Последен ден за номинация на Човек

ДНЕС е последният ден, в който можете да номинирате своите герои за Човек на годината ето тук. Номинираните досега са тук.

Защо е важно да се позволи асистираното домашно раждане

Български хелзинкски комитет завежда дело срещу България пред Европейския съд в Страсбург заради това, че  българското законодателство не позволява на майките да родят в домашни условия с медицинска помощ; предвижда ражданията да стават само в лечебни заведения; а лекари и акушери, които асистират домашно раждане, да носят административнонаказателна и наказателна отговорност. 

Това се налага, защото:

• Бременността не е болест и не бива да бъде третирана като такава. Пациентът не бива да бъде насърчаван да бъде обект, който е пасивен, не спори, не знае, не е устат, а просто слуша. Пациентът, особено раждащата жена, трябва да бъде господар на себе си и активен субект при взимането на решения за себе си и за детето си.

• В повечето страни от Европейския съюз раждането вкъщи е практика, която е изрично уредена в законодателството - Австрия, Белгия, Франция, Германия, Холандия, Великобритания допускат раждане вкъщи. Например, в Холандия около 30% от жените раждат вкъщи, само с акушерка. 

• Принудата жените да раждат институционализирано е типична за посткомунистически държави като Сърбия, Словения, Полша, Хърватска, Чехия, Унгария.

• Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в началото на годината осъди Унгария за порочното й законодателство в тази сфера по делото Терновски срещу Унгария - в случай много сходен с нашия. В своето решение Съдът казва, че правото на бъдещата майка да избере обстоятелствата, при които да роди своето дете, е част от правото й на личен живот - фундаментално човешко право, което трябва да бъде закриляно от държавата и да бъдат осигурени условията, при които то да се упражнява. Всякакви забрани, свързани с това нейно право, представляват незаконна намеса в личния й живот. В него се включва и достъпът до квалифициран персонал за асистиране при домашно раждане. Сегашното законодателство в България нарушава ЕКПЧ (подписана от България през 1992 г.).

• В своето решение, публикувано през декември 2011 г., Съдът изцяло се уповава на Препоръките на Световната здравна организация. Посочва се и изследване, проведено в Холандия (държава с традиции в домашното раждане, където законодателството изрично го урежда), според което при жени с нискорискова бременност, раждащи за пръв път, статистически, раждането вкъщи е толкова безопасно, колкото и раждането в болница. Нещо повече, за жени с нискорискова бременност, раждащи за втори и последващ път, резултатите от раждането в домашни условия са значително по-добри, отколкото тези в болнични.

• Освен от България ЕСПЧ вече е сезиран с жалби на гражданки на Хърватска, Чехия и Литва. 

• Винаги ще има жени, които въпреки ограниченията ще раждат вкъщи и няма никакъв обществен интерес, който да налага те да бъдат блокирани по този опасен и за тях, и за бебето им начин. Техният избор трябва да бъде уважаван и от лекарите, и от обществото като цяло. Това е процес, който не може да бъде спрян – той се случва в цял свят – масово майки се обединяват и протестират срещу отношението в болницата, създават се филми (ето този, например), книги, водят се дела, възникват редица сдружения, които се занимават с разпространяване на информация – само в България възникват много силни сдружения (Родилница, Естествено, Асоциация на българските дули).

• Болниците имат и чисто финансов интерес раждането вкъщи да бъде възпрепятствано. Макар и на теория то да е безплатно, всъщност е свързано с редица неоправдани разходи, скрити зад определението "ВИП услуги" – например, такса за избор на екип (900 лв.), които жените плащат, за да могат да изберат лекаря, който да асистира, или пък напълно незаконната такса за присъствие на бащата (200 лв.). В момента болницата е монополист в тази „икономическа дейност“, свързана с много пари.

• Обслужването в болниците е масово лошо. Когато се уреди асистираното раждане вкъщи, ще се подобри конкуренцията и болниците сами ще започнат да предлагат условия, близки до домашните, т.е. с присъствие на бащата, дула, с музика, с вана за раждане, с приглушена светлина, с масажи и свободен избор на позиция на раждане, неразделност на бебе и майка.

• Самото раждане само по себе си е едно тайнство, то е върховен момент, в който един човек се откъсва от друг, за да продължи съществуването му. Нещо, което, ако се замислим колко е специално, свят ще ни се завие. И не бива жените да позволяват този момент да бъде съсипан от припрени хора около тях.

• Във всяка минута раждането може да се промени и да настъпи усложнение – да, сигурно е така. Но така е в живота изобщо - за миг и ни няма. Което не значи, че трябва да живеем в болницата или пък да отглеждаме децата си в болница. Рискове има. Целта на жалбата е, да се намалят тези рискове.

