2666 (2)

At the same time of day, cops at the end of their shifts met for breakfast at Trejo's, a long coffee shop like a coffin, with few windows. There they drank coffee and ate huevos rancheros or eggs and bacon or scrambled eggs. And they told jokes. Sometimes they were monographic, the jokes. And many of them were about women. For example, one cop would say: what's the perfect woman? Pues she's two feet tall, big ears, flat head, no teeth, and hideously ugly. Why? Pues two feet tall so she comes right up to your waist, big ears so you can steer her, a flat head so you have a place to set your beer, no teeth so she can't bite your dick, and hideously ugly so no bastard steals her away. Some laughed. Others kept eating their eggs and drinking their coffee. And the teller of the first joke continued. He asked: why don't women know how to ski? Silence. Pues because it never snows in the kitchen. Some didn't get it. Most of the cops had never skied in their lives. Where do you ski in the middle of the desert? But some laughed. And the joke teller said: all right, friends, what's the definition of a woman? Silence. And the answer: pues a vagina surrounded by a more or less organized bunch of cells. And then someone laughed, an inspector, good one, Gonzalez, a bunch of cells, yes, sir. And another joke, international this time: why is the Statue of Liberty a woman? Because they needed an empty head for the observation deck. And another: how many parts is a woman's brain divided into? Pues that depends, valedores! Depends on what, Gonzalez? Depends how hard you hit her. And on a roll now: why can't women count to seventy? Because by the time they get to sixty-nine their mouths are full. And still going strong: what's dumber than a dumb man? (An easy one.) Pues a smart woman. And full throttle: why don't men lend their cars to women? Pues because there's no road from the bedroom to the kitchen. And in the same vein: what does a woman do outside the kitchen? Pues wait for the floor to dry. And a variation: what do you call a neuron in a woman's brain? Pues a tourist. And then the same inspector laughed again and said excellent, Gonzalez, brilliant, neuron, yes, sir, tourist, brilliant. And Gonzalez, tireless, went on: how do you pick the three dumbest women in the world? Pues at random. Get it? At random! It makes no difference! And: how do you give a woman more freedom? Pues get her a bigger kitchen. And: how do you give a woman even more freedom? Pues plug the iron into an extension cord. And: how long does it take a woman to die who's been shot in the head? Pues seven or eight hours, depending on how long it takes the bullet to find the brain. Brain, yes, sir, mused the inspector. And if someone complained to Gonzalez about all the chauvinist jokes, Gonzalez responded that God was the chauvinist, because he made men superior. And he went on: what do you call a woman who's lost ninety-nine percent of her IQ? Pues speechless. And: what happens to a woman's brain in a spoon of coffee? Pues it floats. And: why do women have one more brain cell than dogs? Pues so that when they're cleaning the bathroom they don't drink the water out of the toilet. And: what's a man doing when he throws a woman out of the window? Pues polluting the environment. And: how is a woman like a squash ball? Pues the harder you hit her, the faster she comes back. And: why do kitchens have windows? Pues so that women can see the world. Until at last Gonzalez wore himself out and got a beer and dropped into a chair and the rest of the policemen went back to their eggs. Then the inspector, exhausted after a night's work, wondered to himself how much of God's truth lay hidden in ordinary jokes. And he scratched his crotch and dropped his Smith & Wesson Model 686, which weighed almost two and a half pounds, on the plastic table, and it made a muffled sound like thunder in the distance when it hit the tabletop, attracting the attention of the five or six nearest cops, who were listening, no, who glimpsed his words, the words the inspector meant to utter, as if they were wetbacks lost in the desert and they had glimpsed an oasis or a town or a pack of wild horses. God's truth, said the inspector. Who the fuck comes up with jokes? asked the inspector. And sayings? Where the fuck do they come from? Who's the first to think them up? Who's the first to tell them? And after a few seconds of silence, with his eyes closed, as if he'd fallen asleep, the inspector half opened his left eye and said: listen to the one-eyed man, you bastards. a woman's path lies from the kitchen to the bedroom, with a beating along the way. Or he said: women are like laws, they were made to be broken. And the laughter was general. a great blanket of laughter rose over the long room, as if death were being tossed in it. Not all of the cops laughed, of course. Some, at the farthest tables, polished off their eggs with chile or their eggs with meat or their eggs with beans in silence or talked among themselves, about their own business, separate from the others. They ate, it might be said, hunched over in anguish and doubt. Hunched over in contemplation of essential questions, which doesn't get you anywhere. Numb with sleep: in other words with their backs turned to the laughter that invited a different kind of sleep. Meanwhile, leaning at the ends of the bar, others drank without a word, just watching the commotion, or murmuring what a load of shit, or not murmuring a thing, simply taking a mental snapshot of the crooked cops and inspectors.

