Гледах "Como Agua Para Chocolate" през зимата по време на една от често обливащите ме испаноезични вълни. Тогава в някакъв форум го бяха похвалили страшно много и аз бързо го свалих и за една вечер погълнах и него, и доста по-бруталния "Amores Perros". Впоследствие разбрах, че е направен по книга. А вчера си я купих и се запознах със супер милата авторка Лаура Ескивел. Която най-любезно изчака цялата опашка, събрала се пред нея в "Пингвините" под СУ и успя да обърне индивидуално внимание на всеки без следа от отегчение в погледа. Беше цялата в лилаво, приличаше на някаква магьосница, излязла директно от някоя своя книга, изпълнена с магически реализъм. Ескивел явно не държи много на авторските права, защото гореспоменатият филм може да се гледа безплатно навсякъде, дори в ютюб, а книгата и на испански, и на английски е качена в интернет за свободно сваляне. След срещата си с нея подарих книгата й на майка ми и по някакво странно стечение на обстоятелствата в ръцете ми попадна "Градът на зверовете" на друга латиноамериканска писателка - Исабел Алиенде. И, въпреки че ми остават още 50 страници, в които може всичко да се прецака и лесно да стане супер лигаво, я препоръчвам горещо на всеки, който иска леко, приятно четиво за магиите на Амазонка и силата на природата.
Направихме онзи ден супер приятния маршрут Лакатник–хижа Тръстена-Бов, който препоръчвам на всеки, на когото не му се занимава с много ходене, но пък му се диша истински въздух.
Тръгнахме с влак до Лакатник - в 10.20, преди това има и един към 7. Изкачването почва веднага след това. Малко е странно, понеже гара Лакатник е на около час от самото село и то по доста стръмна пътека нагоре, която отвреме навреме пресича асфалтовия път. Това е и единствената по-тежка част от маршрута. Има червена маркировка през цялото време, дори в населените места. Малко преди селото се излиза на асфалта и се върви известно време само по него. И после - идва самото село. Там не сме се задържали, а директно почнахме да следим табелите за Тръстена. Има отлична зимна маркировка /по дърветата/.
Хижа Тръстена е известна с малиненото си вино. Непосредствено до нея се намира огромно лозе, май финансирано по програма на ЕС. И хижарите продават вино. Не е скъпо, обаче най-добре е човек да си носи пластмасови шишета, защото често свършват. И туристът е изправен пред избора - вода или вино в шишето. Сега беше свършило, явно не сме уцелили сезона. Обаче като минах лятото имаше и храня доста топли спомени от прекарването ни в една топла юлска нощ на тичане по поляни, пеене, бой с шалтета...
И после надолу към Бов по една провираща се през гората пътечка. Времето не беше хубаво. Обаче си представям след месец като грейне слънцето и разцъфне всичко, което може да разцъфва там. Много е зелено и много приветливо. А целият маршрут минава през различни населени местенца. Не е на високо и постоянно се срещаш с разни кози, кокошки, изоставени къщички, изоставени блокове и какво ли още не като от друг свят, който е само на час от София.
Не знам за вас обаче аз вчера се прегръщах с Ману Чао! Случи се след концерта му в зала Фестивална, концерт, чиито бисове общо бяха май по-дълги от официалната част. Нямах телефон или часовник и нямам представа кога излезе и кога си тръгна, но усещането ми е, че беше на сцената много дълго. И в момента съм в онова състояние, като след наистина хубав концерт. Когато не можеш да престанеш да мислиш и да говориш за това. И като затвориш очи ти се изпречва само картината от предишната вечер. Ману излезе с една китара, имаше още един човек с китара и един на барабаните. Това беше всичко. Песните бяха по следната схема - спокойничко, мелодично, забързване, още по-голямо забързване, избухване, пак спокойничко. Това се повтори сигурно 100 пъти и всеки път публиката полудяваше от кеф все едно за пръв път чува забързване на темпото, а Ману полудяваше от кеф, че публиката полудява от кеф и в цялата тази работа имаше нещо адски позитивно и симпатично и концертът въобще не беше скучен, въпреки наглед постничкото представяне. Например, той така и не изпя "Me gustas tu", а просто скачаше и тананикаше "Que horas son, mi corazon" в продължение на 5 минути. Не изпя "Mala Vida", въпреки че публиката отпред го крещеше на всеки бис. Не изпя и моята любима от "La radiolina" - "Me llaman calle". А основно пееше "O-o-o" и "Por la carretera" при всеки удобен случай (последното за Ману е нещо като за Ъпсурт "Про'ължааме, про'ължааме, про'ължааме"). Ама кого го интересува точно какво е изпял при положение, че всички подскачахме, превзети отвътре от манувската светла личност. А той има само 2 месеца, докато стане на 50! И въпреки това си е същият - една омачкана разкопчана риза, широки панталони малко над глезените, големи грозни маратонки и къси чорапки. Подскача и пее, накрая дори попрегракна. И въпреки това те зарежда с такава енергия, че можеш да летиш след срещата с него. Точно тази тотална небрежност може да ви се струва несъществена, но според мен е едно от най-важните му качества. Защото той не ходи по къси панталони, понеже си мисли, че някой после ще напише някъде колко е готин и небрежен, а защото така му е удобно. Не пее някакви песни, защото се налага да има нов албум, а просто си сяда с китарата и измисля нещо, което доста често прилича на нещо старо, но какво от това - така му е дошло да го изпее. Това, че е толкова известен и богат не е било целено и дори според мен му се струва притеснително. Вчера накрая, когато го викахме за 10ти път обратно, си изглеждаше направо засрамен. След концерта музикантите имали организирана вечеря в зала Фестивална (което също е абсурдно, при положение, че там е старо и мръсно, а ресторанти в София колкото искаш). Но, докато си говорехме в залата и чакахме да отмине голямото меле, група хора излязоха от една врата зад сцената и се насочиха към другия край. И, кого да видим - Ману с една жилетчица минава покрай нас и ни подминава. Ние нещо му викнахме и той не само че се върна, ами и ни напрегръща и нацелува всичките 20 човека, които бяха от другата страна на огражденията. Беше си съвсем искрено развълнуван и ни благодари, че сме били там. Просто един страхотен човек! (И колко много искам тази книга)
Иво ми препоръча преди няколко седмици да прочета на Виктор Пелевин Затворникът и Шестопръстият. Четох го на ден по половин страничка в продължение на две седмици. Губех постоянно връзката и нямах време да се връщам назад. Чак днес се съсредоточих върху последните две страници и потънах в разказа. А пък е толкова сладурски този Затворник, докато обучава народа как да си придаде по-неапетитен вид и когато разбира, че Смъртта е дошла - "обърна се, хвърли върху гърба си още парцали и заспа". И последното ми харесва особено много, защото няма многоточие преди "заспа", а си е казано съвсем простичко, все едно на Затворника всеки ден му се случва да посреща Смъртта и да заспива. И краят: "И той махна с крило по посока на огромния блестящ кръг, напомнящ само по цвят онова, което те някога наричаха светила..." Така че и аз на свой ред сега го препоръчвам, но с уговорката, че в началото ми беше скучно и прекалено объркано. Но, както казва Пелевин: "Всяка мисъл, която възниква по време на четеното на тази книга, е обект на авторското право. Нелицензираното мислене е забранено."
"Двете ми ръце започнаха борба. Хлопнаха книгата, която четях, и я блъснаха настрана, за да не им пречи. Козируваха ми и ме обявиха за техен съдия. Бързо вкопчиха пръсти една в друга и се погнаха по ръба на масата, ту надясно, ту наляво, в зависимост от това коя надделяваше. Не откъсвах очи от тях. След като ръцете са мои, трябва да бъда справедлив съдия, иначе сам си окачам тежестта от едно погрешно съдийско решение. Но службата ми никак не е лека, в мрака между двете длани се използват най-различни трикове, които не бива да пропусна, ето защо опирам глава на масата и нищо не ми убягва. През целия си живот съм предпочитал дясната ръка, без да съм имал лошо отношение към лявата. Но ако лявата се беше оплакала, какъвто съм отстъпчив и честен, веднага щях да сложа край на тази неправда. Но тя дори не промърмори, висеше си надолу и докато дясната размахваше шапка за поздрав, когато вървях по улицата, лявата подръпваше срамежливо панталона ми..."
