В тайния подземен град на Тито

Представете си безкраен коридор, който се върти в кръг и неусетно свършва там, където започва. Представете си по цялото му протежение стотици еднакви миниатюрни стаи вляво - гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Празни стени. Представете си ярка изкуствена светлина, а после пълна тъмнина, тежък въздух. Далечен звук от радио.

Тук щяхте да се намирате, ако бяхте от 350-те души, избран антураж на югославския лидер Йосип Броз - Тито, а на света беше настъпила ядрена криза, земята беше смъртно опасна, просмукана от радиация. Подземният град, разположен на площ 6500 кв.м., е строен в продължение на 26 години и целта е била да бъде свръхобезопасен от външната среда. През всички тези години в градчето до него - Конич, Босна и Херцеговина, никой не е подозирал какво се случва, това е било най-голямата военна тайна на Югославия. Решено е да бъде именно там, в сърцевината на Босна, заради стръмния, на места непристъпен планински терен. За бункера, наричан още ARK D-0, са знаели само Тито и най-приближените му политици и военни. Местоположението му е разкрито години след като върховният лидер умира (впрочем от естествена смърт) - в началото на войната през 1992 г. Но и до днес мястото не е популярно, а широката общественост в Босна и Сърбия не знае за него.

Project Biennial 

На 24 април бях там. Не съм от антуража на Тито и няма ядрена криза. Но пък има интересна изложба за съвременно изкуство, която се провежда на всеки две години. Нарича се Project Biennial и продължава до 24 октомври. Има специално разписание и е необходимо предварително едноседмично предизвестие, вероятно защото околието все още е военна база и е с ограничен достъп.

В изложбата участват артисти от Босна, Сърбия, Албания, Австрия, Италия, Словения (конкретно - група Лайбах с проект на тема Хитлер и Балканите), има и поне две български имена - Лъчезар Бояджиев и Правдолюб Иванов.

Мястото е неописуемо, страшно, абсурдно, задушно. Идеално за провокативно съвременно изкуство. Артистите са се разположили из стаите и са ги изпълнили с послания. Например, в едната част на коридора се чува шум от деца, които си играят, чува се топка, смях, крясъци, плач, птици, отново смях. Звуците прелитат около човек и той без да се замисли много-много, решава, че просто се намира близо до изхода. С увеличаването на звука обаче разбира, че в една от стаите е оставен касетофон и всичко е на запис, а той е навлязъл дори по-дълбоко в подземието. Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и са създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация.

Всичко, освен всичко, което има значение

Освен всички стаи, вътре има кухня, зала за дезинфекция, бани и тоалетни, канцеларии, 2 конферентни зали и луксозен втори етаж, в който са щяли да се помещават Тито и съпругата му Йованка. Има изобщо всичко, от което човек би се нуждаел, за да преживее 6 месеца вътре. Освен слънце, природа и нормален въздух. Или иначе казано - всичко, освен всичко, което има значение.

Например, из цялото подземие във всяка стая са разпръснати червени телефони. Но за какво ли биха послужили те, ако нямаше живот навън? На кого бихте се обадили в един разрушен свят? Може би са предвидени за вътрешно ползване. Сигурно жителите на подземния град биха си звъняли един на друг, ако нямат време да се видят лично...

Егоизъм, граничещ с лудост

За разлика от повечето туристически забележителности на Босна тази не ти припомня войната от 90-те. Тук ти се припомня човешката глупост, параноя. Егоизъм, толкова краен, че граничещ с лудост. Защото какво в крайна сметка биха постигнали тези 350 души през месеците на ядрена криза? Какво ли би минавало през главите им? Затворени там долу, неясно до кога, вцепенени в ужас от света навън, задушавани от света долу. Постепенна загуба на въздух, постепенна загуба на разсъдък...

Конич се намира в средата между двата най-посещавани от туристите градове на Босна и Херцеговина – столицата Сараево и красивия град Мостар.

Входа на тунела, който би се херметизирал в случай на ядрена криза.

Навътре в тъмната част на тунела.

Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация. 

Джендър чувствителен комунистически лозунг.

Конферентна зала.

Спалнята на Тито.

В една от по-луксозните стаи.

Кислородни маски в банята.

Пречиствателни устройства.

Текстът оригинално е публикуван в Капитал Лайт.

Песен за отиване на море

Песен за понеделник сутрин, когато вместо на работа, неочаквано отиваш на море. Песен за пожълтяла от слънцето трева, за стопиране насред пустошта, за крака висящи от зелен Москвич, песен за сламени шапки напълнени с вода, песен за залепнали от топлото едно за другото бедра, песен за тънки бели ресни по иначе идеално синьото небе и за водорасли, гъделичкащи те по носа.

