Silver linings playbook

Ето един хубав, романтичен филм, касаещ няколко сериозни теми. Превеждат го 'Наръчник на оптимиста', беше номиниран за Оскар във всички актьорски категории, взе за главна женска роля и може да се впише в доста американски клишета. Обаче пък има най-равното "I love you", което бях чувала някога. Има и Криминале-танц с онзи ефект, дето камерата влиза директно в лицето. Има и Робърт Де Ниро, въпреки че Дженифър Лорънс е не по-малко добра. Всъщност, толкова е добра, че след като свърши, пак си го пуснах, за да изгледам някои сцени още няколко пъти. И, сериозно, сантиментален е, но приятно сантиментален. Освен това актьорите го спасяват всеки път, когато има опасност да се захароса. Препоръчвам го горещо.

клещи

Толкова се радвам, че мина, каза той замислено и нервно прокара пръсти през косата си - по едно време се притеснявах, че нещо в матрицата може да се развали и завинаги да остана заклещен в онзи ден...

Относно протестиращите и балоните

Бойко Борисов е популист. Обича да бъде обичан и затова обещава неща, които не може да изпълни. Популизмът е балон. Балонът на Бойко се спука. Така става обикновено. Но той успя да избяга преди да падне. Сега се опитва да си надуе нов. Пазете се! Следващия път може да се сгромоляса върху вас.

С някакви такива мисли се прибирам към вкъщи вчера следобед, вървя срещу тълпите в центъра и ми е притеснено. Още от самото им начало съм уплашена от тези стряскащи протести в София, почти колкото от онези около случая в Катуница. Хора, които не са чели Конституцията, искат да я заменят с нова. Не знаят какво да включва, но фрагментираните им виждания съвпадат с тези от времето на Народния съд в България, на дивия, опасен комунизъм, на хитлеристка Германия, на Крумовите закони. Неслучайно, в едно предложение за нова Конституция на хора от Враца са вмъкнати цитати от хан Крум, в нея са заложени наказания, най-често смърт и строг тъмничен затвор. Грубият, популистки, неграмотен текст показва абсолютното непознаване не само на основни правни принципи, но и изобщо на морала, върху който се гради модерното общество. Изпълнен с омраза, желание за мъст срещу богатите и различните, този текст не решава проблеми, той показва истинското им лице. Особено ме плаши това, че виждам учебниците си по история отразени в него, виждам сензационните заглавия в медиите. Не се ражда гражданско общество тук този февруари. Не. По улиците виждам хора, които са част от проблема.

В едната ръка със знаме, в другата - с бутилка. Пиянството на един народ?

Постоянно някой се оплаква, че медиите извеждат на преден план като "лица" на протестите неправилните хора. Но няма как да бъде иначе. Защото има само един начин човек да се утвърди и легитимира като "лице", изразяващо политическите виждания на група от хора. И това са демократичните избори.

Не знам докъде ще стигнем. Но поне ми прави впечатление, че сякаш възникна консенсус между някои разумни анализатори, да се опитат да се държат нормално и да върнат нещата в някакви приемливи граници. Споделям няколко:

• Иван Бакалов: "Българската традиция показва, че евтиното винаги излиза по-скъпо. Демокрацията е скъпо нещо, от нея икономии не трябва да се правят. Защото може да доведе до някакви други режими." и "Много читатели ще си кажат – ами то така няма да има никаква промяна. Не. Промяната са изборите – това е демократичната система."
• БХК: "Извън изборния процес и експертно-консултативните форми на гражданско участие, самоназначили се за носители на обществения интерес лица нямат място във властта." 
• Александър Кашъмов: "Въпросът е с какво съдържание искаме да заменим настоящото. Искаме ли България да не е република с парламентарно управление /чл.1/, да не е правова държава /чл.4/, да няма равенство на всички пред закона /чл.6/, да не отговаря пред гражданите за причинени от държавата вреди /чл.7/, да няма политически плурализъм /чл.11/, да не се гарантират основните права на гражданите /глава втора/ и т.н.?"
• Георги Господинов: "Вярвам, че четенето развива вкус, а човекът с вкус по-трудно става идиот. Вкусът може да те спаси от кича да си националист, а в това има много кич."
• Комитата: "Голямата вина на българската политическа класа се намира в това, че от 2001 г. насам, партиите са демонизирани от всеки нов играч на политическата сцена, който основава „широко народно движение“..."
• Tweet of the week - "Местният магазинер, който продава без касова бележка цигари без бандерол, и той протестира. Питам го защо? "Аман от мошеници", ми вика..."
• cuteater
• Полина Паунова: "Искания за Народен съд, гражданска власт, не политическа, възможност за отзоваване, бой на депутати, служебен министър-председател Яне Янев, а министри - оглавяващите протестите, кръгли маси за смяна на конституционния модел и прочие дивотии, от хора, които не са прочели един текст под снимка, да не говорим за основния закон на страната, може да доведе до нещо по-страшно от Бойко Борисов, а имено Бойко Борисов, или Цветан Цветанов със законово обоснован липсващ парламент..."
• Калина Дренска: "Ако още някой от иначе интелигентните ми приятели реши, че ще става исландец, че е възможен паралел между страна с 300 000 население, при това почти винаги в топ 20 на класациите на PISA за качество на образованието, със страна със 7 милиона и 40% функционално неграмотни сред учениците, нека напише и произнесе 100 пъти името на вулкана Ейяфятлайокутъл, та барем после стъпи на земята."

