямата вина на българската политическа класа се намира в това, че от 2001 г. насам, партиите са демонизирани от всеки нов играч на политическата сцена, който основава „широко народно движение“..."
• Tweet of the week - "Местният магазинер, който продава без касова бележка цигари без бандерол, и той протестира. Питам го защо? "Аман от мошеници", ми вика..."
• cuteater
• Полина Паунова: "Искания за Народен съд, гражданска власт, не политическа, възможност за отзоваване, бой на депутати, служебен министър-председател Яне Янев, а министри - оглавяващите протестите, кръгли маси за смяна на конституционния модел и прочие дивотии, от хора, които не са прочели един текст под снимка, да не говорим за основния закон на страната, може да доведе до нещо по-страшно от Бойко Борисов, а имено Бойко Борисов, или Цветан Цветанов със законово обоснован липсващ парламент..."
• Калина Дренска: "Ако още някой от иначе интелигентните ми приятели реши, че ще става исландец, че е възможен паралел между страна с 300 000 население, при това почти винаги в топ 20 на класациите на PISA за качество на образованието, със страна със 7 милиона и 40% функционално неграмотни сред учениците, нека напише и произнесе 100 пъти името на вулкана Ейяфятлайокутъл, та барем после стъпи на земята."

Да, тези изказвания не предлагат радикална промяна и вечно щастие. Но има няколко акцента. Проблемът е не политическата система, а неуважението към нея, както от страна на политиците, така и от страна на гражданите и върху това трябва да се работи. Конституцията ни е добра, да бъде променена, ако има обществен консенсус, но защо и изцяло изхвърлена? Трябва да се чете - книги, закони, история. Национализмът е опасен. И да се гласува трябва. 'Партия' не е мръсна дума и поставянето й в подобни рамки от страна на самите политици е вредно. Демокрацията, знаете, не е най-доброто, но е най-доброто измислено досега. И се съмнявам, че момчетата с бутилките биха могли да предложат нещо по-добро.

Малко натрапчиво ще споделя и една приказка. Казва се Съветника. И разказва за подмяната на ценности чрез едно всеобщо институционализирано легитимирано толерирано непрестанно Мрънкане.

Корабът-призрак

Няма толкова романтична новина!

Корабът "Любов Орлова" бил свикнал на круизи, широкополи шапки, фотоапарати, усмивки... Докато един ден не се оказал изоставен в Канада. Собствениците му се сетили за него цели две години по-късно. И то, защото били решили да го превозят в Доминиканската република и да го предадат за скрап! Тогава избягал. Сега пътува сам обратно към Европа. Викат му Кораба-призрак.

Витоша, трейлър

Трейлър на филма, който открива София филм фест тази година - 'Витоша'! За планината, животните и летния Орлов мост. С Тома Белев, Симеон Арангелов, Петко Цветков, Мартина Попова, Любомир Костадинов, Андрей Ралев и още куп важни хора.

7 март, 19:30 ч., НДК

"Ценна е, защото е някакво пространство, което си стои опразнено от всякакви цивилизации. Там отиваш и няма време, няма епохи. На един час от София. Това е ценно – глътката въздух, която можеш да си вземеш там. Затова сигурно е защитена територия, затова изобщо има такива територии."

Режисьорът на филма "Витоша" Любомир Младенов за Витоша пред Дневник.

(много точно попадение)

за Иран, Бен

Гледах Арго преди няколко вечери.

Арго е за Иран. В Арго видях иранци, видях разярени тълпи от иранци, но не разбрах какво точно искат. Сториха ми се зли и агресивни. И еднакви. Видях множество от хора, не видях отделни лица. Видях обаче смели американци, видях умни американци, красиви и усмихнати също, видях американци с проблеми в семейството, видях американски деца.

Арго е номиниран за Оскар сега. Но той е филм с предизвестен успех. Касов. Скъп. Проектът, с който Бен Афлек иска да се утвърди. И защо, защо не се е постарал малко повече, за да покаже многообразното лице на Иран, да изследва проблемите малко по-задълбочено? Не разбирам. Защо за пореден път имаме повърхностния тъп американец, който реди клише след клише?

