Добро утро

Представяте ли си, че са минали 20 години, откакто излезе тази песен? Слушам я в момента, случайно попаднах на нея и се сещам за предаването "Добро утро" по БНТ с един водещ с големи очила, Бар Наздраве, Милион и едно желания и едни бухтички, които баба ми вече отдавна не прави.

Брояч

Иии... тъдъдъм, цели 3 години и половина по-късно блогът ми се сдоби с уеб каунтър. Не защото мога да се похваля с липса на суета, а защото не знаех как. Пробвах веднъж с гугълския брояч, не стана и се отказах. Но вчера опитах пак и се оказа, че не е сложно. И, о изненада, за 35 часа имам 76 уникални посещения. Аз направо мога революция да направя, бе! А си мислех, че пиша само на Яна, Диана и Роксана. Тъпото е, че усещам някакви пристъпи на вманиачаване и втренчено рефрешване на страницата с посетителите. Хем се четкам, хем искам още и ме е страх да не вземе да се загуби смисълът и да стана неприятна.:)

Фейсбук драма

Една приятелка си счупила ръката на ски вчера, докато карала борд фрийрайд някъде под Мон Блан, възсядайки лавини и правейки кълба във въздуха. Обади ми се да се оплаче. Не че ръката й е счупена, а че не може да си ъплоудне статуса във Фейсбук, където да опише какво се е случило. Ситуация без изход. Ако някой измисли някакъв вариант, да й пише по имейла. Аз ще отговоря.

MANU CHAO - HAMBURGER FIELDS (LIVE)

На първия концерт на Ману Чао в София било много хубаво. В далечната 2002 г. на 5 юни той излязъл на сцената и свирил примерно час и половина, изпял си всички хитове, поклонил се, както си му е редът и си тръгнал, заедно с музикантите. Имало няколко хиляди души, примерно 5. Поръкопляскали и в един момент и те си тръгнали. Останали само някакви си там 100-200 човека, които се мотаели и не им се тръгвало изобщо. И докато си се мотаели такива и се чудели как да се прибират от Зимния дворец, на сцената се усетило размърдване. И вместо сценични работници, там се мъдрел наш Ману с огромен конусовиден коз в ръката. Седнал си спокойно и почнал нещо да си говори с някакви хора и с публиката, да си пуши, да си пие бира, да си пуши, да си говори, да си пие бира и в един момент казал, примерно: Вамос, тиооос! И почнал всичко отначало, след като, разбира се, съвсем братски прехвърлил цигарата на публиката отпред. И още час и половина дивял по сцената и си пял пял... Аз тогава не съм била там, не съм пяла, така са ми разказвали. Пропуснах го и за концерта му в Бостън, където билетите свършиха буквално за минути. Пропуснах го и сега ноември месец, когато беше в Скопие, а аз учех за държавни. И този пропуск е от най-дразнещите в живота за мен. Защото той не е просто музикант и певец и там някакво лице, а си има цяла лична заразяваща философия, такава каквато са имали/имат само хора като Боб Марли и Боб Дилън. Без капка суета, той е един от най-продаваните изпълнители на земята изобщо. Латинска Америка и благодарение на това САЩ са му в ръцете, Париж, Барселона, Лисабон, София, всички големи градове във всички държави по света си имат по няколко свои местенца, в които всяка вечер се чува поне по една песен на Ману Чао или на Мано Негра. И поне половината от хората в тези барчета знаят "Бонго Бонг" и "Мала вида" наизуст. Което си е успех. И Ману си е богат. А ако отидете в Готическия квартал на Барселона и се запознаете с първия срещнат местен, вероятно изглеждащ почти толкова небрежно, колкото Ману, той на драго сърце /след като ви обясни, че му е приятел, колега или дори брат/ ще ви покаже блока, в който изпълнителят живее и вие ще си кажете: "Браво, бе", плесвайки се по челото. Защото това е съвсем обикновеният блок и по нищо не изглежда като да приютява милионери. С две думи: Ману е готин и нямам търпение да дойде на 14 април в София. Този път по всичко личи, че няма да го изпусна.

връх Баба

*

Връх Баба се намира в Западна Стара планина, на изток от София и със сигурност не е най-красивото място там. Малко е жълтеникаво и ниско и ми е най-малко любимата част от Стара планина в сравнение с уникалната красота на билото в Централен Балкан и ниската странна самотна обезлюдена Източна част. Но пък е близо до София и маршрутът, по който минахме в събота, предлага възможност за супер приятно раздвижване, без да е тежък.

