Пътуващите днес с вечерния влак от Калофер за Кръстец навярно се учудиха на този огромен блок, разположен насред плоското поле наглед в нищото. Учудиха се впрочем, както и тези от вчерашния. Kакто са се учудвали изобщо всички наблюдателни пътници от всички влакове, които някога са минавали с този влак през това поле. Защото то е далеч от всеки път, от всяка рекичка, от всичко, което би могло да доведе по тези места очите на някой потенциален учудващ се пътник.
Железопътната линия беше единствената връзка на това поле със света. И тя все повече отслабваше, защото беше стара и влаковете все по-често бяха пренасочвани към други, по-блестящи релси, които минаваха през светове, където блоковете не предизвикваха учудване. Вече само бавният вечерен влак пресичаше тези места и спираше на всяка гара във всяко селце по пътя, провокирайки досада в погледите на пътниците, които не слизаха на точно тази гара, а на някоя друга, също толкова загубена, но все пак друга. Досадата беше толкова старателно изписана на лицата им, че дори очите им изглеждаха просто като черни кръгли петна върху лицата, като някакви замръкнали дупки.
Значи малко несправедливо говорех за учудване в началото. Надали учудване би могло да се изпише в очите на тези мрачни пътници, изобщо - някакво чувство трудно би могло да се намери дори след дълго вглеждане, детайло и търпеливо, така както се вглеждаше в тях Борис в този момент, докато пътуваше към едно село, за да го снима… за да направи Най-Убийствената Фотосесия в живота си и да прибере една награда. Тези хора бяха вероятно миньори, чистачи, просяци, жалка паплач, отдавна забравила какво е да се живее. Напуснати от децата си, напуснати от жените си, потънали в ежедневие и пиене, едва позволяващи си петдесетте стотинки за влак от едното село до другото, където още имаше някакъв КООП, в който те работеха като хамали или някакъв завод за кашкавал и грозна дамска конфекция, някоя долна сергия за праскови на магистралата, по която понякога минават коли на софийски бизнесдами с афинитет към органични праскови. Устите им миришеха, както и пожълтелите под мишниците и омазнени около вратовете им ризи, почти толкова жълтите им показалци издайнически доказваха причината за нервните им движения, засукванията на пръстите, пукането на ставите. В БДЖ не се пушеше от около година, а от около месец това се спазваше дори във вечерния влак от Калофер до Кръстец. Накратко – заобикалящите Борис господа бяха нервни, мрачни и миришеха.
Но не е нужно да обсъждаме повече тези хора и да изпадаме в излишни подробности – Борис не ги познаваше добре и би било несправедливо от негова страна да приписва етикети на техните лица. И все пак, можете да си представите нуждата му в този момент да изучава случващото се пред прозореца. Слушаше музика от свръхновия си айпод и гледаше някакво безкрайно поле пред себе си, което не свършваше вече от половин час, когато изведнъж някакъв огромен блок се изпречи пред погледа му. Остана като втрещен и може би е подсвирнал леко с уста, защото мъжът със сламената шапка до него, който така свойски си беше събул преди малко ботушите и протегнал морни крака на перваза до Борис, му заяви важно:
„Изоставен е, някаква глупава идея на партията отпреди 30 години”.
Искали да създадат изкуствен град в самия център на България в подножието на Стара планина, където да заселят хора, които са им неудобни по някакъв начин, но не дотолкова, че да бъдат пратени в лагер и все пак достатъчно, за да се съгласят сами да се преселят насред пустошта. Партията сметнала, че страната има нужда от голям град в самия си център, чиито основи да бъдат положени на чисто, да се създаде един комунистически рай за чудо и приказ с идеалната инфраструктура под прави ъгли, с големи чисти улици, с димящи фабрики, с малки деца, ритащи по стадионите наоколо. Полето било огромно, градът можел да се разраства, колкото се налага. Един ден щял да измести София и да стане столица, която да заема най-доброто от геополитическа гледна точка място, да бъде на равно разстояние от всичко случващо се в страната.
Замислили проекта в началото на 70-те и започнали строеж на първия блок през 1974 г. За първата копка дошъл лично Тодор Живков, произнесъл реч и отворил шампанско. Решили първият блок да е най-големият и да прави конкуренция на американското строителство. Имал 24 входа и 24 етажа. Числото не било случайно, символизирало нещо. Но никой в купето вече не си спомняше какво. Еуфорията била огромна. За месец вдигнали първите три етажа на този огромен блок. Година по-късно всичките 24 етажа били готови и почнали да го боядисват. Скоро прокарали и електричество. В следващата година обзавели с мебели, направили детска площадка с желязно кълбо, две люлки, ракета, пластмасова пързалка.
И така, животът кипял там до третата година, когато изведнъж партията престанала да налива пари. Никой никога не се нанесъл официално в блока. Никаква друга сграда не била построена. Сякаш внезапно всички забравили за блестящите планове. Вече никой не произнасял речи, никой не отварял шампанско, никой не говорел на висок глас за бъдещето. Фургоните на строителите почнали да изчезват един по един. Останал само един дядо – архитект. Той просто нямал къде да се върне. Нанесъл се на последния етаж на блока, събрал най-хубавите мебели и боядисал тях и стените в черно. По цял ден лежал на огромната си спалня и втренчено гледал през прозореца към пустошта отпред. Хората от близкото село го съжалявали и отвреме навреме му носели хляб и мляко. На него не му трябвало много, почти не се хранел, само гледал през прозореца, драскал нещо в тефтера си. Един ден го намерили на 20 метра от блока, познали го само по тъмно синия гащеризон. Нямало какво друго да е освен самоубийство. Погребали го в селото и забравили. След неговата смърт вече никой не стъпвал в мъртвия някогашен бъдещ град. Полето опустяло напълно. Прозорците на блока изчезнали, заедно с всичко, което би имало някаква цена. В селата наоколо се разпространила мълва от уста на уста, страшна история за странни, необясними случки около блока и вече той не привличал дори най-палавите деца. Животът замрял по тези места.
Борис не беше сигурен кое му разказаха и кое дорисува в съня си, упоен от юлската жега. Знаеше само, че изведнъж се сепна, отвори очи и се оказа в празно купе. Излезе и тръгна да търси кондуктора. Наоколо нямаше никой. Влакът не се движеше, беше спрял в пустошта. Свечеряваше се и нощта беше надвиснала над Борис, навън едва се виждаше. Извика, но не последва отговор, обикаляше от купе на купе. Слизаше и се качваше, викаше и мълчеше, усещаше, че никой не го чува. Беше сам, единственият.
Маратонът "Алеко" или "100 км. Родопи", или "100 км. за 24 часа" е един маратон без състезателен характер, който прекосява Западните Родопи в рида, притежаващ звучното име Каркария. Километрите всъщност са по-малко от 100 - около 90 и се навъртат над Пазарджик за около 20 часа. Прави се един кръг, защото се тръгва от хижа "Добра вода" към 16 ч. и се стига обратно там на другия ден към 12 ч. Тази година действието се развива на 14 и 15 май.
Друга голяма част от хората се познават от походите Ком-Емине през годините. Но има и много, които просто обичат да ходят в планината и да измерват границите на способностите си, без да са професионални спортисти.