(И за моя скъп читател Аврамов специално!)

The Pink Attitude. Princesses. Pop Stars. Girl Power

И още една красива и уязвима принцеса, прекарваща времето си в очакване на принца.

Това клипче е част от страхотен документален филм, на който случайно попаднах по време на един полет на United. Казва се "The Pink Attitude. Princesse, Pop Star and Girl Power". Намерих го в YouTube, но, за съжаление, само на френски:



Интересна реплика от филма, цитирам по памет: "Често обясняваме как мюсюлманските жени, които се покриват с бурка, са жертви на мизогинна култура. Но дали бурка от плат е по-лошо от бурка от тъкан? Като се замислим - колко жени около нас са обсебени от външния си вид, покрити от главата до петите с несъзнавана бурка от макиаж?"

Zizek. Gender violence as the continuation of a philosophical comedy

... And this would have been a nice Slavoj Zizek lecture. And I would have probably shared it on Facebook with some funny comment on his I-urgently-need-a-handkerchief attitude. Or I would encourage people to watch it between 4:00 and around 25:00 for his interesting and rather provocative opinion not just on universalism but also on post-colonial claims, such as the one regarding Ghandi: "no, we don't want to keep our specific identity... we want to disappear". Also around the 50:00 - the joke he did during the "free" elections in Yugoslavia.

But (and this a big but) his comments on violence against women I cannot accept. I tried not to pay attention to his casual remark that he supports capital punishment for rape. Which sounded to me like: "Oh, look at me, I am so much against rape, I believe there should be death penalty for this, so you must from now on listen to me and sympathies with everything I say regarding the topic." And the quite unfair comparison between the non-acceptance of sexual harassment and racism that followed.

This reminded me of The Pervert's Guide to Cinema and a remarkably stupid statement of his: "We men, even when we are doing it with the real women, we are effectively doing it with our fantasy. Woman is reduced to a masturbatory prop. Woman arouses us in so far as she enters our fantasy frame. With women, it's different. The true enjoyment is not in doing it but in telling about it afterwards."

But let's go back to the lecture. He then talked about India's gang rape, that happened "a few months ago". No, it had happened precisely 2 years before that lecture in LSE.

Second, regarding Ciudad Juarez series of rapes and killings - Zizek claimed there was noone punished, except for the mother of one of the victims, for talking too much. This indeed sounds shocking and amusing for the audience, but it is not true. There are convictions against perpetrators, though an absolutely insufficient number. And if the mother he is referring to is Marisela Escobedo Ortiz, she was not convicted, but killed while protesting. And women who were victims were not the vague "up to one hundred every year". They were less.

And I am not trying to underestimate the crimes here, nor to defend the Mexican authorities, quite to the contrary - even if presented correctly, these crimes sound horrific and tell us so much about the societies we live in. One does not need to exaggerate. But Zizek didn't even bother checking the facts. What he is doing is that he tries to shock, to capture the audience with some facts twisted so to serve his argumentation, in this case - about a socially symbolic ritual action. The latter is important but he did not even elaborate enough on it. As instead, he was busy trying to sound funny:

"these women are kidnapped, serially raped and then slowly tortured to death in a way which is a little bit too tasteless even for me, like first they cut off their breasts with scissors and so on..." (36:18)

A trivialization of violence at its purest form, making violence a matter of some comedy, making it socially acceptable... exactly the behavior he pretends to be challenging. This attitude is extremely well explained by Roberto Bolaño in his book 2666 in regards with the policemen in Ciudad Juarez, I couldn't help but wonder what he would say about Slovenian philosophers giving lectures at prestigious British universities and doing pretty much the same (plus the more sophisticated words).

And I don't see the difference between violence as the continuation of comedy and ethnic cleansing as the continuation of poetry, a critical article by Zizek on Kusturica's Underground.

Не се спасявай

Agus Acosta е визуален артист от Гранада, на когото случайно попаднах в MySpace преди 5-6 години. Прави клипове с текстове на известни поети, предимно латиноамерикански. И от него се запалих по Марио Бенедети. (Наскоро установих, че всичките му видеа са изчезнали от интернет, което ме натъжи. Разтърсих се за някакъв негов контакт и му написах мейл за това, че ми липсват. Той отговори. Каза, че мейлът ми толкова много го е зарадвал и не само ми праща видеото, но и ми дава всички права да го кача, където намеря за добре. Снощи така и направих. И за да не потъне, местя този пост от 2012 г. най-отгоре.)

Марио Бенедети пък е уругвайски поет и писател, считан за един от най-великите латиноамерикански литератори на 20 век.

No te salves ми е любимото му стихотворение, може би заради клипчето с препускащия кон и музиката. Вероятно го има и в субтитрите на филма Тъмната страна на сърцето (мрачен, красив и оригинален филм, чийто сценарий се крепи изцяло върху поезията на Бенедети и двама аржентински поета).

No te quedes inmóvil al borde del camino no congeles el júbilo no quieras con desgana no te salves ahora ni nunca no te salves no te llenes de calma no reserves del mundo sólo un rincón tranquilo no dejes caer los párpados pesados como juicios no te quedes sin labios no te duermas sin sueño no te pienses sin sangre no te juzgues sin tiempo pero si pese a todo no puedes evitarlo y congelas el júbilo y quieres con desgana y te salvas ahora y te llenas de calma y reservas del mundo sólo un rincón tranquilo y dejas caer los párpados pesados como juicios y te secas sin labios y te duermes sin sueño y te piensas sin sangre y te juzgas sin tiempo y te quedas inmóvil al borde del camino y te salvas entonces... no te quedes conmigo.

Не стой неподвижен на края на пътя не вледенявай радостта си не обичай с неохота не се спасявай сега нито никога не се спасявай не се изпълвай със спокойствие не взимай от света за себе си само един тих ъгъл не разрешавай да се притворят клепачите ти тежки като присъда не загубвай своите устни не спи без да сънуваш не си се представяй безкръвен не се самоосъждай без време но ако въпреки всичко не можеш да го избегнеш и вледеняваш радостта си и обичаш с неохота и се спасяваш сега и се изпълваш със спокойствие и взимаш от света за себе си само един тих ъгъл и разрешаваш да се притворят клепачите ти тежки като присъда и пресъхваш без устни и спиш без да сънуваш и си се представяш безкръвен и се самоосъждаш без време и стоиш неподвижен на края на пътя и се спасяваш тогава… не оставай със мен.

* Оригинално публикувано на 26.09.2012 г.

Sniper Alley

“The first time I came to Sarajevo I drove from Split with the British photographer Tom Stoddard in a Lada we bought from [the ads]. We drove through the mountains via Jablanica, and got to the last Serbian checkpoint at the start of the ‘Sniper Alley.’ We had been told by another journalist in Zagreb that you could either drive straight down the road to the Holiday Inn, which was the most exposed way, or risk taking the back road where you might get lost and end up on the front lines, so we decided to drive as fast as we could straight to the Holiday Inn.

Tom drove the old car as fast as it could go, and we set off hoping that a sniper would not target us. We had gone just a few hundred meters when a soldier jumped out holding a Kalashnikov, and held up his hat for us to stop. We pulled up fast, afraid it was an ambush or the road was maybe mined. We wound down the window, and the soldier leaned in and said, in good English, ‘Are you from London?’ When we replied ‘Yes’, he said, ‘I thought so, you are driving on the wrong side of the road, here we drive on the right. Be careful, you might hurt someone!’”

British photographer, Paul Lowe

(taken from this Balkanist's story)

we are running down a street

chestita sabota

как да разберем дали тази играчка е за момче или за момиче? наръчник

Играчката управлява ли се посредством гениталиите?

да

тази играчка не е за деца!

не
в такъв случай е и за момичета, и за момчета.

кърменето, женското тяло

Снимка: People of Sofia

Да бъде ли разрешено публичното кърмене? Прессъобщението, че БХК завежда дело от името на жена, която е изгонена от охраната на Мол, излезе в понеделник и предизвиква много интересни и изненадващи за мен коментари. От една страна, консервативни, пуритански, сексистки, кой-плаща-на-БХК и т.н., но те са очаквани. От друга обаче ме изненада отпорът, който хората с противоположно мнение дадоха. Мислех, че темата ще бъде осмяна и подмината, но истината е, че се получи дебат. И това е полезно. Защото темата е важна.

Защо е важна?

Ще попитате. И веднага ви казвам. Тук не става дума просто за гладно дете, което трябва да бъде нахранено. Ако беше така, то дебатът щеше да бъде за това дали моловете (а и други обществени места, ресторанти, паркове, институции) са длъжни да направят помещения за кърмене, в които жената спокойно да храни бебето си. Не. Става дума за нещо съвсем различно. Става дума за женското тяло, за лицемерните морални норми, а и за тоталитарното минало, което формира мисленето ни.