Значи, взехме си ранния влак до Буново в 8.40, слязохме и се върнахме назад в посока онзи мост.

Минахме под него и продължихме напред по една пътечка, доста широка и съвсем полегата. След около половин час ходене, вдясно идва една табелка, указваща посоката към хижа Чавдар. След това следва изкачването, което е около час – час и половина. Но не е особено тежко.

Хижата е странна, спала съм там веднъж и хижарят е мил човек, но не е особено приветлива. Има един огромен салон с десетина маси и обстановката е студена. Отпред има чешма и много пейки, така че ядохме навън и тръгнахме нагоре. Малко след нея излизаме на билото и започва маркировката на Ком-Емине, червено и бяло. Ще познаете връх Баба по странните обекти, които са разположени отгоре, като някаква станция на извънземни, която всъщност обаче отблизо се оказва на военни. Стигнахме един паметник, ограден с ограда и с пейка вътре. После само напред по пътя и нагоре. И сме на върха. Военните са си сложили заплашителни съобщения на оградата и пише нещо от сорта: "Не влизай, стреля се без предупреждение", което, разбира се, провокира десетки олигофренски снимки отпред.

После слязохме от върха и продължихме по пътя към Мирково. Той е коларски път. И е доста широк, върви точно под върха, минава през една гора, после излиза от нея... и в някакъв момент човек стига железопътната линия, която минава през Мирково. За съжаление гарата е далеч от селото (около 2 км.) Човек няма време и сили да отиде да си вземе една бира след дългия ден, но казвам - човек, не и нашият маратонец Цанко, който си остави нещата и се втурна надолу към центъра, като след има няма 15 минути получихме 4 двулитрови бири, няколко пакета солети и фъстъци.

И така.

*Снимките са на Мария Лукарска, Илияна Матова и Владимир Маринов

Мариус Куркински 2

Ако искате да знаете, пак го гледах Мариус в "Български разкази". Във вторник. Този път вече беше страхотно от началото до края. Не се разсеях нито за миг и просто се удавих в тази постановка, без да се притеснявам на другите дали ще им хареса. Бях на първия ред и най-алчно изпивах всяко движение и поглед. Не ми се беше случвало нещо по-истинско от месеци. По едно време, между първия и втория разказ, имах чувството, че нещо не е наред с него. Държеше се като пиян, олюляваше се, правеше дълги паузи, сядаше често често, гледаше публиката с някаква огромна умора в погледа. Може би беше търсен ефект, може би не, така или иначе няма как да разбера. После изведнъж рязко се промени, връхлетян от енергия и пълно отдаване на думите. След постановката се запознах с него и имах отвратителното чувство, че всичко, което казвам, звучи фалшиво, ограничено, безсмислено, инфантилно, нелепо. Как се говори с такъв човек, не знам. После се замислих, че трябваше да му кажа две неща, които е толкова важно да направи: да изиграе някой герой на Достоевски, най-добре Разколников или княз Мишкин, или Дмитрий Карамазов и че (какво ще прави, ще струва, има-няма, заем ще стори, не знам, но...) трябва да има наследници, просто не може да не предаде този гений на някого.

Modern Art

10x2Yana&Olga

Това във връзка с изложбата, посветена на Еротиката в Галерията за модерно изкуство на Оборище 10, на която хванахме явно предпоследния ден, защото пише, че е била до 24 март. И въпреки че за произведенията, изложени там, важеше с малко по-голяма сила първата част от сбора, изложбата беше интересна, малко вулгарна и неспирно водеща към омагьосания кръг на горната дискусия. Дотогава не бях ходила в галерията, ужасна съм по отношение на изобразителното изкуство и съвсем не се интересувам. Но сега гледам да го поправя, доколкото мога с това, с което разполагаме в България. Малко ме плашат галериите и страдам от обичайния комплекс, че видът ми крещи: "Аз не разбирам от модерно изкуство", но тази малка галерийка е предразполагаща, никой не ти обръща внимание, дори ни казаха, че няма проблем да разглеждаме с чаши от онези тугоу кафета наблизо. Просто влизаш, гледаш и си тръгваш, няма вход, няма зли лели уреднички. Съвсем модерно.

Следва AMERICAN ART (1-ви април – 15-ти май).

Видях Aлефа

Цитат от края на съчинението "Алефа" на Борхес. След като прекарах дни наред в четене на събраните му съчинения и в крайна сметка попаднах на "Алефа" всичко в главата ми бавно почна да се подрежда и идеите на аржентинския писател да се изясняват малко повече от преди. Обожавам Борхес, защото той не държи да бъде разбран, но дори в сложността на мислите му и отдаването им върху парчето хартия, има нещо ужасно красиво. Като онзи разказ "Другият", където Борхес среща Борхес на една пейка в Бостън, гледаща към Чарлс Ривър. Възрастният Борхес разбира, че до него стои самият той от младежките си години в Женева, но младият е убеден, че става въпрос за сън. Двамата провеждат кратък разговор, успяват дори да поспорят, въпреки че Старият Борхес си дава ясната сметка, че спори със себе си. Какъв е смисълът да го прави? А младият спи и сънува, че старият го среща и младият, когато остарее, ще срещне себе си и вече той ще е старият, който се среща със младия себе си, който сънува, че го прави, но ще остарее и ще срещне себе си и... какъв е този кръг изобщо, кой мисли и пише по този начин? Вдъхновението му идва от "Двойникът" на Достоевски, която търся в момента, но засега безуспешно.

Аура в газоразрядна камера

(Обява на Раковска)
Хората толкова ли са го закъсали с душевното си здраве? Защо да ходят на диагностика на аурата, вместо да отидат на хубав филм, на театър, да отидат пеша на работа, да се качат на някой връх в събота, да поговорят с приятел. Какво им става? Искам да знам. Дали и мен ме заплашва същия упадък.

Магистрали и култура

"Виждате, няма български премиер, който седем пъти е ходил на театър и миналия ден пак вика: абе, това "Сако от велур" виж кога е, това е нещо интересно... Ами, да ви кажа, той е уникален случай. Почна сам да се интересува наистина... човек трябва да се запали."

Вежди Рашидов, министър на културата, за премиера Бойко Борисов пред БНТ

"Ако се вземе по едно изречение от думите на всички наградени, може да се сглоби това, което е приоритет на правителството - магистрали и култура."

Бойко Борисов на церемонията на награждаването на "Чудесата на България", организирано от в. "Стандарт"

В случай, че някой е изпуснал първия и последния цитат на Капитал миналата седмица.

Акция "Кабел"

Не знам дали ви се случва често да си вдигате нагоре главата като ходите по улицата, но ако не го правите, уверявам ви - изпускате много. Първо - слънцето, за което абсолютно забравям, особено в обичайните за него сезони, второ - готините сгради със страхотни балкони из центъра и трето - кабелите. Кабелите в София са необичайно много и са част от характеристиката на града. Едно от тези неща, които ние, живеещите тук, не забелязваме, но със сигурност впечатляват адски много туристите. Те са хиляди, замотани един в друг, висящи над главите ни, оплетени с паяжини и насекоми и с напълно непроследими начало и край. И ето в петък в офиса изгасна интернетът и край. Работата естествено замря, след кратка проверка на място в БТК се оказа, че Столична община реже незаконните кабели. И, докато сред разговори за това "в каква държава живеем" аз се придвижвах от точка А до точка Б по Раковска, улицата като че ли беше пробудена от зимен сън. Всички наизлезли навън - врати, стълби, дупки, шахти, отвсякъде висят или се появяват хора. И никой не работи, а зяпа майсторите, които кърпят кабелите. Не знам, ама мен ме кефи, че ги отрязаха. Като нещо е незаконно, такова е и трябва да се махне. Сега БТК вероятно няма веднага да прокарат кабелите си подземно. Но пък след още две такива акции ще се замислят. И накрая ще се отвори по-ясна гледка към хубавите балкони и слънцето. Харесват ми акции с твърда ръка, които не са на МВР.

Radiohead - The King of Limbs [Full Album]

Въпреки че новият албум на Редиохед е с фиксирана цена и, за разлика от "In Rainbows", не определяме ние колко пари да дадем за него, явно на групата не й пука особено за авторски права. Това видео си седи в ютюб вече 3 седмици и уплътнява работното ми време без никой да го пипне. След време всички ще са така и ще печелят само от концерти, ако са наистина добри, за което е ставало дума и преди.

д-р Хаус bg

(В подлеза под ЦУМ) България и д-р Хаус над всичко!

Взрив

Тази нощ се събудих от взрив. Такава съм си - като има земетресение, като експлодират складове в Челопечене, като някакви посредствени вестници си гърмят сами редакциите... винаги се будя. Просто съм си чувствителна.

Колите - so 90's

"Пешеходците трябва да бъдат обичани. Те са преобладаващата част от човечеството. Нещо повече дори - те са по-добрата му част. Пешеходците са създали света. Тъкмо те са направили градовете, построили са многоетажните сгради, прокарали са канализацията и водопровода, павирали са улиците и са ги осветили с електричество (...) И когато всичко било готово, когато милата ни планета добила сравнително благоустроен вид, дошли автомобилистите.

Трябва да отбележим, че автомобилът също е изобретен от пешеходците. Но автомобилистите някак изведнъж забравили за това. Те взели да газят кротките и умни пешеходци. Улиците, създадени от пешеходците, станали владение на автомобилистите. Пътните платна се разширили двойно, тротоарите се стеснили до размерите на цигарен бандерол. И пешеходците започнали плахо да се движат плътно край стените на къщите."

По този готин начин с цитат на Илф и Петров започва една статия в Капитал за колите в София, която слага ударение на проблем, разделящ приятелите ми на две. Дотолкова, че една приятелка ми заяви, че не може да се вози в метро, защото й е под нивото и се страхува някой да не я засече там. Тя е убедена, че ако си без кола в града, значи социалният ти статус е нисък. Всички изключения за нея са просто прищявка, ексцентрична приумица, каприз... не знам.

Колите са една от темите-табу в закостенялото ни общество, в което всяка промяна изглежда като опит някой да те прецака. Да забранят колите в центъра на града е голяма, непопулярна и неизбежна стъпка за управляващите. Дали сега или след 10 години, това трябва да се случи, защото паркираните навсякъде по тротоарите автомобили са недопустима гледка в един толкова голям град. Трудно и бавно накрая все пак хората ще свикнат с липсата им. Ще се създадат успешни бизнес практики. Например "Паркирай твоята кола в моя двор в покрайнините на града срещу 50 лв. месечно". Така живеещият в центъра софиянец, ще има кола, ще може да си я ползва, но само когато наистина му трябва - да пренесе нещо тежко срещу заплащане в града или да отиде на разходка извън него.

Струва ми се, че темата има много общо и със забраната на цигарите в затворени помещения. Трудно се отвиква от дълго подхранвания навик. Но нека не забравяме, че придвижването с кола в центъра, както и пушенето на цигари в затворено помещение, са си просто навик. А от навиците човек може да се отказва и да си създава нови - да ходи пеша/с метро или да излиза да пуши пред затвореното помещение. И не бързайте да си мислите за хората от Левски, Дружба и Овча купел, където транспортът куца. Наистина е така. Обаче с по-високи такси, Общината би могла да финансира обществения транспорт и на тези места. Просто концепцията за придвижване би се променила. И евентуално биха се създали паркинги в периферията на Центъра. А и да не говорим, че ако няма коли и въздухът не е толкова мръсен, карането на колело и от най-затънтения квартал би се превърнало в супер полезна загрявка преди и след работа. (Евентуално трябва да отворят пак Обществените бани).

Та така, да затворят дано целия център в участъка между Орлов мост, НДК(-ту), Съдебната палата, Софийския университет! Само за изключително спешни случаи да се допуска, като когато става дума за бизнес случаи, таксата да е много солена. Аз съм пешеходец, но баща ми е шофьор, има частен бизнес и твърди, че предпочита да плаща много, но да знае, че ще свърши работата си бързо. Останалите да се движат с качествен обществен транспорт, подпомаган от солените такси. А по-подготвените физически - пеша и на колелета.

Готините градове са готини, заради пешеходците, не заради автомобилите. Автомобилите са демоде в града и удобство извън него.

Мариус Куркински

Гледала съм Мариус на сцена два пъти. Веднъж в "Сътресение", и втори път, този четвъртък - в "Български разкази". Изпуснала съм голямата еуфория по него през 90-те, спомням си слабо музикалната му кариера и шумът, който предизвика само с три песнички, нямам ясна представа и за това как е реагирало тогавашното общество на потвърждението за хомосексуалността му, нито пък мога да си представя какво точно е ставало в "Спартакус" в негово присъствие - електронната музика, наркотиците, пълната сексуална разкрепостеност, ярките цветове. Но съм сигурна, че много промени са настъпили в него оттогава. Всъщност дори не мога да свържа някогашния му образ с този от тези две постановки. Едно нещо не се е променило - гениалността му. Това е ясно. Обаче как е станал преходът от софийската клубна култура към разказите на Хайтов и Каралийчев, ми е трудно да си обясня.

