Best picture '09

След малко оскарчета аа? Много може да се спори за смисъла им, особено, ако си голям кино-разбирач. Ама няма какво да си кривя душата - като си пусна да гледам филм, спечелил прозвището "най-добър", се чувствам спокойна, че няма да попадна на нещо особено тъпо, ще има да помисля, да си порева, да открия себе си в главния герой, да се ядосам, да реша, че трябва да се променя и т.н. Там, в Холивуд поне пари имат. А комбинацията между добри идеи, гарнирани с пари не винаги е по-лоша от сурово поднесените добри идеи. За справка - последните 5 хиляди супер добри български филма, за които сте чули, че са на европейско ниво, а в крайна сметка се оказва, че при сцената, в която мъжът и жената разговарят в леглото, практически не се вижда нищо освен едно голямо черно петно... а всъщност и много малко се чува. Въпреки че изключения има много и то наблизо - сещам се за разни чудесни српски примери от последните две-три години.

НОо, думата ми беше за тазгодишните Оскари.

Обикновено ги дават един ден по-късно по Канал 1 и двама преводача правят опит за превод в ефир между февруарската си кашлица и разнообразните технически гафове на националната. Аз стоя във фотьойла пред телевизора развълнувано, но единствената тема, по която съм компетентна е цветът на роклите на актрисите. Интересното е, че тази година за пръв път изгледах и петте най-добри филма предварително. И реших да си изразя мнението за тях тук, понеже така или иначе блог-музата ми се губи напоследък.

Повечето са направени по добре познатата Оскар-схема: постоянни ретроспекции, отлични оператори, световни проблеми, силни чувства, добри актъори, драматична музика, скъпа продукция /тук колкото и да ми разправят, че Дани Бойл едва събрал пари да пусне Slumdog по кината, а не директно на дивиди, ми звучи абсурдно/. Най-грубо казано проблемите са свързани с хомосексуалността, корупцията, глада, мизерията и незачитането на човешките права в Индия, както и неизменната Голяма любов на Академията - тъдъдъдааам - нацистите през Втората световна война.

Филмът, свързан с последната тема, все пак е моят фаворит - The Reader. И точно защото бяга от клишето по темата - предлага един коренно различен поглед върху историята, психологията и правото. Това е филмът, върху който мислих много след края му. Очаквах любовна история, той се оказа много повече от това. Любимата ми учителка по история в 11 клас отдели един цял час само на въпроса какво е накарало толкова много хора да тръгнат след Хитлер и да извършат зловещи престъпления. Остана недоволна от всички възможни отговори, с които я затрупахме, въпреки че повечето бяха напълно приемливи за мен.

Oттогава се чудя какъв отговор би я задоволил в крайна сметка. Мисля, че The Reader може би ще помогне на сегашните ученици на Тонка Колева. Той разказва за една на пръв поглед обикновена, затворена в себе си жена, която живее спокойно в следвоенна Германия до момента, в който не я обвиняват за смъртта на хиляди евреи. Тя е била надзирател в Аушвиц, един от онези хора, които са посочвали кой ще отиде в газовата камера днес, които са унижавали, които са оставяли хора да изгарят живи в църкви. Но тя не може да проумее вината си, дори години след това. Не изпитва срам, просто тогава така се е правело, всички са били такива, това са били нормите на времето, което е превърнало толкова много хора в това, което ние днес наричаме чудовища. Но Тонка Колева не се съгласяваше, че е възможно в една цяла държава да живеят само лоши хора. Явно нещо ги е убедило, че поведението им е окей. И те не са чувствали, че извършват престъпление, съответно - заслужават ли наказание?
В този смисъл имаше няколко реплики от филма, които ми се запечатаха. Всичките бяха свързани с професора по право и начина, по който водеше часовете си - "Societies think they operate by something called morality. But they don’t. They operate by something called law....The question is never ‘Was it wrong?’ but ‘Was it legal?’
Книгата, по която е писан сценарият за филма, е на голям немски юрист. Очевидно. По начина, по който вкарва логически противоречиви твърдения, по които може да се спори много. И в края на този спор се оказва, че са правилни. Поне в контекста на съвременното общество, което е длъжно да изпълнява правилата.

Отвращението на един от студентите към лицемерието на същото това общество звучи ужасно грубо, но отново – логично: ”You choose six women, you put them on trial, you say "They were the evil ones, they were the guilty ones". Brilliant!... Do you know how many camps there were in Europe?... The question is: "How could you let it happen?" And better: "Why didn’t you kill yourself when you found out?"

И в същото време огромния срам, който изпитва Хана от неграмотността си /Кейт Уинслет е страхотна/, предпочитайки да поеме по-голяма вина, отколкото всъщност има. Това, че не може да чете е по-лошо от това, че години наред лично е избирала жертвите. И въпреки, че двете са показани като причина и следствие във филма, изглежда страшно.

И така - ако го нямаше мелодраматичният финал, филмът щеше да бъде много по-уважаван.

Ако обаче трябва да прогнозирам - Slumdog millionaire ще спечели. Не че не е хубав филмът, но спряга проблеми, които много лесно могат да бъдат изопачени и изкривени с цел оскар. И ако посланието на филма са именно тези проблеми, то не разбрах докрай и смисъла на щастливия финал – той нищо не променя. Главният герой с една идея по-малко късмет би умрял поне 200 пъти по време на препятствията, които му се изпречкваха. Опитвам се да кажа, че ако при нормалните индийски условия това детенце би умряло още на 5-6 години, не разбирам защо накрая всички са толкова по боливудски щастливи.

Приказната идея на Бенджамин Бътън ми хареса. Да се учим, докато сме стари и немощни и да прилагаме знанията, когато сме в разцвета на силите си. Извратено, ама интересно. Но освен желязната упоритост на Брад Пит да му слагат гримове, коси, лица всеки ден по няколко часа, не виждам за какво друго е номиниран за оскар. Поне на мен не ми направи особено впечатление. Кейт Бланшет, която изглеждаше божествено, на моменти дори преиграваше, което е адски нетипично за нея. Тилда Суинтън обаче закрепи положението – не знам дали е добра актриса или просто играе себе си /гледала съм само 3-4 филма с нея/, но е от най-впечатляващите жени напоследък.

Milk и Frost vs Nixon, съвсем пък не разбрах защо са номинирани. Освен че Шон Пен и Франк Лангела играят много хубаво не виждам друга причина. Особено Пен, който е отявлен хомофоб и не ми е ясно как се е съгласил да участва. Филмите не са кой знае какви като послание, нито са някакви скъпи зрелищни продукции, каквито са обичайните причини. Първият разказва за гейове, които се борят за права в САЩ по времето, в което никой не ги признава за хора. Интересен е, но ще го забравя след месец-два. Вторият е за онова знаменито интервю на второкласния журналист Фрост, който се добира до единствения президент на САЩ, принуден да напусне поста преждевременно. Фактите, които се представят във филма обаче могат да бъдат много лесно манипулируеми, особено по отношение на личността на Никсън и нямат историческа стойност. Търсих в ютюб истинските интервюта, но не попаднах на нищо, освен на 4-секундно клипче с основополагащата реплика – „Когато президентът го прави, означава, че това не е нелегално.”



Това е – слабичка година, ако съдя по номинациите. Поне се радвам, че изгледах The Reader – заслужаваше си, както между впрочем и другия филм с участието на Уинслет - Revolutionary Road, който неясно защо, но не е включен в сметките. Ама за него друг път.