Дебатът за кърменето на публични места е актуален далеч не само в България, а из целия 'цивилизован' модерен западен свят, особено в САЩ. Защо? Ми, и аз това се чудя, струва ми се абсурдно нещо толкова естествено да се поставя под въпрос. От една страна, изглежда сякаш в Европа и САЩ живеят много разчупени хора, сексуални революционери, чието ежедневие е обградено с голи тела (най-вече женски), разговори за секс и изобщо речник изпълнен с думи, препращащи към секс и гениталии. И все пак защо се страхуваме от женски гърди? Защо те предизвикват такъв дебат?

Жената и нейното тяло (като гърдите са най-ярък пример за туй) в съвременното западно общество, към което и ние се числим, са обективизирани, те са обекти, призвани да галят окото на мъжа. Бидейки обект, женското тяло трябва да отговаря на определени изисквания за форма, да е красиво, младо, стегнато и най-добре намазано с масло, за да лъщи. Тези тела са почти продукт, те могат да се подобряват, да се купуват, да се присвояват, да се обсъждат и са дотолкова стлизирани, че често не отговарят на реалността. В случая реалността е следната - женските гърди обикновено са по-големи и обли от мъжките, защото в някакъв момент от живота на жената може да й се наложи да произвежда мляко, с което да нахрани новороденото си дете. Кой и кога е забравил това (кой е решил, че не мъжките, а само женските гърди ще се приемат за сексуален обект, кой е решил кои точно части от човешките тела да са сексуализирани и, съответно, неприлични и причина за срам)... не е ясно, вероятно е бил богат и бял християнин, имал е земя и право да гласува, но и това не е важно за жените, които искат днес да хранят децата си, където намерят за добре. А и за всички останали членове на обществото, които биха искали да задават въпроси. Като например, защо изкуствено наложената сексуална функция на женските гърди да е по-приемлива от естествената й такава? Защо втората да е някак отблъскваща? Пфф.

Ще кажат, както жената има право да си разполага с тялото, така и аз имам право на възмущението си от гледката. Ще им кажа, гледайте в друга посока. Имайте правото си на възмущение, но то не е по-голямо от правото на останалите да живеят в общество, в което природно предопределените функции на тялото са по-важни от социално конструираните такива. В крайна сметка, телата ни са единственото, с което несъмнено разполагаме на този свят. И не виждам защо да позволяваме на хора, които все още ползват думи като "срамотии" да налагат контрол над тях.

После ще ми кажат (и не знам защо през цялото време си представям лицето на Мартин Карбовски) защо да не уринираме и дефекираме на публично място. Това ще го подмина, защото е тъпо.

Ще кажат, жените, които кърмят на публично внимание, търсели внимание. Всъщност онези, които търсят внимание, са бебетата им. За бебетата кърменето е от изключителна важност в първите 6 месеца и доколкото разбирам, често си го искат. И тук, неусетно изплува друг аргумент. Ама защо публично?

Жените, които искат да кърмят, може би имат и други неща за вършене, които са публични и чисто практически трябва да полагат грижи за детето си и извън дома. Или чакайте, чакайте! Дали пък не? Дали от тях не се очаква да бъдат просто майки? Обитаващи само частната сфера? Хм.

И изобщо - дали да е разрешено кърменето на публичното място? Извинете, коя е тази публика, на която робуваме, която разрешава и забранява? Жената и бебето несъмнено са част от нея. И с това дебатът в България ми се струва някак по-специален. Имам чувството, че това е заради тоталитарното ни минало. Дали не сме откърмени с разбирането, че много неща са забранени и неприемливи, и не бива да привличаме внимание, и т.н. Дали не сме свикнали да сме обградени от правила, да се съобразяваме с тях, без да се замисляме защо са там, какви аргументи стоят зад тях. Без да имаме право да зададем простия въпрос... защо?

Затова не подценявайте този дебат. 

PS: Реакцията към Анджелина Джоли и медицинските интервенции, които предприема, също ни казва много за социалните очаквания към женското тяло. Тук има интересен коментар на Милена Фучеджиева, който, макар и да поставя Джоли в една идея по-юбер позиция от необходимото, има много силни попадения: "Важното е, че сме свидетели на една физическа деконструкция, която ще накара много хора да променят мисленето си за рака, за страха, за женското тяло, за секссимволите, за феминизма, за волята да живееш заради децата си, но и заради света. [...] Анджелина Джоли в крайна сметка е един много рационален човек, който се движи в света с абсолютната яснота, че животът е кратък и трябва да сме максимално будни."