Бях толкова впечатлена от "Сътресение" преди няколко години, че сега побързах да си взема билети и за новия моноспектакъл. За първия нямах очаквания и затова бях изумена. Сега обратното - очакванията ми бяха прекалено високи. И всичко гледах под лупа. Например, не ми хареса засиленото театралничене, прекалената жестикулация, винаги са ми се стрували излишни. Миналия път бях назад и не им обърнах внимание, сега ме подразниха. Стори ми се, че драматизмът на последния разказ идва в повече. Изобщо бях на тръни, да не би хората, които съм довела и които седмици наред съм убеждавала, че ще е уникално, да останат разочаровани. И заради това пропуснах част от очарованието на постановката. В излишни разсъждения. Защото, когато говорим за Мариус, конкретните детайли нямат никакво значение. Това, което остава в теб, след края, много дълго време след края, е единственото, заради което си заслужава да го гледаш.

Стоях втренчена в една точка, докато чаках да ми дойде редът за гардероба и не можех да повярвам, че е възможно един човек да запълни цялата сцена по такъв начин. И не само нея, ами и цялата ми душа. Слабо е да кажа, че бях разтърсена. И дори не знам защо. Българската тема, историята, старият бит и култура на нашия народ, не могат да ме трогнат кой знае колко. Познавам се. Причината е другаде. И от първата постановка не спирам да я търся. Знам само, че се изпълвам с тъга, когато си помисля за Мариус. Неопределена тъга, все едно геният му не е достатъчно признат, все едно нещо страшно му липсва, все едно никой никога няма да го разбере напълно. Все едно той крие нещо от нас. Нещо страшно тежко, което не му позволява дори да се усмихне, когато цялата публика на крака го вика за трети бис. Може би просто е добър актьор, който трудно излиза от роля. Може би не... По-скоро - не.

Moon Walk

Пред Районния съд в София.




(Тъй като се оказва, че съм възмутила някого с този пост, искам само да уточня, че надписът осмива не хората, които се придвижват с инвалидни колички, а тези, които са сложили табелата. Поставена по този начин, според нея излиза, че човекът в инвалидна количка трябва да се движи назад, за да стигне входа. Moon Walk пък, или лунна походка, се нарича най-известният танц на Майкъл Джексън, в който той се плъзга назад по сцената.)

Руска салата

Ядох руска салата сега. Имаше прекалено много картофи. И първо се почувствах разочарована. После се замислих, че бих могла да си представя, че това е картофена салата. Обаче с моркови, кисели краставички и майонеза (соева). Прибавих оцет и зехтин. И така ми се стори ужасно вкусна. Оттам се сетих за историята на Елена. Двама будисти отишли при гуруто си. И двамата били пушачи и се притеснявали да не им се скара. Първият излязъл доволен. Вторият - не. И питал първия откъде накъде на него му разрешава да пуши. Тогава първият казал: "Зависи как представиш нещата, ти какво поиска?" Вторият казал: "Ами аз питах дали мога да пуша докато медитирам." Вторият се захилил и му казал: "(Ми много си тъп.) Аз пък питах дали може всеки път като запаля цигара да медитирам. И той каза: "Да, разбира се."

Sunday Smile

С тази американска банда, която си оспорва френски и албански села, за да ме пренесе там, докато я слушам и бродя нагоре надолу из софийските улички между Раковска и Мария Луиза, завършвам най-ползотворния месец на блога. Наистина, 7 от постовете са статии, които съм писала отдавна, но пък са съвсем новички за това пространство тук. И така, доволна съм тази Неделя. Усмихната :)

Приказки

Има един конкурс - Пощенската кутия за приказки се казва. Пратих на майтап два разказа по темата този месец с два различни псевдонима - Бианка и Мая. Едната е малка пикла, втората е досадна романтичка. И двата разказа нямат общо с реални истории и персонажи, а са обобщаващ образ на момичета, които съм срещала последните 20 години.


Мая

Спомняш ли си трамвай 18, онзи прекрасен жълт трамвай, който тръгва от най-скъпия квартал в града и стига до най-мизерния? След спирката на Семинарията се гмурва в един парк и плува из него още две спирки. Точно след първата - на която има самотна къщичка с дървени капаци, с издълбани в тях сърца и с чешма отдясно - там го видях!

Някой беше захвърлил истински хубаво надуваемо легло. Като онова, което ти имаше и постоянно се пукаше на различни места, така че си лягахме в легло, а се будехме на пода и ти се ядосваше и го лепеше със силикон, и на другата вечер пак си лягахме, и пак се пукаше. Точно такова легло беше и това, което видях там от прозореца на трамвая. Зачудих се какво да го правя, защото не можех да го отмина просто ей така. Слязох на следващата спирка и бавно се върнах назад.

И без това беше неделя сутрин и за никъде не бързах. От отсрещната улица долиташе шум от тупане на килими, от пискащи деца, от жени, разговарящи през прозорците на отсрещни блокове. Времето беше свежо, от онези пролетни сутрини, в които зимата рязко свършва. Дори ако кажа, че се прокрадваше мирис на люляк, няма да те излъжа.

Стигнах къщичката, там при пейките, където веднъж, в началото на една дълга есен, си мазахме филии с лютеница и пихме бира. Искахме да си върнем вкуса на къмпинг в устата и пак да живеем по клошарски, но беше доста мръсно всъщност, някакъв човек се миеше под мишниците на чешмата до нас, мен ме хвана гнус и май малко се скарахме.

Както и да е, леглото беше там. Огледах го - досущ като твоето, и се опитах да го вдигна. Не тежеше много. Проблемът му беше, че е много голямо. Като го държах пред себе си, не виждах нищо. Отстрани се препъвах. Само на гърба ми беше що годе удобно - доколкото удобно можеше да ми бъде нещо два метра широко и два метра дълго. Изчаках следващия трамвай наобратно. Понесох всичките вперени в мен погледи и изчаках търпеливо предпоследната спирка.

Сетих се за онази баба в трамвая, която веднъж ми се разкрещя защо й дъвча фъстъци над главата. Аз бях гладна и много внимавах да не правя трохи. А тя ми се развика все едно съм я настъпила по кутрето. Тогава ти застана на нейна страна, аз не можах да го понеса, разплаках се от предателството ти и слязох тъкмо на тази спирка.

Тя е странно разположена насред нищото. До нея се намира Телевизионната кула и няма абсолютно нито една друга сграда. Сигурно това е причината за 20-те години, в които се движех с трамвай 18, да не бях видяла нито един човек да слиза там, нито да се качва, въпреки че той продължаваше да упорства и никога не пропускаше да отвори вратите си там. Странна работа.

Тогава обаче аз точно на тази самотна спирка слязох. Трябваше да остана сама и да измисля какво да правя с това легло. Вкъщи нямах нужда от него. Имах си истинско дървено, а и без това всичко беше толкова претрупано, че се задушавах от усърдността, с която вещите превземаха тази тясна квартирка. Реших да навляза в парка.

Минах покрай мястото, където бяхте открили веднъж с момчетата една тоалетна чиния. Помниш ли я? Точно си беше купил големия апарат и правеше художествена фотография с него. Имаше цяла сесия около тоалетната чиния, която, миличката, толкова беше ненамясто в огромния парк, че и без голям фотоапарат, пак щеше да изглежда арт.

Ходех из гората и си носех леглото на гърба, загубена из пътечките. Толкова го обичах този парк, че дори забравих колко ми е неудобно. Хем е Борисовата градина, хем не е. Булевардът, който го разделя от същинската Борисова, го изолира някакси и затова е толкова безлюден. С часове можех да карам колело из него и да се засилвам напълно сигурна, че няма кого да блъсна, няма кого да уплаша или мен някой да уплаши.

Продължих да ходя и неусетно стигнах до самия му край. Там - до гара „Пионер”. Не може да не си спомняш старата почти неизползваема гара. Времето беше замряло в соца и обичахме да пием бира по залез слънце, вторачени в златните релси, губещи се някъде в безкрая, замислени за важните ни светове, почти като рокзвезди от 60-те. Стигнах там, може би, защото знаех, че има импровизирано клошарско село някъде отзад из храстите. Не, че съм чак такъв хуманист, но не знаех какво да го правя всъщност това легло. А на онова миниобщество, със сигурност щеше да му върши повече работа, отколкото на къщичката в Лозенец или пък на моята квартира. Изпитвах удоволствие като си представях как някой клошар го открива вечерта пред кашона си. Ей така - най-неочаквано.

