Гледала съм Мариус на сцена два пъти. Веднъж в "Сътресение", и втори път, този четвъртък - в "Български разкази". Изпуснала съм голямата еуфория по него през 90-те, спомням си слабо музикалната му кариера и шумът, който предизвика само с три песнички, нямам ясна представа и за това как е реагирало тогавашното общество на потвърждението за хомосексуалността му, нито пък мога да си представя какво точно е ставало в "Спартакус" в негово присъствие - електронната музика, наркотиците, пълната сексуална разкрепостеност, ярките цветове. Но съм сигурна, че много промени са настъпили в него оттогава. Всъщност дори не мога да свържа някогашния му образ с този от тези две постановки. Едно нещо не се е променило - гениалността му. Това е ясно. Обаче как е станал преходът от софийската клубна култура към разказите на Хайтов и Каралийчев, ми е трудно да си обясня.
Бях толкова впечатлена от "Сътресение" преди няколко години, че сега побързах да си взема билети и за новия моноспектакъл. За първия нямах очаквания и затова бях изумена. Сега обратното - очакванията ми бяха прекалено високи. И всичко гледах под лупа. Например, не ми хареса засиленото театралничене, прекалената жестикулация, винаги са ми се стрували излишни. Миналия път бях назад и не им обърнах внимание, сега ме подразниха. Стори ми се, че драматизмът на последния разказ идва в повече. Изобщо бях на тръни, да не би хората, които съм довела и които седмици наред съм убеждавала, че ще е уникално, да останат разочаровани. И заради това пропуснах част от очарованието на постановката. В излишни разсъждения. Защото, когато говорим за Мариус, конкретните детайли нямат никакво значение. Това, което остава в теб, след края, много дълго време след края, е единственото, заради което си заслужава да го гледаш.
Стоях втренчена в една точка, докато чаках да ми дойде редът за гардероба и не можех да повярвам, че е възможно един човек да запълни цялата сцена по такъв начин. И не само нея, ами и цялата ми душа. Слабо е да кажа, че бях разтърсена. И дори не знам защо. Българската тема, историята, старият бит и култура на нашия народ, не могат да ме трогнат кой знае колко. Познавам се. Причината е другаде. И от първата постановка не спирам да я търся. Знам само, че се изпълвам с тъга, когато си помисля за Мариус. Неопределена тъга, все едно геният му не е достатъчно признат, все едно нещо страшно му липсва, все едно никой никога няма да го разбере напълно. Все едно той крие нещо от нас. Нещо страшно тежко, което не му позволява дори да се усмихне, когато цялата публика на крака го вика за трети бис. Може би просто е добър актьор, който трудно излиза от роля. Може би не... По-скоро - не.
2 коментара:
В кой театър мога да гледам "Български разкази"? Благодаря предварително.
В Сатиричен театър, но го поставя само два пъти месечно, тъй като е гостуваща постановка от Пловдив. Мисля, че билети за хубави места има само на 10то число, когато започва театралния месец..:)
Публикуване на коментар