петък, 11 януари 2013 г.

Седемте психопата


















Забравих му името на режисьора на "Седемте психопата", но и хич не смятам за нужно да го помня. Да кажем, че в началото на филма си донякъде успява да е смешен с преувеличените и абсурдни картини на насилие, поднесени между другото, като насред пържени картофки с кока кола. Обаче след десетата еднаква сцена става не просто предсказуем, но и ужасно с к у ч е н. Той сякаш крещи "Искам да приличам на братя Коен, искам да съм като Тарантино, искам, искам, искам!!!"

…Ама не можеш, сори. И тези 6 лв., дето ги дадох снощи, можеше да си ги изхарча за нещо далеч по-оригинално, като например за две бири и половина в някое барче петък вечер.

Та, става дума за някакъв сценарист, чието вдъхновение се губи и той се опитва да си го възвърне като се замесва в истории, подобни на тези от бъдещия му филм, докато в един момент фикцията така се смесва с реалността, че зрителят (удивен от нестандартния похват) просто не знае дали се е пренесъл в сценария или още си стои в първоначалната история и какво изобщо се случва.

За филм, дотолкова беден откъм оригинални идеи, а същевременно с претенции да се бъзика с други филми, 110-те му минути се оказват убийствено дълги и в течение на времето мисълта за външния свят, и особено за тоалетната на Евро Синема, става все по-натрапчива.

Явно в предварителните разговори нашият човек обаче е значително по-убедителен, отколкото в сценариите си, защото е накарал Кристофър Уокън и Том Уейтс (!) да му се снимат в посредственото филмче. Милите, сигурно са очаквали, че ще блестят в някой култов филм с болезнен черен хумор, ама нейсе. Съжалявам и за тях. Вижте, Колин Фаръл обаче съвсем лепва с впитите си пуловерчета и плейбойско повдигане на вежди и въобще - с цялото отчаяно желание да изглежда добре, което по усилия може да се равнява само с това на безименния режисьор да направи филма си като Големия Лебовски. Но хайде, за да не съм негативна – Фаръл все пак успява да постигне частичен успех в начинанието си.

Няма коментари: