Интеграция

Скоро държавата ще се сблъска силно с нуждата от интеграцията И на някои българи, които се превръщат в заплаха за бъдещето й.

Това си го мислех, докато се прибирах снощи по Шишман. Уличката пак беше изпълнена със симпатични хора, барчетата бяха пълни, усещаше се мирисът на есен, печени чушки и някакво приятно вдъхновение от прибирането към вкъщи в центъра на един хубав, развиващ се град, в който се случват все по-хубави и разнообразни неща, в който има все повече място за различни хора с боядисани в лилаво коси, или с огромни токчета, или с кръгли очила тип Ленън, или рисуващи по улиците, свирещи на хармоника, защото им е кеф, и някакви такива неща. Хубаво ми беше вчера и почти забравих за предишната нощ, когато стотина протестиращи бяха натъпкани в Шишман, откъм Парламента и някои от тях с плашещи, изкривени физиономии нахлуха в пространството, което считах за съвсем безопасно доскоро.

На медиите държавата по-трудно може да влияе. Но пък може да почне от училище, където е много силна. Имаме нужда от изчистване на учебниците по история от омразата, която наслоява - към разните "велики сили" и наши съседи. Да не си обясняваме историческите процеси, промяната на граници, войните, отношението на света като причината да бъдем "Най-Прецаканият Народ на Земята". Да си обясним, че България може и да е най-бедната страна в ЕС, но е такава в най-богатия Съюз. Че половината човечество живее с по има-няма долар на ден, без вода и ток. И че не, не сме ние най-зле, съжалявам. Да учим за другите държави, да наблягаме на модерната история, на времената на Хитлер, на разпадането на съседна Югославия. Да караме децата да четат български книги извън възрожденските. Автори като Павел Вежинов, например, да не остават в дупката на избираемите книги за лятото, а да минат пред Вазов със своята модерност и универсалност. Да учим за чуждите религии, например - не да промиваме мозъци, а да създаваме обща култура някаква. Защото време е да го преживеем това "турско робство", случило се е, тежко е било, но не е това единственото събитие в нашата история и литература, нито в световната. Има още куп неща, които трябва да учим в училище, а пропускаме.

Успокоителни

Sofia live, Гласове, Харалан Александров, eenk.com, Борис Велчев, ХоРа, webcafe, Иво Инджев, Дневник (въпреки че можеха по-адекватно и бързо да цензурират мненията, подклаждащи етническа омраза и призоваващи към война), Капитал... радвам се, че има хора и медии, които успяват да реагират адекватно дори в момент като този, без популистки драматизъм, но и без опит за омаловажаване на проблема, както направиха от Канал 1 или ТВ Европа, например. Ако нямаме авторитетни институции и качествени учебници по история и литература, то поне ни се намират смели личности и дано те успяват да влияят на общественото мнение в позитивна посока. На мен поне ми действат успокоително в момента.

Първи уроци по граматика

Не е лесен животът на българския краен националист в последно време. Постоянно се налага да пише някакви работи и то най-вече онлайн. Писането не е лесна работа и всеки допуска грешки от бързане, кой повече, кой по-малко. Затова тук ще си позволя няколко съвета към моите сънародници с... така по-буен нрав.

Първо (и най-важно) трябва да се отбележи, че писането на латиница е проява на лош вкус за един уважаващ себе си краен националист. Men lichno mi haresva, но мен не гледайте!

Второ - силно препоръчително е да се пишат запетаи пред следните думички: ако, защото, че, понеже, когато, където... Много са и са трудни за запомняне, но нека всеки път се пробваме да произнасяме и на глас изречението, което пишем и там, където правим пауза, за най-сигурно слагаме запетая.

Трето - всяка запетая или друг препинателен знак се долепя до последната думичка, но след нея се оставя едно (само едно) празно място. Повече от три препинателни знака не са допустими. "!!!" е предостатъчно, за да привлече внимание.

Четвърто - този, който извършва действието и е в мъжки род получава пълен член "ът" или "ят". За целта си задаваме въпроса "Кой извършва действието". Понякога е трудно, знам. Защото това се отнася и за възвратните глаголи. Трябва дълго да мислим при изречение от типа на: "Блокът се строи от работника".

Пето - хубаво е да избягваме писането с главни букви. То често дразни и обърква четящия. Главните букви означават крещене и често обиждат по-чувствителните ни адресати.

... 2 (по Катуница)

Започвам игра със себе си. Опитвам се да се сетя за имената на българите (ама под българи имам предвид истинските такива - тези белите българи... родолюбци, здрави мъже), които са живяли на гърба на българския народ, прехранвайки се с нелегален бизнес, които не са плащали данъци, които са се стреляли по дискотеките в краката ни, или са ни засичали по магистралите, или газили по пешеходните пътеки, или запушвали тротоарите, или тези, които са ни натрапвали скъпите си коли, или полуголите си жени, или грозните си бижута, или които са ни се смеели подигравателно от телевизорите с тъпите си сексистки шегички, или са ни ограждали плажовете, или са ни съсипвали горите, или рязали палатките с ножици, били са ни с лопати около хижите, те или техните хора, или техните деца, или техните бодигарди, или техните роднини, които никога не стигнаха до съд, или не получиха присъда, или не лежаха в затвора, или излизаха от него, когато си поискат:

Примерно Георги Илиев, Васил Илиев, Доктора, Маргините, Алексей Петров, Мето Илиянски, Пилето, Митьо Очите, Илия Павлов, Злати Златев - Златистия, Батето, Румен Гайтански - Вълка, бай Миле, Клюна, Поли Пантев, Слави Бинев, Иво Карамански, Маджо, Самоковеца...

Защо срещу тях никой не протестира? Защо не сме толкова смели да им запалим къщите, незаконните палати по морето, вилите им на Витоша? Защо не се вдигнем на протест срещу своеволието на българите в собствената им държава, а четем с отворена уста книгите за тях? Дали не се надяваме тайно, че един ден ще бъдем пичове като тях? С най-красивите жени и най-скъпите коли...

И нека сме наясно със себе си: мразим ромите, защото някой им позволява да са над закона или просто защото са роми?

Смъртта на Югославия

В случай, че някой е забравил или пък никога не е знаел какво се е случило в съседна Югославия преди по-малко от 20 години, в случай, че не знае докъде може да доведе нездравият национализъм на едно друго, но близко до нас общество, в случай, че не е разбрал как от междуетнически конфликт само в Сараево загиват 10 500 цивилни, от които 1800 деца и в случай, че е пропуснал разни други такива факти, на които рядко се набляга в училище, бих препоръчала горещо поредицата на Бибиси "Смъртта на Югославия". Тя е в 6 части от около 50 минути и е качена в Ютюб за безплатно гледане. Неприятното е, че няма превод на български, но дори само видео материалът да се гледа, пак човек може да си представи размерите на трагедията. Може би звуча като някой всезнайко, затова искам да отбележа, че и аз не бях наясно с фактите покрай разпада на Югославия и имах някаква разбъркана фрагментирана информация в главата си. Но филмът е наистина много силен и някои сцени от него ще останат в главата ви завинаги.

Чуждите медии за расизма в България

От няколко дни търся информация за случващото се в България сред чуждите авторитетни медии. И не откривах нищо. А международната реакция е адски важна за бързото преодоляване на конфликта. От днес почна да излиза информация:

Ню Йорк Таймс

Телеграф

Индипендънт

Ал Джазира

Евро Нюз

Чудя се само къде се губят CNN и BBC засега.

Ерих Мария Ремарк, "Черният обелиск"

Откъс от Глава Х, който простичко описва симптомите на зараждащия се национализъм в Германия преди II Световна война:

— Стани! — изревават изведнъж няколко младежки гласа зад нас. Някои от посетителите енергично подскачат от столовете си. Оркестърът на кафенето свири „Германия, Германия над всичко“. Това е за четвърти път тази вечер. Не че оркестърът е толкова националистически настроен, нито пък стопанинът на заведението. Неколцина млади скандалджии искат да си придадат важност. Всеки половин час някой от тях отива при оркестъра и поръчва да се свири националният химн. Той се запътва, като че тръгва на бой. Оркестърът не смее да се противопостави и така, вместо увертюрата към „Поет и селянин“, прозвучава песента за Германия.

— Стани! — кънти всеки път от всякъде, защото при засвирването на националния химн трябва да станеш от мястото си, особено след като под неговите звуци сме дали два милиона убити, загубили сме една война и сме стигнали до инфлацията.

— Стани! — крещи към мене някакъв седемнадесетгодишен гамен, който в края на войната едва ли е бил на повече от дванадесет години.

— Целуни ми гъза и си гледай училището — отвръщам аз.

— Болшевик! — крещи младежът, който сигурно още не знае какво значи тази дума. — Тук има болшевики, другари!

Това е целта на тези хулигани — да вдигат шум. Те току поръчват да се свири националният химн и всеки път някои хора не стават, защото това им се вижда много глупаво. Тогава кресльовците се спускат към тях със светнали очи и търсят свади. Някъде между посетителите седят неколцина уволнени офицери, командуват ги и се чувствуват патриотично настроени.

Десетина хулигани застават около нашата маса.

— Ставайте или ще се случи нещо!

— Какво? — пита Вили.

— Скоро ще видите! Страхопъзльовци! Изменници на отечеството! Стани!

— Разкарайте се от масата — казва спокойно Георг. — Да не мислите, че се нуждаем от заповеди на малолетни?

Между младото общество си проправя път един мъж на около тридесет години.

— Нямате ли никакво уважение към националния си химн?

— Но не и в кафенетата, когато с него искат да предизвикат скандал — отвръща Георг. — А сега ни оставете на мира с вашите глупости!

— Глупости ли? Вие наричате глупости най-светите чувства на един германец? Ще се разкайвате за това! Къде бяхте през войната, кръшкач такъв?

— В Окопите — отговаря Георг. — За съжаление.

— Това всеки може да го каже! Докажете!

Вили става. Той е цял великан. Музиката тъкмо замлъква.

— Доказателства ли? — казва Вили. — Ето. — Той повдига малко единия си крак и обръща леко задника си към този, който пита; прозвучава някакъв шум като изстрел от среднокалибрено оръдие. — Това е всичко, кое то съм научил при прусаците — казва в заключение Ви ли. — По-рано имах по-приятни маниери.

Водачът на бандата неволно отскача.

— Не казахте ли „страхопъзльо“? — пита Вили и се хи ли. — Изглежда, самият вие не сте от най-смелите!

Стопанинът на кафенето се приближава с трима яки келнери.

— Спокойствие, господа, настойчиво ви моля! Никак ви разправии в заведението!

Оркестърът засвирва „Момичето от Шварцвалд“. Защитниците на националния химн се оттеглят с неясни заплахи. Може би смятат да ни нападнат вън. Ние преценяваме силите им; те стърчат близо до вратата. Двадесетина души. Борбата ще бъде доста безнадеждна за нас.

Но изведнъж ни идва неочаквана помощ. Към нашата маса се приближава сух, дребен мъж. Това е Бодо Ле-Дерхозе — търговец на кожи и старо желязо. С него сме лежали заедно из окопите във Франция.

— Дечурлига — казва той. — Видях какво става. Тук съм с моето дружество. Оттатък, зад колоната. Цяла дузина сме. Ще ви помогнем, ако на тези гъзльовци им се прииска нещо. Съгласни?

— Съгласни, Бодо. Тебе господ те праща.

— Едва ли. Но тук не е място за разумни хора. Ние сме дошли само да пием по чаша бира. За съжаление стопанинът на това заведение има най-хубавата бира в целия град. Иначе и той е един безхарактерен дирник.

Според мене Бодо отива доста далеч, като изисква в днешно време от един толкова прост човешки орган да има и характер; но все пак, тъкмо затова, в едно такова изискване има нещо възвишено. В гнили времена трябва да се изисква невъзможното.

— Ние ще тръгнем скоро — добавя Бодо. — И вие ли?

— Веднага.

Плащаме и ставаме. Преди да стигнем до вратата, защитниците на националния химн са вече вън. Сякаш по вълшебен начин в ръцете им са се появили тояги, камъни и боксове. Те стоят в полукръг пред входа.

Изведнъж между нас се явява Бодо. Той ни разбутва настрана и неговите дванадесет души минават пред нас през вратата. Вън те се спират.

— Имате ли някакви желания, бе сополанковци? — пита Бодо.

Защитниците на райха вперват очи в нас.

— Страхливци! — казва най-сетне техният командир, който искаше с двадесет души да нападне трима ни. — Вие ще ни паднете кога да е!

— Сигурно — отговаря Вили. — Затова сме лежали няколко години в окопите. Но гледайте да сте винаги три-четири пъти повече от нас. Превъзходството в силите дава увереност на патриотите.

Благодарение на Читанка.

...

Случващото се в момента пред прозореца ми - вой на полицейски сирени и препускащи младежи с качулки, ме плаши. Много. Иска ми се да изляза и да направя нещо. Но през ум не ми минава кой е верният път за успокоение на тълпите. Легитимирането на говоренето тип "тая държава", оплюването на институциите като такива, наместо критикуване на отделните личности, които ги представляват, обобщаването, генерализирането на проблемите, "малкия" разговор, който стана общоприет на страниците на водещи всекидневници, в устите на лицата от телевизията... доведе до пълна загуба на авторитета на държавата и на институциите - МВР, депутатите, съдиите, президентът всички тези думи придобиха мръсно звучене. И сега, няма кой да излезе и да повлияе на масите. Политиците са мразени, а оплюващите, отричащите всичко лица са безименни - бледи репортери, незнайни шоумени, простовати таксиметрови шофьори - те сринаха всичко, но не създадоха нищо на негово място. Защото хората в една държава имат нужда от устои по време на криза. Имат нужда от институции, в които да вярват и които да ги защитят. Когато е напечено няма нужда от блогъри, от туитове, от шоумени, интелектуалци и таксиджии. Имаме нужда от властта. Звучи ужасно, но е така.

Мусала през лятото

След Мусала през зимата съвсем очаквано идва и Мусала през лятото. С малко закъснение обаче - защото го правихме в средата на юли. Този път нямах проблеми, напротив - бързахме много, защото тръгнахме късно на стоп към Боровец, а на другия ден заминавах и трябваше да съм в София до вечерта. Затова хванахме лифта, който е 10 лв. за двете посоки, като май важи за няколко ходения - в рамките на месец можеш да го ползваш, колкото искаш.

Ако отивате с лифта, маршрутът минава грубо през три етапа - до хижа Мусала (което е като разходчица почти по равно), после от хижата до заслон Еверест или Леденото езеро (качване си е, но пътеките са направени полегато и са подходящи и за съвсем неопитни хора) и от заслона до върха (което е същинското катерене, но продължава не повече от 30 минути при добри атмосферни условия). При нас времето беше страхотно и горе беше като да си насред Витошка, дори засякох двама познати. Имаше над сто човека, може би дори двеста. Това би изнервило по-нетърпеливите туристи, но пък го има гъделичкащото усещане, че си на най-високата точка на Балканите и този връх е просто задължителен.

Най-силно впечатление обаче ми направи импровизираният заслон отдолу, който бях виждала безлюден и покрит напълно от сняг през зимата. Доколкото знам е донесен там с хеликоптер. Влязох да го разгледам и, заедно с прохладният въздух, ме лъхна и някакво спокойствие. Звучеше Stay на U2, която чувах за пръв път, хижарите ме посрещнаха усмихнати, качих се до голямата стая на втория етаж с подкосени тавани и ми се прииска да остана там да си живея мирно и спокойно.

