Лейбъл

Бях си загубила вдъхновението. Някъде между едно закъсняване за работа и едно качване на погрешния автобус. Но след уикенд, прекаран изцяло вкъщи с 2 разходки на кино, го усещам, че се пробужда. В София тече "Киномания", намерих си хубав чай, писах си много нови думи в речника по испански, който периодично заменях с любовните премеждия на Ана Каренина..

Но думата ми беше за филмите. Току що се връщам от последния - "Вики, Кристина, Барселона". Търся си го по торент сайтове от месеци и все си мислех, че съм го изпуснала някъде из Мултиплексите и Моловете. Оказа се, че ме е чакал, закътан в последната "Киномания". Вдъхновяващ. Ухае на портокали, вино и Барселона, разбира се. Улиците, катедралата, Ла Падрера, паркът, хората - там са си.



Уди Алън ги е намерил, така, както и аз (ние) преди близо година. И е направил филм (за нас с Диана Данова).

Прожектираха го в Зала 1 на НДК. Тя беше пълна препълнена. С хора, реагиращи на всеки диалог, всяка смешка. А филмът си беше смешен. В "Идеалист" го определят като подобен на Алмодоваровите, аз бих прибавила и с доста Кари-Брадшоу-ови въпроси.

Две приятелки - едната е намерила всичко или поне така си мисли, другата - нищо, а все търси, най-вече себе си. Един красив одухотворен нестандартен художник. И ето ти идеалната причина за едната да реши, че е открила всичко, а за другата - че е загубила баланса. Някъде по средата се намесва и бившата му съпруга - в ролята Пенелопе Крус, която демонстрира класа. Не само откъм актьорско майсторство, но и с чисто испанска жизненост, с всичкото му там крещене, смяна на настроения, шареност и сексапил. Според мен надминава себе си в сравнение с "Волвер" и "Всичко за майка ми".
За разлика от Скарлет Йохансън и другата актриса, които са доста неубедителни на моменти. Актуални са въпросите "Обича ли ме или не?", "Имам ли нужда от него?", "Бившата?", "До каква степен мога да съм толерантна?", "Искрен ли е или просто чаровен?", "Да правя ли секс с него?", "Какво губя?", "Какво печеля?" и все в този дух. Всичките тези въпроси са казани обаче на глас, анализирани до безкрай от главните герои и единственото, което спасява на моменти филма от етикета "сапунка", е чувството за хумор. Абе хубав филм, гледайте го, ако не сте вече. Мен ме зарази с много носталгия по малките улички в един град, където живее част от мен. Който е прекалено далеч и който в момента усещам напълно недостъпен. Носталгия почти до болка по този омагьосващ град, който, както каза Дани, "Не е идеален, но е най-близо до идеала".


Харесах си и една реплика, която съм я мислила много пъти, но явно никога не съм успявала да я кажа така ясно: "And why does everything need to have a label?". Много ми се коментира по нея, но вече е прекалено късно, а аз трябва да стана ужасно рано.

Както и да е. После отидох до един бар, защото филмът беше просто скрита реклама на виното и не допуска варианта "Вкъщи". Барът беше пълен. Оказа се, че има двама рожденици. Оказа се, че познавам и двамата. С единия съм учила от 1-ви до 7-ми клас, а с втория - от 8-ми до 12-ти клас. И си дадох сметка, че това не би могло да ми се случи в никой друг град освен в моя си, независимо колко е идеален. И ето - отново спор. Отново етикети.