колко важно може да бъде едно писмо

Слушах по радиото сутринта, че голяма интрига се заформя следващата седмица по посоката САЩ-Иран. На Общото събрание на ООН в Ню Йорк ще присъстват лидерите на двете страни - Обама и Рухани. Въпреки че няма насрочени официални срещу между тях, имало шанс двамата да поговорят в кулоарите. Събранието идва точно след новината, че Обама е изпратил писмо на Рухани, в което го поздравява за изборната победа. Говорителката на иранското външно Марзие Афкхам (жена!) е казала, че Рухани от своя страна е отговорил с писмо, изразявайки вижданията си по "различни теми".

Това може да звучи като нещо абсурдно малко, но размяната на писма е грамаданска новина. Анализаторите гледат на нея като на възможна инициатива за по-голям контакт между враждуващите страни и дори като на първи стъпки към преки преговори в бъдеще. Иран и САЩ нямат дипломатически отношения от 1980 г., след като американското посолство в Техеран е нападнато и са взети заложници (история, за която Бен Афлек беше така любезен да ни разкаже в тъпия си филм Арго), от 1989 Иран добавя към името си "ислямска република" и загърбва светския облик на държавата.

И един ъпдейт от 19.09!

Рухани е почнал да освобождава политически затворници! Освободена е активистката за човешки права Насрин Сотуде и още няколко други жени. Смята се, че скоро това може да се случи и с лидера на Иранското зелено движение Мир Хосеин Мусави, който е под домашен арест от 2011 г.

гладът, чорапът, смехът..

влизам тихо в книжарницата да питам за книгата. заглеждам се през пространството, докато чакам жената да я намери и после да помоля столична библиотека да приеме нея наместо онази, която лежи вкъщи, все още просмукана от дъжда на юлския протест. трябва да престана да ходя с платнени чанти, когато го дават лошо, мисля си и, докато си мисля, се завъртам на пета. пред очите ми се изпречва малка книжка с твърди корици. оказва се същият автор, когото търся. отварям на произволна страница и намирам това:

усмихвам се и някакво странно спокойствие се разлива през тялото ми като топъл липов чай на терасата вкъщи. 

обичам отговори. (обичам и липи, но това е друга тема.) обичам и необяснимите хубави случайности. усмихвам им се. и ги снимам с телефон. снимам и тази. и затварям. 

продавачката се бави. 

решавам да се върна към рафта, отварям пак същото и тръгвам да търся, но не го намирам. 

преравям всичките стотина страници.

нищо. 

продавачката идва. 

не й обръщам внимание. 

търся. 

няма го.

търся. 

затварят.

тръгвам си. ромоли дъжд.

вървя по раковска и един трамвай се шмугва покрай мен, а релси няма. стряскам се и поглеждам телефона. снимката е там, но липсва нещо. думата, която ме интересува, е изчезнала. няма го отговорът, няма я и нея. 

чудя се коя беше, а не успявам да се сетя.

на нейно място вече може да бъде всичко друго..

sounds and clouds

Уроци по фарси

Ако на някого му се учи фарси (персийски, ирански), езика, на който се говори в Иран и Афганистан и който не е толкова сложен, колкото изглежда, понеже е от индоевропейското семейство, ето едно предложение:

Уроците ще се дават с помощта на специалност "Иранистика" в СУ и "Дружеството на приятелите на персийския език и култура в Република България" през 2013/2014 г.

Освен персийски, ще има и теоретични предмети, които звучат супер интересно:

Изкуства и занаяти на Персия и Иран
Религиозно-философски учения в Персия и Иран
Иран в контекста на международните отношения
Масмедии в ИР Иран

Таксата е по 360 лв. на семестър, а стартът - 15 октомври.

И още един - от Културното представителство на Иран, съвсем апокрифен, на който попаднах случайно, защото за него дума не се споменава на сайта им. Иначе е 80 лв. и продължава до март.

и прокопиев пред дер щандарт

след като през март дер щандарт публикува обхватно интервю с банкера цветан василев, днес там излиза и интервю със собственика на дневник и капитал иво прокопиев. дълго и интересно е. няма как да знам как прокопиев е натрупал първоначалния си капитал, основната критика към него. знам обаче, че дневник и капитал са най-сериозните и заслужаващи доверие медии у нас. както и че ми харесва, когато хората излизат на светло и говорят открито, конкретно и с факти. ето още един пример.

от интервюто това ми се заби в главата, особено в контекста на една вечеря у баба ми от снощи:

Олигархията живее и се възпроизвежда от липсата на политическа алтернатива, която да покаже абсурдността на съществуващия модел. Пропагандната й машина постоянно насажда тезата, че няма избор, всички са еднакво лоши. Подтекстът на тази кампания е "В такъв случай ни оставете нас да ви управляваме на спокойствие".

