Тук съм една точка в горната част на снимката. Намирам се някъде между небето и земята. Стъпила съм върху планината. Ходя и слушам музиката в ушите си и... хем съзнавам, че скоро ще бъда просто малката точка от нечия снимка, хем се чувствам огромна.Тръгнала съм рано сутринта в посока една планина на българо-сръбската граница, наречена Руй. Била съм уморена и задъхана по пътя към едноименната хижа, ядосвала съм се тихомълком на тези най-отпред, които са ходели прекалено бързо и не съм можела да почина, била съм жадна и ми е било топло, потяла съм се и съм усещала пулсирането на бузите си, изпържени под лъчите на силното обедно слънце, говорела съм на пресекулки от задъхване и съм мразела безсмислено тежката раница върху раменете си, боцкал ме е някакъв трън в обувката, а десният нокът се е набивал в кожата ми, докато съм спускала някое склонче между изкачванията. После сме спрели за малко, пила съм вода, плискала съм си лицето, яла съм лютеница, галила съм куче, лежала съм в тревата и с нови сили съм потеглила нагоре към върха.
И ето ме на него! Вървя и знам, че след секунда ще достигна края на билото и ще седна на една скала над пропастта, ще дочакам другите да дойдат и, докато го правя, ще гледам надолу и ще усещам, че ме е страх все по-малко и ще знам, че ако имах стол, който да занеса на най-щастливите места, това тук със сигурност щеше да бъде едно от тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар