Хотел "Зелена поляна"

Игнат спи леко, по гръб, без да се върти и равномерно вдишва летния въздух. Вдишва-издишва. А около него една муха тихо лети и жужи. И от време на време дори нежно каца на лицето му. Каца и го погъделичква с четирите си крака едновременно, преди да направи грешна стъпка и отново да се окаже издухана от страшната сила на двете ветровити бездни, за които все не внимава достатъчно.

Но не мухата събужда Игнат сега. Някакъв глас го стряска, той се сепва в съня си и рязко се надига, като се разминава на милиметри с гредата отгоре. "Млъквай, бе, изедник, как пък все на главата ми ще хъркаш!" Игнат се замисля за миг къде се намира, всичко му се струва нелогично, непознато.

Италия някъде на север.

Бавно, мисълта му се раздвижва. Снощи с последния стоп е достигнал малкото селце. Което кой го знае къде се намира. Ясно е само, че е близо до Германия; че Игнат пари няма; а съвсем пък ясно е, че дори и да има - за хотел няма да плаща. Извън всички правила е това. Неговите си правила. "Гле’й сега, 6 часа е, а не мо’ем заспим повече заради тебе!" Игнат си спомня как слиза от колата на едно френска баба, която отива на гости на сестра си. Свива вдясно от магистралата и продължава само напред, през полята, в сумрака, докато не се натъква на някаква дървена постройка. Голяма плоскост, надигната над земята. Усмихва й се доволно и ляга под нея, спокоен, че сушинката му е гарантирана за цялата нощ.

"Пу-у, да му е** майката, да му *******!"

Игнат вече не издържа и изпълзява изпод дървената плоскост, за да види какво става. Оглежда се наоколо. Първото нещо, което му прави впечатление, е, че всъщност спи под голяма лятна сцена в някакъв парк. Изучава за малко внушителния й вид, връхлитат  го произволни мисли за италианската естрада и си представя как кичозни чичковци пеят за несподелена любов над главата му. Кичозни, кичозни, ама и те си имат своето право на топлинка, Игнате!

Тогава второто нещо му прави впечатление - едно голямо кълбо опаковано в соц-спален чувал, от който се подава ръкав на костюм с лъскави ръкавели. Кълбото мърда нагоре-надолу и именно изпод него излизат звучни български псувни. Игнат се приближава, надвесва се над него и трескаво започва да търси уместен начин да се представи.

"Извинете", прошепва той без самочувствие и с твърде прегракнал глас. Реакция не последва. Игнат прочиства гърлото си деликатно. "Прощавайте..." Оп, оп, кълбото леко се размърдва. Разтваря се и от него изниква една глава, а малко по-късно я последват и два чифта пълнички ръце.

"Ти какво правиш тука бе, момче?", промърморва с максимално учудено изражение главата.

"Ами, спах тук. Случайно...", отговаря Игнат и в този момент забелязва втори чувал на метри от себе си.

"Я виж ти, я виж ти. То само това липсваше, тук да си направим българско село... да си се заселим все едно сме си у дома, на полето в Пазарджик, а! Един, двама - добре, не ми стига Ставри" - казва чичкото и махва с ръка в посока другия чувал - "aми сега и трети да се появи. Ще дойдат, в затвора ще ни вкарат, не мо'еш цял живот сe оправи тука", казва смешният кръгъл човечец, който се е поокопитил вече и не само че се е поокопитил, ами целият е излязъл от чувала, и в момента се е изопнал като струна пред Игнат, като го гледа надменно с ръце на кръста. Игнат от своя страна няма никакво желание да се занимава с глупости, описва си случая набързо, заявява, че не смята да се застоява, дори напротив - бърза, защото до вечерта трябва да е в Париж на работа и се запътва обратно към чувала си под сцената.

Половин час по-късно мухата тъкмо е започнала отново да се чувства спокойна около него и готви нова разходка по местата в опасната зона около Игнатовите ноздри, когато плановете й се оказват смутени. Дребният пълен човечец се приближава, побутва Игнат с пръст и го събужда.

"Абе, аз след малко трябва да ходим на работа, а се сетих да те питам нещо, че така учено момче ми изглеждаш...", ласкателно започва чичкото. Игнат затърква очи, изглежда сърдит, но кимва утвърдително. Този път се заглежда в човека пред себе си и му прави впечатление, че е облечен в костюм. Наистина, един доста евтин и измачкан костюм, но все пак - костюм.

"Виж, тука една беля стана и ми трябва некой българин, дет' да знае италиански. Ти как си? Ще си плàтим, всичко ще си плàтим, ама голяма каша съм забъркàл да знаеш. Пък то ние наш'те ако не си помагаме, кой!?"

Последното, разбира се, заема първите места в личната класация на Игнат за Любими Реплики, С Които Непознати Българи Се Обръщат Към Теб В Чужбина. Но нещо в това абсурдно човече му се струва интересно. И той кимва още веднъж. Още по-утвърдително.

"Ох, ама да знаеш що за историйка!", продължава събеседникът му. "Тука вече 5 месеца станаха откак' съм на хотел "Зелена поляна" и късмет, че поне спален чувал си намерѝх, че инак направо не зная как щях да се оправим". Докато говори, той сяда свойски до Игнат и протяга крака в тревата, обувките му - кафяви, кожени и изтъркани до неузнаваемост. Самият Игнат си бърника из раницата за четка за зъби, но същевременно внимателно слуша.

"Аз съм шофьор, в едно село до София живеем с жена ми. Може и да го знаеш - голямо е, ама бедно. Камион карам, такъв хубав, скъп, задължават ни като чорбаджии да се обличаме." На последната реплика той изпада в бурен смях и обилно оплюва Игнат.

"Голяма сиромашия, голяма ти казвам, пък така с костюм едно-друго, зат'ва се смеем, не за друго. Добре че децата пораснàха, та най-сетне да спестим за кола да си вземем. Бях харесàл един мерцедес, всичко уредено - един бел такъв, ама хубав, лъскав, нов горе-доле. Но до Германия да се ходи трябваше, пък аз бъкел не знам езика. Тука тия техните азбуки не ги разбирам! Как да е, облекох костюма, тръгнàх, стигнàх Италия, един приятел добре че се намерѝ, та ме возѝ до тука. Хванàх после за Германия, намерѝхме се с тия мойте хора, купѝх колата, ама как вози, то чудо-кола, аз нали на камиона бях свикнàл, то не мож' го сравни, кеф да ти е да караш. Хубаво, ама тия техните азбуки кат' не ги зная и ме страх да карам до България, колко са там хиляда километра, па може и повече. И цаних един румънец да го карам до неговото село за без пари, ама той да ми чете буквите, че те по̀ ги знаят, нали... Добре, но тоя румънец голямо гевезе излезе! Само да пие знае, от сутринта. Аз карам, той пие. И си мълчим, то какво да си кажеш с такъв човек, пък и кат' не може да говори български. И спираме за малко тъй да почина, да поспя. Но тоз' ненормален, ти казвам, като отворѝ вратата и кат' хукнà. Изкарà ми акъла, викам си избегà ми човекът, не моем се оправим после с табелите. И той тича, аз след него. Бягаме тука целия град обиколихме, накрая той се измори, и как иначе - пиян-залян ще ми бяга! Хванàх го, два-три ритника, малко да се освести, шамари едно-друго, ама заслушава си сега, нали така! Как да е, опраѝхме се. Тръгваме назад към колата, тук кола, там кола, няма кола, ти казвам, бе мойто момче, побъркàх се - то голем град, едни улици завити, **** у италианците, *****... А тоз' нашият съвсем го не брой, пиян ти казвам, къде да ми намери колата. Обикалям, гледам, няма бе - няма. Станà тъмно, па аз 20 часа съм карàл и си викам ******** майката и на колата, и на румънеца, ще спя. Легнах ей тъй и спах. Станàх, пак отивам търся, града съм го обиколил 20 пъти, бе разбираш ли! Какво ти 20 - 100 пъти. И няма, и няма. И онзи избегà съвсем. Направо в чудо се видех, неколко дни минàха, аз сам като куче обикалям, парите почнàха да ми свършват. Добре че срещнàх един сърбин, с него търсѝхме. Ама немà, пък и той не им говори тука езика, ходѝхме им два пъти в полицията да питаме, ама нищо не мо'еж им разбра, пък и ни е страх, да не ни изгонят тука - от страната. И хубаво взе, че излезнà тогава - търсят охрана в една фабрика при сърбина и си викам на акъла - ********* ще се пробвам, поне някой лев да заработим, докато търсим тоя мерцедес. И гледай, 5 месеца, откак съм тук. На жената й казàх, че хубава работа съм намерѝл, тя доволна, вика "Стой". И стоя, какво да правя - тука в селото е фабриката. Мине, не-мине седмица, ходя до града и обикалям улиците, ама няма бе - няма! Да са я откраднали, съмнява ме - те богати хора. Ама Ставри онзи ден вика да не са я вдигнàли за неправилно паркиране. Мислѝх, може, но като не им разбирам знаците как да знам къде са я закарали. Ей, чакай бе, момче, накъде така, къде тръгнà, къде?"

Игнат е станал, след като дълго е тъпкал чувала си в раницата. Сега я слага на гръб. И си омотава главата в един шал, защото нетърпимо е почнало да пече.

"Човек, не говоря италиански. А и бързам днес да се прибера. Потърси си си някой друг преводач!", отсича той с категоричен тон, без дори да погледне чичкото.

"Как така друг! Как така друг! Тука българи, дет' да говорят, няма! Как не ти е жал, бе дете! Стой, стой ти казвам, магаре недно! Къде тръгнà и ти, пу-у *******!"

Но Игнат вече почти не го чува. Върви бързо към магистралата, вдишва топлия въздух и се усмихва. След 20 минути е там, където го е оставила бабата предишната вечер. След няма и 10 минути една кола спира. "Ciao! Come stai? Vado a Parigi. Voi dove andate?", пита Игнат симпатичната млада двойка вътре.
...
Хм, да ми е жал ли? Най-сетне и на този чичко да му се случи нещо интересно, мисли си той, докато се опитва да вкара огромния самар в два пъти по-малкия багажник на колата - ще успее, досега винаги е успявал. Те багажниците само изглеждат малки.