Silver linings playbook

Ето един хубав, романтичен филм, касаещ няколко сериозни теми. Превеждат го 'Наръчник на оптимиста', беше номиниран за Оскар във всички актьорски категории, взе за главна женска роля и може да се впише в доста американски клишета. Обаче пък има най-равното "I love you", което бях чувала някога. Има и Криминале-танц с онзи ефект, дето камерата влиза директно в лицето. Има и Робърт Де Ниро, въпреки че Дженифър Лорънс е не по-малко добра. Всъщност, толкова е добра, че след като свърши, пак си го пуснах, за да изгледам някои сцени още няколко пъти. И, сериозно, сантиментален е, но приятно сантиментален. Освен това актьорите го спасяват всеки път, когато има опасност да се захароса. Препоръчвам го горещо.

клещи

Толкова се радвам, че мина, каза той замислено и нервно прокара пръсти през косата си - по едно време се притеснявах, че нещо в матрицата може да се развали и завинаги да остана заклещен в онзи ден...

Относно протестиращите и балоните

Бойко Борисов е популист. Обича да бъде обичан и затова обещава неща, които не може да изпълни. Популизмът е балон. Балонът на Бойко се спука. Така става обикновено. Но той успя да избяга преди да падне. Сега се опитва да си надуе нов. Пазете се! Следващия път може да се сгромоляса върху вас.

С някакви такива мисли се прибирам към вкъщи вчера следобед, вървя срещу тълпите в центъра и ми е притеснено. Още от самото им начало съм уплашена от тези стряскащи протести в София, почти колкото от онези около случая в Катуница. Хора, които не са чели Конституцията, искат да я заменят с нова. Не знаят какво да включва, но фрагментираните им виждания съвпадат с тези от времето на Народния съд в България, на дивия, опасен комунизъм, на хитлеристка Германия, на Крумовите закони. Неслучайно, в едно предложение за нова Конституция на хора от Враца са вмъкнати цитати от хан Крум, в нея са заложени наказания, най-често смърт и строг тъмничен затвор. Грубият, популистки, неграмотен текст показва абсолютното непознаване не само на основни правни принципи, но и изобщо на морала, върху който се гради модерното общество. Изпълнен с омраза, желание за мъст срещу богатите и различните, този текст не решава проблеми, той показва истинското им лице. Особено ме плаши това, че виждам учебниците си по история отразени в него, виждам сензационните заглавия в медиите. Не се ражда гражданско общество тук този февруари. Не. По улиците виждам хора, които са част от проблема.

В едната ръка със знаме, в другата - с бутилка. Пиянството на един народ?

Постоянно някой се оплаква, че медиите извеждат на преден план като "лица" на протестите неправилните хора. Но няма как да бъде иначе. Защото има само един начин човек да се утвърди и легитимира като "лице", изразяващо политическите виждания на група от хора. И това са демократичните избори.

Не знам докъде ще стигнем. Но поне ми прави впечатление, че сякаш възникна консенсус между някои разумни анализатори, да се опитат да се държат нормално и да върнат нещата в някакви приемливи граници. Споделям няколко:

• Иван Бакалов: "Българската традиция показва, че евтиното винаги излиза по-скъпо. Демокрацията е скъпо нещо, от нея икономии не трябва да се правят. Защото може да доведе до някакви други режими." и "Много читатели ще си кажат – ами то така няма да има никаква промяна. Не. Промяната са изборите – това е демократичната система."
• БХК: "Извън изборния процес и експертно-консултативните форми на гражданско участие, самоназначили се за носители на обществения интерес лица нямат място във властта." 
• Александър Кашъмов: "Въпросът е с какво съдържание искаме да заменим настоящото. Искаме ли България да не е република с парламентарно управление /чл.1/, да не е правова държава /чл.4/, да няма равенство на всички пред закона /чл.6/, да не отговаря пред гражданите за причинени от държавата вреди /чл.7/, да няма политически плурализъм /чл.11/, да не се гарантират основните права на гражданите /глава втора/ и т.н.?"
• Георги Господинов: "Вярвам, че четенето развива вкус, а човекът с вкус по-трудно става идиот. Вкусът може да те спаси от кича да си националист, а в това има много кич."
• Комитата: "Голямата вина на българската политическа класа се намира в това, че от 2001 г. насам, партиите са демонизирани от всеки нов играч на политическата сцена, който основава „широко народно движение“..."
• Tweet of the week - "Местният магазинер, който продава без касова бележка цигари без бандерол, и той протестира. Питам го защо? "Аман от мошеници", ми вика..."
• cuteater
• Полина Паунова: "Искания за Народен съд, гражданска власт, не политическа, възможност за отзоваване, бой на депутати, служебен министър-председател Яне Янев, а министри - оглавяващите протестите, кръгли маси за смяна на конституционния модел и прочие дивотии, от хора, които не са прочели един текст под снимка, да не говорим за основния закон на страната, може да доведе до нещо по-страшно от Бойко Борисов, а имено Бойко Борисов, или Цветан Цветанов със законово обоснован липсващ парламент..."
• Калина Дренска: "Ако още някой от иначе интелигентните ми приятели реши, че ще става исландец, че е възможен паралел между страна с 300 000 население, при това почти винаги в топ 20 на класациите на PISA за качество на образованието, със страна със 7 милиона и 40% функционално неграмотни сред учениците, нека напише и произнесе 100 пъти името на вулкана Ейяфятлайокутъл, та барем после стъпи на земята."

Да, тези изказвания не предлагат радикална промяна и вечно щастие. Но има няколко акцента. Проблемът е не политическата система, а неуважението към нея, както от страна на политиците, така и от страна на гражданите и върху това трябва да се работи. Конституцията ни е добра, да бъде променена, ако има обществен консенсус, но защо и изцяло изхвърлена? Трябва да се чете - книги, закони, история. Национализмът е опасен. И да се гласува трябва. 'Партия' не е мръсна дума и поставянето й в подобни рамки от страна на самите политици е вредно. Демокрацията, знаете, не е най-доброто, но е най-доброто измислено досега. И се съмнявам, че момчетата с бутилките биха могли да предложат нещо по-добро.

Малко натрапчиво ще споделя и една приказка. Казва се Съветника. И разказва за подмяната на ценности чрез едно всеобщо институционализирано легитимирано толерирано непрестанно Мрънкане.

Корабът-призрак

Няма толкова романтична новина!

Корабът "Любов Орлова" бил свикнал на круизи, широкополи шапки, фотоапарати, усмивки... Докато един ден не се оказал изоставен в Канада. Собствениците му се сетили за него цели две години по-късно. И то, защото били решили да го превозят в Доминиканската република и да го предадат за скрап! Тогава избягал. Сега пътува сам обратно към Европа. Викат му Кораба-призрак.

Витоша, трейлър

Трейлър на филма, който открива София филм фест тази година - 'Витоша'! За планината, животните и летния Орлов мост. С Тома Белев, Симеон Арангелов, Петко Цветков, Мартина Попова, Любомир Костадинов, Андрей Ралев и още куп важни хора.

7 март, 19:30 ч., НДК

"Ценна е, защото е някакво пространство, което си стои опразнено от всякакви цивилизации. Там отиваш и няма време, няма епохи. На един час от София. Това е ценно – глътката въздух, която можеш да си вземеш там. Затова сигурно е защитена територия, затова изобщо има такива територии."

Режисьорът на филма "Витоша" Любомир Младенов за Витоша пред Дневник.

(много точно попадение)

за Иран, Бен

Гледах Арго преди няколко вечери.

Арго е за Иран. В Арго видях иранци, видях разярени тълпи от иранци, но не разбрах какво точно искат. Сториха ми се зли и агресивни. И еднакви. Видях множество от хора, не видях отделни лица. Видях обаче смели американци, видях умни американци, красиви и усмихнати също, видях американци с проблеми в семейството, видях американски деца.

Арго е номиниран за Оскар сега. Но той е филм с предизвестен успех. Касов. Скъп. Проектът, с който Бен Афлек иска да се утвърди. И защо, защо не се е постарал малко повече, за да покаже многообразното лице на Иран, да изследва проблемите малко по-задълбочено? Не разбирам. Защо за пореден път имаме повърхностния тъп американец, който реди клише след клише?

Иран ми е интересен. И, без да съм експерт, споделям няколко неща, които са ме впечатлили през последните години:

- в Иран европеец може да оцелее, без веднага да се окаже разкъсан от тълпи религиозни фанатици!!! Това го разбрах преди 4 години, когато в автобуса от Истанбул към София срещнах един поляк. Беше пътувал два месеца из страната, сам, с колелото си и се връщаше жив и здрав към Полша. Хората били добри, каза ми той, приютявали го в къщите си, давали му храна и вода, помагали му. Носеше бутилка иранска кока кола.

- на следващата година масови протести срещу крайния ислямистки режим разтресоха страната. Това някой спомня ли си го? Спомня ли си Неда, която беше зверски убита и се превърна в лицето на недоволството, на младите, борещи се за свобода? Протестите бяха потушени. Оттогава никой не говори за тях.

- четох новини за някакви студенти, хванати на огромно незаконно електронно парти около Техеран. Бяха осъдени на затвор и бой с камшици. Ето статия по темата в Уол Стрийт Джърнъл. Стана ми интересно и гледах My Tehran for Sale (трейлър, цял филм), разказва се за млада жена, която се занимава с модерни танци. Актрисата, Марзие Вафамер, впрочем омъжена за един от известните ирански режисьори Nāsser Taghvāí, е осъдена на затвор и 90 удара с камшик, за това, че се е снимала във филма.

- скоро гледах Персеполис (трейлър, цял филм) - модерната история на Иран, анимирана и ясно разказана. Препоръчвам го на всеки, който дори и малко се интересува от темата. Научават се любопитни факти, като например, че до 70-те там жените са ходели светски облечени, по бански на плажа и т.н. (А бабата във филма е удивителна!)

- миналата година Любомир бил в Иран с приятел. За две седмици лятото обиколили пустини, гонили камили, качили най-високия връх, ходили на море, посетили големите градове. В Техеран гостували на семейство, в което жените ходели с изрязани блузи. Казали им, че понякога дори се надяват на война с Израел, защото вярват, че само това е начин да се разклати режима.

- в Иран има жени, които са готови да отстояват неща, които ни звучат най-необичайно - правото да карат автобус, например.

- Иран има традиции в рок музиката и преди, и сега. Филмът No One Knows About Persian Cats (трейлър, цял филм) разказва именно за това.

- вижте филма Раздяла (трейлър, цял филм), който взе Оскар за чуждоезичен филм миналата година. Окей, може би е политическа награда, но със сигурност Иран има страхотно независимо кино, сравнимо с това в Европа.

- има и комерсиално кино, не толкова добро, но все пак съществува. Вижте примерно Circumstance (трейлър) за две влюбени едно в друго момичета, които се борят за връзката си.

- бих ви препоръчала и книгата "Къщата на джамията", но току що я започнах и все още нямам впечатления. Също както в Персеполис, авторът Кадер Абдола се опитва да покаже на достъпен език, но с факти историята на Иран и причините държавата да бъде толкова изолирана в момента.

- прочетете историята на Ширин Ебади, иранска юристка и правозащитничка, носителка на Нобелова награда за мир или пък тази на актрисата Голшифте Фарахани, може би най-известната иранска актриса, на която обаче и се наложи да избяга във Франция, след като получи категоричното неодобрение на иранското правителство... А да получиш неодобрението на управляващите за това, че играеш във филм, или танцуваш, или протестираш, или говориш с мъж не значи, че си готин млад ребъл, значи, че те заплашва болка, физическа болка, мъчения, смърт.

Идеята ми е: Иран не е хомогенна тълпа от агресивни религиозни фанатици, нито е джамията над този текст. Иран има много лица и много хора там заслужават не само подкрепа, но и честно отношение от страна на т. нар. Западен свят. И това с особена сила важи за хората, занимаващи се с изкуство и създаващи филми, които имат шанс да вземат Оскар. Защото хора като Неда, като Марзие, като Ширин са там и не могат да бъдат просто част от иранското множество. Защото Иран не е правителството на Иран, скъпи Бен!

* 19.02:
Abbas Kiarostami - Certified Copy, Close-up, Nan va Koutcheh [Le Pain et la Rue]
Джафар Панахи - Parde, Offside

Урсула в кръг

y una vez más se estremeció con la comprobación de que el tiempo no pasaba, como ella lo acababa de admitir, sino que daba vueltas en redondo..

и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг..

Ако и вие нямате от соц изданията на Маркес, под кодовото 100 godini svoboda можете да намерите 100 години самота ето тук (а на испански - тук). Намерих я случайно и се замислих: кой ли би писал за сто години свобода, ако наистина разполагаше с тях. Кой би седнал да прави нещо различно от това да им се наслаждава. Свободните хора не могат да стават велики писатели, защото нямат време.

А от друга страна: нечия индивидуална субективна ощастливяваща свобода не е толкова интересна, колкото самотата, за да заслужава вниманието на изкуството. Заложено е да завиждаме, понеже се страхуваме от бъдещето. Затова чуждото щастие е строго лично и само с нещастието успяваме да се асоциираме. (И понеже е така, никога не разбрах защо "всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему." - мисля, че вярно е тъкмо обратното.)

Въобще... Много е досаден този свят с цялата си абсурдност и наличието на толкова много неща, които могат да бъдат също толкова верни, колкото и неверни. Само това за кръга е абсолютно.

изход

Както винаги, в началото получи световъртеж и изпита леко гадене. Постара се да мисли за нещо друго и да се пусне по течението. Концентрира се върху звуците наоколо. Беше цял един свят. Малък, но впечатляващо шумен. От една страна - пространството, което се движеше в кръг, което засмукваше и влачеше всичко около себе си, бавно, но настоятелно, без някой да може да му се противопостави. От друга - всички копчета, ципчета, зъбци, удрящи се в стъклото, което ги делеше от реалността. И едно в друго. В някаква бясна непоследователна, но погълваща ритмичност.

Туп-туп. Клап. Цък. Туп. Пууууууу. Туп. Туп. 

Музиката е навсякъде, просто трябва да я потърсиш, помисли си разсеяно. Скоро вече учестеното дишане се успокои, почувства се спокойно и се отпусна напълно във водовъртежа. Дори се наслаждаваше на това, че зависимостта е пълна, че няма никакви отговорности, не трябва да пази топло никому, а и дори за себе си не трябва да мисли. Беше изцяло в чужди ръце и, честно да ви кажа, усещането не беше никак лошо.

Клап-клап.

Залиса се в мисли за съдбата и случайността, за това дали е правилно да се чувстваш добре, когато нищо не зависи от теб. Оттам се сети за онези срещи, които променят живота ни и за тези, които нямат ни най-малко значение, за смисъла от последните и за привързването към реда и сигурността. Замисли се за риска. После дълго разсъждава върху разликата между това да мислиш, че знаеш какво искаш и това да те е страх да рискуваш. Зачуди се дали има разлика между двете. Потърси я. Не я намери.

Туп.

Тогава го видя. Макар и да беше само миг, моментално разпозна шарките му. Изтръпна, когато си даде сметка, че вече си приличат толкова много. Отново изпита гадене. Тайно се надяваше, че някакси днес ще се разминат и самотата, поне за час и половина, ще бъде безпределна. Имаше нужда да бъде само със себе си. Имаше нужда от свобода. А времето оставяше по тях сходни кръпки. Тази мисъл беше плашеща. Остаряваха еднакво! И нямаше как иначе да е. Всичко, което се случваше, се случваше и на двамата. Беше досадно и красиво едновременно. Но вкусът на досадата беше по-осезаем. А и другите... знаеше ги какво мислят. Сякаш връзката оправдаваше съществуването им. Толкова силно стана гаденето, че вече не можеше да издържа. Беше време да се махне, да мине от Другата страна, да намери изхода, да се остави на засмукването, блажено да се пусне по тайния път, към който постоянно виждаше други да бягат.

Какво?

Мислите, че чорапите изчезват случайно в пералнята ли?

Обикновено недоразумение

Кафка

Дали е възможно да записваш сънищата си, докато спиш?

Бар Maze

Спомняте ли си онзи "Бар на края на вселената"? Добре, била съм веднъж-два пъти. Ама като всички такива места (има ги много в София, но особено често са в провинцията и Студентски град) ме потискаше с настоятелното си упорство да комбинира твърде много неща, за да се хареса на всички.

На всички или поне на онези бледи изморени хора със сенки под очите, които се чувстват длъжни да се забавляват в петък вечер, облечени в работните си костюми, докато дават ненужно много пари в отчаян опит да изглеждат красиви, щастливи и богати, в интериор, който задължително трябва да изглежда скъп, макар всъщност да крещи: "аз съм евтин, евтин, такъв съм, но поне съм лъскав" и това докато слушат някаква смесица от диско и ретро, от YMCA, David Guetta, Кейти Пери, Eye Of The Tiger, The Final Countdown, Big in Japan.. и всякакви такива ужаси, разбира се, комбинирани с Pink Floyd и Queen, за да бъде още по-болезнена цялата тази работа.

Хората сериозно трябва да спрат да ходят на такива места. Не бива да се оставят заведенията да правят компромиси с тях, докато угаждат на всички взети заедно. Тоталната липса на концепция толкова размива атмосферата, че я превръща в пълен буламач и, ходейки там, човек забравя кой е и какво изобщо харесва.

Това встъпление стана твърде дълго, но се ядосах. Та, мисълта ми е - затворили са "Бар на края на вселената".

... и на негово място са отворили нов. Казва се Maze. Написала съм го на латиница, за да се чудите и вие като мен това сега "мазе" ли е, "мейз" ли е, да не се изложим нещо..

Снощи минах от там и хората вътре изглеждаха особено симпатични (барманът, например, е поразително позитивен). В момента били заети да се отървават от стария интериор и клиенти, като казаха, че музиката доста им помага за последното (основно джаз снощи, а иначе и рок). Имат сервитьорки, но имат и Пиринско за 2.50, имат мента, имат и парти, посветено само на Хърби Хенкок с музика на живо, имат една голяма диско топка и още се чудят какво да я правят. Нямат много хора, така че отидете да го напълните. Предполагам, че няма да съжалявате.

един дълъг жълт картоф я сепна

Вървеше по шосето. Слушаше класическа музика, притваряше очи, вдъхваше от нощния вятър и се мислеше в тъмни цветове, загледана в двете кафяви обукви, които се гонеха една друга, но вместо да се достигнат просто сменяха ролите си. Един дълъг жълт картоф я сепна. Жълт картоф от заведение за бързо хранене. Седеше си на пътя й все едно имаше толкова права да бъде там, колкото и нея. Представи си го как излиза от малкото хартиено пликче, от нечия забързана ръка, от нечия препълнена уста. Бяха в един град, съвсем близо. Тя, обречените обувки, и този неестествено жълт картоф.

Квадрат

*Казимир Малевич

Full of Фire

Ето го и новият сингъл на The Knife:



Самата песен е тежка и, докато тракове като Heartbeats и Pass This On могат да привлекат вниманието на съвсем неангажирания ютюб потребител и музикално, и визуално, тук положението е различно. Ако все още не сте спрели песента, продължаваме нататък.

Факти:
* The Knife представят режисьорката на клипа, Marit Östberg, като визуален артист, базиран в Берлин и Стокхолм, ангажирана с феминистки битки, описват работата й като безкомпромисна актуалност, секс, политика... Относно клипа Марит пише следното: "Кой се грижи за нашата история, когато Голямата История, писана от хетеросексуални богати бели мъже, изличава сложността на човешките животи, мечти и състояния?". По думите й клипът свързва мрежа от съдби, страхове, копнежи, загуби и обещания. "Съдби, които на пръв поглед, изглеждат изолирани една от друга, но ако им обърнем внимание, ще видим, че в крайна сметка всичко изначално се движи едно към друго. Нашите животи се преплитат и нашите очи, нашите звуци и нашите миризми и това значи нещо. Нашите действия създават реалността, ние се създаваме един друг. Ние никога не сме безлични, нито дори по най-сивите анонимни улици на града. Никога няма да спрем да бъдем отговорни, бидейки продължения един на друг. Никога няма да спрем да бленуваме един за друг... както и за нещо друго."

** Намери се и още информация, според която Остберг е режисьорка и продуцентка на порно, но не, не се подсмихвайте многозначително, става дума за queer feminist porn. За пръв път попадам на този термин, можете да прочетете повече за проекта Dirty Diaries, в който участва и Остберг ето тук. Оказва се, че и Ларс фон Триер е снимал подобни филми, които Wikipedia обаче определя като female-friendly porn films. Във връзка с филмите си и техните послания самата Остберг казва следното: "Когато куиърите и жените поемат сексуалността си в своите собствени ръце, тогава патриархатът ще бъде загубен."

*** Не за пръв път The Knife отправят силни феминистки послания. През 2003 г., например, пускат две от онези момичета, наречени Герия гърлс, които правят акции с маски на горили и протестират срещу неравноправието на жените в изкуството, да им вземат шведската награда Грамис, като открит протест спрямо доминираната от мъже музикална индустрия.

*** Във видеото на Full of Fire ролите на дистанцираните родители се изпълняват от самите Олоф и Карин, които доскоро имаха правило да не показват лицата си нито на концерти, нито по клипове и интервюта.

Хотел "Зелена поляна"

Игнат спи леко, по гръб, без да се върти и равномерно вдишва летния въздух. Вдишва-издишва. А около него една муха тихо лети и жужи. И от време на време дори нежно каца на лицето му. Каца и го погъделичква с четирите си крака едновременно, преди да направи грешна стъпка и отново да се окаже издухана от страшната сила на двете ветровити бездни, за които все не внимава достатъчно.

Но не мухата събужда Игнат сега. Някакъв глас го стряска, той се сепва в съня си и рязко се надига, като се разминава на милиметри с гредата отгоре. "Млъквай, бе, изедник, как пък все на главата ми ще хъркаш!" Игнат се замисля за миг къде се намира, всичко му се струва нелогично, непознато.

Италия някъде на север.

Бавно, мисълта му се раздвижва. Снощи с последния стоп е достигнал малкото селце. Което кой го знае къде се намира. Ясно е само, че е близо до Германия; че Игнат пари няма; а съвсем пък ясно е, че дори и да има - за хотел няма да плаща. Извън всички правила е това. Неговите си правила. "Гле’й сега, 6 часа е, а не мо’ем заспим повече заради тебе!" Игнат си спомня как слиза от колата на едно френска баба, която отива на гости на сестра си. Свива вдясно от магистралата и продължава само напред, през полята, в сумрака, докато не се натъква на някаква дървена постройка. Голяма плоскост, надигната над земята. Усмихва й се доволно и ляга под нея, спокоен, че сушинката му е гарантирана за цялата нощ.

"Пу-у, да му е** майката, да му *******!"