Да, тези изказвания не предлагат радикална промяна и вечно щастие. Но има няколко акцента. Проблемът е не политическата система, а неуважението към нея, както от страна на политиците, така и от страна на гражданите и върху това трябва да се работи. Конституцията ни е добра, да бъде променена, ако има обществен консенсус, но защо и изцяло изхвърлена? Трябва да се чете - книги, закони, история. Национализмът е опасен. И да се гласува трябва. 'Партия' не е мръсна дума и поставянето й в подобни рамки от страна на самите политици е вредно. Демокрацията, знаете, не е най-доброто, но е най-доброто измислено досега. И се съмнявам, че момчетата с бутилките биха могли да предложат нещо по-добро.

Малко натрапчиво ще споделя и една приказка. Казва се Съветника. И разказва за подмяната на ценности чрез едно всеобщо институционализирано легитимирано толерирано непрестанно Мрънкане.

Корабът-призрак

Няма толкова романтична новина!

Корабът "Любов Орлова" бил свикнал на круизи, широкополи шапки, фотоапарати, усмивки... Докато един ден не се оказал изоставен в Канада. Собствениците му се сетили за него цели две години по-късно. И то, защото били решили да го превозят в Доминиканската република и да го предадат за скрап! Тогава избягал. Сега пътува сам обратно към Европа. Викат му Кораба-призрак.

Витоша, трейлър

Трейлър на филма, който открива София филм фест тази година - 'Витоша'! За планината, животните и летния Орлов мост. С Тома Белев, Симеон Арангелов, Петко Цветков, Мартина Попова, Любомир Костадинов, Андрей Ралев и още куп важни хора.

7 март, 19:30 ч., НДК

"Ценна е, защото е някакво пространство, което си стои опразнено от всякакви цивилизации. Там отиваш и няма време, няма епохи. На един час от София. Това е ценно – глътката въздух, която можеш да си вземеш там. Затова сигурно е защитена територия, затова изобщо има такива територии."

Режисьорът на филма "Витоша" Любомир Младенов за Витоша пред Дневник.

(много точно попадение)

за Иран, Бен

Гледах Арго преди няколко вечери.

Арго е за Иран. В Арго видях иранци, видях разярени тълпи от иранци, но не разбрах какво точно искат. Сториха ми се зли и агресивни. И еднакви. Видях множество от хора, не видях отделни лица. Видях обаче смели американци, видях умни американци, красиви и усмихнати също, видях американци с проблеми в семейството, видях американски деца.

Арго е номиниран за Оскар сега. Но той е филм с предизвестен успех. Касов. Скъп. Проектът, с който Бен Афлек иска да се утвърди. И защо, защо не се е постарал малко повече, за да покаже многообразното лице на Иран, да изследва проблемите малко по-задълбочено? Не разбирам. Защо за пореден път имаме повърхностния тъп американец, който реди клише след клише?

Иран ми е интересен. И, без да съм експерт, споделям няколко неща, които са ме впечатлили през последните години:

- в Иран европеец може да оцелее, без веднага да се окаже разкъсан от тълпи религиозни фанатици!!! Това го разбрах преди 4 години, когато в автобуса от Истанбул към София срещнах един поляк. Беше пътувал два месеца из страната, сам, с колелото си и се връщаше жив и здрав към Полша. Хората били добри, каза ми той, приютявали го в къщите си, давали му храна и вода, помагали му. Носеше бутилка иранска кока кола.

- на следващата година масови протести срещу крайния ислямистки режим разтресоха страната. Това някой спомня ли си го? Спомня ли си Неда, която беше зверски убита и се превърна в лицето на недоволството, на младите, борещи се за свобода? Протестите бяха потушени. Оттогава никой не говори за тях.

- четох новини за някакви студенти, хванати на огромно незаконно електронно парти около Техеран. Бяха осъдени на затвор и бой с камшици. Ето статия по темата в Уол Стрийт Джърнъл. Стана ми интересно и гледах My Tehran for Sale (трейлър, цял филм), разказва се за млада жена, която се занимава с модерни танци. Актрисата, Марзие Вафамер, впрочем омъжена за един от известните ирански режисьори Nāsser Taghvāí, е осъдена на затвор и 90 удара с камшик, за това, че се е снимала във филма.

- скоро гледах Персеполис (трейлър, цял филм) - модерната история на Иран, анимирана и ясно разказана. Препоръчвам го на всеки, който дори и малко се интересува от темата. Научават се любопитни факти, като например, че до 70-те там жените са ходели светски облечени, по бански на плажа и т.н. (А бабата във филма е удивителна!)

- миналата година Любомир бил в Иран с приятел. За две седмици лятото обиколили пустини, гонили камили, качили най-високия връх, ходили на море, посетили големите градове. В Техеран гостували на семейство, в което жените ходели с изрязани блузи. Казали им, че понякога дори се надяват на война с Израел, защото вярват, че само това е начин да се разклати режима.

- в Иран има жени, които са готови да отстояват неща, които ни звучат най-необичайно - правото да карат автобус, например.

- Иран има традиции в рок музиката и преди, и сега. Филмът No One Knows About Persian Cats (трейлър, цял филм) разказва именно за това.

- вижте филма Раздяла (трейлър, цял филм), който взе Оскар за чуждоезичен филм миналата година. Окей, може би е политическа награда, но със сигурност Иран има страхотно независимо кино, сравнимо с това в Европа.

- има и комерсиално кино, не толкова добро, но все пак съществува. Вижте примерно Circumstance (трейлър) за две влюбени едно в друго момичета, които се борят за връзката си.

- бих ви препоръчала и книгата "Къщата на джамията", но току що я започнах и все още нямам впечатления. Също както в Персеполис, авторът Кадер Абдола се опитва да покаже на достъпен език, но с факти историята на Иран и причините държавата да бъде толкова изолирана в момента.

- прочетете историята на Ширин Ебади, иранска юристка и правозащитничка, носителка на Нобелова награда за мир или пък тази на актрисата Голшифте Фарахани, може би най-известната иранска актриса, на която обаче и се наложи да избяга във Франция, след като получи категоричното неодобрение на иранското правителство... А да получиш неодобрението на управляващите за това, че играеш във филм, или танцуваш, или протестираш, или говориш с мъж не значи, че си готин млад ребъл, значи, че те заплашва болка, физическа болка, мъчения, смърт.

Идеята ми е: Иран не е хомогенна тълпа от агресивни религиозни фанатици, нито е джамията над този текст. Иран има много лица и много хора там заслужават не само подкрепа, но и честно отношение от страна на т. нар. Западен свят. И това с особена сила важи за хората, занимаващи се с изкуство и създаващи филми, които имат шанс да вземат Оскар. Защото хора като Неда, като Марзие, като Ширин са там и не могат да бъдат просто част от иранското множество. Защото Иран не е правителството на Иран, скъпи Бен!

* 19.02:
Abbas Kiarostami - Certified Copy, Close-up, Nan va Koutcheh [Le Pain et la Rue]
Джафар Панахи - Parde, Offside

Урсула в кръг

y una vez más se estremeció con la comprobación de que el tiempo no pasaba, como ella lo acababa de admitir, sino que daba vueltas en redondo..

и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг..

Ако и вие нямате от соц изданията на Маркес, под кодовото 100 godini svoboda можете да намерите 100 години самота ето тук (а на испански - тук). Намерих я случайно и се замислих: кой ли би писал за сто години свобода, ако наистина разполагаше с тях. Кой би седнал да прави нещо различно от това да им се наслаждава. Свободните хора не могат да стават велики писатели, защото нямат време.

А от друга страна: нечия индивидуална субективна ощастливяваща свобода не е толкова интересна, колкото самотата, за да заслужава вниманието на изкуството. Заложено е да завиждаме, понеже се страхуваме от бъдещето. Затова чуждото щастие е строго лично и само с нещастието успяваме да се асоциираме. (И понеже е така, никога не разбрах защо "всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему." - мисля, че вярно е тъкмо обратното.)

Въобще... Много е досаден този свят с цялата си абсурдност и наличието на толкова много неща, които могат да бъдат също толкова верни, колкото и неверни. Само това за кръга е абсолютно.

изход

Както винаги, в началото получи световъртеж и изпита леко гадене. Постара се да мисли за нещо друго и да се пусне по течението. Концентрира се върху звуците наоколо. Беше цял един свят. Малък, но впечатляващо шумен. От една страна - пространството, което се движеше в кръг, което засмукваше и влачеше всичко около себе си, бавно, но настоятелно, без някой да може да му се противопостави. От друга - всички копчета, ципчета, зъбци, удрящи се в стъклото, което ги делеше от реалността. И едно в друго. В някаква бясна непоследователна, но погълваща ритмичност.

Туп-туп. Клап. Цък. Туп. Пууууууу. Туп. Туп. 

Музиката е навсякъде, просто трябва да я потърсиш, помисли си разсеяно. Скоро вече учестеното дишане се успокои, почувства се спокойно и се отпусна напълно във водовъртежа. Дори се наслаждаваше на това, че зависимостта е пълна, че няма никакви отговорности, не трябва да пази топло никому, а и дори за себе си не трябва да мисли. Беше изцяло в чужди ръце и, честно да ви кажа, усещането не беше никак лошо.

Клап-клап.

Залиса се в мисли за съдбата и случайността, за това дали е правилно да се чувстваш добре, когато нищо не зависи от теб. Оттам се сети за онези срещи, които променят живота ни и за тези, които нямат ни най-малко значение, за смисъла от последните и за привързването към реда и сигурността. Замисли се за риска. После дълго разсъждава върху разликата между това да мислиш, че знаеш какво искаш и това да те е страх да рискуваш. Зачуди се дали има разлика между двете. Потърси я. Не я намери.

Туп.

Тогава го видя. Макар и да беше само миг, моментално разпозна шарките му. Изтръпна, когато си даде сметка, че вече си приличат толкова много. Отново изпита гадене. Тайно се надяваше, че някакси днес ще се разминат и самотата, поне за час и половина, ще бъде безпределна. Имаше нужда да бъде само със себе си. Имаше нужда от свобода. А времето оставяше по тях сходни кръпки. Тази мисъл беше плашеща. Остаряваха еднакво! И нямаше как иначе да е. Всичко, което се случваше, се случваше и на двамата. Беше досадно и красиво едновременно. Но вкусът на досадата беше по-осезаем. А и другите... знаеше ги какво мислят. Сякаш връзката оправдаваше съществуването им. Толкова силно стана гаденето, че вече не можеше да издържа. Беше време да се махне, да мине от Другата страна, да намери изхода, да се остави на засмукването, блажено да се пусне по тайния път, към който постоянно виждаше други да бягат.

Какво?

Мислите, че чорапите изчезват случайно в пералнята ли?

Обикновено недоразумение

Кафка

Дали е възможно да записваш сънищата си, докато спиш?

Бар Maze

Спомняте ли си онзи "Бар на края на вселената"? Добре, била съм веднъж-два пъти. Ама като всички такива места (има ги много в София, но особено често са в провинцията и Студентски град) ме потискаше с настоятелното си упорство да комбинира твърде много неща, за да се хареса на всички.

На всички или поне на онези бледи изморени хора със сенки под очите, които се чувстват длъжни да се забавляват в петък вечер, облечени в работните си костюми, докато дават ненужно много пари в отчаян опит да изглеждат красиви, щастливи и богати, в интериор, който задължително трябва да изглежда скъп, макар всъщност да крещи: "аз съм евтин, евтин, такъв съм, но поне съм лъскав" и това докато слушат някаква смесица от диско и ретро, от YMCA, David Guetta, Кейти Пери, Eye Of The Tiger, The Final Countdown, Big in Japan.. и всякакви такива ужаси, разбира се, комбинирани с Pink Floyd и Queen, за да бъде още по-болезнена цялата тази работа.

Хората сериозно трябва да спрат да ходят на такива места. Не бива да се оставят заведенията да правят компромиси с тях, докато угаждат на всички взети заедно. Тоталната липса на концепция толкова размива атмосферата, че я превръща в пълен буламач и, ходейки там, човек забравя кой е и какво изобщо харесва.

Това встъпление стана твърде дълго, но се ядосах. Та, мисълта ми е - затворили са "Бар на края на вселената".

... и на негово място са отворили нов. Казва се Maze. Написала съм го на латиница, за да се чудите и вие като мен това сега "мазе" ли е, "мейз" ли е, да не се изложим нещо..

Снощи минах от там и хората вътре изглеждаха особено симпатични (барманът, например, е поразително позитивен). В момента били заети да се отървават от стария интериор и клиенти, като казаха, че музиката доста им помага за последното (основно джаз снощи, а иначе и рок). Имат сервитьорки, но имат и Пиринско за 2.50, имат мента, имат и парти, посветено само на Хърби Хенкок с музика на живо, имат една голяма диско топка и още се чудят какво да я правят. Нямат много хора, така че отидете да го напълните. Предполагам, че няма да съжалявате.