един дълъг жълт картоф я сепна

Вървеше по шосето. Слушаше класическа музика, притваряше очи, вдъхваше от нощния вятър и се мислеше в тъмни цветове, загледана в двете кафяви обукви, които се гонеха една друга, но вместо да се достигнат просто сменяха ролите си. Един дълъг жълт картоф я сепна. Жълт картоф от заведение за бързо хранене. Седеше си на пътя й все едно имаше толкова права да бъде там, колкото и нея. Представи си го как излиза от малкото хартиено пликче, от нечия забързана ръка, от нечия препълнена уста. Бяха в един град, съвсем близо. Тя, обречените обувки, и този неестествено жълт картоф.

Квадрат

*Казимир Малевич

Full of Фire

Ето го и новият сингъл на The Knife:



Самата песен е тежка и, докато тракове като Heartbeats и Pass This On могат да привлекат вниманието на съвсем неангажирания ютюб потребител и музикално, и визуално, тук положението е различно. Ако все още не сте спрели песента, продължаваме нататък.

Факти:
* The Knife представят режисьорката на клипа, Marit Östberg, като визуален артист, базиран в Берлин и Стокхолм, ангажирана с феминистки битки, описват работата й като безкомпромисна актуалност, секс, политика... Относно клипа Марит пише следното: "Кой се грижи за нашата история, когато Голямата История, писана от хетеросексуални богати бели мъже, изличава сложността на човешките животи, мечти и състояния?". По думите й клипът свързва мрежа от съдби, страхове, копнежи, загуби и обещания. "Съдби, които на пръв поглед, изглеждат изолирани една от друга, но ако им обърнем внимание, ще видим, че в крайна сметка всичко изначално се движи едно към друго. Нашите животи се преплитат и нашите очи, нашите звуци и нашите миризми и това значи нещо. Нашите действия създават реалността, ние се създаваме един друг. Ние никога не сме безлични, нито дори по най-сивите анонимни улици на града. Никога няма да спрем да бъдем отговорни, бидейки продължения един на друг. Никога няма да спрем да бленуваме един за друг... както и за нещо друго."

** Намери се и още информация, според която Остберг е режисьорка и продуцентка на порно, но не, не се подсмихвайте многозначително, става дума за queer feminist porn. За пръв път попадам на този термин, можете да прочетете повече за проекта Dirty Diaries, в който участва и Остберг ето тук. Оказва се, че и Ларс фон Триер е снимал подобни филми, които Wikipedia обаче определя като female-friendly porn films. Във връзка с филмите си и техните послания самата Остберг казва следното: "Когато куиърите и жените поемат сексуалността си в своите собствени ръце, тогава патриархатът ще бъде загубен."

*** Не за пръв път The Knife отправят силни феминистки послания. През 2003 г., например, пускат две от онези момичета, наречени Герия гърлс, които правят акции с маски на горили и протестират срещу неравноправието на жените в изкуството, да им вземат шведската награда Грамис, като открит протест спрямо доминираната от мъже музикална индустрия.

*** Във видеото на Full of Fire ролите на дистанцираните родители се изпълняват от самите Олоф и Карин, които доскоро имаха правило да не показват лицата си нито на концерти, нито по клипове и интервюта.

Хотел "Зелена поляна"

Игнат спи леко, по гръб, без да се върти и равномерно вдишва летния въздух. Вдишва-издишва. А около него една муха тихо лети и жужи. И от време на време дори нежно каца на лицето му. Каца и го погъделичква с четирите си крака едновременно, преди да направи грешна стъпка и отново да се окаже издухана от страшната сила на двете ветровити бездни, за които все не внимава достатъчно.

Но не мухата събужда Игнат сега. Някакъв глас го стряска, той се сепва в съня си и рязко се надига, като се разминава на милиметри с гредата отгоре. "Млъквай, бе, изедник, как пък все на главата ми ще хъркаш!" Игнат се замисля за миг къде се намира, всичко му се струва нелогично, непознато.

Италия някъде на север.

Бавно, мисълта му се раздвижва. Снощи с последния стоп е достигнал малкото селце. Което кой го знае къде се намира. Ясно е само, че е близо до Германия; че Игнат пари няма; а съвсем пък ясно е, че дори и да има - за хотел няма да плаща. Извън всички правила е това. Неговите си правила. "Гле’й сега, 6 часа е, а не мо’ем заспим повече заради тебе!" Игнат си спомня как слиза от колата на едно френска баба, която отива на гости на сестра си. Свива вдясно от магистралата и продължава само напред, през полята, в сумрака, докато не се натъква на някаква дървена постройка. Голяма плоскост, надигната над земята. Усмихва й се доволно и ляга под нея, спокоен, че сушинката му е гарантирана за цялата нощ.

"Пу-у, да му е** майката, да му *******!"

Игнат вече не издържа и изпълзява изпод дървената плоскост, за да види какво става. Оглежда се наоколо. Първото нещо, което му прави впечатление, е, че всъщност спи под голяма лятна сцена в някакъв парк. Изучава за малко внушителния й вид, връхлитат  го произволни мисли за италианската естрада и си представя как кичозни чичковци пеят за несподелена любов над главата му. Кичозни, кичозни, ама и те си имат своето право на топлинка, Игнате!

Тогава второто нещо му прави впечатление - едно голямо кълбо опаковано в соц-спален чувал, от който се подава ръкав на костюм с лъскави ръкавели. Кълбото мърда нагоре-надолу и именно изпод него излизат звучни български псувни. Игнат се приближава, надвесва се над него и трескаво започва да търси уместен начин да се представи.

"Извинете", прошепва той без самочувствие и с твърде прегракнал глас. Реакция не последва. Игнат прочиства гърлото си деликатно. "Прощавайте..." Оп, оп, кълбото леко се размърдва. Разтваря се и от него изниква една глава, а малко по-късно я последват и два чифта пълнички ръце.

"Ти какво правиш тука бе, момче?", промърморва с максимално учудено изражение главата.

"Ами, спах тук. Случайно...", отговаря Игнат и в този момент забелязва втори чувал на метри от себе си.

"Я виж ти, я виж ти. То само това липсваше, тук да си направим българско село... да си се заселим все едно сме си у дома, на полето в Пазарджик, а! Един, двама - добре, не ми стига Ставри" - казва чичкото и махва с ръка в посока другия чувал - "aми сега и трети да се появи. Ще дойдат, в затвора ще ни вкарат, не мо'еш цял живот сe оправи тука", казва смешният кръгъл човечец, който се е поокопитил вече и не само че се е поокопитил, ами целият е излязъл от чувала, и в момента се е изопнал като струна пред Игнат, като го гледа надменно с ръце на кръста. Игнат от своя страна няма никакво желание да се занимава с глупости, описва си случая набързо, заявява, че не смята да се застоява, дори напротив - бърза, защото до вечерта трябва да е в Париж на работа и се запътва обратно към чувала си под сцената.

Половин час по-късно мухата тъкмо е започнала отново да се чувства спокойна около него и готви нова разходка по местата в опасната зона около Игнатовите ноздри, когато плановете й се оказват смутени. Дребният пълен човечец се приближава, побутва Игнат с пръст и го събужда.

"Абе, аз след малко трябва да ходим на работа, а се сетих да те питам нещо, че така учено момче ми изглеждаш...", ласкателно започва чичкото. Игнат затърква очи, изглежда сърдит, но кимва утвърдително. Този път се заглежда в човека пред себе си и му прави впечатление, че е облечен в костюм. Наистина, един доста евтин и измачкан костюм, но все пак - костюм.

"Виж, тука една беля стана и ми трябва некой българин, дет' да знае италиански. Ти как си? Ще си плàтим, всичко ще си плàтим, ама голяма каша съм забъркàл да знаеш. Пък то ние наш'те ако не си помагаме, кой!?"

Последното, разбира се, заема първите места в личната класация на Игнат за Любими Реплики, С Които Непознати Българи Се Обръщат Към Теб В Чужбина. Но нещо в това абсурдно човече му се струва интересно. И той кимва още веднъж. Още по-утвърдително.

"Ох, ама да знаеш що за историйка!", продължава събеседникът му. "Тука вече 5 месеца станаха откак' съм на хотел "Зелена поляна" и късмет, че поне спален чувал си намерѝх, че инак направо не зная как щях да се оправим". Докато говори, той сяда свойски до Игнат и протяга крака в тревата, обувките му - кафяви, кожени и изтъркани до неузнаваемост. Самият Игнат си бърника из раницата за четка за зъби, но същевременно внимателно слуша.

"Аз съм шофьор, в едно село до София живеем с жена ми. Може и да го знаеш - голямо е, ама бедно. Камион карам, такъв хубав, скъп, задължават ни като чорбаджии да се обличаме." На последната реплика той изпада в бурен смях и обилно оплюва Игнат.

"Голяма сиромашия, голяма ти казвам, пък така с костюм едно-друго, зат'ва се смеем, не за друго. Добре че децата пораснàха, та най-сетне да спестим за кола да си вземем. Бях харесàл един мерцедес, всичко уредено - един бел такъв, ама хубав, лъскав, нов горе-доле. Но до Германия да се ходи трябваше, пък аз бъкел не знам езика. Тука тия техните азбуки не ги разбирам! Как да е, облекох костюма, тръгнàх, стигнàх Италия, един приятел добре че се намерѝ, та ме возѝ до тука. Хванàх после за Германия, намерѝхме се с тия мойте хора, купѝх колата, ама как вози, то чудо-кола, аз нали на камиона бях свикнàл, то не мож' го сравни, кеф да ти е да караш. Хубаво, ама тия техните азбуки кат' не ги зная и ме страх да карам до България, колко са там хиляда километра, па може и повече. И цаних един румънец да го карам до неговото село за без пари, ама той да ми чете буквите, че те по̀ ги знаят, нали... Добре, но тоя румънец голямо гевезе излезе! Само да пие знае, от сутринта. Аз карам, той пие. И си мълчим, то какво да си кажеш с такъв човек, пък и кат' не може да говори български. И спираме за малко тъй да почина, да поспя. Но тоз' ненормален, ти казвам, като отворѝ вратата и кат' хукнà. Изкарà ми акъла, викам си избегà ми човекът, не моем се оправим после с табелите. И той тича, аз след него. Бягаме тука целия град обиколихме, накрая той се измори, и как иначе - пиян-залян ще ми бяга! Хванàх го, два-три ритника, малко да се освести, шамари едно-друго, ама заслушава си сега, нали така! Как да е, опраѝхме се. Тръгваме назад към колата, тук кола, там кола, няма кола, ти казвам, бе мойто момче, побъркàх се - то голем град, едни улици завити, **** у италианците, *****... А тоз' нашият съвсем го не брой, пиян ти казвам, къде да ми намери колата. Обикалям, гледам, няма бе - няма. Станà тъмно, па аз 20 часа съм карàл и си викам ******** майката и на колата, и на румънеца, ще спя. Легнах ей тъй и спах. Станàх, пак отивам търся, града съм го обиколил 20 пъти, бе разбираш ли! Какво ти 20 - 100 пъти. И няма, и няма. И онзи избегà съвсем. Направо в чудо се видех, неколко дни минàха, аз сам като куче обикалям, парите почнàха да ми свършват. Добре че срещнàх един сърбин, с него търсѝхме. Ама немà, пък и той не им говори тука езика, ходѝхме им два пъти в полицията да питаме, ама нищо не мо'еж им разбра, пък и ни е страх, да не ни изгонят тука - от страната. И хубаво взе, че излезнà тогава - търсят охрана в една фабрика при сърбина и си викам на акъла - ********* ще се пробвам, поне някой лев да заработим, докато търсим тоя мерцедес. И гледай, 5 месеца, откак съм тук. На жената й казàх, че хубава работа съм намерѝл, тя доволна, вика "Стой". И стоя, какво да правя - тука в селото е фабриката. Мине, не-мине седмица, ходя до града и обикалям улиците, ама няма бе - няма! Да са я откраднали, съмнява ме - те богати хора. Ама Ставри онзи ден вика да не са я вдигнàли за неправилно паркиране. Мислѝх, може, но като не им разбирам знаците как да знам къде са я закарали. Ей, чакай бе, момче, накъде така, къде тръгнà, къде?"