Игнат вече не издържа и изпълзява изпод дървената плоскост, за да види какво става. Оглежда се наоколо. Първото нещо, което му прави впечатление, е, че всъщност спи под голяма лятна сцена в някакъв парк. Изучава за малко внушителния й вид, връхлитат  го произволни мисли за италианската естрада и си представя как кичозни чичковци пеят за несподелена любов над главата му. Кичозни, кичозни, ама и те си имат своето право на топлинка, Игнате!

Тогава второто нещо му прави впечатление - едно голямо кълбо опаковано в соц-спален чувал, от който се подава ръкав на костюм с лъскави ръкавели. Кълбото мърда нагоре-надолу и именно изпод него излизат звучни български псувни. Игнат се приближава, надвесва се над него и трескаво започва да търси уместен начин да се представи.

"Извинете", прошепва той без самочувствие и с твърде прегракнал глас. Реакция не последва. Игнат прочиства гърлото си деликатно. "Прощавайте..." Оп, оп, кълбото леко се размърдва. Разтваря се и от него изниква една глава, а малко по-късно я последват и два чифта пълнички ръце.

"Ти какво правиш тука бе, момче?", промърморва с максимално учудено изражение главата.

"Ами, спах тук. Случайно...", отговаря Игнат и в този момент забелязва втори чувал на метри от себе си.

"Я виж ти, я виж ти. То само това липсваше, тук да си направим българско село... да си се заселим все едно сме си у дома, на полето в Пазарджик, а! Един, двама - добре, не ми стига Ставри" - казва чичкото и махва с ръка в посока другия чувал - "aми сега и трети да се появи. Ще дойдат, в затвора ще ни вкарат, не мо'еш цял живот сe оправи тука", казва смешният кръгъл човечец, който се е поокопитил вече и не само че се е поокопитил, ами целият е излязъл от чувала, и в момента се е изопнал като струна пред Игнат, като го гледа надменно с ръце на кръста. Игнат от своя страна няма никакво желание да се занимава с глупости, описва си случая набързо, заявява, че не смята да се застоява, дори напротив - бърза, защото до вечерта трябва да е в Париж на работа и се запътва обратно към чувала си под сцената.

Половин час по-късно мухата тъкмо е започнала отново да се чувства спокойна около него и готви нова разходка по местата в опасната зона около Игнатовите ноздри, когато плановете й се оказват смутени. Дребният пълен човечец се приближава, побутва Игнат с пръст и го събужда.

"Абе, аз след малко трябва да ходим на работа, а се сетих да те питам нещо, че така учено момче ми изглеждаш...", ласкателно започва чичкото. Игнат затърква очи, изглежда сърдит, но кимва утвърдително. Този път се заглежда в човека пред себе си и му прави впечатление, че е облечен в костюм. Наистина, един доста евтин и измачкан костюм, но все пак - костюм.

"Виж, тука една беля стана и ми трябва некой българин, дет' да знае италиански. Ти как си? Ще си плàтим, всичко ще си плàтим, ама голяма каша съм забъркàл да знаеш. Пък то ние наш'те ако не си помагаме, кой!?"

Последното, разбира се, заема първите места в личната класация на Игнат за Любими Реплики, С Които Непознати Българи Се Обръщат Към Теб В Чужбина. Но нещо в това абсурдно човече му се струва интересно. И той кимва още веднъж. Още по-утвърдително.

"Ох, ама да знаеш що за историйка!", продължава събеседникът му. "Тука вече 5 месеца станаха откак' съм на хотел "Зелена поляна" и късмет, че поне спален чувал си намерѝх, че инак направо не зная как щях да се оправим". Докато говори, той сяда свойски до Игнат и протяга крака в тревата, обувките му - кафяви, кожени и изтъркани до неузнаваемост. Самият Игнат си бърника из раницата за четка за зъби, но същевременно внимателно слуша.

"Аз съм шофьор, в едно село до София живеем с жена ми. Може и да го знаеш - голямо е, ама бедно. Камион карам, такъв хубав, скъп, задължават ни като чорбаджии да се обличаме." На последната реплика той изпада в бурен смях и обилно оплюва Игнат.

