My heart is beating in a different way

Чували ли сте онази музика, нашепваща за отдавна отминалите, загубените, процедените през пръстите ви лета, които никога няма да се завърнат, но всички онези чувства, които сте изпитвали, биха могли да се появят
отново на върха на езика ви, на върха на пръстите ви, да погъделичкат ноздрите ви, могат да се опишат с една дума, която не знаете, но бихте могли да налучкате. Един ден?

Чували ли сте the xx? Естествено, че сте. Може случайно да са прошумолявали покрай ушите ви изпод прага на някой бар, но може и самотно да сте изучавали всеки звук на хх, ходейки по някакви улици в някакви градове, потъващи в онова усещане за обреченост, обвито в пушек и себична романтика.

Все тая. Онзи ден излезе новият им албум. И има една песен, която ме кара да се чувствам влюбена. Повече, отколкото съм. Казва се Missing.

Песента е съвършена и изненадваща. Самоубива се на 01:18 и след точно 5 секунди възкръсва. Чрез Оливър Сим, който за пръв път допуска емоция. My heart is beating in a different way, извива той. Гласът му е дълбок, поглъщащ и почти незабележимо трепери. (По някаква причина се сещам за Ина Григорова и онова "Влача се на лакти из пустинята на твоето невръщане.") В хх the xx се бъзикаха с концепцията за модерна музика и се давеха в меланхолия и студенина, ала в Coexist загатват емоция.

Дори и това да не ви интересува, Coexist е перфектният албум за времето навън. Той е за чорапогащник, ботуши и дъжд, за шапка и чай, за одеяло и боровинки, за вкъщи.

Try, Unfold, Swept Away (която мога да чуя записана от Faithless, но в ударния ритъм на 90-те) правят впечатление в началото. Може и друга да излезе срамежливо впоследствие. Има време и ще пиша пак. Ако искате албума, мога да ви го пратя.