Марагидик

Връх Марагидик /или Русалка, както неясно защо го пишат по картите/ се намира над град Априлци в Централна Стара планина. Наострен е като коронка и отдалеч прилича повече на връх в Алпите, отколкото на някой от съседните му заоблени възвишения. Качвала съм се до там преди 5 години, но така и не стигнахме самия връх. Въпреки това, до преди дни живях в заблудата, че съм го покорила. Нищо подобно, когато в петък започнахме изкачването тепърва ми предстояха най-красивите гледки на света, за които бях тотално неподготвена.

Маршрутът от Априлци не е прекалено тежък, има маркировка навсякъде и дори сам човек не може да се обърка. Диви животни или няма, или упорито бягаха от нас. Не ни преследваха мечки, вълци и отровни змии, както аз през цялото време тайничко очаквах. Тръгнахме към 9, като един камион ни извози до края на пътя. Последваха около 3 часа изкачване в гората, по неголям наклон. Спирахме често и въпреки това стигнахме много по-бързо, отколкото очаквахме. За 5 човека имахме само литър и половина вода /притеснително малко количество в сравнение с домашната ракия, която надвишаваше три литра/. Гората свърши и продължихме по поляни, обсипани тук таме с преспи сняг, пред които се снимахме гордо, за да изглежда изкачването ни по-така.

Местността след края на гората се нарича „Табите”. Криволичещ планински път, или там както се казва изпотъпканата трева, по която може да мине само джип, ни отведе до хижа „Тъжа”. Хижичката е малка, грозна и не особено чиста, но затова пък посрещането ни беше страхотно. Бяхме първите за деня и двамата хижаря искрено ни се зарадваха. Оказа се, че цялата хижа е запазена за някакви други големи компании, но хижарят Чочо изтърси: „От хижа, и от гробище не се връща” и ни каза, че ще ни намери легла. Този Чочо явно е хижар-селебрити сред планинарите в България. На всички, които споменах, че съм била там, кимваха заговорнически и казваха „Аааама „Тъжа” ли бе, аз чух, че Чочо от „Рай” се е преместил там”.

„Тъжа” е на два етажа, ние спахме на първия в малка отделена стаичка. Другото е една огромна стая с двуетажни легла. Нашата стая имаше само един минус – беше по-студена от общата, но пък имахме по 4, а не по 3 одеала и никой не хъркаше над главите ни. По чаршафите човек може да открие доста неща от предишните туристи, но пък гарантирано си толкова изморен, че лягаш с дрехите и нищо повече не те интересува.

Седнахме в общото помещение да ядем /изядох килограми хляб, лютеница, шпеков салам и домати/. Лека полека хижата почна да се пълни, а ние презаредихме силите си. Потеглихме към Кадемлийското пръскало. Намира се на около час път от хижата и е уникално красиво.

Като по поръчка заваля дъжд и прерасна в град, малко след като тръгнахме натам. Но извадихме дъждобраните и необезпокоявано продължихме с вид на статисти от реклама на Дурекс. Единственият проблем се оказа рекичката, обичайно миниатюрна, но през пролетта – прекалено пълноводна. Момчетата я прескочиха без усилия, но нас ни беше страх. Наложи се да се връщаме половин час назад, за да минем по моста. И точно когато отчаяно тръгнахме натам, видяхме как един джип я прекосява. Срам, не срам – стопирахме. Вътре приятно чуждестранно семейство веднага ни влязоха в положението. Жената излезе в дъжда, за да ни освободи място. Мъжът обърна джипа, мина през реката, остави ни, и пак обърна. Най-краткият стоп в живота ми...

Прибрахме се в хижата, мокри и ужасно изморени, точно преди дъждът да се усили и да прерасне в същинска планинска буря. Вътре вече беше толкова пълно в общото помещение, че едва намерихме 5 места да седнем. Изкъпахме се в банята. Баня силно казано, де. Защото както е тоалетната, просто над нея има миниатюрен душ. Водата обаче беше гореща и с нови сили седнахме да изядем поредното огромно количество храна /и да изпием предвидената ракия/. Няколко часа по-късно успях да се отлепя от стола, излазих да си измия зъбите и припаднах от умора в леглото.

Спах непробудно. С едно изключение. Събудих се по едно време, задушавана от кашлица. Изкашлях цялата софийска мръсотия, насъбрана в дробовете ми и заспах пак. Пак непробудно.

Въпреки че някакви хора говореха, хъркаха, кашляха, смееха се и изобщо вдигаха шум, станах в 9, разбудена от “Desert rose” на Стинг, честно. Красотата през прозореца беше убийствена. Сутрин в планината толкова нависоко не може да бъде описана в никой блог. Трябва да бъде изживяна.

Преядохме с филии, намазани със сладко от зелени домати. Пихме чай и потеглихме към върха. Безкрайни поляни ни деляха от него. Една след друга се появяваха точно, когато мислехме, че вече сме стигнали. Задъхани стигнахме след час, час и половина. Минах първа, защото само аз не бях ходила, а традицията е такава. Зави ми се свят. От ляво Северна България, от дясно – Южна, а аз вървя по козя пътечка по средата. Гледката...


Хора, ходете в планините!