Игнат е станал, след като дълго е тъпкал чувала си в раницата. Сега я слага на гръб. И си омотава главата в един шал, защото нетърпимо е почнало да пече.

"Човек, не говоря италиански. А и бързам днес да се прибера. Потърси си си някой друг преводач!", отсича той с категоричен тон, без дори да погледне чичкото.

"Как така друг! Как така друг! Тука българи, дет' да говорят, няма! Как не ти е жал, бе дете! Стой, стой ти казвам, магаре недно! Къде тръгнà и ти, пу-у *******!"

Но Игнат вече почти не го чува. Върви бързо към магистралата, вдишва топлия въздух и се усмихва. След 20 минути е там, където го е оставила бабата предишната вечер. След няма и 10 минути една кола спира. "Ciao! Come stai? Vado a Parigi. Voi dove andate?", пита Игнат симпатичната млада двойка вътре.
...
Хм, да ми е жал ли? Най-сетне и на този чичко да му се случи нещо интересно, мисли си той, докато се опитва да вкара огромния самар в два пъти по-малкия багажник на колата - ще успее, досега винаги е успявал. Те багажниците само изглеждат малки.

Django и един необичаен анализ

Schultz: You really want me to shake your hand?
Candy: I insist. 
Schultz: If you insist.
(Shoots Mr. Candy)
Butch: Aaah Calvin! Caalvin!
Schultz: I'm sorry, I couldn't resist.

Любимата ми сцена от един прекрасен филм. Въпреки че когато говорим за Тарантино - никога няма как да не го сравняваме с шедьовъра му Kill Bill - тази драматична любовна история.

И няма как да не ни липсва Ума. Къде ли е?

И сега сериозно - един необичаен анализ върху Тарантино и посланията му във филма -  преправянето на историята, смяната на местата на насилниците и жертвите, взривяването на стереотипите и различните образи, върху които акцентира. Препоръчвам. 

The Kniфe и разни други шведи

И докато чакаме новия албум на The Knife, нищо не пречи да послушаме някой и друг вдъхновен от тях швед. Kate Boy, например.

Или пък Карин Парк, дето дори името й е същото.

Удивително е какво влияние имат Карин Дрейер и брат й върху модерните изпълнители там. Днес попаднах на някакъв британски журналист, който пише следното:

I may have mistaken Robyn for a Dane but I do know that the holy touchstone when it comes to aspiring Swedish musicians is not Abba or The Hives or even The Cardigans, although they're marvellous bands all, and certainly not the ubiquitous masters of cheese themselves, Swedish House Mafia, but the Gothenburg brother-sister electro-pop duo, The Knife. 

Новият им албум Shaking the Habitual ще излезе на 8-ми април. Въпреки че не обичат лайв изпълнения и малкото такива (даже дали не е само едно) се превръщат в събитие, за което се говори години наред, сега са предвидили сума ти дати из Европа. Само прави лошо впечатление, че се придържат изцяло към Западна и Северна Европа. Което е скучно и явно желанието ми от 2011 г. и тази година няма да се сбъдне.

Easter - Psychobitch

Адския бийт, адския клип, любопитен текст, Easter имат всичко. Ако и на вас са ви интересни - ето тук още малко музика от тях, тук - видео, а тук - информация. Ето и цяло интервю с тях, доста претенции, доста храна, но все пак любопитно, там ги определят като пост-джендър и пост-хюман група. Интересни определения. Ако искате да ги видите на живо - идете в Берлин, разбира се. Вединг.

Silence is Sexy

Nick Cave first saw Bargeld performing with Einstürzende Neubauten on TV while touring in Amsterdam. He described the music as "mournful", Bargeld as looking "destroyed", and his screams as "a sound you would expect to hear from strangled cats or dying children."

Ник е страхотен, колкото до Бликса Баргелд - той е вокалист на немската индъстриал група Einstürzende Neubauten, създадена в Западен Берлин през далечената 1980 г. След горното телевизионно участие става и основен член и на Nick Cave and the Bad Seeds. Тях ги знаем. Тази стара берлинска група с непроизнесимо име обаче е впечатляваща. Логото им, инструментите, които ползват - създадени специално за тях най-вече от метален скрап, името им, което значи "срутващи се новопостроени сгради", осмият им албум. Жалко, че нямам група, иначе с удоволствие бих откраднала заглавието и после бих се правила на ударена. Повече за тях ето тук. Имат откровено неслушаеми песни, но пък проверете Ich hatte ein Wort, Sabrina, Perpetuum Mobile и соловите неща на Бликса, например кавъра на Somewhere Over The Rainbow.

В Берлин просто всичко може. 

Nicolas Jaar - Avalanche (Tribute To Leonard Cohen)

Седемте психопата

Забравих му името на режисьора на "Седемте психопата", но и хич не смятам за нужно да го помня. Да кажем, че в началото на филма си донякъде успява да е смешен с преувеличените и абсурдни картини на насилие, поднесени между другото, като насред пържени картофки с кока кола. Обаче след десетата еднаква сцена става не просто предсказуем, но и ужасно с к у ч е н. Той сякаш крещи "Искам да приличам на братя Коен, искам да съм като Тарантино, искам, искам, искам!!!"

…Ама не можеш, сори. И тези 6 лв., дето ги дадох снощи, можеше да си ги изхарча за нещо далеч по-оригинално, като например за две бири и половина в някое барче петък вечер.

Та, става дума за някакъв сценарист, чието вдъхновение се губи и той се опитва да си го възвърне като се замесва в истории, подобни на тези от бъдещия му филм, докато в един момент фикцията така се смесва с реалността, че зрителят (удивен от нестандартния похват) просто не знае дали се е пренесъл в сценария или още си стои в първоначалната история и какво изобщо се случва.

За филм, дотолкова беден откъм оригинални идеи, а същевременно с претенции да се бъзика с други филми, 110-те му минути се оказват убийствено дълги и в течение на времето мисълта за външния свят, и особено за тоалетната на Евро Синема, става все по-натрапчива.

Явно в предварителните разговори нашият човек обаче е значително по-убедителен, отколкото в сценариите си, защото е накарал Кристофър Уокън и Том Уейтс (!) да му се снимат в посредственото филмче. Милите, сигурно са очаквали, че ще блестят в някой култов филм с болезнен черен хумор, ама нейсе. Съжалявам и за тях. Вижте, Колин Фаръл обаче съвсем лепва с впитите си пуловерчета и плейбойско повдигане на вежди и въобще - с цялото отчаяно желание да изглежда добре, което по усилия може да се равнява само с това на безименния режисьор да направи филма си като Големия Лебовски. Но хайде, за да не съм негативна – Фаръл все пак успява да постигне частичен успех в начинанието си.

living their lies

• 00:29:28 Where are your mom and dad?
• 00:29:34 Living their lies somewhere.
• 00:29:39 You look like a loved kid. Be fair.
• 00:29:42 Fair?

2666 (2)