PSS: Дебатът има много допирни точки и с онзи за раждането вкъщи.

Press Freedom on the Balkans

Катарина Тадич, политоложка от Сърбия (а и моя съквартирантка), за свободата на медиите на Балканите и евроинтеграцията в списанието Kosovo 2.0.

According to the latest annual evaluation by Reporters Without Borders, a non-profit organization with the mission of defending the right to receive and distribute information worldwide, media freedom suffered a drastic decline over the last year. The cause for this is partially because the media was largely suppressed in conflict territories such as Ukraine, Syria, Iraq and Palestine. However for us, the most significant and relevant trend is the decline in press freedom throughout the Western Balkan countries. After twenty years of democratic transition and fifteen years of involvement in the EU integration process, these states are still struggling to meet basic criteria of the democracies they modeled themselves after.

Compared with the last year, Serbia has dropped from 54th place to 67th in press freedom rankings. Montenegro ranks 114th out of 180 for two years in a row, and Bosnia has also held fast at 66th. Kosovo’s results have fallen seven places compared with the previous report, now occupying the 87th position. According to Reporters Without Borders, “the European Union-Balkans region is in the lead by far, but nonetheless recorded the biggest fall between the 2014 and 2015 editions.”

For the countries in this region, or at least for their civil society organizations and ordinary citizens, the European Union has usually been perceived as a  driving motivator in conducting internal reforms. The reasoning is very simple — if the country keeps improving its democratic performance, it will move step by step toward the final goal: membership in the EU. However, if we compare the data regarding media freedom with the country’s progress in the integration process, the results are rather surprising.

Namely, although Montenegro ranks at 114th (having only Macedonia behind it), the country is still a front-runner in the EU integration process. It has already opened two negotiation chapters and is generally perceived as the next member state. The fact that the country has not improved a disturbingly low level of press freedom does not stop EU officials from praising Montenegro as a model for other states in the region. Serbia, after many years of stagnation, has similarly progressed over the past two years toward the European path — gaining candidate status and receiving the green light from the European Commission for opening the accession talks. However, since the focus has been on the negotiations talks with Kosovo, deterioration of media freedom in the country has still not been raised as an obstacle for further integration.

On the other hand, the trend among actual member states is also not very encouraging. Hungary, being only one place before Serbia, is continually declining from previous years, while Bulgaria has dropped from 100th to 106th place. Croatia is the only country in the region that has improved freedom of the press compared with the last Reporters Without Borders report. However, it is noteworthy that if we compare the years which countries entered the EU, Croatia in 2013 had a lower level of media freedom than Bulgaria did in 2007.

One can conclude that first, conditional politics are not as powerful as one would expect or better yet — some conditions are more important than others. Second, it indicates an inability of the EU to develop mechanisms capable of effectively preventing or sanctioning the deterioration of one of its fundamental principles, such as freedom of expression, among its own member states. However, the most important and the most dangerous consequence is a message sent to the political leaderships of the countries in the region. Ironically, an example of “Montenegro as a model for other states in the region” can be interpreted as a permission for harassment, censorship and threatening of journalists as tolerable behaviour. And the reward will apparently be  progress on the EU path. Difficult times for journalists are yet to come.

Шел Силвърстайн

Шел Силвърстайн е бил американски поет и художник.

Машроу Лейла

Машроу Лейла. Ливанска група за алтернативен рок. Страшни!

India's Daughter

Спомняте си груповото изнасилване и убийство в един индийски автобус през 2012 г. Тогава последваха множество сложни реакции от различни жени, свързани с Индия. Техните коментари адресираха положението на жените в Индия, но и това кой е легитимиран да говори по темата, колониализма, расизма в западните страни. Днес гледах интересен репортаж на Ал Джазира за реакциите срещу документалния филм по случая - India's Daughter. Той трябваше да бъде разпространен на 8 март, но индийските власти го забраниха. Все още не мога да намеря самия филм, така че ако някой е попаднал, може да ми пише.

weird Balkan mosques

A Reiffeisen-mosque
Mostar, Bosnia and Herzegovina
March 2015

A supermarket-mosque
Pristina, Kosovo
July 2012

A mosque with lamps
Tirana, Albania
July 2014

PMG Kolektiv

PMG Kolektiv са от Скопие. Вчера имаха концерт в Сараево, едно момиче с миксер и две момчета, едното с електрическа китара, другото с лап топ. Стилът електронен ню уейв, поп, македонски Депеш Мод, македонска Нова Генерация...