КОЙ? | Кой предложи Пеевски?

Въпросът, който разтресе държавата | Господари на ефира: aдската "китка" от отговори на управляващите на въпроса "Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС?". Интересно как един прост въпрос може да бъде толкова фундаментален и да изнервя едновременно Местан, Станишев и Орешарски.

И не само:
Михаил Миков: "Има много неща в политиката, които след време излизат на повърхността. Формално предложението беше на министър-председателя. [...] Не бих желал да коментирам сега [кой точно номинира Делян Пеевски]. [...] Знам [кой стои зад номинацията]. Вижте, пак искате да вкарате елемента, че "не всичко е за публиката"."
Мая Манолова: "Ако това ще ви успокои, аз предложих Делян Пеевски за председател на Държавната агенция "Национална сигурност".

WTF се опитват да кажат, не разбирам? Дали отговорът не води толкова надалеч и толкова нагоре, че чак да излиза от границите на скромната ни държава?

Кой?

(в този хубав текст има и още въпроси към премиера, на когото вече се налага да излиза през изходите, предвидени само за боклук. Авторката казва: "Задавам си тези въпроси няколко часа след като видях лицето му, което всъщност предизвика смесица от ярост и ступор." Не знам за нея, но аз изпитвам и необяснима тъга и съжаление към този човек.)

И едно видео, което, предупреждавам, води до пристрастяване:

музика за работа

един перфектен микс за работа днес



обръщам специално внимание на хърб алпърт, перфектно залепен за ghost song на doors

psychadelic jazz има ли такова?



и после на nese karaböcek

турски фънк с адския бас



това е римейк на песента talagh на иранската певица googoosh, считана за най-голямата поп икона на близкия изток



след революцията от 1979 г. в иран googoosh няма право да пее там, защото светската музика е забранена. въпреки това тя остава в страната, барикадирана в жилището си. през 2009 г. има концерт в дубай, хиляди иранци прекосяват морето, за да я чуят. същата година, по време на големите протести в техеран, тя заема и ясна политическа позиция, като критикува ахмадинеджад. произнася реч пред банер, на който са изписани имената на 600-те протестиращи, изпратени в затвори, имената на загиналите в протестите са в червено. "дойдох тук, за да бъда гласа на опечалените майки, загубили близките си в тези мирни демонстрации, за да бъда гласът на това спонтанно движение и да покажа своята солидарност", казва тогава гугуш. а гугуш ми звучи страхотно.

away

I was riding,
I was riding.
The sun,
the sun,
the sun was rising from the field.

I got a feeling
I just can't shake
that just won't go away

You've got it, just keep on pushing 

and, 

keep on pushing 

and

Push the sky away

And if your friends think 

that you should do it different

that you should do it the same

You've got it, just keep on pushing 

and, 

keep on pushing 

and

Push the sky away

And if you feel 

you got everything you came for

If you got everything 

and 

you don't want no more

You've got it, just keep on pushing 

and, 

keep on pushing 

and

Push the sky away

And some people say

it's just rock 'n' roll

but it gets you right down to your soul

You've got it, just keep on pushing 

and, 

keep on pushing 

and

Push the sky away

You've got it, just keep on pushing 

and, 

keep on pushing 

and

Push the sky away

девети септември

На днешната дата през 1944 г. БКП идва на власт с преврат, благодарение на войските на Червената армия на Съветския съюз. От 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са над 28 000 души. Народният съд осъжда 2730 души на смърт за фашизъм и заради участието на България във Втората световна война (Нюрнбергските процеси осъждат на смърт 12 души). Народният съд съди и осъжда дори вече починали и убити хора. Повечето изследователи и историци приемат, че през първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд около 30 000 души. През февруари 1991 г. министърът на вътрешните работи Христо Данов обявява пред парламента цифрата от 25 000 за безследно изчезнали.