• Никой не казва, че всяка жена трябва да ражда непременно в дома си, но в крайна сметка решението е на майката, не на държавата!

Lana del Rey - Ride

Интересна е тази Лана. Стилът в новия й клип е убийствен. Неочаквано придружава музиката на една мейнстрийм звезда (мейнстрийм най-вече заради репликата "I am fucking crazy but I am free", от която спокойно можеха да се лишат, ако не искаха да се харесват масово). Студенината му ми напомня на Париж, Тексас и на фотографа Стивън Шор. Дрехите, цигарите, бензиностанциите, мъжете, люлката в средата на пустинята - все елементи, които се набиват в съзнанието. Критиците определят клипа като "анти-феминистки". Клиент прави секс с героинята й, тя изглежда все едно я няма, в следващата сцена е увита в американското знаме. Не е анти-феминистки, според мен е подигравка - една безкрайно стилизирана подигравка с грозната, студена американска действителност, но дирижирана от някой друг. Не от самата Лана, която е добра актриса, наистина, но изглежда като продукт. Не знам защо толкова я харесвате.

livable

Валерия Келава

О. Опитвам се да избягвам твърде емоционалните думи, но о б о ж а в а м лицето на Валерия Келава. Попаднах преди време на български сайт за мода, който я споменаваше по следния начин:

Моделът Валерия Келава виждаме все по-често по различни издания, но колкото и да се насилваме, не можем да я харесаме. Признаваме, че в изражението й има нещо особено и е много по-различна от типичните красавици, което най-вероятно я прави и толкова желана. Но все пак, като че ли си предпочитаме красавиците.

Това провокира любопитството ми, защото моделските снимки винаги са ми били интересни. Валерия се оказа словенка, на около 23. И то красива като богиня, с поразителна деспотична красота. Съчетава силни въздействащи черти почти по мъжки груби, налудничав надменен поглед, някакъв особен вид женственост и носи студенина като от филм на Дейвид Линч, като 1723 на Hannes Smith, като мрачна гора, обвита в мъгла, като вълче. И е красива, с красотата на жени като Тилда Суинтън и Флорънс Уелш.

Въобще, български сайтове за мода, много моля, не се излагайте! (Дори 'ние'-формата не ви спасява.)

И ако сте пропуснали - 'лицето' на модерната жена вече може да бъде рисувано от самата нея. Тя получи право на това. То може да я изразява, както се чувства самата тя или както иска да се покаже тя. Същата тя, която не държи да се хареса на всекиго, нито да удовлетворява съмнителните 'общоприети' представи за женска красота, облечени в цици и розово. Така е то вече. А модният бизнес, ще не ще, следва живота, колкото и животът следва него.


Ето:

Кеворк Кеворкян.

Срам ме е, че живея в същата държава, в която някои считат този жалък подлизурко за някакъв вид интелектуалец.

Hidden Orchestra - Dust

Nick Cave & PJ Harvey - Henry Lee

Когато Поли Джийн Харви и Ник Кейв се срещат за снимките на това видео, се познават съвсем бегло, поне не на живо. Слагат ги на пейка, без план, без репетиции и включват камерите. По това време Поли Джийн вече е завоювала името на една от най-талантливите и интересни жени в модерната британска музика. Година по-рано е изпяла Satisfaction заедно с Бьорк. Ник Кейв е икона. Той е австралиец, на 38. Tя е на 26. Снимките продължават 4 минути. 4 минути, в които неспирно си търсят ръцете и очите, в които Ник почти не намира време да погледне камерата. След това стават гаджета.

Днес прочетох тази история - бях гледала клипа и преди, но мислех, че е плод на любовта им, а не обратното. И колкото повече го гледах, толкова по-склонна бях да повярвам на нея. От енергията, която излъчват един към друг, ме побиват тръпки.

Останали са заедно по-малко от година. После Кейв се оженил за манекенка и се отдал на тих семеен живот. Харви направи дълга кариера, като изненадващо издаде един от най-силните албуми за миналата година. Не съм чула да е обвързана.