Казаха, че благодарят за енергичната публика, защото се били изморили от 14-часовия път с автобус. Стана ми мило, че са си хванали обикновен автобус и се радват на хората. Представих си ги с раници пълни с миксери и мак-ове по негостоприемните балкански автогари. На сайта им пише, че са ritualistic dance band. И хич не лъжат. Всички хора в залата бяха погълнати от музиката снощи, да не кажа трансирани. Някой трябва да ги покани в София! И който го направи пръв няма да сгреши!

Пускам три от песните, които най-много ме впечатлиха снощи. Първата е кавър на стар югославски хит, на сръбската група Идоли. И пак, снощи, насред тази зала, докато изненадано гледах как босненците около мен избухнаха на нея, си помислих колко неща ги свързват тези хора все още. Такива, дето ние отстрани трудно можем да разберем.

Ислямски феминизъм

една от ранните корици на иранското списание Занан

Положението на жените в мюсюлманските общества е в основата на големия дебат за реформирането на религията. Широко възприето е разбирането, че ислямът е несъвместим с равноправието между половете. Жените като потискани жертви на женомразка религия, подлагани на насилствени бракове, в които нямат никакви права, насилствено забулвани, убивани заради семейна чест, генитално осакатявани... Всички тези практики сякаш са изконна част от Корана – насърчавани и защитавани от него. Но дали е така наистина? През последните 20 години едно ново учение придобива популярност в ислямския свят, но остава почти непознато извън него – жени-учени препрочитат Корана и използват придобитите знания като научно доказателство за това, че могат да бъдат равноправни членове на своите общества. Те не оспорват сакралността на Корана, а проучват срока на годност на неговите интерпретации. Тяхната цел е жените най-после да бъдат въвлечени в тълкуването на свещените текстове - процес, който в продължение на векове е бил запазен само за мъже.

Това движение се нарича ислямски феминизъм. На мнозина вероятно звучи като оксиморон, но този феномен печели последователки в мюсюлманските общества както в Европа и САЩ, така и на места като Иран, Пакистан, Мароко и Саудитска Арабия. В контекста на глобалния дебат за тероризма, ислямизма и реформиране на исляма, поривът на вярващите мюсюлманки да получат равни права в обществата си благодарение на своята религия, а не въпреки нея, може да се окаже от ключово значение.

Не е ясно кой пръв въвежда термина ислямски феминизъм, но той почва да се появява в края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава в Малайзия групата "Сестри в исляма" се фокусира върху изследвания на ислямския закон и, конкретно, онези части от Корана, използвани за оправдание на домашното насилие, полигамията, по-ниското положение на жените като свидетели в съдебния процес и др. Малко по-късно две подобни организации стават активни в Индия.

По това време е публикувана и книгата на мароканската писателка и социоложка Фетима Мерниси "Булото и мъжкия елит – феминистка интерпретация на исляма". Мерниси тръгва по следите на някои особено мизогинистки хадиси (устни предания за живота и учението на пророка Мохамед, по-късно написани като нормативни текстове) и доказва тяхната неистинност. Според нея нито Корана, нито ученията на пророка са отговорни за нарушаването на правата на жените, а причината се крие в това, че тези права са в конфликт с интересите на мъжкия елит.

През 1992 г. в Техеран иранската журналистка Шахла Шеркат започва издаването на списание "Занан" (в превод "жени"). Списанието обсъжда феминизма в рамките на ислямския дискурс. Списанието е закрито през 2008 г. по време на управлението на Махмуд Ахмадинеджад. Според новините от Иран, причината е, че то представлявало "заплаха за психологическата сигурност на обществото", тъй като показвало иранските жени в "черна светлина". Списанието започва да излиза отново през май 2014 г.

Кой мрази жените

Чрез контра анализ на основните свещени текстове ислямските феминистки се стремят да разширят правата на жените. Например, американката от пакистански произход Рифат Хасан убедително опровергава с аргументи, базирани върху Корана, основните клишета, ползвани като доказателство за превъзходството на мъжа над жената - че първото божие творение е мъж и че жена е причината за изгонването на мъжа от Едем. Пакистанката Асма Барлас също отхвърля твърдението, че концепцията за първородния грях е част от исляма. Тя дори отива по-далеч, пишейки, че разбирането за секса като нечист и за жените като сексуално покваряващи е възприета от мюсюлманските патриарси не от друго място, а от християнството и юдаизма. Фатима Мерниси изследва произхода на женомразките хадиси, които се ползват, за да бъдат държани жените далеч от политиката, като например: "Онези, които поверяват работите си на жена, никога няма да видят просперитет" и доказва тяхната неавтентичност. Ислямските феминистки дават за пример също жени, чиито мнения по политически въпроси са високо ценени в началото на исляма – като съпругата на пророка Мохамед Аиша и дъщеря му Фатима.