At the same time of day, cops at the end of their shifts met for breakfast at Trejo's, a long coffee shop like a coffin, with few windows. There they drank coffee and ate huevos rancheros or eggs and bacon or scrambled eggs. And they told jokes. Sometimes they were monographic, the jokes. And many of them were about women. For example, one cop would say: what's the perfect woman? Pues she's two feet tall, big ears, flat head, no teeth, and hideously ugly. Why? Pues two feet tall so she comes right up to your waist, big ears so you can steer her, a flat head so you have a place to set your beer, no teeth so she can't bite your dick, and hideously ugly so no bastard steals her away. Some laughed. Others kept eating their eggs and drinking their coffee. And the teller of the first joke continued. He asked: why don't women know how to ski? Silence. Pues because it never snows in the kitchen. Some didn't get it. Most of the cops had never skied in their lives. Where do you ski in the middle of the desert? But some laughed. And the joke teller said: all right, friends, what's the definition of a woman? Silence. And the answer: pues a vagina surrounded by a more or less organized bunch of cells. And then someone laughed, an inspector, good one, Gonzalez, a bunch of cells, yes, sir. And another joke, international this time: why is the Statue of Liberty a woman? Because they needed an empty head for the observation deck. And another: how many parts is a woman's brain divided into? Pues that depends, valedores! Depends on what, Gonzalez? Depends how hard you hit her. And on a roll now: why can't women count to seventy? Because by the time they get to sixty-nine their mouths are full. And still going strong: what's dumber than a dumb man? (An easy one.) Pues a smart woman. And full throttle: why don't men lend their cars to women? Pues because there's no road from the bedroom to the kitchen. And in the same vein: what does a woman do outside the kitchen? Pues wait for the floor to dry. And a variation: what do you call a neuron in a woman's brain? Pues a tourist. And then the same inspector laughed again and said excellent, Gonzalez, brilliant, neuron, yes, sir, tourist, brilliant. And Gonzalez, tireless, went on: how do you pick the three dumbest women in the world? Pues at random. Get it? At random! It makes no difference! And: how do you give a woman more freedom? Pues get her a bigger kitchen. And: how do you give a woman even more freedom? Pues plug the iron into an extension cord. And: how long does it take a woman to die who's been shot in the head? Pues seven or eight hours, depending on how long it takes the bullet to find the brain. Brain, yes, sir, mused the inspector. And if someone complained to Gonzalez about all the chauvinist jokes, Gonzalez responded that God was the chauvinist, because he made men superior. And he went on: what do you call a woman who's lost ninety-nine percent of her IQ? Pues speechless. And: what happens to a woman's brain in a spoon of coffee? Pues it floats. And: why do women have one more brain cell than dogs? Pues so that when they're cleaning the bathroom they don't drink the water out of the toilet. And: what's a man doing when he throws a woman out of the window? Pues polluting the environment. And: how is a woman like a squash ball? Pues the harder you hit her, the faster she comes back. And: why do kitchens have windows? Pues so that women can see the world. Until at last Gonzalez wore himself out and got a beer and dropped into a chair and the rest of the policemen went back to their eggs. Then the inspector, exhausted after a night's work, wondered to himself how much of God's truth lay hidden in ordinary jokes. And he scratched his crotch and dropped his Smith & Wesson Model 686, which weighed almost two and a half pounds, on the plastic table, and it made a muffled sound like thunder in the distance when it hit the tabletop, attracting the attention of the five or six nearest cops, who were listening, no, who glimpsed his words, the words the inspector meant to utter, as if they were wetbacks lost in the desert and they had glimpsed an oasis or a town or a pack of wild horses. God's truth, said the inspector. Who the fuck comes up with jokes? asked the inspector. And sayings? Where the fuck do they come from? Who's the first to think them up? Who's the first to tell them? And after a few seconds of silence, with his eyes closed, as if he'd fallen asleep, the inspector half opened his left eye and said: listen to the one-eyed man, you bastards. a woman's path lies from the kitchen to the bedroom, with a beating along the way. Or he said: women are like laws, they were made to be broken. And the laughter was general. a great blanket of laughter rose over the long room, as if death were being tossed in it. Not all of the cops laughed, of course. Some, at the farthest tables, polished off their eggs with chile or their eggs with meat or their eggs with beans in silence or talked among themselves, about their own business, separate from the others. They ate, it might be said, hunched over in anguish and doubt. Hunched over in contemplation of essential questions, which doesn't get you anywhere. Numb with sleep: in other words with their backs turned to the laughter that invited a different kind of sleep. Meanwhile, leaning at the ends of the bar, others drank without a word, just watching the commotion, or murmuring what a load of shit, or not murmuring a thing, simply taking a mental snapshot of the crooked cops and inspectors.

Това е пасаж от 2666, която чета от има-няма 6 месеца с редица прекъсвания. Цялата е качена тук. Книгата е огромна, изпълнена с безкрайни изречения, почти без пряка реч и се чете бавно, но пък е зашеметяваща със студенината и лаконичността на Боланьо. Разделена е на 5 части с различни герои.