"Голяма сиромашия, голяма ти казвам, пък така с костюм едно-друго, зат'ва се смеем, не за друго. Добре че децата пораснàха, та най-сетне да спестим за кола да си вземем. Бях харесàл един мерцедес, всичко уредено - един бел такъв, ама хубав, лъскав, нов горе-доле. Но до Германия да се ходи трябваше, пък аз бъкел не знам езика. Тука тия техните азбуки не ги разбирам! Как да е, облекох костюма, тръгнàх, стигнàх Италия, един приятел добре че се намерѝ, та ме возѝ до тука. Хванàх после за Германия, намерѝхме се с тия мойте хора, купѝх колата, ама как вози, то чудо-кола, аз нали на камиона бях свикнàл, то не мож' го сравни, кеф да ти е да караш. Хубаво, ама тия техните азбуки кат' не ги зная и ме страх да карам до България, колко са там хиляда километра, па може и повече. И цаних един румънец да го карам до неговото село за без пари, ама той да ми чете буквите, че те по̀ ги знаят, нали... Добре, но тоя румънец голямо гевезе излезе! Само да пие знае, от сутринта. Аз карам, той пие. И си мълчим, то какво да си кажеш с такъв човек, пък и кат' не може да говори български. И спираме за малко тъй да почина, да поспя. Но тоз' ненормален, ти казвам, като отворѝ вратата и кат' хукнà. Изкарà ми акъла, викам си избегà ми човекът, не моем се оправим после с табелите. И той тича, аз след него. Бягаме тука целия град обиколихме, накрая той се измори, и как иначе - пиян-залян ще ми бяга! Хванàх го, два-три ритника, малко да се освести, шамари едно-друго, ама заслушава си сега, нали така! Как да е, опраѝхме се. Тръгваме назад към колата, тук кола, там кола, няма кола, ти казвам, бе мойто момче, побъркàх се - то голем град, едни улици завити, **** у италианците, *****... А тоз' нашият съвсем го не брой, пиян ти казвам, къде да ми намери колата. Обикалям, гледам, няма бе - няма. Станà тъмно, па аз 20 часа съм карàл и си викам ******** майката и на колата, и на румънеца, ще спя. Легнах ей тъй и спах. Станàх, пак отивам търся, града съм го обиколил 20 пъти, бе разбираш ли! Какво ти 20 - 100 пъти. И няма, и няма. И онзи избегà съвсем. Направо в чудо се видех, неколко дни минàха, аз сам като куче обикалям, парите почнàха да ми свършват. Добре че срещнàх един сърбин, с него търсѝхме. Ама немà, пък и той не им говори тука езика, ходѝхме им два пъти в полицията да питаме, ама нищо не мо'еж им разбра, пък и ни е страх, да не ни изгонят тука - от страната. И хубаво взе, че излезнà тогава - търсят охрана в една фабрика при сърбина и си викам на акъла - ********* ще се пробвам, поне някой лев да заработим, докато търсим тоя мерцедес. И гледай, 5 месеца, откак съм тук. На жената й казàх, че хубава работа съм намерѝл, тя доволна, вика "Стой". И стоя, какво да правя - тука в селото е фабриката. Мине, не-мине седмица, ходя до града и обикалям улиците, ама няма бе - няма! Да са я откраднали, съмнява ме - те богати хора. Ама Ставри онзи ден вика да не са я вдигнàли за неправилно паркиране. Мислѝх, може, но като не им разбирам знаците как да знам къде са я закарали. Ей, чакай бе, момче, накъде така, къде тръгнà, къде?"

Игнат е станал, след като дълго е тъпкал чувала си в раницата. Сега я слага на гръб. И си омотава главата в един шал, защото нетърпимо е почнало да пече.

"Човек, не говоря италиански. А и бързам днес да се прибера. Потърси си си някой друг преводач!", отсича той с категоричен тон, без дори да погледне чичкото.

"Как така друг! Как така друг! Тука българи, дет' да говорят, няма! Как не ти е жал, бе дете! Стой, стой ти казвам, магаре недно! Къде тръгнà и ти, пу-у *******!"

Но Игнат вече почти не го чува. Върви бързо към магистралата, вдишва топлия въздух и се усмихва. След 20 минути е там, където го е оставила бабата предишната вечер. След няма и 10 минути една кола спира. "Ciao! Come stai? Vado a Parigi. Voi dove andate?", пита Игнат симпатичната млада двойка вътре.
...
Хм, да ми е жал ли? Най-сетне и на този чичко да му се случи нещо интересно, мисли си той, докато се опитва да вкара огромния самар в два пъти по-малкия багажник на колата - ще успее, досега винаги е успявал. Те багажниците само изглеждат малки.

Django и един необичаен анализ

Schultz: You really want me to shake your hand?
Candy: I insist. 
Schultz: If you insist.
(Shoots Mr. Candy)
Butch: Aaah Calvin! Caalvin!
Schultz: I'm sorry, I couldn't resist.

Любимата ми сцена от един прекрасен филм. Въпреки че когато говорим за Тарантино - никога няма как да не го сравняваме с шедьовъра му Kill Bill - тази драматична любовна история.

И няма как да не ни липсва Ума. Къде ли е?

И сега сериозно - един необичаен анализ върху Тарантино и посланията му във филма -  преправянето на историята, смяната на местата на насилниците и жертвите, взривяването на стереотипите и различните образи, върху които акцентира. Препоръчвам. 

The Kniфe и разни други шведи

И докато чакаме новия албум на The Knife, нищо не пречи да послушаме някой и друг вдъхновен от тях швед. Kate Boy, например.

Или пък Карин Парк, дето дори името й е същото.

Удивително е какво влияние имат Карин Дрейер и брат й върху модерните изпълнители там. Днес попаднах на някакъв британски журналист, който пише следното:

I may have mistaken Robyn for a Dane but I do know that the holy touchstone when it comes to aspiring Swedish musicians is not Abba or The Hives or even The Cardigans, although they're marvellous bands all, and certainly not the ubiquitous masters of cheese themselves, Swedish House Mafia, but the Gothenburg brother-sister electro-pop duo, The Knife. 

Новият им албум Shaking the Habitual ще излезе на 8-ми април. Въпреки че не обичат лайв изпълнения и малкото такива (даже дали не е само едно) се превръщат в събитие, за което се говори години наред, сега са предвидили сума ти дати из Европа. Само прави лошо впечатление, че се придържат изцяло към Западна и Северна Европа. Което е скучно и явно желанието ми от 2011 г. и тази година няма да се сбъдне.

Easter - Psychobitch

Адския бийт, адския клип, любопитен текст, Easter имат всичко. Ако и на вас са ви интересни - ето тук още малко музика от тях, тук - видео, а тук - информация. Ето и цяло интервю с тях, доста претенции, доста храна, но все пак любопитно, там ги определят като пост-джендър и пост-хюман група. Интересни определения. Ако искате да ги видите на живо - идете в Берлин, разбира се. Вединг.

Silence is Sexy

Nick Cave first saw Bargeld performing with Einstürzende Neubauten on TV while touring in Amsterdam. He described the music as "mournful", Bargeld as looking "destroyed", and his screams as "a sound you would expect to hear from strangled cats or dying children."

Ник е страхотен, колкото до Бликса Баргелд - той е вокалист на немската индъстриал група Einstürzende Neubauten, създадена в Западен Берлин през далечената 1980 г. След горното телевизионно участие става и основен член и на Nick Cave and the Bad Seeds. Тях ги знаем. Тази стара берлинска група с непроизнесимо име обаче е впечатляваща. Логото им, инструментите, които ползват - създадени специално за тях най-вече от метален скрап, името им, което значи "срутващи се новопостроени сгради", осмият им албум. Жалко, че нямам група, иначе с удоволствие бих откраднала заглавието и после бих се правила на ударена. Повече за тях ето тук. Имат откровено неслушаеми песни, но пък проверете Ich hatte ein Wort, Sabrina, Perpetuum Mobile и соловите неща на Бликса, например кавъра на Somewhere Over The Rainbow.

В Берлин просто всичко може. 

Nicolas Jaar - Avalanche (Tribute To Leonard Cohen)

Седемте психопата

Забравих му името на режисьора на "Седемте психопата", но и хич не смятам за нужно да го помня. Да кажем, че в началото на филма си донякъде успява да е смешен с преувеличените и абсурдни картини на насилие, поднесени между другото, като насред пържени картофки с кока кола. Обаче след десетата еднаква сцена става не просто предсказуем, но и ужасно с к у ч е н. Той сякаш крещи "Искам да приличам на братя Коен, искам да съм като Тарантино, искам, искам, искам!!!"

…Ама не можеш, сори. И тези 6 лв., дето ги дадох снощи, можеше да си ги изхарча за нещо далеч по-оригинално, като например за две бири и половина в някое барче петък вечер.

Та, става дума за някакъв сценарист, чието вдъхновение се губи и той се опитва да си го възвърне като се замесва в истории, подобни на тези от бъдещия му филм, докато в един момент фикцията така се смесва с реалността, че зрителят (удивен от нестандартния похват) просто не знае дали се е пренесъл в сценария или още си стои в първоначалната история и какво изобщо се случва.

За филм, дотолкова беден откъм оригинални идеи, а същевременно с претенции да се бъзика с други филми, 110-те му минути се оказват убийствено дълги и в течение на времето мисълта за външния свят, и особено за тоалетната на Евро Синема, става все по-натрапчива.

Явно в предварителните разговори нашият човек обаче е значително по-убедителен, отколкото в сценариите си, защото е накарал Кристофър Уокън и Том Уейтс (!) да му се снимат в посредственото филмче. Милите, сигурно са очаквали, че ще блестят в някой култов филм с болезнен черен хумор, ама нейсе. Съжалявам и за тях. Вижте, Колин Фаръл обаче съвсем лепва с впитите си пуловерчета и плейбойско повдигане на вежди и въобще - с цялото отчаяно желание да изглежда добре, което по усилия може да се равнява само с това на безименния режисьор да направи филма си като Големия Лебовски. Но хайде, за да не съм негативна – Фаръл все пак успява да постигне частичен успех в начинанието си.