Когато някой ме пита дали мога да готвя, си придавам максимално сериозен вид и заявявам, че мога да правя салата. Това предизвиква смях, естествено. И с темата се приключва бързо. Обаче напоследък ставам все по-добра в това начинание и забелязвам, че и пазарът предлага все повече разнообразие за такива като мен. А преди малко повече от година се прехласвах от Дианините възможности в Лондон, току що научила какво е Айсберг. Вече и в супермаркетите у нас се предлагат измити и изсушени салати, които са готови за чинията - най-вече зелена салата, рукола, айсберг и мини спанак. Засега са доста скъпи, особено миксовете; в Пикадили и Била - около 4 лв. за 150 грама. Но мисля, че това е защото българските производители още не се замислят накъде отиват нещата с българските домакини. Най-популярната марка идва чак от Италия. Но пък има и други варианти. В един малък плод-зеленчук срещу Баш Бара на Иван Асен вчера си купих 50 гр. рукола и малка салата айсберг, и двете за по 1 лв. И преди да сме усетили, правенето на салата се превръща в изкуство. Доказва го това видео, което ми даде Мартин, след като се измори да ми обяснява как да си направя сама дресинг:
Наистина нямам никаква представа как попаднах на този сайт - онлайн списание за светски живот. Той или е на Евгени Минчев, или някой си прави бъзик с него. Но имам онова неприятно усещане, че цялата работа е съвсем насериозно. Представям на вниманието ви следния пасаж:
"Петя Павлова, подвизаваща се дълги години под псевдонима Пети Пол, днес е отново “в джаза” с уникален видеоклип. На промоцията си в клуб Маскара, Павлова доминираше в малка черна рокля с голямо деколте. Сред почетните гости на певицата бе президента на Z&M г- н Ники Младжов, който е един от най- големите поккровители на автомобилния спорт в България. Автомобилите на Младжов заеха една четвърт от предвидените паркоместа, а личността му бе позитивно обсъждана от незаетите млади дами на партито. Да поздравят Петя , в новооткрития клуб се появиха всичките и коафьори и гримьори , седемдесетчленен екипаж от журналисти, както и самата Мария Илиева, поднесла страхотен букет. ДесиСлава озадачи присъстващите с вечерна ламена рокля с голи рамене- напълно неподходяща към лондонския подход на Петя Павлова в стил Сохо. Но как ДесиСлава да знае правилния дрес код, когато май изобщо не знае какво е дрес код...."
Винаги съм знаела, че Минчев прави някакви коментари по вестниците за събитията, на които присъства, но не съм и предполагала, че може да става дума за подобни шедьоври - че говори за личности от ранга на Пети Пол и Ники как-му-беше-името, че дори си позволява той... този така обикновен хай-лайф герой да споменава името на Самата Мария Илиева.
Едно ми е интересно - този Ники как е успял сам да заеме 1/4 (!!!) от паркоместата. Дошъл е с един автомобил, после е хванал 204 наобратно, взел е още един, отишъл е до партито, паркирал, хванал пак 204, взел още един, пак паркирал или пък е паркирал направо самия 204, за да привлече максимално внимание на паркинга... И това само за да стигне до успешния завършек в колонката на Минчев. Освен това бях малко изненадана от продължението на обсъжданото изречение, а именно "Автомобилите заеха една четвърт от предвидените паркоместа, а личността му бе позитивно обсъждана от незаетите..." А иначе едни не знаят какво е дрес-код, а други - какво е граматика.
Какво беше учудването ми в неделя, когато влязох в грозния, самотен и почтен неизползван подлез на спирка "Александър Жендов" преди Плиска! Изчистен от счупените стъкла, осветен с плътна светлина, включително и в тунелчето за колела и колички, без изкъртените дупки, в които се заклещват гумите и с чисто нов таван. Много благодаря на Столична община, че вече не ме е страх да минавам оттам. Сега чакаме реклами, Старбъкс и книжарница!