Иран ми е интересен. И, без да съм експерт, споделям няколко неща, които са ме впечатлили през последните години:

- в Иран европеец може да оцелее, без веднага да се окаже разкъсан от тълпи религиозни фанатици!!! Това го разбрах преди 4 години, когато в автобуса от Истанбул към София срещнах един поляк. Беше пътувал два месеца из страната, сам, с колелото си и се връщаше жив и здрав към Полша. Хората били добри, каза ми той, приютявали го в къщите си, давали му храна и вода, помагали му. Носеше бутилка иранска кока кола.

- на следващата година масови протести срещу крайния ислямистки режим разтресоха страната. Това някой спомня ли си го? Спомня ли си Неда, която беше зверски убита и се превърна в лицето на недоволството, на младите, борещи се за свобода? Протестите бяха потушени. Оттогава никой не говори за тях.

- четох новини за някакви студенти, хванати на огромно незаконно електронно парти около Техеран. Бяха осъдени на затвор и бой с камшици. Ето статия по темата в Уол Стрийт Джърнъл. Стана ми интересно и гледах My Tehran for Sale (трейлър, цял филм), разказва се за млада жена, която се занимава с модерни танци. Актрисата, Марзие Вафамер, впрочем омъжена за един от известните ирански режисьори Nāsser Taghvāí, е осъдена на затвор и 90 удара с камшик, за това, че се е снимала във филма.

- скоро гледах Персеполис (трейлър, цял филм) - модерната история на Иран, анимирана и ясно разказана. Препоръчвам го на всеки, който дори и малко се интересува от темата. Научават се любопитни факти, като например, че до 70-те там жените са ходели светски облечени, по бански на плажа и т.н. (А бабата във филма е удивителна!)

- миналата година Любомир бил в Иран с приятел. За две седмици лятото обиколили пустини, гонили камили, качили най-високия връх, ходили на море, посетили големите градове. В Техеран гостували на семейство, в което жените ходели с изрязани блузи. Казали им, че понякога дори се надяват на война с Израел, защото вярват, че само това е начин да се разклати режима.

- в Иран има жени, които са готови да отстояват неща, които ни звучат най-необичайно - правото да карат автобус, например.

- Иран има традиции в рок музиката и преди, и сега. Филмът No One Knows About Persian Cats (трейлър, цял филм) разказва именно за това.

- вижте филма Раздяла (трейлър, цял филм), който взе Оскар за чуждоезичен филм миналата година. Окей, може би е политическа награда, но със сигурност Иран има страхотно независимо кино, сравнимо с това в Европа.

- има и комерсиално кино, не толкова добро, но все пак съществува. Вижте примерно Circumstance (трейлър) за две влюбени едно в друго момичета, които се борят за връзката си.

- бих ви препоръчала и книгата "Къщата на джамията", но току що я започнах и все още нямам впечатления. Също както в Персеполис, авторът Кадер Абдола се опитва да покаже на достъпен език, но с факти историята на Иран и причините държавата да бъде толкова изолирана в момента.

- прочетете историята на Ширин Ебади, иранска юристка и правозащитничка, носителка на Нобелова награда за мир или пък тази на актрисата Голшифте Фарахани, може би най-известната иранска актриса, на която обаче и се наложи да избяга във Франция, след като получи категоричното неодобрение на иранското правителство... А да получиш неодобрението на управляващите за това, че играеш във филм, или танцуваш, или протестираш, или говориш с мъж не значи, че си готин млад ребъл, значи, че те заплашва болка, физическа болка, мъчения, смърт.

Идеята ми е: Иран не е хомогенна тълпа от агресивни религиозни фанатици, нито е джамията над този текст. Иран има много лица и много хора там заслужават не само подкрепа, но и честно отношение от страна на т. нар. Западен свят. И това с особена сила важи за хората, занимаващи се с изкуство и създаващи филми, които имат шанс да вземат Оскар. Защото хора като Неда, като Марзие, като Ширин са там и не могат да бъдат просто част от иранското множество. Защото Иран не е правителството на Иран, скъпи Бен!

