"причината повечето хора в България да не
умеят да се изразяват и мислят, както и да не четат книги е че в училище
са ги учили, че писателите са колоси, пред които може само да се
прекланят."
На този коментар попаднах току що и ме впечатли. Написан е под един иначе
странен пост, който случайно открих. Авторката разказва защо не харесва Марио Варгас Льоса. Не, категорично не съм съгласна с мнението й.
"Наистина се стреми да разплита отношенията между шофьори,
добри госпожици, кръчмари и нисковалентни проститутки, но натоварва
разказа с толкова много излишни подробности (коя песен звучала по
радиото докато съзаклятниците си говорели, etc.), че затормозява
интереса."
Ама как така! То точно тези безкрайни подробности наелектрезират напрежението и изненадват читателя. Чете си той за планираното покушение срещу страшния лидер и за всяка мимика, всяко потрепване, всяка мисъл, която минава през главата на съзаклятниците, чакащи жертвата си в колата. Всичко е детайлизирано с някаква безгранична педантичност, така че читателя съвсем реални тръпки го побиват. И изведнъж авторът - тресс - и почва да говори за песента по радиото или за стомашните неразположения на убиеца. Така сменя ритъма на действието, че читателят рязко се събужда и лекичко се усмихва, чувствайки се все едно някой току що го е измъкнал от фотьойла и го е пъхнал в самата история. Именно тези подробности правят историите толкова реалистични, като в истинския живот...
...като да се обясняваш в любов, а коремът ти да къркори толкова силно, че да заглушава думите ти. Там е чарът, умението да ce долавят детайлите, на които ние не обръщаме внимание и не можем да осмислим като нещо важно, като нещо, което провокира асоциации, което дори може да променя настроението ни.
Харесва ми Льоса, харесва ми приятелския тон, с който ми разказа за
леля Хулия, все едно обикалям с него по улиците на Лима и подбирам с него и откачения му колега новините за радиото, все едно заедно се влюбваме в Хулия и изследваме любопитния Педро Камачо.
Харесва ми и убийствената му ирония в
Панталеон и посетителките, където заедно правим публичен дом за военните, за да овладеем сексуалния им глад и да не изнасилват масово местните жени; с военна педантичност изчисляваме разходи, броим легла, подбираме жени, за да можем да отговорим на нуждите на гарнизона.
Харесва ми и структурата в
Празника на Козела, книга, разказваща за диктатурата на Рафаел Трухильо в Доминиканската република - трите преплитащи се истории се развиват паралелно, но в съвсем различен ритъм: историческите данни за режима и за самия Трухильо; смъртно обидената дъщеря, измъчваща парализирания си баща с въпроси от миналото му; и убийците на Трухильо, които го причакват на магистралата може би час, на който обаче Льоса отделя стотици страници.
Не съм чела много негови книги, но тези си ги спомням толкова добре, мисля, именно благодарение на детайлите. Написани са елементарно, а остават в теб за дълго и те карат да мислиш.
Но думата ми беше за коментара, който цитирам в началото. Има нещо много вярно в него. И думата "колоси" е точно на място. Колосите не вдъхновяват, защото човек се чувства малък пред тях.