А в понеделник се натъкнах на това в Борисовата градина. Бас държа, че е писано от някой заклет националист, който в момента се жалва по форумите на тема умиращата българска нация, погълната от нахални малцинства. Днес тези двама чичковци изхвърлиха страхотен фотьойл. Вероятно все още може да бъде намерен край една кофа в близост до пресечката на Левски и Дондуков. Гледка, все едно излязла от някоя барселонскаулица. И накрая, пак от днес - "Леки" явно става на 7 години, давайки 7% отстъпка на кренвирши, забучени в шоколадова торта! Бързайте, да бързаме, ще вземат да свършат!
Висока жена на токчета, с рокля малко над коляното, първо пресилено невинна, после фатално изкусителна, после подскачаща по сцената като дете, после вулгарна, после пак нежна и невинна. Готината жена е запазена марка на Nouvelle Vague. Въпреки че все са различни вокалистките им, имат нещо общо помежду си. Снощният им концерт беше як, момичетата се раздадоха, колкото можаха. Дори излязоха на втори бис, сами, когато публиката почти си беше тръгнала. Лизет Алеа се оказа, че има роднини в Благоевград. Докато отпиваше от някаква бутилка, изпросена от публиката, каза едно звучно "Наздраве", без онова типично завалено "р" на чужденците. Изпя после "Too drunk to f*ck" и това май беше най-забавната част от концерта. Изпълниха и "Mala Vida" на Мано Негра - добра препратка към следващия концерт, на който ще ходим. Публиката беше яка и тази зала 3 в НДК е по-добрата зала в НДК. И на Кууп преди 4 години беше много хубаво, и сега. Ходят спокойни, приятни хора, не се пълни, може да се танцува, без някоя леличка да ти се кара, че й пречиш на гледката. Но все пак може би точно тази група трябва да се слуша навън, в много топла вечер, да мирише на цветя и между песните да се чуват щурци. Аз така си го представям перфектния им концерт.
„4 стаи” е най-новото барче в София и има всички шансове да се превърне в едно от най-посещаваните, особено ако съдя по снощното му откриване.
Всъщност първото изречение не е правилно. Барът не е нов и преди съществуваше под същото име, но на различно място – в Лозенец срещу „Кроспойнт”. Там обаче беше тесничко, тип мазе, ту работеше, ту не, малко хора го знаеха, защото беше леко забито в уличката.
Новото „4 стаи” е на Ангел Кънчев, точно до бившия „Искейп”, настоящ „Ноу мърси” (вероятно чалга). На две минути е от Славейков и на една от Гарибалди. Намира се на втория етаж в някаква кооперация и е су-пер просторно, с което ме спечели веднага. С простора, височината и прозорците се различава от подобните като концепция мазенца. От друга страна прилича на по-бедния, но по-симпатичен брат на „Апартамента” на Малките 5 (а и собствениците изглеждат ненатрапчиви).
Вчера като си тръгвах към 11 имаше огромна опашка, която чакаше, за да влезе (пред втрещените погледи на „Ноу мърси” бодигардите). Пред тоалетната имаше около 50 човека. Някакъв тип се опита да се предреди, твърдейки че той е за мъжката (каквото разделение всъщност няма), с което обяви открита война на всички жени наоколо и не просто не успя да се предреди, но и вероятно все още чака реда си.
Музика нямаше в началото, после се чуваше все едно си на парти в зала и си пред залата – туп туп туп, нищо повече. Миришеше на лак навсякъде. Единствените две тоалетни не се заключват, а едната дори не се затваря. Четири стаи реално няма, а е просто едно голямо хале.
Персоналът обаче е много мил. Справиха се смело с всичките хора, искащи Шуменско в един и същ момент. Тоалетните може да са само две, но пък има и две големи огледала. Мебелите са яки, големи, удобни дивани, килими, приглушена светлина в едната страна и ярки лампи с джага в другата.
.jpg)