И... малко цитати от върха на Българската социалистическа партия, дъщеря на БКП, относно 9-ти септември:

1. Кристиян Вигенин, настоящ външен министър на България, 2010 г.: "9.9.1944 г. е начало на една уникална по своите мащаби и резултати социална трансформация в България. Нямаше богати, но нямаше и бедни. Нямаше неграмотни. Нямаше безработни. Хората нямаха контрол над властта, но имаха власт над собствения си живот. Униформите бяха задължителни, но младите не умираха от свръхдози, а момичетата не продаваха телата си…и т.н. Ей не такива размисли ме избива днес. Честит празник!"
2. Кристиян Вигенин, външен министър на България, 2012 г.: ''На днешната дата преди 68 години беше дадено началото на едно от най-фундаменталните преобразувания в българската история. Бих го сравнил с приемането на християнството при Борис І. В историята няма "ако", натрупаните грешки разрушиха системата, но стремежът към мирно развитие, равен шанс за децата, сигурна работа, добро образование и здравеопазване, без оглед на доходите, ще остане вплетен в гените на нацията и рано или късно всичко това ще се случи! Честит празник!"
3. Сергей Станишев, председател на Висшия съвет на Българската социалистическа партия, президент на Партията на европейските социалисти, 2013 г.: „За БСП днес е голяма дата - даде старт на една много сериозна промяна и модернизация наред с греховете на този период”.

И един бонус статус от Вигенин, но по темата Атака:

Орешарски и Съединението

Орешарски е бил унизително освиркан на церемонията по случай честването на 128-та годишнина от Съединението в Пловдив. По информация на Дойче Веле площадът е бил подреден, както следва: гвардейски части с вдигнати щитове, плътна редица от полицаи, охранители от НСО, метални ограждения и чак тогава хората, дошли за празника. Ето и видео:

Цялата случка е описана в един прекрасен текст на Георги Гочев: 'Небето на нашето съединение'. Ето и едно параграфче от него:

Симеон Радев, колкото педантичен историк, толкова и страстен почитател на символизма на Бодлер, ни е оставил едно запомнящо се описание какво е небето в нощта между 5-ти и 6-ти септември 1885 г. Небе без облаци, чисто и ясно, небе, което не хвърля никакви сенки, небе, което не скрива нищо, небе, което по съвсем естествен начин превръща съзаклятието в открит обществен апотеоз. Такова е небето на нашето съединение. 

Не, или за силата ни да променяме сценарии

1988 г., Чили.

Аугусто Пиночет обявява, че на 5-ти октомври в страната ще се проведе референдум. След 15 години брутален диктаторски режим, по време на който са убити около 3000 политически опонента, други 3000 са "изчезнали" и около 10 пъти по толкова са измъчвани, малтретирани и изнасилвани от тайната полиция на Пиночет, чилийците ще бъдат попитани какво е мнението им за режима. Възможните отговори са два: "Да" или "Не" на още 8 години власт за Пиночет.

Анализаторите и до днес спорят какво е подтикнало генерала да прибегне до подобна рискована инициатива. Някои смятат, че Пиночет го е направил, провокиран от чистотата на своите добри намерения към Чили и че, макар да е допускал известни "крайни" мерки, той дава на своя народ най-демократичния механизъм за оценка на управлението. Другото мнение е, че референдумът се налага поради силния вътрешен и най-вече външен натиск този режим да се легитимира. За разлика от левите тоталитарни лидери в Латинска Америка, Пиночет "играе" с богатите западни държави, това носи икономически постижения на Чили, но създава и ангажименти. САЩ и Великобритания не могат да бъдат приятели на един своеволен зъл деспот. Те имат нужда от гаранции, поне на хартия, че чилийците са свободни и доволни от своя президент.

Пиночет вероятно е смятал, че референдумът му е в кърпа вързан. Вярвал е, че мнозинството от хора са му благодарни или се страхуват от неизвестността, от това какво би дошло след него, или са твърде смазани, или твърде дезорганизирани, за да създадат проблеми. Благодарение на тази негова самоувереност, кампанията за "Не" получава по 15 минути телевизионно време всяка вечер в продължение на месец, за да представи своята гледна точка върху режима. На другата страна, извън своите 15 минути, кампанията за "Да" разполага с всички останали телевизионни програми и медийно време, за да разпръсква пропаганда. Никой не предполага, че "Не" клипчетата, пускани късно вечер, биха произвели кой знае какъв ефект у зрителите.  

Но тук идва най-интересното. На какво да заложи кампанията? Първото, което хрумва, са образите на подтисничеството, лицата на жените, загубили своите синове, на насилие, сълзи, мрак. Всичко, което е изобразявал Пиночет за инакомислещите. СТРАХ. Страхът не продава, отсича главният герой във филма "No", посветен на събитията в Чили и наместо това залага тъкмо на обратното.

Мъж чете книга със сериозно изражение на лицето, отдолу излиза надпис "Господине, какво бихте казали на един диктатор?", мъжът поглежда втренчено в камерата, с лека усмивка се озърта наляво, после надясно и внезапно се изплезва, а на езика му пише "Не". Танцуващи деца, пеещи песни жени, усмивки, оптимизъм. На пръв поглед клиповете изглеждат нелепо за зрителя днес. Но те постигат невъобразим ефект в една държава, парализирана от страх, в която хората излизат от вкъщи и повече никой не чува нищо за тях, където деспотизмът не само не е критикуван, но е закрилян от международната общност и няма никакви възгледи отнякъде да дойде помощ.

В такава среда най-голямата опасност е хората, получили неочакваната възможност да кажат "Не!", просто да не идат да гласуват... от страх. Разбира се, редица други фактори предопределят изхода от вота, опозицията се организира, международният натиск се засилва, армията започва да се колебае. Но кампанията е тази, която работи върху отделните хора, тя изолира болката, оставя равносметките за по-нататък и с позитивни образи провокира положителни емоции у зрителите, вдъхва им увереност, че имат право да получат нещо по-добро и изцяло залага на вярата в бъдещето. В нощта на 5-ти октомври резултатите заварват Генерала неподготвен, случва се доскоро немислимото – около 55% от гласувалите 7 милиона чилийци събират смелост и казват: "Не, Пиночет!".

25 години по-късно, на другия край на света

"Плачете приятели, плачете за нашата мила България!", това е написал мой познат във Фейсбук. Евгени споделя на стената си статия, която разказва за приетите изменения в бюджета. Емитира се дълг от 1 млрд. лв. Много хора са докарани от страната в София с партийни автобуси, за да подкрепят поквареното правителство. Само 2 месеца по-рано това правителство е предложило съмнителен медиен магнат с неясен произход на средствата за председател на държавната сигурност. Последвали са куп други нелепи до обидност назначения. Платени коментатори шестват из вестниците и телевизиите. Виждам статуса точно след като съм изгледала филма "No". И, въпреки че има поводи за лошо настроение, за пореден ме хваща яд на този тип говорене, отличителният белег на българите. Този мой познат Евгени има добро образование, работа, семейство и въобще е типът човек, от когото, независимо в коя държава се е родил и живее, би трябвало да тръгне инициативата за позитивна промяна. "Плачи", ми казва той. "Плачи и страдай, задето всичко в България е толкова ужасно и никога няма да се оправи." Извинявай, Евгени, ама сега не ми се плаче. Стига сме плакали, по дяволите. Време е за малко позитивизъм.

Оказва се, че политическото говорене е разделено на две. Едните са четирите партии в Парламента, "лошите", статуквото, издигнати с парите на богати бизнесмени с едничката цел да ги направят още по-богати, барикадирани зад популистка риторика, неизпълними социални идеи и продажни медии. Другите са онези, които протестират масово и впечатляващо вече два месеца и половина. Най-честата критика на първите към вторите залага на негативното и на страха: "Хубаво, ще подадем оставка и после какво, някой още по-лош ще дойде."

А какъв е отговорът на вторите? Почти толкова негативен - "Плачете". Манипулират ни с платените си медии, завличат ни с дългове, перат парите си пред нас, правят хората още по-бедни и после им е още по-лесно да се възползват от тях, подменят истината. "Плачете"?

Да, Евгени, негативното често има по-бърз ефект у четящия, но не и дълготраен. Активните хора в България днес, като теб, Евгени, влизат в капана на тази критика, като най-често й отговорят с негативизъм. Превръщат се в онези, които отричат, мотивират емоции у хората, залагайки на страховете им, карайки ги да се самосъжаляват, плашейки ги с бъдещето. Но това няма как да бъде градивно. Хора, които живеят животите си, изпълнени с вътрешна неудовлетвореност, са нещастни. И въпреки че негативното произвежда реакция, то не произвежда прогрес. До какво би ни докарало - в един момент да паднем и да се задушим от воплите на самосъжалението поради това, че личности като Мая Манолова и Делян Пеевски управляват животите ни?

"7000 километра, 6 държави, няколко полудържавички, две планини и един извод - България изобщо не е лошо място за живеене", това пък го написа един приятел, след като обиколи планините около Турция, Грузия и Русия този август. Мисля си, че част от проблема ни се крие в това, че като пътуваме, все е на запад - я екскурзия в Париж, я някоя бригада в Щатите. Сравняваме България с това и се комплексираме. Рядко някой ходи в държави, в които наистина нищо не е наред, а на никого извън тях не му пука. Ако го правехме по-често, щяхме да разберем, че България всъщност изобщо не е толкова зле и това, което й трябва е повече самочувствие у хората. Самочувствие ежедневно да залагаме на политиците си критериите на Европейския съюз, без комплекси, че не сме идеални, а с ясно съзнание за правилно и неправилно.

Да, прав си, Евгени, някои хора нямат пари да пътуват никъде. Нека сега обсъдим автобусите, в които май се корени твоят песимизъм. Да, тези хора бяха натоварени на партийни автобуси, по всяка вероятност те са лесно манипулируеми поради своята бедност и необразованост. Да, те послужиха за показна демонстрация, с цел да дескредитират теб като твърде презадоволен, за да имаш право на мнение. Да, те бяха използвани от страна на БСП, една псевдосоциална партия, слугуваща на хора като Делян Пеевски ("Или гласуваме Пеевски, или кабинетът пада"). Но не партии, позволяващи си подобни долнопробни действия ще накарат тези хора да се чувстват значими, не те ще ги накарат да повярват в себе си, а оттам – и във възможностите да променят средата около себе си? Те ще ги потискат, за да ги използват и изстискват докрай.

И да, доста е тъпо хората в София, които имат достатъчно добър живот, за да могат да формират собствено мнение и които не разчитат на "случаен превоз", да им се подиграват, още повече да ги мразят, но и да ги съжаляват е ужасно. Съжалението, макар и често инстинктивно чувство с нищо не помага. Алтернативата му е разговор. И тук идва оптимизмът. Тези хора съществуват и именно появата на автобусите в София провокира разговор за тях. А да говорим за проблемите в обществото ни, това е единственият път към разрешаването им. Тези проблеми са твоя работа, Евгени. Не съжалявай хората. Мисли, например, за учителите и за реформите в образованието, които само ти можеш да изискаш от управляващите.

И се радвай, защото всичко, което се случва от юни насам е позитивно. Откакто демокрацията се е възцарила по нашите земи, правителствата на България летят все по-надолу, като това последното безспорно стигна дъното и поради падението си е на път да създаде едно структурирано, безкомпромисно, модерно гражданско общество. 

Общуване
Хората днес общуват помежду си. Кога преди, Евгени, си се оказвал на едно място с всичките си приятели? Кога си имал възможност да ги запознаеш, независимо от възрастта и интересите им? Кога родителите ти са ставали приятели с Жоро от гимназията, а той - с инструкторката по йога, а тя - с учителя ти по география, а те - с изследователката от онова НПО и то - само по силата на общите си политически възгледи? Кога последно всички тези хора открито са говорели за политика, помежду си, ежедневно, с мейли, в социалните мрежи? Мрежи, да, мрежи от твоите хора, които вече се познават, които дори са приятели. И които действат заедно. Нима това не е кошмарът на статуквото, Евгени? Кога последно сериозното политическо говорене за бъдещето е било куул?

Ами какво ще кажеш за Волен и тъпите му идеи, надъхващи омраза? Волен, който се превърна в антиреклама на фашизма дотолкова, че за пръв път масово хората се подиграват с идеите му. С продажното си и лабилно поведение, той легитимира антинационалистическото говорене от хора, които преди биха се страхували да не бъдат обвинени в предателски възгледи. Това не мислиш ли, че е хубаво, Евгени? Още ли ти се плаче? Ами всички онези хора, които с любителските си камери се превърнаха в медии? И ти сега ми казваш да плача, защото бъдещето е несигурно. Бъдещето зависи от нас, Евгени. И ние сме тези, които можем да го променяме. Каквото и да ти казват хората наоколо, никоя неправда не е непоправима. И ако не ти харесва примера на Чили, чуй този на Мартин Лутър Кинг: "Тъмнината не може да прогони тъмнина; само светлината може да го направи". А неговото време е било доста по-тъмно.

Противодействието на страха е да излезем, да изразим мнението си, да търсим и намираме информация, а междувременно да се усмихваме. Правим го. Тези, които трябва да се страхуват, в момента са в Парламента. И както виждаме, страхуват се – колкото по-широка става зоната с железа и полицаи около Парламента, толкова по-близо сме ние до успеха. По-силни от всякакви конспиративни теории, от мръсни пари и корумпирани политици, от Русия, хората просто излязоха на улицата и отмениха едно назначение. А дотогава - някой някъде е допускал чудовищната мисъл, че такива номера биха минали в България. Имаме силата да променяме сценарии.

И да, Евгени, стига да я потърсиш, ти имаш информация, която те прави силен. Можеш да я споделяш и тя може да стига чак до Ню Йорк Таймс, оттам да провокира реакция в Германия и след това външният ни министър с нелепите си изказвания да се оказва в изолация. Благодарение на теб. Така че, снимай, Евгени, снимай, разконспирирай всяка лъжа, шервай, превеждай на английски всичко, което ти се струва скандално. Но не плачи. Безсмислено е. Достатъчно плакахме, хленцахме, мрънкахме.

Сега ни е време за промяна - нека Станишев, Орешарски, Местан, Сидеров поплачат малко, заедно с Цветан Василев и Делян Пеевски, с Бареков, Емил Димитров и Мирослав Найденов, заедно с Борисов и всички, които мислят, че могат да се възползват от песимистичната ни пасивност и от страха за бъдещето до безкрай.

Това лято дойде, за да им го каже. Не могат. Хубаво, Евгени, лятото свършва, идва есента, но и тя има нещо за казване. Все още не могат.

Не! 

Публикувано в Дневник.

Цветлин Йовчев на границата, избягал от Сирия

Над 1400 са бежанците в България, капацитетът за настаняване е изчерпан

... казва днес министър Цветлин Йовчев. "Поток"... "вълна" от бежанци... "рискове и заплахи за нашата сигурност за продължителен период"... "актуализира се националният план за противодействие на тероризма"... "конфликти между бежанците или с местното население"... - с такива думи борави вътрешният ни министър, когато говори за сирийските бежанци, достигнали България. И не спира вече от една седмица.

Но нека погледнем за какви хора говорим, нека си представим себе си на тяхно място, а защо не и самия Цветлин Йовчев:

Цветлин Йовчев влиза в момента в България, успял е да избяга от Сирия, в която има двегодишен конфликт, според официалните данни от началото му там животът си са загубили поне 110 хиляди души. Цветлин Йовчев сега бяга от смърт, случаен куршум или нарочен, ако е неудобен някому, от химически оръжия, независимо дали пускани от Ал Кайда или от Асад, или от когото и да било друг. Всъщност резултатът от доклада на ООН за това кой точно е отговорен за химическите оръжия няма голямо значение за Цветлин Йовчев (ако имате сили, можете да видите редица ужасни кадри, като тези). С неимоверни усилия Цветлин Йовчев е останал жив за тези две години, но хора са умирали около него. Ежедневно. Негови близки, приятели. Цветлин Йовчев е избрал да тръгне в посока Турция, защото е преценил, че няма как да осигури на себе си и семейството си бленуваната сигурност в Ирак или Египет... Платил е на каналджии и е успял да премине границата с риск за живота си. Цветлин Йовчев е преминал Турция, в която вече има толкова много бежанци и липса на условия, че бежанците там се вдигат на бунтове. Пътувал е, вероятно нелегално из цяла Турция, почти без багаж, може би дори пеша. Сега Цветлин Йовчев преминава границата и е щастлив, защото влиза в страна от ЕС, в която, ако не друго - поне се надява да е в безопасност, освен това еврокомисарят за международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи, е българка.

Според Българския наказателен кодекс преминаването на граница без необходимите документи е престъпление, за което можеш да влезеш в затвора, НО, ако търсиш убежище, какъвто е случаят на Цветлин Йовчев, не подлежиш на наказание (чл. 279, ал. 5). Спрямо него се прилага Законът за убежището и бежанците. Обаче Цветлин Йовчев трябва да подаде молба, но както често става и на него не му се дава шансът физически да подаде такава на границата и няма преводачи, пък Цветлин Йовчев говори само арабски и съвсем малко английски. Без да е подал молба, Цветлин Йовчев влиза под действието на Закона за чужденците, съответно го третират като обикновен чужденец, който носи наказателна отговорност. Осъден е условно, и то за един ден, правосъдието в тази млада страна-членка се е оказало изненадващо бързо. Наред с всички проблеми, които това му влече, когато получи статут и почне да търси работа, вече миналото на Цветлин Йовчев няма да е чисто.

И още нещо. Да не забравяме, че Цветлин Йовчев може да бъде дете, чиито родители не са имали такъв късмет по време на войната или по време на бягството. Може да е едно от тези 1 млн. деца.

Да си бежанец, особено политически, не е някаква прищявка. Обикновено означава, че си нямал друг избор, г-н Йовчев. Затова, моля, следете речника си и не всявайте омраза и страх сред обществото, защото не решавате, а само задълбочавате проблема.

Бежанците от Сирия са над 2 млн. души. България се оплаква от своите 1400. Като що за малки, малодушни същества изглеждаме ние?

Над 1400 са бежанците в България, капацитетът за настаняване е изчерпан

...казва Йовчев. Аз бих казала - увеличете ни го този капацитет и измислете дългосрочна стратегия. Това не е нито първият, нито последният конфликт, до който България ще се оказва близо. Харесва ни или не, ние сме на кръстопът, пресечка на цивилизации, Европа, Азия, християни, мюсюлмани, богата история... В учебниците ни това го пишеше наред до информацията за това, че България е Най-Красивата Страна на Света и различни други факти, предназначени да вдъхват национална гордост. Този регион обаче често е размирен, а Алепо Халеб се намира толкова близо до София, колкото и Берлин. Проблемите там много лесно могат да се превърнат в наши.

Да не говорим, че мирът в България също не е константа. Утре можем да се окажем нападнати от Путин, примерно. И дори не, може да стане земетресение. Българите не са застраховани от оставане без дом и родина. И само можем да се молим да не сме един ден ние представяни като част от беззъба, гладна тълпа, която бавно пълзи към някоя държава наоколо с цел да я погълне и после изплюе.

*Препубликувано от Дневник

birthday

Happy birthday, Michael.
2013.
And we are still following.



И още:

Рухани и жените в Иран

Ако нещо не се обърка покрай Сирия (и параноичните политици в Израел), Иран май е тръгнал в правилната посока. След като за президент беше избран умереният Хасан Рухани, за външен министър беше назначен бившият посланик в ООН Мохамад Джавад Зариф. При назначаването си е казал, че новата администрация (по думите му Администрация на надеждата и погледа в бъдещето) ще намали заплахите и така ще увеличи кръга на своите приятелства в региона и по света.

Новината от вчера е, че Зариф планира да назначи две жени - една за посланик и друга - за говорител на Министерството на външните работи, което ще се случи за първи път в историята на ислямската република. Самият Рухани вече е назначил две жени - Елхам Аминзаде за вицепрезидент на парламентарните въпроси и Парвин Дадандиш за съветник по въпросите на жените.

Още по време на кампанията му Рухани се свързваше с лилавото. Четох тук, че това било заради обещанието му да се бори за правата на жените. Казал е, че в правителството му разликите между мъжете и жените няма да бъдат толерирани. А дано - и тази жена да си кара спокойно автобуса вече.

Не прекалявай с горчицата казвам

Индия. 3 статии

Преди дни една статия в CNN привлече вниманието ми и не можех да преценя дали одобрявам написаното от авторката или то е дълбоко некоректно. Статия 1 разказва за ужасните случки, свързани със сексуален тормоз, които е преживяла една американка на обменна програма в Индия. Момичето споделя колко й е трудно да каже истината, когато някой я пита как е прекарала времето си там и отговорите, които се очакват от нея, нямат нищо общо с историите, които реално са се случвали - например, как нощем не е успявала да заспи в хотел, защото е очаквала мъжът от рецепцията да престане да й звъни, дишайки в слушалката и направо да се качи в стаята. След като се е върнала от Индия е влязла в клиника за хора с ментални проблеми.

Статия 2 е отговор на 22-годишна индийка, която учи в Маунт Холиок, САЩ. Тя разказва за своите неприятни преживявания по време на програмата си в Париж. Момичето й благодари за отговорността да говори открито за сексуалния тормоз, който обикновено е обвит в тишина. Но разказва и че като чужденка с доста тъмна кожа е била подложена на непрекъснат такъв в центъра на Европа. "Having lived in three of the world’s megacities, Bombay, Paris and New York, I have been equally unprepared wherever I might be, for the simple reason that I am a woman."

Третата статия е писана от американка, която също е била на такава програма в Индия. Тя критикува първата заради генерализациите, които прави и които поставят всички индийски мъже на едно ниво. "I am black, and I have to deal with the fact that even today in America many people characterize my entire race by the choices made by some people who have the same color skin as me."

Египет

На когото му е интересно - в следващите дни Мариян ще превежда в блога си статии относно ескалацията на напрежението в Ливан, Сирия, Египет. Почнал е с Египет. 

Памук и Мишра

На много интересно интервю попаднах. Орхан Памук разказва на newrepublic и индийския писател Панкаж Мишра за протестите в Турция, Ердоган, за светското и религиозното, за армиите и демокрацията, за ислямистите. Направи ми впечатление, че си има екип от хора, които правят проучвания за книгите му, например, как са се държали през 70-те продавачите на кисело мляко (звучи като прекрасна работа). Другото е предричането му, че бъдещето на литературата, на романите, е на Изток - в Китай, Индия, Турция. Казва, че романите са изкуство на средната класа, а тъкмо в тези страни тя се създава в момента и там всеки пише, от друга страна населението е голямо и има пазар. Сега като превеждам аргументацията му, ми звучи сухо. Но самите думи "Бъдещето на романа е на Изток" ми звучи много романтично. Представям си как Романът си стяга раницата и заминава за Делхи, защото там има работа за него. Памук призовава Запада да не наказва турското общество, заради греховете на Ердоган, използвайки неговата реакция срещу протестиращите като оправдание за изритване на Турция от Европа.

Самият Мишра не е за пренебрегване и има почти равен принос за това интервюто да е толкова интересно. Памук казва, че много поети са били хардлайн марксисти като млади, а после са се обърнали към исляма. Мишра отвръща, че това сякаш идва да покаже, че светските идеологии вече са изчерпани. И че тези хора са взели решение да прегърнат нещо друго. А Памук добавя - нацията, културата, историята, изобщо идеята за принадлежност към група. Мишра го пита във връзка с книгата "Сняг" (която не съм чела, но ще прочета и която търси отговор на това как се става фундаменталист) дали ако иска демократизация, трябва да допусне ислямизация в някаква степен, Памук отговаря с въпрос: Aко се придържаме към едно твърде тясно определение на секуларизма, то как можем да имаме демокрация? А аз чета и препрочитам и хич не успявам да схвана. Все едно светското противоречи на демокрацията. Всъщност разбирането вероятно би ми обяснило случващото се в Египет днес и в страните, в които светското просто върви с армия, а хората имат своите причини да се посвещават на религията... 

Пак покрай "Сняг" Памук казва нещо интересно. Обяснява, че книгата е популярна в САЩ, но не и в Турция, защото "на светските лидери не им се харесвало буржоата Орхан да опитва да си обяснява момичетата с шалове около главите". Тази реплика, пусната между другото, ме удари - Турция, 'буржоата', на когото не му е работа да говори за 'шалове'.

После потърсих малко информация за Панкаж Мишра. И попаднах на следния цитат, който е част от предговора на автобиографията на Ганди и пак е по темата: “Политика, движена от студена, аморална рационалност на личния интерес и общата безопасност непременно води до насилствен конфликт. Ето защо Ганди искаше отново да върне религията в политиката. Това може да звучи перверзно на тези светски фундаменталисти, които инстинктивно обвиняват религията за насилието по света днес, стигматизирайки политическия й потенциал, като цитират фанатизма на Осама бин Ладен и Джордж Буш, вместо постиженията на Ганди и Мартин Лутър Кинг. Но всъщност, далеч от сляпа вяра или строга догма, религия за Ганди означава всекидневно практикуване на алтруизъм, състрадание, самоограничение и непрекъснато самоизучаване. Това било форма на етичен и духовен живот, все още достъпен за отделния човек, тъй като безмилостните светски политически и икономически системи на модерния свят по-скоро насърчават човешките алчност и насилие."

Разбира се, друг е въпросът дали алтернативата на аморалното светско е човек като Ердоган и доколко практикува той всекидневен алтруизъм, състрадание и самоограничение..

Bulgaria says "Sorry, Czhechoslovakia"

Photo: Asen Genov (a Bulgarian blogger)

Today Bulgaria says "Sorry" ("Bulharsko se omlouva!!!") to Slovakia and Czech Republic for sending troops to their country on 21 August 1968. The huge and ugly monument, now painted in pink, lies in the centre of Sofia and is known as the Monument of the Soviet Army, an army which during the communist regime was considered to have "liberated" Bulgaria. Nowadays it is just a popular spot for beer and skateboarding.

The act provoked a discussion about the darker part of Bulgarian history. 

On the night of 20–21 August 1968, exactly 45 years ago, over 200,000 troops and 2,000 tanks from 5 countries, including Bulgaria, entered Czechoslovakia and suppressed the legendary Prague Spring. For a month the Czechoslovak territory was occupied by an army of half million.

The communist Bulgarian government was the first one calling for military intervention in Czechoslovakia, and the country was the last one to apologize for the participation in it - after a parliamentary decision in 1990 and later during the visit of President Petar Stoyanov in Prague in 1997.

The monument is painted in pink because of the Monument to Soviet Tank Crews in Prague, painted in pink, first by artist David Černý, and several times thereafter.

(This is not the first time such a thing happens to the Sofia monument.)

#ДАНСwithme — Голямото посрещане (хайлайтс)

Раковска. Депутатски мерцедес прегази полицай, опитващ се да разчисти пътя му през телата на хората, те протестираха около Парламента срещу измененията в бюджета, с които се емитира дълг от 1 млрд. лв. Полицаят е добре, но ако реши да заведе дело, бих свидетелствала, защото го видях с очите си.

Снимка: Булфото/Тихомира Методиева

Отново по Раковска. Кафе лети към прозореца на Пламен Орешарски.

Снимка: Юлия Лазарова, Дневник

Служебния вход на Парламента. Коли на жандармерията пречат на протестиращите да виждат влизащите депутати. Явно на последните им е унизително да бъдат освирквани.

Снимка: Зорница Миткова

Пред Александър Невски. Станишев раздава автографи!

Снимка: БТА

Или, както днес каза Асен Илиев: "Май ни е време за контрапарламент и контраправителство."