петък, 15 април 2011 г.

Ману Чао 2011



















Не знам за вас обаче аз вчера се прегръщах с Ману Чао! Случи се след концерта му в зала Фестивална, концерт, чиито бисове общо бяха май по-дълги от официалната част. Нямах телефон или часовник и нямам представа кога излезе и кога си тръгна, но усещането ми е, че беше на сцената много дълго. И в момента съм в онова състояние, като след наистина хубав концерт. Когато не можеш да престанеш да мислиш и да говориш за това. И като затвориш очи ти се изпречва само картината от предишната вечер. Ману излезе с една китара, имаше още един човек с китара и един на барабаните. Това беше всичко. Песните бяха по следната схема - спокойничко, мелодично, забързване, още по-голямо забързване, избухване, пак спокойничко. Това се повтори сигурно 100 пъти и всеки път публиката полудяваше от кеф все едно за пръв път чува забързване на темпото, а Ману полудяваше от кеф, че публиката полудява от кеф и в цялата тази работа имаше нещо адски позитивно и симпатично и концертът въобще не беше скучен, въпреки наглед постничкото представяне. Например, той така и не изпя "Me gustas tu", а просто скачаше и тананикаше "Que horas son, mi corazon" в продължение на 5 минути. Не изпя "Mala Vida", въпреки че публиката отпред го крещеше на всеки бис. Не изпя и моята любима от "La radiolina" - "Me llaman calle". А основно пееше "O-o-o" и "Por la carretera" при всеки удобен случай (последното за Ману е нещо като за Ъпсурт "Про'ължааме, про'ължааме, про'ължааме"). Ама кого го интересува точно какво е изпял при положение, че всички подскачахме, превзети отвътре от манувската светла личност. А той има само 2 месеца, докато стане на 50! И въпреки това си е същият - една омачкана разкопчана риза, широки панталони малко над глезените, големи грозни маратонки и къси чорапки. Подскача и пее, накрая дори попрегракна. И въпреки това те зарежда с такава енергия, че можеш да летиш след срещата с него. Точно тази тотална небрежност може да ви се струва несъществена, но според мен е едно от най-важните му качества. Защото той не ходи по къси панталони, понеже си мисли, че някой после ще напише някъде колко е готин и небрежен, а защото така му е удобно. Не пее някакви песни, защото се налага да има нов албум, а просто си сяда с китарата и измисля нещо, което доста често прилича на нещо старо, но какво от това - така му е дошло да го изпее. Това, че е толкова известен и богат не е било целено и дори според мен му се струва притеснително. Вчера накрая, когато го викахме за 10ти път обратно, си изглеждаше направо засрамен. След концерта музикантите имали организирана вечеря в зала Фестивална (което също е абсурдно, при положение, че там е старо и мръсно, а ресторанти в София колкото искаш). Но, докато си говорехме в залата и чакахме да отмине голямото меле, група хора излязоха от една врата зад сцената и се насочиха към другия край. И, кого да видим - Ману с една жилетчица минава покрай нас и ни подминава. Ние нещо му викнахме и той не само че се върна, ами и ни напрегръща и нацелува всичките 20 човека, които бяха от другата страна на огражденията. Беше си съвсем искрено развълнуван и ни благодари, че сме били там. Просто един страхотен човек!
(И колко много искам тази книга)





4 коментара:

eeasss каза...

ех, знаех си, че трябваше да остана в залата след концерта :) А това беше може би най-дългият бис, на който съм бил свидетел :> В интерес на истината никога не съм предполагал, че под звуците на наглед толкова просто звучаща музика може да се избухне така. Което просто доказва тезата, че атмосферата е най-важното нещо :)

zarichinova каза...

Има нещо заразяващо в този човек :)

zarichinova каза...

А и освен това мисля, че съвсем скоро ще се върне тук. Ако не тази година, то следващата сигурно ще е в Бургас. Предчувствие някакво:)

Ivaylo каза...

Дано предчувствието ти се сбъдне, Мира.
Иво Й.