Ти ми беше разказвал за един клошар там, който преди бил режисьор. Не знам защо, но си представях, че и моят клошар - който открива леглото, е режисьор с мургаво красиво лице, с издълбани белези по него и горделива усмивка в ъгъла на устата.

Опитвах се да си спомня къде бях виждала струпаните кашони, найлони и одеала. Лутах се из храстите и не можех да ги открия. В един момент ми писна. И реших да спра да почина. Свалих леглото от гърба си. И, какво да видя – беше спукано, също като твойто, смалило се беше наполовина и продължавах да чувам някъде някоя дупчица как диша, усещах го как се стопява в ръцете ми.

Ядосах се. Много се ядосах. Захвърлих го. И тръгнах назад. Сетих се за всичките ти гадни постъпки. Сетих се как ми се сърдеше за всичко накрая, а се правеше, че не се сърдиш и аз не знаех за какво се сърдиш, защото не можех да те попитам, понеже ти се правеше, че не се сърдиш. Сетих се колко глупаво провалихме всичко, премълчавайки най-важните неща. Лутах се из парка. И, без да се усетя, обърках пътя и стигнах подлеза. Реших да мина през него.

И... стигнах пак Семинарията. Видях, че отдолу се задава трамвай и се затичах към него. Хванах го в последния момент, поблагодарих на ватманката. И се строполих на най-последната седалка. Бях доста изморена. До Славейков ми мина. Слязох и отидох в Библиотеката. Цял ден четох и се опитвах да забравя за леглото, което сега беше просто един боклук в любимия ми парк.

Да бях го оставила край кофата, по-добре щеше да е. Но не исках да се връщам назад. Радвам се, че отдавна и двамата не живеем в този град, пълен със спомени.

Бианка

"И тя се помъчи да си спомни как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подбно нещо.” Алиса

Отидох у тях към 10.30. Тогава техните си лягаха и не се налагаше да водя досадни разговори за времето и новия цвят на косата на майка му. В 10.30 ни предстояха около 20 минути да вечеряме, 20 минути да си поговорим, 10 минути да се съблечем, да си легнем голи един до друг в леглото, да се целунем и към 11.30 да започнем по-съществената част от нашата връзка. Все пак бяхме на 18 и нямахме време за губене в чакане техните да заспят дълбоко.

Тази вечер само той отиде да се изкъпе, аз се направих на заспала и изчаках да излезе, за да се вмъкна в спомените му. Исках да разгледам писмата на бившата му приятелка, с която ходеха в 11ти клас. Реших да бръкна под леглото. Беше старо желязно легло, с нарисувана картинка на таблата. Изобразяваше мъж и момиче в гората, ловящи риба в някаква зелена локва. Мъжът се смееше, върху лицето на момичето падаше сянка. Не се виждаха хора наоколо и всичко беше адски тъмно. За пореден път изтръпнах, гледайки тази сцена. Представих си продължението.

Знаех, че нямам време, бързо зарязах картината и се наведох надолу с главата към пода. Погледнах под леглото. Беше прашно. Имаше десетина книги с научна фантастика, една метла, някакви кецове и една кутия. Кутията, за това бях дошла. Не ме разбирайте погрешно, не ревнувах или някакви такива глупости. Просто исках да се убедя колко е била глупава предишната. Чувах, че му викала „бебчо” и му пишела любовни писма. Мразя такива неща, искам да кажа, на мъжете не трябва да им викаш „бебчо”. Вече 4 години излизам с всякакви и не съм видяла никой, който поне малко да прилича на бебе. Всички се правят на голямата работа, всеки иска респект и да се оставиш на някаква пикла да те нарича „бебчо”, след като си се борил за уважение в училище цяла година... Абе не знам, но тази предишната е била глупава. Исках да се убедя. И тази кутия ми приличаше точно на такава, каквато би имала любовни писма вътре.