Имам(е) революция

Друга голяма тема, която някоя от ислямските феминистки си позволяват да отключат, е тази за правото на жените да бъдат имами. Според онези, които споделят тази идея, както Коранът, така и един от хадисите разрешават на жените да водят молитви, а забраната за това се е появила в резултат на сексизма на Средновековието и патриархалните интерпретации на религиозните текстове и не е част от ранния ислям. Макар подобна идея да звучи твърде революционно (впрочем не само в ислямския свят, но и в християнския), в последните години има случаи, в които жени са водили молитви в Южна Африка, Турция, Мароко и Китай.

Една от победите на активистките за женски права в Мароко е промяната на Семейния кодекс (Мудауана) през 2004 г. Направени са над 100 изменения, сред които въвеждане на споделена семейна отговорност между съпрузите, елиминиране на принципа за подчинение на съпруга, 18 години става минималната възраст за встъпване в брак, въведени са нови процедури за развод според принципите за половото равенство и др.


Дискриминация отвътре и отвън

Същевременно в ислямската феминистка литература не се пести критика към западния свят и феминистките течения, които възприемат тенденцията да виктимизират жените от т.нар. ислямски свят. Ислямските феминистки днес са изправени пред двойна дискриминация - една от вътре, от обществата, в които живеят и втора - от външния свят. Според Рифат Хасан будните мюсюлманки в днешния свят, които се борят да запазят своята религиозна идентичност и лична независимост, са изправени едновременно пред два врага - неотстъпчивостта на ислямския традиционализъм и империализма на западната светска култура.

Ислямските феминистки "вкъщи" биват определяни като агентки на западния свят и поставяни в изолация. Така, избирайки борбата за полово равноправие, те могат да се отдалечат от своята култура. Именно там е причината много учени да смятат, че единственият начин да се постигнат повече права за жените е чрез "алтернативна ислямизация", чрез реформиране на Шариата – че едно ислямско движение може да мобилизира масова подкрепа само когато е в хармония с религиозните разбирания на огромното мнозинство от мюсюлманите, доказвайки, че половото равноправие не е чужда западна идея.

Същевременно много научни статии говорят за усещане за изолация или поне за липса на приемане в светския свят, представителките на ислямския феминизъм твърдят, че често се оказват представяни от западните феминистки като жертви, като безгласни обекти, като част от потискана хомогенна група, без никакъв по-задълбочен анализ.

Булото на бунта

Въпросът за забулването е добър пример за горното. Дали жените, които се забулват винаги са безсилни жертви на своята религия, както често биват възприемани в западния свят или изпод булото биха могли да прозират редица други по-комплексни причини? И тук идва отговорът на ислямските феминистки.

Например, Садия Шаикх от Южна Африка. Според Шаикх една жена може да избере да покрива лицето си поради разнообразни причини, много от които съвсем независими от религията. Например, булото може да бъде символ на съпротива срещу колониалните традиции, може да бъде желание за утвърждаване на идентичност, която комбинира модерност и традиция, може да е знак за резистентност срещу западното консуматорство или пък отхвърляне на патриархалното приоритизиране на физическата и сексуална привлекателност у жените. Или, по думите на словенския философ Славой Жижек - изборът на една жена да се покрие може да е и ясен знак, че тя просто отказва да участва в онази игра, в която жените поставят тялото си на разположение за сексуално прелъстяване.

Амина Уадуд, например, една от най-изтъкнатите изследователки на исляма, не възприема хиджаба като религиозен дълг, а като публично деклариране на идентичност. И макар че самата тя носи такъв от 30 години, е категорична, че сама е избрала това, без да счита, че има някаква божествена заповед, която да й го налага. За Уадуд "хиджабът на принудата и хиджабът на свободния избор изглеждат еднакво, хиджабът на потисничеството и хиджабът на освобождението – също".

Така, ако отворим съзнанията си и потърсим различните причини, които се крият зад този почти непознат за нас феномен, ще се натъкнем и на бунтарство, и на противоречия, а не просто на монолитна виктимизация на жените. И този пример не се отнася просто до светското разбиране на булото, но до редица други въпроси, свързани с положението на жените-мюсюлманки.

Революция е в женски род

Ислямските феминистки, академици, журналистки и активистки, третират религията не като пречка пред упражняването на своите права, а напротив – като инструмент, чрез който могат да деполяризират патриархалните си общества, оспорвайки основите на този патриархат. Според тях причината правата на жените често да са на заден план се корени в това, че интерпретаторите на исляма винаги са били мъже. Така, когато говорим за "ислямски" начин на мислене, поведение, култура, традиции, всъщност имаме предвид начина на мислене на един малък мъжки елит.

Потенциалът на движение като ислямския феминизъм е огромен. Той може да промени живота не само на жените, но и исляма като цяло. Може да освободи вярващите мюсюлманки от невъзможния избор между мюсюлманската им идентичност и вярата им в половото равноправие. Депатриархализацията на Корана би била от полза и за правата на гей-хората в мюсюлманските общества, които днес също търпят редица ограничения. Би могла да бъде от решаващо значение и за отърсването на мъжете-мюсюлмани от наложените им социални роли, коренящи се в несправедливост и агресия. А всъщност, равнопоставеността на жените може да спомогне за освобождаване на самия Коран от доминираните от мъжете тълкувания, които, в крайна сметка, безусловно ограничават неговия духовен потенциал.

Успехите на ислямския феминизъм биха били и добър урок и за международната общност. Опростено казано – малко вероятно е ислямът да се модернизира и положението на жените в мюсюлманските общества да се подобри, защото бял мъж-християнин от Западна Европа е казал по CNN, че това трябва да се случи. Но когато подобно искане идва от все повече жени, които сами се овластяват, отърсвайки се от предопределената им роля на жертви, то тогава подобни искания почват да звучат с необикновена сила и убедителност.

Публикувано в Капитал.

all we are

Leif Podhajsky се казва човекът, който е нарисувал тази обложка за ливърпулското трио ALL WE ARE и само заради него почнах да ги слушам (макар да творят във Великобритания, изпълнителите са от Бразилия, Ирландия и Норвегия и се описват като "Би Джийз на диазепам" - ето плейлист с видеото на "I wear you", което също е изградено върху рисунки на Подхайски).

Подхайски е австралийски дизайнер от чехски произход и си запазете страницата му, защото има страшни работи. Явно и чувство за хумор има.

My work at MOMA (fake) @MoMAPS1 #fb pic.twitter.com/mYVlm4tS
— Leif Podhajsky (@LeifPodhajsky) November 26, 2011

We will always be a little in love with Blixa

Regarding Susan Sontag

He said “Sue, if you read so much you’ll never get married”. And I burst out laughing. I thought this was the most preposterous thing I ever heard because it never occurred to me that I would want to marry someone who didn’t like someone who read a lot of books.
[...]
She was a feminist who found most women wanting. “Why do they waste so much time worrying about what they look like instead of what they thought?”
[...]
We gave a big party, and the night before the big party, we had a lesbian couple over to visit, but we drank a lot and we smoked a lot of grass and things started getting a little sexy, and Susan got into it a little too much, and I got very jealous and punched her in the face. The next day was our big party with all the American ex-pats, the Beats - Ginsberg and Corso and all those people were coming. And Ginsberg came over to me at one point - Susan had this big black and blue mark on her jaw, and he said to me, “Why’d you hit her? She’s younger and prettier than you.” And I said, “That’s why.”
[...]
My desire to write is connected to my homosexuality. I need the identity as a weapon to match the weapon that society has against me. I am just becoming aware of how guilty I feel being queer.
[...]
I think it’s my duty to be in as much contact with reality as I can be. And war is a tremendous reality in our world.
[...]
A writer, I think, is someone who pays attention to the world. You re just an instrument for tuning into as much reality as you can.

С гореприложените цитати от него искам да препоръчам филма "Относно Сюзан Зонтаг". Създава едно хубаво усещане, че всичко е възможно. Разказва за Зонтаг, интелигентна, самоуверена към самовлюбена, дразнеща, снобска, забавна, одухотворена до немай къде, лесбийка, хетеросексуална, философка, феминистка, писателка и голямата любов на Ани Лейбовиц, макар никоя от двете да не е говорила конкретно за естеството на отношенията им. Филмът е изграден върху интервюта с нея и нейни приятели. Гледах го вчера, на откриването на Сараевския куиър фестивал Мерлинка. Впрочем, в Сараево Зонтаг е много почитана, даже има площад, който носи нейното име. Причината е, че по време на обсадата, когато градът не е бил топ дестинация за нюйоркската интелигенция, Зонтаг е живяла в града, правейки много неща, сред които и да постави пиеса на Самюел Бекет в градския театър. 

Everything is fine

Source: FUCKYOUVERYMUCH