Това е пасаж от 2666, която чета от има-няма 6 месеца с редица прекъсвания. Цялата е качена тук. Книгата е огромна, изпълнена с безкрайни изречения, почти без пряка реч и се чете бавно, но пък е зашеметяваща със студенината и лаконичността на Боланьо. Разделена е на 5 части с различни герои.

Първата описва четирима професори по литература от Франция, Италия, Испания и Великобритания, те обикалят конференции из различни градове по света, пият вино, правят секс, но предимно водят интелектуални разговори, накрая отиват в Мексико, където срещат героя на втората книга.

Той отново е професор по литература, който преподава в Мексико, чува гласове, а на въжето си за пране насред пустошта е закачил една книга по геометрия.

Третата проследява няколко дни от живота на американски журналист, който в началото на разказа разбира, че майка му е починала (Боляньо е изумителен скъперник по отношение на думите, когато описва емоции и чувства), който също заминава за Мексико и се запознава с дъщерята на професора с гласовете и книгата.

Четвъртата книга засяга в най-голяма степен основната тема на книгата - мексиканския град Санта Тереза.

Петата част разказва за живота на измислен немски писател, който е обект на изследвания от първите четирима професори.

И така, всички са свързани в глобализирания свят, макар че са разхвърляни на няколко континента.

Но всичко се върти около град Сиудад Хуарез, в книгата наречен Санта Тереза, и истинската история на хиляди жени. В този пограничен район, разположен в непосредствена близост до бленуваните от латиноамериканците Щати, процъфтява нелегалният трафик на хора, наркотици и оръжие, концентрирани са всички, които искат или са искали да преминат границата, но са останали там; и точно в този град само между 1993 и 2003 г. са извършени повече от 1000 останали неразкрити убийства на жени (като Боланьо описва няколкостотин случая, подробно, с педантичността на изпълнителен съдебен лекар - възраст, ръст, професия, наранявания.., отново без грам емоция, нито пък страшно). Полицията бездейства. И до днес не е ясно кой е виновен. А убийствата продължават. Боланьо споменава различни теории: че зад тях стои голяма група богати властимащи извратени хора, свързани с полицията; че се снимат снъф филми; че са престъпления, извършвани от религиозни фанатици; или от един неуловим сериен убиец... Нито реалността, нито книгата дават отговор. Но в този неприсъщ за книгата пасаж, изпълнен със сексистки вицове, Боланьо концентрира част от него. Не защото смешките не са смешни, особено тази за ските, а защото подобно отношение е проява на чудовищно лош вкус от страна на полицията, защото когато всеки ден намираш разложените трупове на изнасилени и малтретирани момичета, чиито животи е трябвало ти да спасиш, е съвсем неприемливо да заявяваш на обществено място, с уста пълна с бъркани яйца, че броят на частите, на които е разделен мозъкът на жената, варира спрямо това колко силно я удряш, нехаейки за реакцията на хората наоколо, нещо повече - това значи, че поведението ти е считано за нормално, значи, че не те е страх от реакциите, защото си уверен, че такива няма да има, значи, че обществото не е в състояние да те провокира да действаш, да се самомобилизира и да даде отпор на насилието над жени, независимо било то брутално физическо или психическо...

Въобще тази книга е разтърсваща. И не е случайна, еднодневна звезда на световния книжен пазар, а идва да ни каже, че някъде нещо, pues, съвсем не е наред.