Ослушах се, чух течащата вода в банята и нервно отворих капака. Както подозирах. Копелето пазеше всичко. Имаше някакви напарфюмирани писъмца, написани със странен код. Имаше снимки. Вбесих се не защото го взимах насериозно. На всички освен на него и на скапаната му майка с безвкусния червен цвят на косата им беше ясно, че съм с него само заради секса. Учудваш ли се? Нали ти казах, че съм на 18. Да чакам да стана на 30, за да почна да правя секс ли? Всички на 30 изглеждат смешни, когато правят безразборен секс, дори като са мъже. С такива колко съм излизала... Вбесяваше ме идеята, че на него през ум може да му мине, че си заслужава да пази нещо, дадено му от друг, докато аз съм в ръцете му. Аз. Аз и моята дълга къдрава коса, аз и моите огромни стегнати гърди, моето гордо, красиво тяло. Аз съм вселената и всеки, който е с мен, трябва да ме обожава, да ме изпива с очи, за да има какво да помни, когато си тръгна. Не, не се ядосах. Изобщо не. Просто тази никаквица нямаше право да е под леглото му, докато аз се чуках с него отгоре. Докато ровех нервно из писмата, нещо просветна в ръцете ми.

Банкнота. И още една. Бяха скрити между страниците. 20 новички банкноти от по 100 лв. В този момент водата в банята спря. Бях с къса рокля. Всичко, което трябваше да направя, беше да си я облека. Търсех си сандалите из стаята, докато го слушах да се секне в мивката. Ключалката на банята превъртя, вратата се отвори, видях светлината зад врата си, но вече тичах боса по стълбите във входа. Тичах и набирах номера на някакво такси, без да осъзнавам, че нямам адрес. Стигнах до осветен площад. Спрях за малко. Още бях боса. Предполагам, изглеждах странно за хората наоколо. Трябваше да се освежа. Извадих червило от чантата си. Никога не го ползвах. Беше за спешни случаи. Определих този като такъв и се намазах с ярко червената боя. Стоеше ми страхотно, защото имах бяло лице и прекрасна кожа. Също като това на майка ми, което познавах от снимките. Червилото беше нейно. Намерих го в нещата й, баща ми дори не забелязваше, като се ровех в тях.

Червилото обаче не беше достатъчно, за да си възвърна самочувствието. Влязох в съседния магазин и си купих Джак. С наслада изчаках да ме попитат дали имам 18 и им тикнах личната си карта в лицето. Излязох отпред и на екс изпих около 100 грама. Бях на площад „Журналист”. Бях успяла да изтичам огромно разстояние и сега утолявах жаждата си. Планът ми за действие имаше само една точка и включваше Сашо от бара. Знаех със сигурност, че е на смяна, защото тази вечер, както впрочем всяка друга през последния месец, ме беше поканил. Хубаво. Ще дойда, Сашо. И без това си красив, макар и глупав.

Таксиджията слушаше чалга и пушеше цигара. Накарах го да се откаже и от двете за петте минути, в които бях там. Това не му се хареса. И ми хвърляше враждебни погледи през огледалото за обратно виждане, докато аз утолявах жаждата си. Остави ме обаче точно пред бара на Витошка. Дупка. Едно време е било свърталище на травестити. Мисля, че провидението ме доведе тук. Сашо отиде в мазето и не след дълго се върна с почти нови ботуши. 42 номер, но пък розови. Аз съм 39, почти идеално паснаха.

Заявих му важно, че утре заминавам за Ибиса. Той ме погали по главата и ми наля някакъв коктейл. Време беше партито да започне сега. Имам малко време до полета си, не трябва да ме караш да скучая. Той изсвири с уста на някакъв тип пред бара. И след 10 минути вече слизахме хванати ръка за ръка към мазето. Моят хубав, хубав Сашо ми каза, че има изненада за мен. Както ми беше обещал преди няколко дни, беше ми намерил елесди. Знаете какво е това. Слизах надолу по стълбите, препъвах се в себе си и се опирах у тялото на Сашо. Усещах какво иска и знаех какво трябва да направя, за да взема това, което ми трябва. Щях да стана поетеса. Щях да бъда Джон Ленън и Джим Морисън едновременно тази вечер.

Аз, Пепеляшката, загубила и двете си пантофки, аз, Кралицата на Вселената и, ебаси - самата Вселена.

Аз, тази вечер щях да правя любов с Рибаря, насред зелената кал. Щях да го освободя от заклинанието на Мрачната гора. Само да можех да го намеря сред всичките тези клони под леглото...