Акордеониста под Гурко

Изглежда сякаш не е тук наистина. Все едно някой немарлив дизайнер го е намърдал върху стълбите, без да му изреже дрехите и косата достатъчно естествено. Възрастен и много мургав човек. Свири на акордеона си, седнал на едно столче и търси очите на преминаващите. Хората под него излизат от магазините в подлеза, изкачват стълбите, палят цигари, говорят по телефони, крепят чаши с кафета, кофички с айрян, полиетиленови торбички с баница, слизат от тролеи, от автобуси, от коли, спускат се към подлеза, излизат от него, подтичват и говорят, и се смеят, и се мръщят. А той си седи там и почти не мърда, освен с ръце, а този акордеон се вие, разтваря и събира като тролеите отгоре. Акордеонистът изглежда погълнат в мисли. Понякога казва "Добро утро и приятен ден!" и се усмихва с едни такива големи очи, обградени от бръчки. Усмихва се и то тъжно, като че ли само той знае нещо важно, но без да те обвинява, че бързаш и се занимаваш с глупости. В началото мислех, че поздравява само когато му пускам стотинки. После установих, че е достатъчно да го погледна. Толкова е топло това "Добро утро и приятен ден!", че от миналата година ми променя целия маршрут към работа.

Днес понечих да го снимам, после се отказах. Сигурно ме е страх, че няма да излезе на снимката...

Мирослав Пенков - най-добрия български писател в Америка

Голяма новина днес. Писателят Мирослав Пенков спечели наградата на BBC за кратък разказ, много високо международно отличие. Тук можете да чуете текста, с който е впечатлил Британската съобщителна корпорация, Дневник са публикували и част от Македониja, още един текст от сборника "На изток от запада", a самият Мирослав е качил част от Buying Lenin в блога си. Други не намирам, но не се правете - направо купете книгата.

Ето и едно интервю с него, изненадващо скромен човек изглежда и умело бяга от самохвалството, към което водещият го тика. Хареса ми, че се придържа към темата, не се разсейва и говори без излишните клишета за България и Америка. Същевременно това със съпоставянето между еничарите и умните българи, които си продавали душите и телата, а мозъците им изтичали на "Запад", е оригинално като идея, но твърде комплексирано. Струва ми се, че е време да се възприемем като част от този свят и то част, която сама избира къде да ходи и къде да остане, както и която винаги може да се върне. Не виждам пречка писателят след някоя и друга година да дойде в някое китно родопско село да пише или пък в някое виетнамско да преподава английски, както и да отиде да дава частни уроци по танго в Буенос Айрес. Това с еничарите е пресилено.



Иначе много приятно засече водещия след това с най-добрия български писател в Америка... най-добрия по душа... не знам как определяме добър.

Диана ми го препоръча с думите:
[2:49:26 PM] Diana: gledah go v rosen petrov
[2:49:49 PM] Diana: koito e dosta tup
[2:49:53 PM] Diana: i beshe hubav kontrast

И, докато съм на темата, какъв е толкова проблемът да си женен за японка? Този Росен Петров няма да му е зле малко да попътува, свят да види...

Човек на годината 2012

Търси се Човек на годината! Ако се сещате за човек, който ви е впечатлил през последната година, който ви е вдъхновил с действията си, с каузите, за които се бори, който е променил средата ви, мисленето - вашето, на съседите ви, на политиците, който ви е провокирал, мотивирал, насърчил, събудил, накарал ви е да се усмихнете, да повярвате в нещо, в себе си или пък да се замислите... можете да го номинирате за "Човек на годината 2012" ето тук. Не е нужно да бъде един човек, може да са много, да бъдат цяла организация, която е постигнала нещо значимо. (Примерно аз миналата година номинирах „За да остане природа”.) Решението е ваше. И имате един месец - до 31 октомври.

Кампанията се организира от Български хелзинкски комитет (БХК) за пети път, а тази година журито включва адв. Маргарита Илиева и Яна Бюрер Тавание от БХК, журналистите Иван Бедров и Петя Владимирова, съдийката Мими Фурнаджиева, председателката на Съюза на съдиите в България Мирослава Тодорова, експертът по медийно право Нели Огнянова и художника Христо Комарницки.

Досега наградата е била връчвана на:

2011: Съюз на съдиите в България за смелостта да се борят срещу опитите на изпълнителната власт да подчини съдебната.
2010: Адв. Даниела Доковска за подкрепата, която оказа при разследването на престъпленията в домовете за деца с увреждания.

2009: Теодора Захариева за битката й срещу държавата, която не полага необходимите грижи за болните от рак хора у нас.

2008: Съдийките от ВКС Албена Бонева, Костадинка Арсова и Мими Фурнаджиева за безпрецендентното им решение в полза на хората с увреждания у нас.

I'm so cool and I'm so groovy! Bom bom bom!

Имам спешна необходимост да намеря още песни на Sam and the Womp, защото една далеч не ми е достатъчна и тези долу не стават напълно за заместител, макар и да дават правилния тон. Както и интернет общността има нужда от възможност за правене на още смешни коментари, засега любимият ми от които е:

dearest internet person, nothing is more annoying than this song, this song maxes the amount on annoyance one can experience!

анти топ

http://bgtatko.bg/19761/anti-top-10-septemvri-2012-g/

[...]Сраснахте се с тези ламарини, бе хораааа! Не синя, а пурпурнорезедава на жълти точки да ви я направят Зоната! И ако може да е по 350 лева на час! Центърът е да си вършиш работа, а не да прескачаш железни барикади, залостени там от тумбаци с амортизирани крайници[...]

[...]От друга страна, онези пък, дето тръгнаха да споделят по Фейсбуците картинки колко гладни дечица можело да се нахранят с хонорара на Памито, и те съвсем откачиха. С чужди пари и измислена съпричастност, всеки е готов да „споделя”! Моля, дръжте се нормално – ако може![...]

[...]Иначе подобието им на парче не стига, че е крадено (както обикновено), ами е на ниво „напушена детска градина”[...]

m83

За този саксофон живея, ей!

Вече 10 месеца на пресекулки.

Първата част на албума е тук (без When Will You Come Home?). Албумът е вдъхновен от сънища и деца и сънища на деца.

А това видео ползва първата песен от него и показва ежедневието на разни мечета, вълци, риби, поточета и планини. Днес го намерих. И изтръпвам всеки път като камерата се приближава към мечките на склона около 00:58.

M83 - Hurry Up, We're Dreaming...Intro from Andrew on Vimeo.

We didn't need a story, we didn't need a real world
We just had to keep walking

We carry on, carry on..

Крадците на колелета

На Димитър Шалварджиев му писна и написа писмо на премиера Бойко Борисов! Борисов не му отговори, но пък тази сутрин го поканиха по телевизора да разкаже за това как през това лято му откраднаха две колелета на стойност около 3 хил. лв. Интервюто можете да видите тук.

Иначе тези от бТВ за пореден път се доказват като напълно неадекватни. Защо по темата за кражбите на велосипеди в студиото им е канен да коментира наци-политикът Боян Расате? Струва ми се, че не е популярен като експерт по темата. И да каже човек, че говори нещо съществено и обогатява зрителя със самото си присъствие, не - само популистични шитове. 

От Льоса до България

"причината повечето хора в България да не умеят да се изразяват и мислят, както и да не четат книги е че в училище са ги учили, че писателите са колоси, пред които може само да се прекланят."

На този коментар попаднах току що и ме впечатли. Написан е под един иначе странен пост, който случайно открих. Авторката разказва защо не харесва Марио Варгас Льоса. Не, категорично не съм съгласна с мнението й.

"Наистина се стреми да разплита отношенията между шофьори, добри госпожици, кръчмари и нисковалентни проститутки, но натоварва разказа с толкова много излишни подробности (коя песен звучала по радиото докато съзаклятниците си говорели, etc.), че затормозява интереса."

Ама как така! То точно тези безкрайни подробности наелектрезират напрежението и изненадват читателя. Чете си той за планираното покушение срещу страшния лидер и за всяка мимика, всяко потрепване, всяка мисъл, която минава през главата на съзаклятниците, чакащи жертвата си в колата. Всичко е детайлизирано с някаква безгранична педантичност, така че читателя съвсем реални тръпки го побиват. И изведнъж авторът - тресс - и почва да говори за песента по радиото или за стомашните неразположения на убиеца. Така сменя ритъма на действието, че читателят рязко се събужда и лекичко се усмихва, чувствайки се все едно някой току що го е измъкнал от фотьойла и го е пъхнал в самата история. Именно тези подробности правят историите толкова реалистични, като в истинския живот...

...като да се обясняваш в любов, а коремът ти да къркори толкова силно, че да заглушава думите ти. Там е чарът, умението да ce долавят детайлите, на които ние не обръщаме внимание и не можем да осмислим като нещо важно, като нещо, което провокира асоциации, което дори може да променя настроението ни.

Харесва ми Льоса, харесва ми приятелския тон, с който ми разказа за леля Хулия, все едно обикалям с него по улиците на Лима и подбирам с него и откачения му колега новините за радиото, все едно заедно се влюбваме в Хулия и изследваме любопитния Педро Камачо.

Харесва ми и убийствената му ирония в Панталеон и посетителките, където заедно правим публичен дом за военните, за да овладеем сексуалния им глад и да не изнасилват масово местните жени; с военна педантичност изчисляваме разходи, броим легла, подбираме жени, за да можем да отговорим на нуждите на гарнизона.

Харесва ми и структурата в Празника на Козела, книга, разказваща за диктатурата на Рафаел Трухильо в Доминиканската република - трите преплитащи се истории се развиват паралелно, но в съвсем различен ритъм: историческите данни за режима и за самия Трухильо; смъртно обидената дъщеря, измъчваща парализирания си баща с въпроси от миналото му; и убийците на Трухильо, които го причакват на магистралата може би час, на който обаче Льоса отделя стотици страници.

Не съм чела много негови книги, но тези си ги спомням толкова добре, мисля, именно благодарение на детайлите. Написани са елементарно, а остават в теб за дълго и те карат да мислиш.

Но думата ми беше за коментара, който цитирам в началото. Има нещо много вярно в него. И думата "колоси" е точно на място. Колосите не вдъхновяват, защото човек се чувства малък пред тях.

"Мюсюлманския" гняв

Брилянтна статия за т.нар. мюсюлмански гняв. Авторът се казва Руслан Трад. Доколкото разбирам, той е българин от сирийски произход, създател на първия български блог за Близкия изток и Северна Африка - ruslantrad.com. Задълбочено изследва реакциите след излизането на ето този нелеп филм - всички ли мюсюлмани убиват дипломати, кой преиграва с цялата история за арабския гняв, какво е станало по време на неотразените протести на хората в Кайро, Бенгази и Тунис срещу насилието, породено от филма.

Знаете ли, че по предварителни данни участие в протестите срещу филма са взели между 0,001 и 0,007% от 1,5 милиардното мюсюлманско население по света? Чухте ли, че папата е посетил Ливан в разгара на напрежението, а лидерите на Хизбулла са присъствали на неговата проповед, въздържали са се от коментари за филма по време на визитата му и са призовали за религиозна толерантност? Аз не знаех, не бях чула.

Lindsey Wixson for Garage Magazine

Lindsey Wixson - модел, чиито черти на лицето наистина изглеждат като нарисувани - в убийствена сесия за списанието на Даря Жукова (тук са още от нейните проекти, насърчаващи съвременното изкуство в Москва).

46 текста на Ина Григорова

1. ПСИХОдеЛИЧНО
   
   
2. Той, разбира се, знаеше,
3. че само това, което може да се сложи в думи,
4. може да се помисли,
5. но нея той мислеше в миризми и точки от газирана вода
6. и филологията в него даваше заето,
7. в главата му мравки отнасяха на гръб
8. кочана от ябълката на познанието,
9. той се навеждаше към тях в забавен каданс,
10. но не успяваше да спре оглупяването,
11. нея той мислеше здрав и все пак припаднал,
12. буден, а в кошмарна невъзможност
13. да спре да й разказва безкраен виц за борци,
14. нея той мислеше в крака по стъпала,
15. искаше да прати някой да й каже,
16. че го е блъснала кола и е в Пирогов
17. и тя да се натъжи,
18. нея той мислеше през облени в кръв полузатворени
19. от превръзката очи, без да го е блъснала кола,
20. нея той мислеше в мускулни спазми,
21. мислеше я героично без някога да се е бил изобщо,
22. искаше да я спаси от изнасилване и да я изнасили,
23. нея той мислеше в искания, но те не бяха
24. оформени като такива,
25. съществуването на мисъл преди езика
26. му се струваше невъзможно,
27. а нея той мислеше в солено, топло, червено
28. и в точки от газирана вода.

Ама че стихотворение! Четох го и си мислех, че някой ми се е мушнал в главата. Някой, някой - Ина Григорова. И се сетих после, че имам един критичен пост за нея и интервюто й от Ню Йорк, който впрочем е толкова тъп, колкото и въпросното интервю. Същевременно се оказва едно от най-четените неща тук. Ина обаче продължава да ми харесва безобразно много. И никакви тъпи интервюта не могат да променят това. Понеже съм насъбрала нейни текстове - и поезия, и проза - от егоист, капитал лайт и разни блогове, сега реших да ги кача, ако искате и вие да четете.

46 текста на Ина Григорова

Излязоха 46, като не знам дали всички са нейни или не, доверявам се на сляпо.

Във втората половина са неща, писани на английски, май през 2002 г. и все пак - най-новото, което съм й чела. I’ll provide the owl myself, възкликва тя на едно място, където си припомня детски Коледи, а на друго разказва за заминаването си към САЩ:

1. so I 
   took a bow
2. took a cab
3. took a plane
4. and landed on this side
   
   

Разбира се, нямам никакви права върху тези текстове и, ако някой се почувства ощетен, ще ги сваля.

И още малко по темата Ина (малката тъпа Гина).

слушах песен