* 19.02:
Abbas Kiarostami - Certified Copy, Close-up, Nan va Koutcheh [Le Pain et la Rue]
Джафар Панахи - Parde, Offside

Урсула в кръг

y una vez más se estremeció con la comprobación de que el tiempo no pasaba, como ella lo acababa de admitir, sino que daba vueltas en redondo..

и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг..

Ако и вие нямате от соц изданията на Маркес, под кодовото 100 godini svoboda можете да намерите 100 години самота ето тук (а на испански - тук). Намерих я случайно и се замислих: кой ли би писал за сто години свобода, ако наистина разполагаше с тях. Кой би седнал да прави нещо различно от това да им се наслаждава. Свободните хора не могат да стават велики писатели, защото нямат време.

А от друга страна: нечия индивидуална субективна ощастливяваща свобода не е толкова интересна, колкото самотата, за да заслужава вниманието на изкуството. Заложено е да завиждаме, понеже се страхуваме от бъдещето. Затова чуждото щастие е строго лично и само с нещастието успяваме да се асоциираме. (И понеже е така, никога не разбрах защо "всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему." - мисля, че вярно е тъкмо обратното.)

Въобще... Много е досаден този свят с цялата си абсурдност и наличието на толкова много неща, които могат да бъдат също толкова верни, колкото и неверни. Само това за кръга е абсолютно.

изход

Както винаги, в началото получи световъртеж и изпита леко гадене. Постара се да мисли за нещо друго и да се пусне по течението. Концентрира се върху звуците наоколо. Беше цял един свят. Малък, но впечатляващо шумен. От една страна - пространството, което се движеше в кръг, което засмукваше и влачеше всичко около себе си, бавно, но настоятелно, без някой да може да му се противопостави. От друга - всички копчета, ципчета, зъбци, удрящи се в стъклото, което ги делеше от реалността. И едно в друго. В някаква бясна непоследователна, но погълваща ритмичност.

Туп-туп. Клап. Цък. Туп. Пууууууу. Туп. Туп. 

Музиката е навсякъде, просто трябва да я потърсиш, помисли си разсеяно. Скоро вече учестеното дишане се успокои, почувства се спокойно и се отпусна напълно във водовъртежа. Дори се наслаждаваше на това, че зависимостта е пълна, че няма никакви отговорности, не трябва да пази топло никому, а и дори за себе си не трябва да мисли. Беше изцяло в чужди ръце и, честно да ви кажа, усещането не беше никак лошо.

Клап-клап.

Залиса се в мисли за съдбата и случайността, за това дали е правилно да се чувстваш добре, когато нищо не зависи от теб. Оттам се сети за онези срещи, които променят живота ни и за тези, които нямат ни най-малко значение, за смисъла от последните и за привързването към реда и сигурността. Замисли се за риска. После дълго разсъждава върху разликата между това да мислиш, че знаеш какво искаш и това да те е страх да рискуваш. Зачуди се дали има разлика между двете. Потърси я. Не я намери.

Туп.

Тогава го видя. Макар и да беше само миг, моментално разпозна шарките му. Изтръпна, когато си даде сметка, че вече си приличат толкова много. Отново изпита гадене. Тайно се надяваше, че някакси днес ще се разминат и самотата, поне за час и половина, ще бъде безпределна. Имаше нужда да бъде само със себе си. Имаше нужда от свобода. А времето оставяше по тях сходни кръпки. Тази мисъл беше плашеща. Остаряваха еднакво! И нямаше как иначе да е. Всичко, което се случваше, се случваше и на двамата. Беше досадно и красиво едновременно. Но вкусът на досадата беше по-осезаем. А и другите... знаеше ги какво мислят. Сякаш връзката оправдаваше съществуването им. Толкова силно стана гаденето, че вече не можеше да издържа. Беше време да се махне, да мине от Другата страна, да намери изхода, да се остави на засмукването, блажено да се пусне по тайния път, към който постоянно виждаше други да бягат.

Какво?

Мислите, че чорапите изчезват случайно в пералнята ли?

Обикновено недоразумение

Кафка

Дали е възможно да записваш сънищата си, докато спиш?