Съветника

Съветникът почука на вратата. И изчака за отговор. След като такъв не последва близо минута, тихо я отвори. Сумракът на късния есенен следобед беше превзел цялата стая. В самото й дъно се очертаваше огромното туловище на президента. Стоеше с гръб и гледаше навън през прозореца. В едната си ръка държеше чаша. Съветникът почувства погнуса, но се приближи напред.

- Г-н президент, всички са долу - каза съветникът. - Чакат ви.
- Няма да слизам. Ще допия това питие и ще изляза по задните стълби.
- Но това е абсурд... Точно в този момент това няма как да се случи - с тих, но категоричен глас започна съветникът. - Ще слезете, ще поговорите с тях спокойно, не се налага никой да си тръгва, камо ли по задното стълбище. Всички са настроени мирно, никой не иска повече проблеми.
- Смешно е да наричаш това, което се случи, "проблем".

Настъпи мълчание.

Съветникът се приплъзна по паркета навътре в стаята и застана до президента. Загледа се в движещите се долу чадъри.

- Вижте, демокрация е, вече има свобода на словото. Но не бива да понасяте всяка критика толкова тежко - вие сте силен човек, разчитаме на вас.
- Това не е просто критика, та те ме съсипаха - промълви с треперещ глас президентът, - а в крайна сметка всеки има своите грехове...
- Така е, да, прав сте - рязко го прекъсна съветникът. - Знаете ли какво? Просто ще променим тактиката. Нека им разрешим да говорят каквото си искат. Нека критикуват колкото искат когото искат. Можем да плащаме дори на нашите да говорят против системата, държавата, политиците. Но против политиците изобщо. Против институциите изобщо. Без конкретни имена, без конкретни дела, докато картината не се размие напълно. Колкото повече негативизъм има, толкова по-добре ще бъде за нас. Хората ще се чувстват изначално неудовлетворени и ще загубят връзката между събитията и причините. Ще се научат да говорят само с клишета, общо, наизуст. Тогава ще бъде лесно. Не се безпокойте.

Съветникът се обърна и се запъти към вратата. След минута президентът го последва. По централното стълбище.