Първата описва четирима професори по литература от Франция, Италия, Испания и Великобритания, те обикалят конференции из различни градове по света, пият вино, правят секс, но предимно водят интелектуални разговори, накрая отиват в Мексико, където срещат героя на втората книга.

Той отново е професор по литература, който преподава в Мексико, чува гласове, а на въжето си за пране насред пустошта е закачил една книга по геометрия.

Третата проследява няколко дни от живота на американски журналист, който в началото на разказа разбира, че майка му е починала (Боляньо е изумителен скъперник по отношение на думите, когато описва емоции и чувства), който също заминава за Мексико и се запознава с дъщерята на професора с гласовете и книгата.

Четвъртата книга засяга в най-голяма степен основната тема на книгата - мексиканския град Санта Тереза.

Петата част разказва за живота на измислен немски писател, който е обект на изследвания от първите четирима професори.

И така, всички са свързани в глобализирания свят, макар че са разхвърляни на няколко континента.

Но всичко се върти около град Сиудад Хуарез, в книгата наречен Санта Тереза, и истинската история на хиляди жени. В този пограничен район, разположен в непосредствена близост до бленуваните от латиноамериканците Щати, процъфтява нелегалният трафик на хора, наркотици и оръжие, концентрирани са всички, които искат или са искали да преминат границата, но са останали там; и точно в този град само между 1993 и 2003 г. са извършени повече от 1000 останали неразкрити убийства на жени (като Боланьо описва няколкостотин случая, подробно, с педантичността на изпълнителен съдебен лекар - възраст, ръст, професия, наранявания.., отново без грам емоция, нито пък страшно). Полицията бездейства. И до днес не е ясно кой е виновен. А убийствата продължават. Боланьо споменава различни теории: че зад тях стои голяма група богати властимащи извратени хора, свързани с полицията; че се снимат снъф филми; че са престъпления, извършвани от религиозни фанатици; или от един неуловим сериен убиец... Нито реалността, нито книгата дават отговор. Но в този неприсъщ за книгата пасаж, изпълнен със сексистки вицове, Боланьо концентрира част от него. Не защото смешките не са смешни, особено тази за ските, а защото подобно отношение е проява на чудовищно лош вкус от страна на полицията, защото когато всеки ден намираш разложените трупове на изнасилени и малтретирани момичета, чиито животи е трябвало ти да спасиш, е съвсем неприемливо да заявяваш на обществено място, с уста пълна с бъркани яйца, че броят на частите, на които е разделен мозъкът на жената, варира спрямо това колко силно я удряш, нехаейки за реакцията на хората наоколо, нещо повече - това значи, че поведението ти е считано за нормално, значи, че не те е страх от реакциите, защото си уверен, че такива няма да има, значи, че обществото не е в състояние да те провокира да действаш, да се самомобилизира и да даде отпор на насилието над жени, независимо било то брутално физическо или психическо...

Въобще тази книга е разтърсваща. И не е случайна, еднодневна звезда на световния книжен пазар, а идва да ни каже, че някъде нещо, pues, съвсем не е наред.

Bulgarian bishop Kiril

Pure Balkan charm - the Bulgarian bishop Kiril, a deputy chairman of the Bulgarian Orthodox Church and most probably future patriarch, performing a ritual for health through sprinkling the laity out of the window of his super-luxury car "Lincoln MKZ Hybrid".

Bring Me The Disco King

Когато я чух за пръв път, не я разбрах. Стори ми се мрачна, твърде драматична песен. Казано ми беше, че е специална. И това не разбрах. Днес не мога да спра да я слушам. Цялата и на части, защото във времето между 03:37 и 04:03 живее цяла една нова песен. Но текстът, текстът най-много ме впечатли. Бауи е успял да замени хиляди изречения с няколко десетки думи, взел е цял роман и го е превърнал в песен. Така както в една книга, която четох до вчера, морето заместваше библиотека:

'I’ve always felt that in order to be a great writer, one should have the experience of life at sea[...]. At sea, a writer flees from the minor demons and faces only the definitive ones.[...] There aren’t any libraries at sea. The sea replaces the library.'

someone left a window open in the skies