Мусала е готин връх, идете :)

Ина Григорова, Ню Йорк

Интервю с Ина Григорова, по бТВ, от Ню Йорк. Последната й поява беше в Капитал Лайт преди почти три години. Опитвам се да бъда позитивна, защото ми е важно героите от едно време, когато бях още малка и тъпа, да не ме разочароват, крадейки част от чара на носталгията по тийнейджърстването ми с Диана Данова и писмата й с изрезки от Егоист. Може би и аз имам прекалено високи очаквания към тази Ина, която искам вечно да остане в 90-те. И имам наглостта да си мисля, че я познавам, но, по дяволите, тя пишеше наистина готино, виж примерно тук, или тук, и тук*. (Повечето неща са супер трудни за намиране). А сега се държи предсказуемо, думите й се поддават на разшифроване. И не мога да се въздържа от критиките към това интервю. Първо, част от кофти впечатлението вероятно идва от прелитащия през екрана образ на Ирина Флорин. Но и самата Ина. Твърди, че се интересува от психология и би трябвало да й е ясно, че когато, някой е успешен, не казва неща от рода на "Пред мене има толкова много неща, които мога да започна, ако искам". Обиците й са изтъркани. Странно е, че се интересува от астрология. А това, че й скърцал българският след има-няма 5 години, е съвсем тъпо. Та, така - онзи сценарий с мечките и селото ми се сториха една идея по-симпатични и истински. Дайте я тая книга насам, да видя дали я харесвам още поне в писмен вид.

*Вижте направо 46 текста на Ина.

shakeitoutshakeitout

Ей така се прави! :) Florence and the Machine пуснаха първия си сингъл от новия албум в края на август. "What the water gave me" е приятна песен, радушно посрещната от дай хард фенове и обикновени ценители. Тържествена, повдигаща, с онова флорънско виене в началото на четвъртата минута, което би звучало кофти от всяка друга уста. Но все пак за нивото на тази жена беше по-скоро B-side песен, в последните 2 минути от която човек дори се разсейва все едно слуша някоя глупост по радиото. И ако се бях позамислила над песента, сигурно щях да реша, че новият албум ще е бледо копие на предишния. Не, не лош, в никакъв случай. Просто не толкова поглъщащ и експлодиращ някъде вътре в корема ти все едно си се влюбил рязко и оттук нататък можеш само да тичаш и да се смееш по улиците. Но не се замислих. И вчера като чух за пръв път новата "Shake it out" беше наистина като любов от пръв поглед в тази песен. И ми доказа, че имам още много да препускам из софийските улици, да се усмихвам на акордеониста в подлеза на БСФС, да летя из себе си, щастлива само както човек може да бъде от пиенето на вода, от поглъщането на въздух, от топъл нощен вятър в края на лятото, само както може да бъде щастлив от нещо, което съвсем не зависи от него.

Miss Li - Shoot Me

В момента по Джаз ФМ. Пускам го по-скоро, за да го запомня аз. Струва ми се, че ще го слушам още хиляди пъти.

PS: Други две супер силни песни: Miss Li - I can't get you off my mind и Devil's taken her man.

PSS: И евентуално: Seems like we lost it.

герои с български фамилии

‎"Искам моите деца да израснат вдъхновявани от герои с български фамилии." Част от интервю с разкритите тайни художници от Паметника. Но не, недейте да го четете - само ще си развалите хубавото впечатление. Доста глупаво го дават младите артисти. Някакъв такъв смешен национализъм и то от хора, наричащи себе си с английско име. Хора, които делят света на американци, руснаци и българи. Хора, които свързват американците само с комикси и Макдоналдс. С две думи, изкуството по-добре да не се обсъжда от авторите му. А аз пък искам моите деца да се вдъхновяват от хора, които си заслужават вдъхновяването.

ПС: "И някво хем сега е същото, само дето просто се правим на американци, хем никой не ги е застрелял, нали..." (Стефан Топузов)