изход

Както винаги, в началото получи световъртеж и изпита леко гадене. Постара се да мисли за нещо друго и да се пусне по течението. Концентрира се върху звуците наоколо. Беше цял един свят. Малък, но впечатляващо шумен. От една страна - пространството, което се движеше в кръг, което засмукваше и влачеше всичко около себе си, бавно, но настоятелно, без някой да може да му се противопостави. От друга - всички копчета, ципчета, зъбци, удрящи се в стъклото, което ги делеше от реалността. И едно в друго. В някаква бясна непоследователна, но погълваща ритмичност.

Туп-туп. Клап. Цък. Туп. Пууууууу. Туп. Туп. 

Музиката е навсякъде, просто трябва да я потърсиш, помисли си разсеяно. Скоро вече учестеното дишане се успокои, почувства се спокойно и се отпусна напълно във водовъртежа. Дори се наслаждаваше на това, че зависимостта е пълна, че няма никакви отговорности, не трябва да пази топло никому, а и дори за себе си не трябва да мисли. Беше изцяло в чужди ръце и, честно да ви кажа, усещането не беше никак лошо.

Клап-клап.

Залиса се в мисли за съдбата и случайността, за това дали е правилно да се чувстваш добре, когато нищо не зависи от теб. Оттам се сети за онези срещи, които променят живота ни и за тези, които нямат ни най-малко значение, за смисъла от последните и за привързването към реда и сигурността. Замисли се за риска. После дълго разсъждава върху разликата между това да мислиш, че знаеш какво искаш и това да те е страх да рискуваш. Зачуди се дали има разлика между двете. Потърси я. Не я намери.

Туп.

Тогава го видя. Макар и да беше само миг, моментално разпозна шарките му. Изтръпна, когато си даде сметка, че вече си приличат толкова много. Отново изпита гадене. Тайно се надяваше, че някакси днес ще се разминат и самотата, поне за час и половина, ще бъде безпределна. Имаше нужда да бъде само със себе си. Имаше нужда от свобода. А времето оставяше по тях сходни кръпки. Тази мисъл беше плашеща. Остаряваха еднакво! И нямаше как иначе да е. Всичко, което се случваше, се случваше и на двамата. Беше досадно и красиво едновременно. Но вкусът на досадата беше по-осезаем. А и другите... знаеше ги какво мислят. Сякаш връзката оправдаваше съществуването им. Толкова силно стана гаденето, че вече не можеше да издържа. Беше време да се махне, да мине от Другата страна, да намери изхода, да се остави на засмукването, блажено да се пусне по тайния път, към който постоянно виждаше други да бягат.

Какво?

Мислите, че чорапите изчезват случайно в пералнята ли?