четвъртък, 23 април 2009 г.

Reach out, touch...



Току що, купувайки си принцеса с кашкавал в кафето до работа, станах неволен свидетел на някакъв много странен кавър на Personal Jesus. В сингъла влиза добрепознатият ритъм /барабани ли са, бас ли, не му разбирам/, някакъв уош наконтен рапър, припевът "Reach out" и... сюрприз - "Touch me" и една от онези еднакви руси американски миньончета, дето списания тип Пийпъл от години се опитват да превърнат в звезди, ама така и не се получава. В повечето случаи са актрисо-певици между 15 и 19, с липса на особени таланти и удивителна прилика с Бритни Спиърс. Отвреме навреме се оказва, че са препили в някой хотел, предрусали на парти или, в най-добрия случай, имат хомосексуална връзка. И така, докато си купувам принцеса с кашкавал, ги виждам върху корицата на някое списание. После се губят и идва ред на следващата. Само че не разбирам защо, вкопчвайки се с нокти в американския шоубизнес, трябва да наакват и качествената музика.



Personal Jesus че е комерс, комерс е, ама не го заслужаваше. Малко късно се сещам, доколкото виждам в ютюб, песента е от октомври м.г. Но моментът, в който я видях, съвпада с издаването на "Sounds of the universe". Вече три дни албумът живее официално в онлайн пространството. Аз го имам от доста по-рано и доста по-неофициално. Така че през цялото време, имах чувството, че вариантът, издаден на 20 април, ще бъде различен. Доколкото чувам из ютюб обаче си е същият, което не ми харесва. Очаквах нещо повече. Примирих се с цикличността на "Wrong" и дори ми хареса, но не вярвах, че целият албум ще е такъв. Още не съм го качила в плейъра си, така че нямам кой знае какви наблюдения и все пак - докато го слушам, си представям пиратско копие. Че е някаква демо версия или че нещо не е наред с аранжиментите и през цялото време ми идва да засиля малко темпото. Примерно: "In Chains" - съсипващо секси глас от страна на Дейв, прелюдия - тип излитане на космически кораб, начало - запомняща се всепроникваща мелодия и текст, постепенно включващи се нови и нови елементи, но се губи моментът на удара, така типичен и така любим за мен. Като в "Stripped", "Walking in my shoes" или "A Question Of Time" примерно. Сигурна съм, че за концертните изпълнения ще се постараят, но май точно на това разчитат.

Сега се замислям, че те са група, която залага на концертните изяви и за тях засилват звученето, ритъма и дават всичко от себе си. Така че може би имат нужда от по-семпло звучащи студийни албуми като фон за сравнение. Което може пък от друга страна да се превърне в тенденция в един момент. Така или иначе публиката става все по-непослушна и глезена, заради конкуренцията, а и защото много като мен предпочитат да подкрепят самата група, отивайки на концерта, а албума намират някакъв друг начин да си го слушат, вместо да пълнят джобовете на хора, които нямат нищо общо със създаването на музиката.

Самите песни още не съм прослушала достатъчно, но така или иначе на албума няма да му бъде простено това лято, поради липса на конкуренция. Албуми, които съм слушала по стотици пъти, придобиват сякаш физиономия в главата ми. Знам коя за какъв момент е, така че фактът, че сега не мога да различа лицата на повечето песни в "Sounds of the universe" може и да не значи, че са еднообразни.

И все пак - първите 4 песни са направени по една схема. "Fragile Tension" май ми е най-енергизираща, въпреки че много ми напомня за звученето на "Playing the angel", най-вече "Lilian". Шедьовърът на албума за мен е "Little soul".



Има нещо странно ретро, като за филм от 50-те. Нещо драматично като в "Where the wild roses grow", но не мога да определя точно какво в мелодията го прави такова. Малко ме дразнят тези стържещи компютърни звуци, които ги има в целия албум. В един форум ги наричат ПТА, ама уикипедия не можа да ми каже какво означава това. И последната, която ми хареса, е "Jezebel", може би заради гласа на Мартин, който след "Shake the disease" и "Home" е гаранция за приятна балада, тамън като за да ходиш посред нощ пеша по улиците и да се взимаш насериозно.

Та така - това ми е мнението за албума на първоначално слушане. Малко постничък, малко изсмукан от пръстите, малко немелодичен и все пак с тенденция да бъде слушан много. Особено след концерта. А по отношение на постничкото, няма за какво да се притесняват момчетата. Според мен и "No Line On The Horizon" на U2 страда от същия проблем. Тази година от старите лица с нови албуми май само "Invaders Must Die" на Продиджи ме обля като свеж пролетен дъжд. В този ред на мисли някой да е забелязал колко по-зелено е навън в сравнение с последните 6 месеца?:)

Няма коментари: