вторник, 10 ноември 2009 г.

Добро утро, посткомунистически свят!



Не си спомням 10 ноември 1989. Била съм едва на 3. И все пак винаги изтръпвам, когато чета за падането на Берлинската стена. Това сигурно е било най-силната емоция на цяло едно поколение, най-истинскaтa, най-идеалистичнaта, изпълнена с огромни очаквания. Хиляди хора се събират, за да разрушат символа на разделението. След свободата и еуфорията обаче идва отрезвяването, което сивее на фона на розовите планове. Това съвсем ясно си проличава, ако изместим камерата малко по- на изток и стигнем до нашата България. Демокрацията е сладка за известно време. Но постепенно на нея се гледа с все повече недоверие, с почти лошо око, докато не се превръща в мръсна дума. Тук и без това имаме опит с потъпкване на ценностите и разочарование след сбъдване на мечтите /поне ако съдя от творчеството на Вазов след Освобождението/. Така че Прехода се възприема едва ли не като най-черна точка в българската история, сякаш сме забравили, че той е продукт на 50 години тоталитаризъм. Харесва ми какво бяха написали L'europeo в броя си, посветен на 1989, цитат от Милош Форман.

„Сега в посткомунистическия свят хората са малко объркани. Наистина трябва да решите къде искате да живеете: в джунглата или в зоопарка. Защото, ако ви тегли към красотата, ако обичате свободата, джунглата е вашият свят. Но там сте в опасност, трябва да споделяте живота си със змии, акули, пиявици. Ако предпочитате сигурността, вие се нуждаете от зоопарка. Там сте защитени. Всеки ден имате малко храна. Но живеете зад преграда и мечтаете за прекрасната джунгла... Ще се изненадате да разберете колко много хора предпочитат да живеят в зоопарка.”

Перфектно се връзва с моите досадни мрънкащи съвременници, които си искат зоопарка обратно. И си спомнят сирене "Крема", което наистина тогава беше по-вкусно, но пък забравят опашките за тоалетна хартия.

Днес в София не съм чула да има митинг, манифестация. Първо реших, че така и трябва - все пак този род събития са по-скоро типични за тоталитарното общество, отколкото за свободното. Свободното манифестира свободата си всеки ден, ходейки по улиците, пътувайки, четейки, говорейки. Но означава ли свободата забрава? Затваряне на очи? Тотален капитализъм до степен пълна липса на време за идеализъм? Не трябва ли годишнините от 10 ноември 1989 г. да се почитат със същото уважение, което отдаваме на 3 март? Хубаво е, когато един човек забравя лошите моменти от живота си, но когато един народ го прави, това е глупаво и опасно. Защото лесно може да допусне същите грешки..

Няма коментари: