100 км. Родопи

Маратонът "Алеко" или "100 км. Родопи", или "100 км. за 24 часа" е един маратон без състезателен характер, който прекосява Западните Родопи в рида, притежаващ звучното име Каркария. Километрите всъщност са по-малко от 100 - около 90 и се навъртат над Пазарджик за около 20 часа. Прави се един кръг, защото се тръгва от хижа "Добра вода" към 16 ч. и се стига обратно там на другия ден към 12 ч. Тази година действието се развива на 14 и 15 май.

Поради обективни обстоятелства на маратона има доста хора от Пазарджик, предимно ученици и то вероятно най-атлетичните в училище. Някои от тях си махат обувките в началото на похода и ходят боси през поляни, камъни, кал, реки, пясък, дори картонени шпули. Не се отказват, докато не се стъмни напълно и стане съвсем невъзможно да си виждат в краката. В почивките правят лицеви опори на една ръка или сборни такива, качени един върху друг. Въобще... не оставят никакъв шанс на редовия участник да не ги забележи.

Друга голяма част от хората се познават от походите Ком-Емине през годините. Но има и много, които просто обичат да ходят в планината и да измерват границите на способностите си, без да са професионални спортисти.

Тук не се бяга, ходи се спокойно, с равномерна крачка, почти без почивки, които всъщност уморяват много повече. Теренът е приятен - горички и полянки. Не са нужни туристически обувки. Дори за предпочитане са кецове или маратонки.

През нощта идва най-романтичната част. Всички си пускат челниците и си проправят път през гората. Всъщност има два варианта - да се мине през нея или по пътя. Тук и настъпва известно неразбирателство между участниците - откъде точно да се мине. Изкушаващо е да се върви по пътя, понеже през нощта видимостта е по-добра. Но пък няма нищо по-омагьосващо от Родопите на тъмно. Гората надвисва над теб с огромните си клони и ако се загледаш дълго време в тях, имаш чувството, че накрая ще те погълнат. Нощта минава обаче сравнително бързо и скоро идва моментът да се изключат челниците. Хората наоколо си казват "добро утро" и... продължават да ходят.

За маратона се заплаща такса-участие 5 лв. И тук идва най-якото. Срещу тези 5 лв. получаваш придружаваща кола, която те причаква на всеки 2 часа. Хората ти дават чай, кафе, кола, сандвичи, вафли и разни други страхотни неща, които в този момент ти се струват извънредно вкусни. Носят ти багажа, така че няма нужда да мъкнеш каквото и да било със себе си. Единственото, което ти е нужно, е да не спираш да си мърдаш краката. Оп - една крачка, оп - още една, и така - до края. Въобще напоследък си давам сметка, че и най-дългите преходи са изградени от крачки, а всеки може да направи една крачка...

В края те чакат хората от хижата и куп непознати, които ти се радват като на собствено дете, носят ти цветя и те снимат. А самият хижар ти сервира зелена салата и кюфтета. Въобще... обичам Българската федерация по туризъм!